Софи Хана
Ранима близост (24)

22

Събота, 8 април

Във филмите преследването на кола винаги изглежда трудно. Ако шофьорът отпред знае, че го следят, прави резки завои по скрити странични пресечки, изскача в разни ниви, лети за кратко във въздуха, което накрая завършва с метални трясъци и пожари. Ако преследваният не знае, тогава се появяват други препятствия: светофари, които светват червено в най-неподходящия момент, големи тирове, които задминават преследвача и закриват цялата му видимост.

Аз обаче имам късмет засега. Нищо от тези неща не ми се е случило. Карам след сребристото ауди на сержант Зейлър. Минах покрай нея, като отивах към полицейския участък да говоря именно с нея. Тя отфуча в обратна посока, явно много бързаше. Аз направих обратен завой с три маневри насред улицата, като блокирах движението и в двете посоки, и потеглих след нея.

Чарли Зейлър май не ме е забелязала. През цялото време, докато излязохме от центъра на града, карах точно зад нея. Шофьорите в Спилинг не те изпреварват, само и само да се заврат пред твоята кола. Повечето хора са се запътили към някой местен базар за антики или произведения на занаятите. Единственият шофьор на пътя, който кара припряно, е сержант Зейлър. И аз, защото не искам да рискувам да я изгубя от погледа си. Внимавам да не се увеличи дистанцията между моята кола и нейната. Ако тя изпревари някого, аз веднага правя същото и се държа плътно зад нея.

На второто кръгово кръстовище в края на Хай Стрийт тя поема по първата пресечка вляво. Това е пътят за Силсфорд, който се вие в продължение на километри из провинцията, тъмен като тунел заради надвисналите от двете му страни дървета. Бърникам радиото и разсеяно търся някаква силна музика, за да не оставам насаме с мислите си, когато тя отново завива. Надясно този път. И аз завивам натам. Намираме се на малка улица с тухлени къщи с тераси, всичките отделени от пътя е мънички квадратни дворчета пред входа им. Някои са боядисани отвън в ярки цветове: нефритено зелено, лилаво, жълто.

Коли са спрени и по двете страни на улицата и свободните места за паркиране са малко. Сержант Зейлър паркира на тласъци и излиза от аудито. Зървам лицето й — плакала е. И то много. Изведнъж разбирам, че тя не е тук по работа. Тук живее; нещо лошо се е случило и тя се прибира вкъщи.

Блъсва вратата на колата и отваря червената дървена порта, без да си прави труда да заключва аудито. Аз оставам в колата насред улицата на сержант Зейлър, но тя не ме забелязва. Имам чувството, че изобщо нищо не забелязва около себе си.

По дяволите. Нямам ни най-малка представа какво да правя сега. Ако се е случило нещо лошо, някоя семейна трагедия, тя няма да иска да говори с мен. Но при кого другиго да отида? При младши следовател Уотърхауз? Няма да успея да го убедя да ме заведе отново в болницата, за да те видя, каквато и информация да му предложа в замяна. Усещам антипатията му към мен всеки път, когато съм в една стая с него.

Глупости. Колкото и да е разстроена сержант Зейлър, каквато и да е причината, тя е полицаят, който отговаря за твоя случай. Аз имам нова информация, която знам, че ще поиска да чуе каквото и да е състоянието й в момента.

Паркирам на едно от малкото свободни места край бордюра и отивам пеша до къщата й. Тя е по-малка от моята, което поражда странно чувство на вина у мен. Смятах, че живее в някоя много по-голяма и по-величествена сграда от моята къща, защото е представител на властта. Не че винаги съм се съобразявала с нейната власт. Няма да се съобразя и сега, ако каже, че не иска да ме заведе при теб. Аз не се променям, Робърт. Единственото, което има значение за мен, си ти, сега и завинаги.

Звъня на вратата и никой не ми отваря. Тя не знае кой е, не знае, че съм я видяла да влиза. Звъня пак и този път държа бутона натиснат по-дълго.

— Махай се! — крещи тя. — Остави ме на мира, който и да си.

Звъня пак. След няколко секунди през матовото стъкло на входната врата виждам неясната й фигура да идва към мен. Отваря и ме поглежда ужасено. Аз съм последният човек, който би искала да види. Не ми пука. Смятам отсега нататък да не допускам да ме разстройват дребни неща. Ще се наслаждавам на усещането да не ми пука. Като жена ти. Двете с нея не делим само теб, Робърт, имаме и други общи неща, нали така?

— Наоми. Какво правиш тук? — Очите на сержант Зейлър са мокри и подути, носът й е червен.

— Бях тръгнала към вас, но вие минахте покрай мен с колата и аз ви последвах. — Не казвам нищо за очевидната мъка, която изпитва в момента, защото предполагам, че тя би предпочела да не забелязвам.

— В момента не съм на работа — уточнява тя.

— Виждам.

— Не, имам предвид… Не работя. Така че за каквото и да си дошла, ще трябва да почака. — Опитва се да затвори вратата, но аз й попречвам с ръка.

— Не може да чака. Важно е.

— Тогава намери младши следовател Уотърхауз и му го кажи. — Натиска вратата с цялата си тежест и пак се мъчи да я затвори. Правя крачка напред, за да вляза във вестибюла.

— Разкарай се от къщата ми, ненормалнице — вика тя.

— Имам да ти кажа някои неща. Знам какво видях през прозореца на Робърт, защо получих пристъп на паника…

— Кажи на Саймън Уотърхауз.

— Знам и защо Джулиет се държи така. Защо не иска да ви съдейства и защо не й пука, че искате да й лепнете опита за убийство на Робърт.

— Наоми… — Сержант Зейлър пуска вратата. — Като се върна на работа, когато и да стане това, няма да работя по случая на Робърт Хауърт. Много съжалявам и не ми се иска да го приемаш лично, но вече нямам желание да разговарям с теб. Не искам нито да те виждам, нито да говоря с теб повече. Разбираш ли? Сега ще си отидеш ли?

Сърцето ми се свива от ужас.

— Какво се е случило? С Робърт ли нещо? Жив ли е?

— Да. Все така е. Моля те да си вървиш. Саймън Уотърхауз ще…

— Саймън Уотърхауз ще ме гледа като че съм дошла от Марс, както винаги! Ако ме отпратиш, няма да говоря с него, нито с когото и да било. Никой от вас няма да узнае истината.

Сержант Зейлър ме избутва на улицата и се кани да блъсне вратата под носа ми.

— Джулиет не е замесена в изнасилванията — викам аз, застанала в двора. — Ако това е бизнес, тя няма нищо общо с него. Никога не е имала.

Тя ме гледа и чака.

— В театъра… имаше прозорец — едва изговарям думите, не ми стига въздух. — Виждах го, когато лежах вързана за леглото. Виждах какво има отвън. Беше съвсем близо, на не повече от няколко метра. Спомних си, че съм видяла нещо през този прозорец едва тази нощ, след ужасен кошмар. Досега знаех само, че съм видяла прозореца и нищо повече. Нямах представа, че съм забелязала и друго нещо, но явно съм и видяното се е загнездило в подсъзнанието ми…

— Какво видя? — пита сержант Зейлър.

Иска ми се да завия от облекчение.

— Къщичка. Бунгало. — Спирам, за да си поема дъх.

— Има хиляди бунгала — казва тя. — Театърът може да е навсякъде.

— Не и като това. Много е особено. Но не е там въпросът. — Не мога да изговоря думите толкова бързо, колкото ми се иска. — Виждала съм тази къщичка и след това, след нощта, в която ме нападнаха. Видях я през прозореца на Робърт. Един от моделите на Джулиет, в шкафа със стъклените врати. Същата къщичка е — онази, която видях през прозореца, докато ме изнасилваха. Направена от тухли, които приличат на камъни, ако има някакъв смисъл в това. На цвят са като камък — вероятно са направени от натрошен камък. И не са гладки. Като ги гледаш, имаш чувството, че ще са грапави на пипане. Трудно е да се обясни, ако не си ги виждал. Боядисани са в кралско синьо, синя входна врата, завършваща с арка…

— … и три прозореца над вратата, също завършващи с арка?

Кимвам. Не си правя труда да питам — знам, че няма да ми отговори.

Чарли Зейлър взима якето си от закачалка във вестибюла и вади ключовете за колата от джоба си.

— Да вървим — нарежда тя.

 

 

Известно време пътуваме в пълно мълчание — без въпроси и без отговори. Толкова много има за казване; откъде да започнем? Отново сме на Хай Стрийт, завиваме по „Олд Чапъл Брасъри“, после по „Чапъл Лейн“.

Обещавам никога да не ходя у вас.

Нямам желание да съм тук. Ти не си тук.

— Искам да ме заведете да видя пак Робърт в болницата — казвам аз.

— Забрави — отсича тя.

— Да не би да си навлякохте неприятности миналия път? Затова ли сте толкова разстроена? Имате проблеми в работата ли?

Тя се смее.

Къщата на „Чапъл Лейн“ номер три все още е обърната с гръб към улицата. Позволявам си да се позабавлявам със странна фантазия: че само преди секунди къщата ти е била обърната с лице към улицата, приветлива и отворена; но щом ме е видяла, се е врътнала с гръб. Знам коя си. Остави ме на мира.

Сержант Зейлър паркира неумело и задира гумите на аудито в бордюра.

— Трябва да ми покажеш тази глинена къщичка — казва тя, — да разберем дали наистина е там, или е плод на въображението ти. Смяташ ли, че е възможно да получиш нов пристъп на паника?

— Не. Страхувах се да осъзная какво съм видяла — на това се съпротивляваше съзнанието ми. Снощи приключих с пристъпите на паника. Да бяхте видели чаршафите ми — щяхте да си помислите, че са падали в басейн.

— Да вървим.

Заобикаляме къщата ти. Всичко е както си беше в понеделник — занемарените боклуци в градината, красивата панорамна гледка. Колко ли пъти си стоял тук с Джулиет, върху мъртвата или умираща трева, заобиколен от останките на своя живот, и си искал да избягаш и да се потопиш сред красотата, която си виждал съвсем ясно, но не си могъл да стигнеш?

Повеждам сержант Зейлър към прозореца. Заставаме пред стъклото и аз й посочвам шкафа, изправен до стената. Моделът на бунгалото със синята сводеста врата е там, на втория рафт долу.

— Къщичката до свещта — пояснявам и се чувствам толкова изненадана, колкото бих била, ако я нямаше в шкафа. Но предполагам лесно може да се вземе за изненада внезапното осъзнаване на случило се важно събитие.

Чарли Зейлър кимва. Обляга се на твоята задна стена, вади пакет цигари от джоба си и запалва. Бузите и устните й са пребледнели. Глиненото бунгало й говори нещо, но не знам какво и се боя да питам.

Тъкмо се каня да спомена отново за желанието си да те видя пак в болницата, но тя ме изпреварва.

— Наоми… — От изражението й разбирам, че предстои нов шок. Стягам се да посрещна удара. — Знам къде е тази къща. Сега ще се кача в колата и ще отида там. Мъжът, който те е изнасилил, ще бъде там, когато пристигна. Ще го накарам да си признае дори ако трябва да му вадя ноктите с пинсети един по един.

Мълча. Боя се да не е полудяла.

— Ще те оставя на стоянката за такси.

— Но от къде… какво…?

Върви към портата ти, към пътя. Няма да спре, за да отговаря на въпросите ми.

— Чакайте — викам след нея и тичам да я настигна. — Идвам с вас. — Стоя, където Джулиет стоеше в понеделник. Сержант Зейлър стои на мястото, където бях аз. Хореографията е същата, изпълнителите са други.

— Това би било неразумно и от твоя, и от моя гледна точка — възразява тя. — Поставяме на карта твоя живот и здравето ти, и моята кариера.

Ако отида с нея на онова място, където и да е то, и видя онзи мъж, после каквото и да се случи, никога няма да се смятам за страхливка.

— Не ме интересува — заявявам аз.

Чарли Зейлър вдига рамене.

— И мен — признава тя.