Софи Хана
Ранима близост (20)

18

7 април 2006

— Отново ли е в безсъзнание? — Селърс знаеше, че е глупаво, но се чувстваше измамен, сякаш Робърт Хауърт го правеше нарочно, за да ги дразни.

— Епилептичен припадък, подновен кръвоизлив, отоци в малкия мозък. И оттогава редовно има леки, но постоянни епилептични припадъци. Не върви на добре. — Гибс махна якето от раменете си и отпи глътка бира. Двамата със Селърс бяха в „Кафявата крава“ — това не беше най-близката до работата кръчма, но единствената в Спилинг, където можеше да се намерят седем различни вида от бирата „Тимъти Тейлър“. Стените и таванът бяха покрити с ламперия от тъмно дърво, вляво от входа имаше зала за непушачи с портрет на въпросната кафява крава, сложен в рамка на стената. Никой полицай или следовател, дори тези, които не пушеха, не смееха да ходят там, за да не ги видят. Сержант Зейлър, която не сядаше там, смяташе, че не е честно да поставят портрета — единствената картина в кръчмата — в залата за непушачи. „А на нас ни дават само скапаните менюта“ — често се оплакваше тя. Вдясно от бара се мъдреше надпис, който предупреждаваше клиентите, че от понеделник, 17 април, пушенето ще бъде забранено в цялото заведение.

— Статус епилептикус — каза Гибс ядосано. — Ама че лош късмет имаме. На мен какво поръча? — попита той, отпи още една голяма глътка и се оригна.

— Пържола с пържени картофи. За Уотърхауз не съм поръчал нищо.

— Той ще пие само бира, няма да яде. Има някакъв смахнат комплекс и не яде пред други хора. Само не ми казвай, че не си забелязал.

Понякога, когато всичко беше наред, Селърс и Гибс обсъждаха странностите на Саймън Уотърхауз, но Селърс нямаше желание за това при сегашното настроение на Гибс.

— На бас, че ти си си поръчал пиле с някакъв измислен пълнеж — плодове, да речем, или друга подобна гадост.

— Къде е сержантът? — Селърс пусна покрай ушите си подигравателния тон. Всъщност си беше поръчал нещо съвсем порядъчно — риба с пържени картофи.

— В болницата, упражнява си академичния жаргон. — Всяко нещо, казано от Гибс, звучеше като съвършен начин за приключване на разговор.

Селърс реши да опита пак.

— Отпуснали са ни, гледам, допълнителна работна ръка — да ни помагат за черната работа. Как успя да го уреди това Прауст?

— Пълна загуба на време. Половината обикалят театрите, другата половина се ровят из порно сайтове с изнасилване, но досега — нищо. Оная гъска Джулиет Хауърт продължава да мълчи, а ние нищо не можем да направим, нали така?

— Какво искаш да направим?

— Как какво? Тя е смазала главата на мъжа си с камък. Даде ни ясно да разберем, че с думи няма да я уплашим, значи е време да позапретнем ръкави.

— Сега пък и жени ли ти се прииска да биеш? Хубавичко ще си украсиш с това биографията, няма що.

— Ако това ще сложи край на отвличанията и изнасилванията на невинни жени…

— Какво общо има Джулиет?

Гибс сви рамене.

— Тя знае нещо. Иначе откъде щеше да знае за Наоми? Знаеш ли какво си мисля? Нашият изнасилвач е Хауърт, каквито и да ги приказва сега Дженкинс. А тъпата му жена му е помагала.

Тогава защо ме гледаш, като че ли аз съм виновен? Селърс се зачуди дали не развива параноя на стари години.

— Говорих с хората от ОСИКСН за Таня от Кардиф — осведоми го Гибс. — Имат й координатите.

— И?

— Убила се е. Свръхдоза.

— Мамка му. Кога?

— Миналата година. Искаш ли да чуеш още добри новини? Ударихме на камък и със „Спийк аут енд сървайв“. Нищо нямат. Сменили си компютрите, написаното на хартия е много малко. Оставих човек да се рови там, но се съмнявам, че скоро ще научим каквото и да било за авторката на разказ трийсет и едно.

— Мамка му.

— Да. Прав си. Все пак не унивай. — Гибс изкриви устни в подобие на тъжна усмивка. — Скоро заминаваш със Суки, нали? Слънце, забавления и секс. Няма да ти се връща тук.

— На мен ли го казваш — измърмори Селърс, без да обръща внимание на подигравката в гласа на Гибс. Вече започваше да се тревожи какво ще прави след почивката, когато няма да има за какво да мечтае. Според него по-скоро очакването за секс, отколкото самият секс, караше хората да поемат риска на изневярата.

— Ако Стейси разбере, няма да можеш да се върнеш и да искаш. Дали пък да не поканя Суки на сватбата? Би било чудесна изненада за Стейси, а?

Бяха нужни доста усилия, за да се извади Селърс от равновесие, но Гибс от часове работеше по въпроса.

— Какъв ти е проблемът, дявол го взел? Завиждаш ли ми, какво? Ти нали ще ходиш на меден месец? Къде ще го прекарате? На Сейшелските острови ли?

— В Тунизия. Моят меден месец. Разбира се — стара традиция. Когато се жениш, ходиш на меден месец.

— Какво? — Селърс не можа да схване намека, ако имаше такъв.

— Традициите са важно нещо, нали? Не бива да се пренебрегват — заяви Гибс. Последните думи прозвучаха изкуствено, някак преувеличено. По горните му устни бе залепнала пяна от бирата.

Докато слушаше песента, която се носеше от джубокса, Селърс си даде сметка, че с всеки изминал ден все по-малко харесва Гибс.

— Да не би да даваш заден? — попита той.

— Заден за какво? — намеси се глас иззад тях.

— Уотърхауз! Ти какво… О, ти си си взел. — Селърс се зарадва на Саймън. Би се зарадвал на всичко, което щеше да го отърве от неприятен разговор с Гибс на тема чувства. Беше ли изобщо способен Гибс на подобен подвиг?

— Съжалявам, че закъснях — извини се Саймън. — Появиха се някои неща. Досега разговарях с криминалистите по телефона.

— И?

— Препаратът за отстраняване на петна по килима на стълбите в къщата на Хауърт. Под него има кръв — на Робърт Хауърт. — Селърс отвори уста, но Саймън му отговори още преди да бе задал въпроса. — Стълбите се виждат от входната врата. Спалнята — не. Пък и в спалнята имаше прекалено много кръв, нямало е смисъл дори да опитва да я изчисти.

— Какво друго? — попита Селърс.

— Камионът на Робърт Хауърт. По целия под има следи от сперма. Не е негова.

— На бас, че много шофьори лъскат бастуна в каросерията на камиона си, като спират на бензиностанции да почиват — обади се Гибс.

— Не е негова ли? — повтори замислено Селърс. — Това сигурно ли е?

Саймън кимна.

— И това не е всичко. Ключовете за камиона бяха в къщата и върху тях, освен отпечатъците на Робърт са открити и отпечатъци на жена му. Този факт сам по себе си може и да не е от значение. Всички ключове в къщата на Хауърт се държат в глинена купа на масата в кухнята, така че Джулиет може да е докосвала ключовете за камиона случайно, докато е взимала или оставяла ключовете за къщата, но…

— Дългото тясно помещение, за което говорят Келви и Фрийгард… — изрече на глас мислите си Селърс. — Да не е бил камионът на Хауърт?

— И аз това си помислих веднага — призна Саймън. — Но къде е дюшекът? Не беше в камиона, а по матрака от спалнята, върху който лежеше Робърт Хауърт, криминалистите намериха ДНК само от него и от Джулиет.

— Наоми Дженкинс споменава в показанията си за найлонов калъф върху матрака — припомни им Селърс.

— Келви и Фрийгард обаче не казват такова нещо — отбеляза Саймън. — Позвъних на Сам Комботекра да го помоля специално да провери. Нито една от двете не говори за найлонов калъф. И в двата случая матракът е бил гол. И сигурно отдавна е захвърлен на някое бунище. — Той бавно издиша. — Обаче ти си прав. Келви и Фрийгард са били изнасилени в камиона на Хауърт. Едната от надлъжните стени не е метална, а от някакво дебело платно. Просто голямо парче плат всъщност, завързано за пода. Фрийгард беше казала нещо за платнена стена. Сигурно е станало в камиона.

— И сигурно Джулиет Хауърт е шофирала по време на акциите — обади се Гибс, решил да пробута и на Саймън своята теория, за да види как ще реагира. — Тя си има и мъж за съучастник — оня, който е пръскал спермата си по цялата каросерия отзад, но тя е била мозъкът. Използвала е камиона на мъжа си като терен за представлението и е продавала билети за изнасилвания на живо. Чудесен начин да припечели нещичко. Повече да не сте я обвинили, че не работела.

— Наоми Дженкинс я презира, задето лежала на гърба на мъжа си — отбеляза замислено Саймън. — Непрекъснато се заяжда с нея на тази тема.

— На гърба на мъжа си друг път — изръмжа Гибс. — Тя сигурно е изкарвала с малкия си бизнес повече пари, отколкото Хауърт като шофьор.

— Не съм убеден — възрази Селърс. — Знаем само за четири жени със сигурност: Дженкинс, Келви, Фрийгард и авторката на разказ трийсет и едно. И само две от тях са били в дългото тясно помещение. Останалите са били в оня театър, където и да е той.

— Защо са минали от камион на театър? — зачуди се Саймън.

— Може да е имало много други, които не са съобщили — върна се на предишната тема Гибс. — И Дженкинс, и Келви, и Фрийгард казаха, че изнасилвачът ги е заплашил да ги убие. И ако това не е достатъчно, за да ги накара да мълчат, има и друг фактор, който трябва да признаем — много жени не биха искали да се разчува какво им се е случило, за да не ги възприемат като повредена стока, а много мъже биха ги възприели точно така. Каквото и да казват.

— Добре — отпусна глава Селърс уморено. — Но ако предположим, че си прав за Джулиет и нейния съучастник, Робърт Хауърт дали е знаел? Бил ли е замесен и той?

— Интуицията ми подсказва, че не е бил замесен. Може да е открил и Джулиет затова да го е погнала е каменната подпирачка — изрази мнението си Саймън. — Тук обаче има нещо друго: когато Чарли говорила с Ивон Кочин, Кочин споменала, че Робърт престанал да ходи в командировки с преспиване — научила го от Наоми Дженкинс. Джулиет не искала да остава сама вкъщи — поне така обяснил Робърт на Дженкинс…

— А ти си мислиш, че всъщност тя не е искала камионът да отсъства от къщи, защото й трябвал да върти собствения си бизнес — довърши Селърс хипотезата вместо Саймън. — Ако си прав, това би могло да обясни някои неща. Робърт Хауърт започва да излиза и със Санди Фрийгард, и с Наоми Дженкинс, след като са били изнасилени — три месеца след това в случая с Фрийгард и две години след това в случая с Дженкинс. Може Джулиет да му е уредила срещите с тях по някакъв начин.

— Да бе — изпръхтя скептично Гибс. — И как точно го е направила?

— Как и защо? — Саймън замислено задъвка вътрешната страна на долната си устна. — А дори и да се е опитала, Робърт дали би приел? Разсъждавах над този вариант и реших, че е невъзможно. Или поне малко вероятно.

— Аз мога да кажа защо — обади се Гибс. — Защото е извратена. Доставя й сексуално удоволствие да знае, че мъжът й чука тия жени, които изнасилвачът вече е изчукал. Който и да е той.

— Но нали Хауърт трябва да се съгласи да се срещне с тях и да завърже връзка — много труд. И за какво? Каква му е ползата на него? И той ли е извратен? И кой би могъл да каже дали жените ще си паднат по него?

— Това действа възбуждащо и на двамата — не отстъпваше Гибс. — Тя да организира изнасилванията, а той да чука жертвите. Добавя нов огън в техните сексуални отношения. Затова именно Робърт не извършва изнасилванията сам. Жените едва ли биха започнали да излизат с него, ако той ги е изнасилил.

На Селърс обаче не му беше ясно.

— Комботекра каза, че Санди Фрийгард никога не е спала с Хауърт. И то защото той не е искал, а не тя. А с Наоми Дженкинс излиза в продължение на една година. Защо толкова дълго, ако целта е била само да възпламени секса между него и жена му?

— Възможно ли е двама съпрузи да страдат едновременно от имитационния синдром на Мюнхаузен^[1]? — запита се Саймън на глас. Не хранеше големи надежди, просто излагаше теория. Понякога несполучливите теории водеха до сполучливи. — Ако е възможно, идеята може да е била Джулиет да организира мъчението, а после Робърт се появява и започва да се грижи за жените, помага им да се възстановят, да възвърнат самочувствието си. Комботекра казва, че Санди Фрийгард недоволствала от опитите на Хауърт да я пази като писано яйце. Не й давал да се претоварва психически. Не искал да спи с нея поради същата причина.

Саймън млъкна и се намръщи, забелязал грешка в разсъжденията си.

— Да, ама Наоми Дженкинс изобщо не му е казала за изнасилването и от думите й личи, че той се е отнасял с нея по коренно различен начин, съвсем не като с жертва. Двамата легнали само няколко часа след запознанството си.

— Това са глупости — прозина се Гибс. — Никога не съм чувал съпрузи да страдат от имитационен синдром на Мюнхаузен. Това си е индивидуално заболяване. Човек не би тръбил, че е болен. Как са разбрали, че и двамата имат такъв синдром?

— Сигурно си прав — съгласи се Саймън. — Обаче мога за всеки случай да попитам специалист.

— Специалист! — презрително излая Гибс.

— Това е най-странното нещо, с което съм се сблъсквал през живота си — призна Селърс, сбърчил чело в стремежа си да се съсредоточи максимално. — Робърт трябва да е свързващото звено — Джулиет знае за изнасилванията с подробности, а две от жертвите са излизали с Хауърт… и това е. Излизали с него. Ама има ли логика да твърдим, че той е свързващото звено, като се е запознал с Фрийгард и Наоми, след като са били отвлечени и изнасилени?

Саймън прокара пръст по ръба на чашата си.

— „На човешката неувереност се дължи цялата сила на аргументите човешки. И докато не паднем, не знаем, че говорейки, сме правили грешки.“

— Какви са тия тъпотии? — сопна се Гибс.

— Джулиет Хауърт го написа по време на разпита — обясни му Селърс.

— От К. Х. Сисън е — добави Саймън. — Той умря наскоро. Стихотворението се казва „Неувереност“.

— Страхотно. Що не вземем да си организираме поетичен кръжок — изсъска Гибс.

— Мислиш ли, че означава нещо? — попита Селърс. — Дали Джулиет Хауърт не се опитваше да ни каже нещо с това?

— И ви го е казала от ясно по-ясно — Гибс изглеждаше отвратен. — Подиграва се с нас. Дайте ми пет минути насаме с нея…

— Намеква, че грешим за всичко — Саймън се опитваше да не звучи много обезверено, макар че точно така се чувстваше. — И че ще го разберем едва когато ще е твърде късно. Или пък че тя едва наскоро и твърде късно е разбрала колко погрешна е била представата й за Робърт и затова се е опитала да го убие? Не, това е пресилване на фактите определено. Как върви проучването на досегашния й живот? — смени темата той. — Намери ли се нещо, дето да дава надежда, че ще ни отведе до съучастника й, ако има такъв?

— Имам списък на старите й приятели, един-двама клиенти — отговори Селърс. — Родителите й бяха много отзивчиви. И съкрушени, че единственото им дете е обвинено в опит за убийство. Не беше особено приятна задачата да им съобщя това.

— Клиенти от времето, когато е правела и продавала глинени къщички ли?

— Да. Доста добре е печелела. Нейни произведения се предлагали известно време в магазините „Ремикс“.

— Значи има ум за бизнес — Гибс изглеждаше доволен от себе си. — Кажи му интересното.

— Тъкмо се канех. — Селърс отново се обърна към Саймън. — Не се е виждала с тях от години — с хората от списъка. Всъщност от 2001-ва насам с никого не се вижда освен със съпруга си — тогава получила нервен срив в резултат на прекалено много работа.

— Не ми прилича на нервен човек — каза Саймън, спомняйки си увереното, почти царствено поведение на Джулиет Хауърт. — Точно обратното. Сигурен ли си?

Селърс му хвърли смразяващ поглед.

— Говорих с жената, която е била нейна лекарка тогава — отговори той. — Джулиет Хауърт не станала от леглото в продължение на шест месеца. Изглежда, години наред е работила като луда, без почивка, без отпуски. Просто… се е изтощила.

— Била ли е омъжена за Робърт по това време?

— Не. Живеела сама преди срива, после се върнала при родителите си. Омъжила се за Робърт през 2002-ра. Тази сутрин разговарях надълго и нашироко и с двамата й родители. Норман и Джоан Хесълхърст. И двамата твърдят, че Джулиет за нищо на света не би наранила Робърт. Но също така убедено разправяха, че искала да общува с тях и ги канела на гости, а ние знаем, че не е така.

— Не лъжат — обади се Гибс. — Иска им се да чувстват, че дъщеря им има нужда от тях. Като всички родители.

— Джулиет и Робърт се запознали в магазин за видеотехника — продължи Селърс. — В Сисингхърст, Кент. В „Блокбъстър“ на Стемърс Роуд, недалеч от къщата на Хесълхърст. При едно от първите излизания на Джулиет след нервния срив. Била забравила да си вземе портмонето и го осъзнала чак на касата, което много я разстроило. Робърт Хауърт бил в магазина, на опашката зад нея. Платил вместо нея и я изпратил до тях. И двамата родители гледат на него едва ли не като на светец. Джоан Хесълхърст се тревожи за Робърт толкова, колкото и за дъщеря си. Според нея на него трябва да благодарят, че Джулиет стъпила отново на крака. Той явно е бил изключително всеотдаен към нея.

Историята остави неприятно чувство у Саймън, което той не можеше да си обясни. Както се казва, много хубаво не е на хубаво. Трябваше да помисли.

— Какво е правел Хауърт в магазин за видеотехника в Кент? Къде е живеел по това време?

— Къщата в Спилинг купил непосредствено преди сватбата си с Джулиет — каза Гибс. — А преди това — дявол знае. Животът му дотогава е пълна загадка за нас, поне засега.

— Някакво конкретно събитие, свързано с работата на Джулиет, ли е предизвикало нервния срив? — попита Саймън. — Някаква промяна в положението й или обстоятелствата?

Гибс се изпъна настрани да изръмжи на минаващата сервитьорка, че няма намерение цяла нощ да чака вечерята си.

— Бизнесът й процъфтявал все повече и повече — продължи Селърс. — Майка й каза, че Джулиет се чувствала добре в началото, докато се мъчела да пробие. Сринала се, когато бизнесът потръгнал.

— Няма логика — вдигна рамене Гибс.

— Напротив — възрази Саймън. — Когато нещата потръгнат, тогава усещаш напрежението. Налага се да ги удържиш, не е ли така?

— Майката на Джулиет каза, че се затворила, работела денонощно, престанала да излиза. Била напълно отдадена. Цял живот била такава.

— Как така? — не разбра Саймън.

— Цял живот е била ужасно амбициозна, преди срива. Била е първа по успех както в основното училище, така и в гимназията. На всичкото отгоре и спортувала — участвала на окръжни състезания, има купища награди. Пеела в хора, получила стипендия да учи музика в Кингс Колидж в Кеймбридж, която отказала, защото отишла в колеж за изящни изкуства…

— И сега има високи амбиции — заяви Гибс, чисто лице грейна при вида на пържолата му, която се появи на вратата на кухнята. — Само дето се вихри в бизнеса с отвличане и изнасилване.

— Какво ти е впечатлението от нея като характер? — попита Саймън. Миризмата от рибата и картофите на Селърс напълни устата му със слюнка. Ще трябва да си купи сандвич на път за вкъщи. — Обича да манипулира? Непочтена? Предизвикателна?

— Не бих казал. Екстровертна, жизнена, общителна. Но според баща й е малко маниакална, а когато е притисната от работа, можела да стане раздразнителна и безразсъдна. Той призна, че преди нервния срив била избухлива. Майката се ядоса, както можете да си представите. Помисли си, че мъжът й е натопил Джулиет. Аз не й казах, че дъщеря им сама се е натопила достатъчно още преди човекът да си отвори дори устата. Най-странното е, че и двамата родители, всъщност всички, които разпитвах, говорят така, сякаш е имало две Джулиети, като са две едва ли не съвсем различни личности.

— Преди срива и след него — Саймън закима с глава. — Възможно е да се получи така, предполагам.

— Майка й ми описа този срив, какво и как е станало. — Селърс разтри очи и сподави една прозявка. — Като започна да обяснява, та няма край.

— И какво точно ти каза? — Саймън не обърна внимание на презрителното изсумтяване на Гибс.

— Един ден чакали Джулиет да дойде у тях на обяд, но тя не се появила. Звънели, звънели да разберат какво става — нищо. Дигнали се и отишли при нея. Тя не отворила вратата, но те разбрали, че си е вкъщи — колата й била там, чувала се и силна музика. Накрая баща й счупил един от прозорците. Намерили я в ателието й, изглеждала така, сякаш дни наред не била яла, спала или влизала в банята. Не искала и да говори с тях, погледнала сякаш през тях, все едно ги нямало, и продължила да работи. Казвала само: „Трябва да довърша това.“ И не спирала да го повтаря.

— Какво да довърши? — попита Саймън.

— Каквото изработвала там. Майка й разправя, че имала ужасно много поръчки, при това много от тях били спешни — за подаръци, за годишнини. Когато най-сетне приключила — в ранните часове на утрото, след като баща й и майка й седели половината нощ и я гледали как работи, — й казали: „Идваш у нас“, тя не възразила, изобщо не реагирала. Като че ли й било все едно какво ще прави, по думите на майка й.

Гибс сръчка Селърс с лакът.

— Уотърхауз започна да я съжалява. Нали, Уотърхауз?

— Продължавай, Селърс — не му обърна внимание Саймън, — ако има още, де.

— Не много. Родителите й я попитали за кого е моделът, върху който работила до три часа през нощта — мислели, след като е толкова спешно, да се погрижат да бъде доставен, — но Джулиет нямала представа. Цялото това неистово усилие и упоритото настояване, че трябва да го свърши, и накрая да не може дори да си спомни за кого е.

— Превъртяла е — обобщи Гибс.

— След тази нощ обаче не искала повече да пипне глина, дори не можела да стои в стая, в която има и едно от нейните произведения. Била направила няколко за родителите си и се наложило да ги приберат в мазето, за да не ги вижда. Всичките модели от нейната къща също отишли в мазето на родителите й. И край — оттогава не е работила.

— Напротив, просто е сменила професията — не пропусна да натрапи теорията си Гибс. — Тя е работохоличка, способна да се докара до лудост — може и сега да е станало същото. Бизнесът с отвличанията и изнасилването се развива невероятно успешно, тя не може да понесе напрежението, превърта и се нахвърля върху мъжа си с камъка.

— Майка й се досетила, че нещо не е наред — избоботи Селърс в чашата си. — Сега, имам предвид. Преди да разбере какво се е случило с Робърт.

— И как се е досетила? — попита Саймън.

— Джулиет й се обадила най-неочаквано и заявила, че си иска нещата — всичките къщички.

— Кога е станало това? — Саймън положи големи усилия да не показва раздразнението си — Селърс трябваше да започне с тази новина и после всичко останало.

— Миналата събота.

— Два дни след като Хауърт не се появява на срещата си с Дженкинс в „Травълтел“ — замислено отбеляза Саймън.

— Точно така. Джулиет не дала никакви обяснения, само казала, че иска да си вземе всички работи. И в неделята отишла и събрала всичко. Била в добро настроение според майката — отдавна не я били виждали в такова настроение. Затова родителите толкова се изненадаха, като чуха, че…

— Значи къщичките, които Наоми Дженкинс е видяла в хола на Хауърт в понеделник… са били там от… няма и двайсет и четири часа?

— Е, и? — вдигна вежди Гибс.

— Не знам. Интересно е. Че са се появили точно по това време.

— Може да е решила отново да се върне към професията си — предположи Селърс. — Ако двамата с Хауърт са участвали заедно в онова с изнасилванията, след като той влиза в болница с изгледи изобщо да не излезе жив оттам…

— Да — закима Гибс. — Планът е бил да се прави, че това никога не се е случвало, и да се захване отново с глината. Чаровница.

— Докъде стигнахте с досегашния живот на Хауърт? — попита Саймън. — И на Наоми Дженкинс?

Селърс погледна към Гибс.

— Още нищо — взе думата Гибс. — И за сестра му Лоти Никълъс не открих нищо. Тази сутрин бях зает с интернет сайтовете, но ще продължа да се ровя.

— Наоми Дженкинс е ясна — намеси се отново Селърс. — Родена и израсла във Фолкстоун, Кент. Завършила с отличен успех училище. Семейството й е от средната класа. Майка й — учителка по история, бащата — ортодонт. Учила е типография и графична комуникация в университета в Рийдинг. Много приятели, много гаджета. Жизнена, екстровертна…

— Точно като Джулиет Хауърт — вметна Саймън. Стомахът му изкъркори.

— Защо не си поръчаш нещо за ядене? — попита го Гибс. — Да не страдаш от типичния за католиците синдром за вина? Нещо от рода: наказвай плътта си, за да пречистиш душата си?

Старият Саймън щеше да изпита желание да го просне на пода. Но характерът може да се променя в резултат на травмиращо или значимо събитие. Затова след въпросното събитие започваш да гледаш на живота си като разделен в две ясно обособени времеви зони: преди и след. Някога всички, включително и Гибс, внимаваха да не предизвикват избухливия нрав на Саймън. Вече не беше така. Това сигурно се брои за напредък.

Саймън реши да не се обажда на Алис Фанкорт. Рискът беше твърде голям. Трябваше да е луд, за да позволи на чувствата си към нея отново да нарушат душевния му покой. Основното правило, от което се ръководеше в живота, бе да избягва усложненията и проблемите. Решението му нямаше нищо общо с Чарли. Какво му пукаше, че му била ядосана? Да не би да му е за първи път?

Усети студен полъх в тила си в същия момент, в който забеляза мимолетна паника в очите на Селърс, и разбра кой бе влязъл в кръчмата още преди да чуе гласа му.

— Пържола с картофки. Риба с картофки. Помня как се чувствах навремето, когато не се притеснявах за холестерола си.

— Какво правите тук, сър? — Селърс се престори, че му е приятно да го види. — Нали мразите кръчмите?

Саймън се обърна. Прауст бе вперил поглед в храната.

— Получихте ли…?

— Да, получих бележката ти. Къде е сержант Зейлър?

— Ще дойде от болницата. Бях го написал в бележката — отвърна Саймън.

— Не я прочетох цялата — каза Прауст, сякаш това бе очевидно и без обяснения. Опря ръце на масата и тя се разклати. — Жалко, че ДНК-то от камиона не съвпада с това на Хауърт. Също така жалко е, че Наоми Дженкинс и Санди Фрийгард отричат Хауърт да ги е изнасилвал.

— Защо, сър? — подаде Селърс очакваната реплика.

— Ново усложнение. На мен животът ми харесва, когато е простичък. А сегашният не е такъв. — Инспекторът взе едно от картофчетата на Селърс и го пъхна в устата си. — Мазно — произнесе присъдата си той. Избърса устни с опакото на ръката си. — Докато вие висите в кръчмата и се наливате с бира, аз вдигам вашите телефони като някоя секретарка. Йоркшир се обади.

Какво? Целият окръг ли? — за малко да попита Саймън. Снежния човек се плашеше от всичко, което бе свързано с „там на север“. Предпочиташе да говори с неясни или по-общи изрази.

— Не знам какво си спомняте от времето, когато бяхте трезви — продължи Прауст, — но в тяхната лаборатория сравняваха ДНК-профила на изнасилвана на Пру Келви с този на Робърт Хауърт. Сещате ли се?

— Да, сър — отвърна Саймън. Понякога, помисли си той, песимистите биват приятно изненадани. — И?

Прауст си взе още едно картофче от чинията на Селърс.

— Пълно съвпадение — заяви той с тежък глас. — Няма място за съмнения или интерпретации. Робърт Хауърт е изнасилил Пру Келви.

 

 

— Ще звъннеш ли на Стеф пак, ако тя не ти се обади? — попита Чарли.

Беше десет часът, а тя вече беше в леглото. Имаше нужда да си легне рано. С Греъм и бутилката червено вино, която той бе купил чак от Шотландия.

— И в Англия имаме вино — подразни го тя. — Дори в провинциален град като Спилинг.

Беше прекарала дълъг, тежък и объркващ ден в работата и бе приятно изненадана, като намери Греъм да я чака на прага. Много повече от приятно изненадана. Въодушевена. Беше бил толкова път, за да я види. На повечето мъже — Саймън например — никога не би им дошло такова нещо наум.

— От къде знаеш адреса ми? — попита го тя.

— Нали нае едно от моите бунгала, ако си спомняш — Греъм се усмихна нервно, сякаш разтревожен, че постъпката му, поклонението му, може да се приеме като нахалство.

— Ти сама ми го написа. Съжалявам. Малко е стряскащо да се появя така неканен, като някой преследвач, но, първо, винаги съм се възхищавал на усърдието на преследвачите и, второ… — Той наведе глава напред, скривайки очи зад завеса от коса. Нарочно го направи, заподозря Чарли. — … Аз… ъъ… ами исках да те видя и помислих…

Чарли не му позволи да продължи. Впи устни в неговите и го вмъкна вътре. И това беше преди часове.

Беше й уютно е Греъм в леглото. Харесваше й миризмата на тялото му; напомняше на насечени дърва, трева и въздух. Беше получил отлична диплома по класическа литература в Оксфорд, а миришеше на природа. Чарли си представи как отива с него на лунапарк, на представление на „Едип“, на пикник. Ставаше за всичко. Какво… кой би бил по-добър от него, запита се тя реторично и изобщо не остави в ума си място за отговор.

— Надявам се да не ме изоставите пак, госпожо — каза Греъм, докато лежаха сред разхвърляните си дрехи на пода в хола на Чарли. — Откакто избяга тогава през нощта, се чувствам малко като мъжка Мадам Бътерфлай. Господин Бътерфлай, да ви се представя. Беше доста страшничко, да си призная, да се появя тук неканен. Мислех, че ще си заета с работата си, а аз ще се чувствам като онези съпруги с очи на кошути от холивудските филми, чиито съпрузи зарязват всичко, за да спасят планетата от унищожение от астероид, метеорит или някой смъртоносен вирус.

— Гледала съм го този филм — захили се Чарли. — Във всичките му петстотин версии.

— Съпругата, ако си забелязала, винаги се играе от Сиси Спейсък. Как пък никога не може да разбере? — попита Греъм, нави кичур от косата на Чарли на пръста си и го загледа, сякаш това бе най-красивото нещо на света.

— Все се опитва да убеди героя да зареже метеорита, който заплашва човечеството, заради семейния пикник или мача на детето. Както става ясно, това се оказва недалновидно. Никакво разбиране на принципа за отлагане на удоволствието… за разлика от мен… — Греъм наведе глава да целуне гърдите на Чарли. — За какъв мач ставаше въпрос впрочем?

— Нямам представа — отвърна Чарли и затвори очи. — Бейзбол?

Греъм бъбреше щуротии, помисли си тя, Саймън — никога. Саймън казваше само неща, които според него бяха важни, иначе си мълчеше.

След като Греъм спомена, че го е зарязала заради работата си, Чарли започна да се чувства неудобно от необходимостта да му зададе въпросите, които се налагаше да постави. Не му беше казала, че е възнамерявала да му се обади само поради тази причина, а не за да му предложи да се срещнат. Какво й става? Защо не бе горяла от желание да го види пак? Той беше секси, смешен, умен. Добър в леглото, макар и малко да прекаляваше в желанието си да й угоди.

Когато накрая събра смелост да го попита, Греъм го прие съвсем нормално и веднага се обади на Стеф. Сега чакаха тя да звънне.

— Нали не й каза, че аз питам? Защото, ако си й казал, никога няма да звънне.

— Знаеш, че не съм. Нали беше тук, като й се обадих.

— Да, но… тя не знае ли, че си дошъл при мен?

Греъм се засмя.

— Не, разбира се. Никога не казвам на слугинята къде отивам.

— Тя каза, че й разправяш за всички жени, с които спиш, в най-големи подробности. Освен това каза, че много от тях отначало са били клиенти.

— Втората част не е истина. Теб е имала предвид. Искала е да те ядоса. Повечето ми клиентки са дебели рибари на средна възраст на име Дерек. Представи си някой да стене нежно с името Дерек на уста — просто не става.

Чарли се засмя.

— А първата част? — Да не би Греъм да си мисли, че с чара си ще я накара да забрави за това?

Той въздъхна.

— Веднъж — и то само защото беше невероятно неустоима история — разказах на Стеф за жената, с която преспах. Статичната Сю.

— Статичната Сю? — бавно повтори Чарли.

— Не се шегувам, тази жена не мръдна и мускулче, през цялото време лежа като скована. Изумителните ми изяви изобщо не я впечатлиха. Все ми се искаше да спра и да проверя пулса й, да видя дали е още с мен.

— Предполагам, не си го проверил.

— Не. Щеше да е прекалено конфузно. Странното беше, че в мига, в който се отлепихме един от друг, тя пак започна да се движи нормално. Стана, все едно нищо не сме правили, усмихна ми се и попита дали искам чаша чай. Казвам ти, започнах да се тревожа за ефективността на техниките си след този малък епизод!

Чарли се усмихна.

— Престани да си просиш комплименти. И така… защо й е на Стеф да ме ядосва? Само защото използвах компютъра ти… или?

Греъм я погледна накриво.

— Иска ти се да разбереш какво става между мен и Стеф, нали, шефе?

— Не бих имала нищо против — кимна Чарли.

— Аз пък не бих имал нищо против да разбера какво става между теб и Саймън Уотърхауз.

— От къде…?

— Сестра ти го спомена, не помниш ли? Оливия. Без прякори вече, обещавам.

— О, добре — Чарли бе направила всичко възможно да забрави този ужасен момент: избухването на Оливия от висотата — морална и буквална — на своя по-горен полуетаж.

— Вие двете сдобрихте ли се вече? — Греъм се надигна на лакът. — Тя се върна, знаеш ли.

— Какво? — Тонът му й се стори прекалено фамилиарен и това не й хареса. В гърдите й се надигна гняв. Ако говори сериозно…

— В бунгалото. На следващия ден, след като ти си тръгна. Изглеждаше разочарована, че не те е намерила. Казах й, че е изникнало нещо важно в работата ти… Защо ме гледаш така?

— Трябваше веднага да ми кажеш!

— Не е честно, шефе. Та ти току-що ми върна устата. Бяхме малко заети, ако си спомняш. Не съм си въртял палците досега. Или ако съм въртял палци, то е било с възможно най-добри намерения.

— Греъм, говоря сериозно.

Той я погледна със съчувствие.

— Още не сте се целунали за сдобряване, а? Мислила си, че сестра ти още ти се сърди, и затова си я оставила да се цупи. Сега изпитваш вина и се опитваш да я прехвърлиш върху мен. Невинният свидетел! — Той издаде долната си устна напред и я изви, уж натъжен.

Беше прав, но на Чарли не й се искаше да го признае.

— Трябваше да ми се обадиш веднага. Имаш ми телефона. Дадох го на Стеф, когато направих резервацията.

Греъм изпъшка и покри лицето си е ръце.

— Виж, повечето хора не обичат собствениците на квартирата, където са били на почивка, да проявяват жив интерес към семейните им скандали. Знам, че двамата е теб за малко да…

— Именно.

— … но не се сближихме. Така че аз се правех на трудно достъпен. С две думи, да — признавам си, госпожо полицай, — но поне трябваше да опитам. Пък и си мислех, че тя ще ти се обади. Не изглеждаше сърдита. Извини ми се.

Чарли присви очи.

— Сигурен ли си? Сигурен ли си, че е била моята сестра, а не някоя, която прилича на нея?

— Беше Горката дебеланка, повече от сигурен съм. — Греъм се изтъркаля надалеч, за да не може Чарли да го удари. — Всъщност ние доста си побъбрихме. Май беше променила мнението си за мен.

— Не си вади погрешни заключения само защото не те е навикала.

— Не съм си вадил никакви заключения. Нямаше нужда да разсъждавам логически. Тя ми го каза в прав текст. Каза, че бих бил много по-добър за теб, отколкото Саймън Уотърхауз. Което ми напомня, че така и не отговори на въпроса ми.

Чарли беше бясна, че сестра й се меси в нейните работи. Запита се дали новият подход на Оливия не е хитър начин да се опита да провали връзката й с Греъм. Дали не се надяваше да задейства ината на Чарли?

— Нищо не става между мен и Саймън — отвърна тя. — Абсолютно нищо.

Греъм изглеждаше разтревожен.

— Само дето си влюбена в него.

Мога спокойно да го отрека, помисли си Чарли.

— Да — призна тя.

Той обаче бързо възвърна почвата под краката си — много по-бързо от повечето мъже.

— Аз ще ти вляза под кожата, ще видиш — заяви Греъм, отново весел. Чарли си помисли, че може и да излезе прав. Можеше да го моделира по вкуса си, ако се понапъне, определено. Не беше нужно да се превръща във втора Наоми Дженкинс и да се побърква само защото някакъв си идиот й казал да го остави на мира. По-голям идиот от Саймън Уотърхауз; Чарли се справяше по-добре от Наоми на всеки фронт. Робърт Хауърт. Изнасилвач. Изнасилвачът на Пру Келви. Чарли все още се мъчеше да схване последствията от това разкритие.

Без да се съобразява със съвета на Саймън, тази сутрин тя разкри всичко пред Наоми по телефона. Не би могла да каже, че е започнала да харесва тази жена, и определено не й вярваше, но си мислеше, че разбира начина, по който Наоми разсъждава. Може би прекалено добре я разбираше. Иначе интелигентна жена, оглупяла от силата на чувствата си.

Наоми бе приела новината за съвпадението на двете ДНК по-добре, отколкото бе очаквала Чарли. Бе замълчала за малко, но когато заговори, гласът й изглеждаше спокоен. Каза на Чарли, че единственият начин да се справи със ситуацията е да открие истината, цялата истина. Наоми Дженкинс повече нямаше да измисля лъжи — Чарли бе убедена в това.

Утре Наоми ще разговаря отново с Джулиет Хауърт. Ако Джулиет е замесена в извратена схема за печелене на пари с мъжа, който бе изнасилил Наоми и Санди Фрийгард, Наоми вероятно бе единствената, която можеше да я провокира да изпусне нещо. По някаква причина, която Чарли не можеше да съзре, Наоми бе важна за Джулиет. Никой друг не беше, съпругът й най-малко — Джулиет го бе показала повече от ясно. „Ще я накарам да ми каже“ — беше заявила Наоми с треперещ глас по телефона. Чарли се възхити на решителността й, но я предупреди да не подценява Джулиет.

— Е, аз не съм влюбен в моята слугиня, надявам се, че те зарадвах — каза Греъм и се прозя. — Макар да съм… топвал, как да кажем, пръст в меда й. Случва се от време на време. Но тя изобщо не може да се сравнява с теб, сержант, колкото и просташки да звучи. Писнала ми е. Теб желая, теб с твоя тираничен чар и невъзможно високи изисквания.

— Не са невъзможно високи!

Греъм се засмя, сложил ръце зад главата си.

— Аз дори не съм започнал да разбирам какво искаш от мен, сержант, да не говорим да предприема нещо, за да го изпълня.

— Хайде сега. Не се предавай толкова лесно. — Чарли направи нацупена физиономия. Греъм е спал със Стеф. Топвал пръст в меда й. Не можеше да се оплаква, като се има предвид какво му беше казала току-що.

— Аха! Аз мога да ти докажа, че Стеф не значи нищо за мен. Чакай да чуеш това. — Очите му блестяха.

— Ти си безскрупулен клюкар, Греъм Анджили!

— Помниш ли оная песен? На Грандмастър Флеш? — И той започна да пее: „Уайт лайнс, гоуинг тру май майнд…“

— О, да.

— Стеф има бяла линия, която разделя дупето й наполовина. Другия път, като дойдеш в бунгалата, ще я накарам да ти я покаже.

— Не, благодаря.

— Изглежда ужасно смешно. Сега вече знаеш, че е такава жена никога не може да си сериозен.

— Бяла линия ли?

— Да. С часове лежи в солариуми и в резултат гъзът й е яркооранжев. — Греъм се усмихна. — Но ако — как да го кажа — решиш да отделиш едната буза от другата…

— Добре, разбрах!

— … ще видиш ясно очертана бяла ивица. Тя се вижда малко дори когато Стеф просто се разхожда нагоре-надолу.

— Често ли се разхожда гола?

— Всъщност да — призна Греъм. — Пада си малко по мен.

— Макар че ти е нищо не си я насърчавал, разбира се.

— Не, разбира се! — Греъм се престори на ядосан.

Мобилният му телефон иззвъня и той прие обаждането.

— Да. — Сложи ръка на телефона: — Бялата лента — обясни на Чарли, за да не се чуди с кого разговаря. — Ъхъ. Добре. Добре. Чудесно. Браво, приятелко. Заслужи си лентите, както казват военните — и сръга Чарли.

Тя не можа да сдържи смеха си.

— Е?

— Няма Наоми Дженкинс. Никога не е идвала в бунгалата.

— О.

— Но е проверила за всички Наоми, каквато си е упорита като териер. Имало Наоми Хауърт — Х, а, у, ъ, р, т — запазила бунгало за един уикенд миналия септември. Наоми и Робърт Хауърт, но Стеф каза, че съпругата направила резервацията. Това от полза ли ти е?

— Да. — Чарли седна в леглото и махна ръката на Греъм от себе си. Трябваше да се съсредоточи.

— За да не се разочароваш, да побързам да ти кажа…

— Какво?

— Отменила я е. Семейство Хауърт така и не са почивали при нас. Стеф си спомня как й се обадила да отмени резервацията, гласът й бил разстроен. Даже като че ли плачела и Стеф се зачудила дали съпругът й не я е изоставил, или да е умрял и затова да отменя резервацията.

— Така — кимна Чарли. — Така. Чудесно. Много ми помогнахте.

— Сега ще ми кажеш ли за какво беше всичко това? — погъделичка я Греъм.

— Престани. Не, не мога да ти кажа.

— На бас, че на оня Саймън Уотърхауз ще кажеш всичко, до най-малките подробности.

— Той вече знае всичко, което знам и аз. — Чарли се захили, като видя обидената му физиономия. — Саймън е един от моите следователи.

— Значи го виждаш всеки ден? — въздъхна Греъм и се просна върху леглото. — Ама че късмет имам.