Софи Хана
Ранима близост (2)

1

Понеделник, 3 април 2006 година

Щях да ти обясня, ако беше тук да чуеш. В момента нарушавам обещанието, което ти дадох — единственото, за което някога си ме молил. Сигурно си спомняш. Гласът ти бе толкова строг, когато каза: „Искам да ми обещаеш нещо.“

— Какво? — попитах аз и се надигнах на лакът, ожулих кожата си на жълтия найлонов чаршаф в желанието си да се изправя по-бързо, да съсредоточа вниманието си върху думите ти. Горях от желание да ти угодя. Толкова малко искаш от мен, че все търся начин да ти дам повече. — Каквото поискаш! — засмях се аз. Нарочно го направих, макар да знаех, че някои биха сметнали това за неразумно. Обещанието е като обет, а на мен ми се искаше двамата да си даваме повече обети, които да ни обвързват.

Моята жизнерадост те накара да се усмихнеш, но не задълго. Толкова си мрачен, когато сме в леглото. Струва ти се ужасно, че скоро ще трябва да си тръгнеш, и затова винаги изглеждаш така: като че очакваш някакво нещастие. Когато си отидеш, обикновено плача (не, не съм ти го казвала, защото за нищо на света не бих искала да насърчавам склонността ти да изпадаш в мрачно настроение), но когато сме заедно, изпитвам такова блаженство, сякаш съм взела някакъв силен, променящ съзнанието наркотик. Струва ми се невъзможно да се разделим, не ми се вярва, че мигът може някога да свърши. И той никога не свършва в известен смисъл. Когато съм си вкъщи, когато варя спагети в кухнята или дълбая римски цифри в работилницата, аз всъщност не съм там. Продължавам да съм в стая единайсет в „Травълтел“, с нейния твърд, изкуствен, ръждивокафяв килим, който жули стъпалата като четка за зъби, със събраните едно до друго легла, покрити с матраци, дето изобщо не са матраци, а приличат на онези оранжеви дунапренови дюшеци, с които покриваха пода на салона по физическо в гимназията.

Нашата стая. Убедих се със сигурност, че онова, което изпитвам към теб, е любов, а не просто някакво лудо увлечение или само физическо привличане, когато те чух да казваш на момичето на рецепцията: „Не, трябва да е стая номер 11, същата като миналия път. Трябва всеки път да ни давате тази стая.“ „Трябва“, не „искам“. За теб всичко е важно; нищо не е без значение. Никога не се отпускаш върху избелелия, изтърбушен диван, нито сваляш обувките, за да вдигнеш краката си. Седиш винаги изправен, с всичките си дрехи, докато дойде моментът да си легнем.

После, като останахме сами, ти каза: „Притеснявам се, че и без това ще ни е гадно да се срещаме в някакъв долнопробен мотел. Поне да сме в една и съща стая — ще се чувстваме малко повече като у дома.“ И следващите петнайсет минути не спря да се извиняваш, задето не можеш да си позволиш да ме заведеш на някое по-луксозно място. Още тогава (от колко време се познавахме? От три седмици?) знаех, че ще е по-добре да не ти предлагам да си поделяме разходите.

Помня почти всичко, което си ми казал през изминалата година. Навярно, ако успея да извикам в съзнанието си точната фраза, съдбоносната реплика, тя ще може да ме отведе право при теб. Не ми се вярва, но за всеки случай продължавам да въртя в главата си всичките ни разговори.

— Е? — бутнах те с пръст по рамото. — До теб лежи гола жена и предлага да ти обещае каквото пожелаеш, а ти сякаш не забелязваш.

— Това не е шега, Наоми.

— Знам. Извинявай.

Никак не обичаш да бързаш, дори говориш бавно. И се дразниш, когато те пришпорват. Май никога не съм успявала да те разсмея, даже не съм те виждала да се смееш истински, макар често да разправяш, че си се смял с Шон и Тони в кръчмата. „Смях се до сълзи — казваш. — Смях се, докато потекоха сълзи по лицето ми.“

Ти се обърна към мен и попита:

— Знаеш ли къде живея?

Изчервих се. По дяволите, хвана ме. Беше забелязал, че съм обсебена от мисълта за теб и събирам всякакви факти и подробности, свързани с теб, до които можех да се добера. Цяла седмица си бях рецитирала адреса ти наум, понякога дори го казвах на глас или го изпявах, докато работех.

— Видя ме, когато го написах последния път, нали? На адресната карта, която попълних на рецепцията. Забелязах, че гледаше.

— Спилинг, улица „Чапъл Лейн“, номер три. Извинявай. Би ли предпочел да не го бях видяла?

— В известен смисъл — отвърна ти. — Защото всичко трябва да е абсолютно сигурно. Нали ти казах. — После се изправи и сложи очилата. — Не искам връзката ни да приключи. Искам да продължи, докато съм жив. Но за да е сто процента безопасно, трябва да няма нищо общо с другата част от живота ми.

Веднага ми стана ясно и кимнах.

— Но… сега и момичето на рецепцията знае адреса ти — отбелязах аз. — Ами ако изпратят някоя сметка или нещо такова?

— Че защо ще пращат? Аз винаги плащам, като си тръгвам.

Дали ти става по-лесно, като изпълняваш някакъв административен ритуал, преди да си отидеш — малка церемония на границата между нашия живот и твоя друг живот? Иска ми се и аз да имах подобна задача, която да свърша, преди да си тръгна. Винаги оставам в мотела за през нощта (макар че те оставям да си мислиш, че го правя само понякога, а не всеки път), а на следващата сутрин бързо излизам от „Травълтел“ и пътьом бегло се усмихвам на момичето на рецепцията. Струва ми се прекалено неофициално, твърде бързо и лесно.

— Няма какво да ми пращат — настояваш ти. — Пък и Джулиет не отваря собствената си поща, камо ли моята.

Забелязах леко потрепване на долната ти челюст, стисване на устните. Винаги става така, когато споменеш Джулиет. Аз и за нея събирам всякаква информация, макар да го правя против волята си. Много от нещата, които казваш за нея, са свързани с израза „камо ли“: тя не знае да включва компютър, камо ли да използва интернет. Никога не вдига телефона, когато звъни, камо ли сама да набере някой номер.

Все едно е малоумна — често ми иде да кажа, но си затварям устата. Не бива да съм жестока само защото й завиждам.

После ти ме целуна лекичко и каза:

— Никога не трябва да идваш в тази къща или да ме търсиш там по телефона. Ако Джулиет те види, ако така разбере за теб, това ще я съсипе.

Обожавам начина, по който използваш думите. Речта ти е много по-поетична, по-величествена от моята. Всичко, което аз казвам, е пълно с досадни подробности. Беше се втренчил някъде покрай мен. Обърнах се и подведена от изражението, почти очаквах да видя мъглив сиво-лилав планински хребет, обвит в бели облаци, вместо бежова пластмасова термокана с надпис „Рондсли Ийст Сървисиз Травълтел“, от която винаги падаха прашинки котлен камък в чашите ни с чай.

Къде си се загледал сега? Къде си?

Исках да попитам за повече подробности. Какво имаше предвид, като каза, че това ще съсипе Джулиет? Дали щеше да се срине на пода и да заплаче, или щеше да си загуби паметта, или да започне да буйства? Хората реагират по различен начин, а аз така и не можах да разбера дали се страхуваш от жена си, или се страхуваш за нея. Но тонът ти беше сериозен и явно щеше още да говориш. Не исках да те прекъсвам.

— Не е само това — измърмори ти и стисна с ръце шумолящата покривка на леглото. — Тя е проблемът. Не искам дори да си представя, че би могла я видиш някой ден.

— Защо? — Стори ми се нетактично да ти кажа, че затова няма смисъл да се тревожиш. Да не мислиш, че съм любопитна или изгарям от желание да разбера за кого си женен? Дори сега изпитвам ужас, като си помисля, че мога да видя Джулиет. Иска ми се изобщо да не знаех името й. Колкото по-нереална е в представите ми, толкова по-добре. Идеалният вариант е да не знам нищо за нея, та да няма от какво да се подхранва ревността ми. Но едва ли можех да ти го кажа, когато се запознахме. Представяш ли си: „Не ми казвай как се казва жена ти, защото мисля, че ще се влюбя в теб и не искам да знам нищо за нея.“

Дали някога си се замислял колко ми е било мъчно през изминалата година всяка вечер да си лягам с мисълта, че в този момент Джулиет лежи до теб в леглото ви. Лицето ми се изкривява от болка и ме свива под лъжичката не толкова, че тя спи до теб, колкото заради това, че за нея това е нещо обикновено, рутина. Не се самоизмъчвам да си представям как двамата се целувате или правите любов; вместо това си представям как Джулиет си лежи на нейната половина от леглото и чете книга — нещо скучно за някой член на кралското семейство или за отглеждане на домашни растения — и едва вдига поглед към теб, когато влизаш в стаята. Не забелязва как се събличаш и лягаш до нея. Дали носиш пижама? Някак си не мога да си те представя с пижама. Но каквото и да носиш, Джулиет е свикнала след толкова години брак. Не вижда нищо особено, просто поредната скучна, безинтересна вечер у дома. Не й се иска да ти каже нещо по-специално и изобщо не изпитва нужда да си говори с теб. Спокойно може да се съсредоточи върху подробностите около принц Андрю и развода на Фърги или препоръките за засаждане на кактус в саксия. Щом натежат клепачите й, хвърля книгата на пода и се обръща — не към теб, а на другата страна, без дори да ти каже лека нощ.

Иска ми се и аз да можех да те възприемам като даденост. Но знам, че никога не бих могла.

— Защо не искаш да я видя, Робърт? — попитах, защото ти сякаш се бе замислил за нещо, което не искаше да излезе от ума ти. И както всеки път, беше свъсил вежди и бе издал брадичката напред. — Да не би нещо да не й е наред? — Ако бях някоя друга, можех да добавя: „Да не би да се срамуваш от нея?“, но през последните три години не съм в състояние да използвам думата „срам“. Няма да ме разбереш, защото и аз имам някои неща, които бих искала да запазя за себе си.

— Животът на Джулиет никак не е бил лек — каза ти, сякаш се опитваше да я защитиш от някакви мои нападки. — Искам да мислиш за мен и да си ме представяш такъв, какъвто съм, когато съм с теб, тук. Не в онази къща, с нея. Мразя я тази скапана къща! Когато се оженим с теб, ще купя нова някъде другаде.

Помня, че се засмях, като чух това, защото наскоро бях гледала филм, в който младоженец води съпругата си да й покаже къщата, която е проектирал и построил за нея. Сградата е огромна и красива, с увита грамадна червена панделка. След като мъжът махна ръце от очите й и каза: „Изненада!“, съпругата се разфуча като бясна, задето не се бил консултирал с нея и я поставил пред свършен факт.

Аз пък обожавам, когато ти взимаш решения вместо мен. Искам да ме чувстваш като своя собственост. Искам разни неща само защото ти ги искаш. С изключение на Джулиет. Ти казваш, че не я искаш, но още не си готов да я напуснеш. Въпросът не бил „дали“, а „кога“. Но още не бил настъпил моментът. Трудно ми е да го разбера.

Погалих ръката ти. Не мога и никога не съм могла да те докосна, без да отмалея и изтръпна, и тогава изпитах вина, защото от мен се очакваше да водя сериозен разговор, а не да мисля за секс.

— Обещавам да стоя далече — заявих аз, защото знаех, че имаш нужда да държиш всичко под контрол и не понасяш, когато нещо се изплъзва от ръцете ти. Ако някога се оженим — когато се оженим, — с нежност ще те наричам маниак на тема контрол, а ти ще се смееш. — Не се тревожи. — Вдигнах ръка като за клетва. — Честна скаутска. Няма да се появя изневиделица в къщата ти.

А ето че точно това правя — паркирала съм точно срещу сградата. Ама имам ли избор, ми кажи? Ако си тук, ще се извиня, ще обясня колко съм се тревожила и ти ще ми простиш, сигурна съм. Ако си тук, може дори да не ме е грижа ще ми простиш ли, или не — поне ще знам, че си добре. Минаха цели три дни, Робърт. Полека-лека започвам да се побърквам.

 

 

Когато завих по твоята уличка, първото нещо, което видях, бе червеният ти камион, паркиран няколко къщи по-надолу, в дъното, върху ивицата трева, където улицата преминава в селска пътека. Като прочетох името ти върху каросерията на камионетката, гръдният ми кош се надигна, като че ли ми бяха инжектирали хелий. (Ти все ми правиш забележка да не казвам „камионетка“. И „камионджия“ не ми даваш да ти викам, макар че опитах няколко пъти.) „РОБЪРТ ХАУЪРТ“ — с големи черни букви. Обожавам името ти.

Камионът си е със същите размери, с които винаги е бил, но сега изглежда огромен — паркиран под ъгъл на наклонената тревна площ, напъхан между къщите и нивите; едва се е побрал. Първата ми мисъл е, че за един шофьор на камион това не е най-удобното място за живеене. Маневрата за излизане на главния път сигурно е кошмарна.

Втората ми мисъл е, че днес е понеделник. Камионът не би трябвало да е тук. Би трябвало да си някъде на път с него — по работа. Вече съм сериозно разтревожена, прекалено разтревожена, за да изпитвам страх при вида на къщата ти — твоята и нейната, къщата на Джулиет — или да се прибера набързо у дома и да се преструвам, че навярно всичко е наред.

Знаех, че живееш на номер три, и сигурно съм си представяла, че номерата стигат докъм двайсет-трийсет, като на повечето улици, но се оказа, че твоята къща е третата и последна на тази пресечка. Първите две стоят една срещу друга и са по-близо до главния път и до бирарията „Олд чапъл“ на ъгъла. Твоята къща стърчи самотна по-нататък, недалеч от нивите в края на алеята и от мястото, където съм, вижда се само част от покрития с плочи покрив и гола правоъгълна каменна стена в бежов цвят с един-единствен малък квадратен прозорец в горния десен ъгъл — баня, вероятно, или килер.

Научих нещо ново за теб. Решил си да купиш къща, каквато аз никога не бих купила — със задната фасада към улицата, а предната част — скрита, невидима за минувачите. Изглежда неприветлива. Знам, че така се гарантира уединение, че от другата страна гледката е по-хубава и съответно е добре предната фасада да е обърната натам, но въпреки това къщи като твоята винаги са ми правили неприятно впечатление — все едно най-неучтиво са обърнали гръб на света. И Ивон така мисли — знам, защото двете с нея редовно минаваме покрай една такава обърната къща на път за супермаркета. „Тези къщи са за саможиви хора, които живеят като отшелници и изобщо не умеят да се забавляват“, каза Ивон, когато за първи път минахме оттам.

Знам и какво би казала за къщата на „Чапъл Лейн“ 3, ако беше тук: „Прилича на такава, чийто собственик иска да каже: Никога не идвайте в къщата ми.“ И то си е точно така! По-рано ти говорех за Ивон, но спрях, след като спомена, че ти се струвала прекалено саркастична и устата. Думите ти наистина ме разстроиха — за първи и единствен път, никога преди или след това не съм се ядосвала на нещо, казано от теб. Хем ти обясних, че е най-добрата ми приятелка, и то още от училище. Е, да, саркастична е, но сарказмът й е добронамерен и винаги успява някак си да те ободри. Пряма е и никога не би си затворила устата просто от уважение към някого. Освен това е убедена, че трябва да се надсмиваме над всичко, дори над лошите неща. Дори над лице, безнадеждно влюбено в женен мъж, когото не може да има; според Ивон такова лице е особено подходящ обект за подигравки, които са даже задължителни — нейните весели шеги са единственото нещо, което ме спасява да не полудея.

Като видя, че критичното ти отношение към нея ме натъжава, ти ме целуна и каза:

— Ще споделя с теб нещо, което прочетох някога в една книга и оттогава животът ми стана по-лесен: еднакво вредим на себе си и на другите както когато се обиждаме, така и когато обиждаме. Схващаш ли?

Кимнах, макар и да не бях съвсем сигурна. Не съм ти казвала, но повторих твоя афоризъм пред Ивон, без, разбира се, да й обяснявам по какъв повод съм го чула. Излъгах, че си направил някаква друга обидна забележка, не по неин адрес.

— Колко удобничко! — захили се тя. — Чакай да го кажем по-ясно: еднакво си виновен и когато обичаш загубеняк, и когато си загубеняк. О, благодаря ти, просветителю, задето сподели тази мъдрост с нас.

Непрестанно се тревожа какво ще стане на сватбата ни, когато най-накрая все пак се оженим. Не мога да си представя двамата с Ивон да водите разговор, който да не те накара бързо-бързо да млъкнеш, докато тя те обстрелва с весели насмешки.

Тя звъня у вас снощи. Аз я накарах, молих я на колене, съсипах й цялата вечер, докато я накарам да се съгласи. Малко ми става зле, като си помисля, че е чула гласа на жена ти. Това е стъпка, която ме приближава към нещо, което не искам да приема — реалното съществуване на Джулиет. Тя съществува. Ако я нямаше, двамата с теб щяхме вече да живеем заедно. Сега щях да знам къде си.

Джулиет излъга вчера по телефона. Поне Ивон остана с такова впечатление.

Пред задната фасада на къщата ти има каменен зид с кафява дървена порта. Никъде не се вижда написан номер три; успях да установя коя е твоята къща само по метода на изключването. Излизам от колата и леко залитам, сякаш краката ми са отвикнали да се движат. Духа вятър, направо бушува, но е слънчево — ослепително дори. Примижавам. Имам чувството, че улицата ти е специално осветена с по-ярка слънчева светлина — начин природата да оповести: „Ето тук живее Робърт.“

Портата е висока, стига до раменете ми. Отваря се, скърцайки, и аз се вмъквам в границите на твоята собственост. Пред мен се открива осеяна с клонки пътека, минаваща през градината ти. В единия ъгъл се вижда стара вана с две колела от велосипед в нея, а до нея — куп смачкани кашони. Тревата е лошо поддържана. Виждам повече плевели, отколкото растения. Явно някога е имало цветни лехи, очертават се на фона на мърлявата тревна площ, но сега всичко се слива в сплъстен зелено-кафяв хаос. Видът на градината ме вбесява. Яд ме е на Джулиет. Ти ходиш на работа всеки ден, често седем дни в седмицата. Нямаш време да се грижиш за градината, но тя има. Не ходи на работа, откакто се е омъжила за теб, а нямате и деца. Какво прави по цял ден?

Тръгвам към входната врата, като подминавам страничната стена на къщата и още един малък прозорец, разположен на високо. О, боже, не трябва да си мисля, че си затворен там като в капан. Не си, разбира се. Едър мъж, метър и осемдесет, с широки рамене. Джулиет не би могла да те затвори където и да било. Освен ако… Не бива да си позволявам абсурдни мисли.

Решила съм да съм смела и експедитивна. Преди три години се зарекох да не се плаша повече от нищо и никого. Отивам направо на входната врата, звъня и задавам въпросите, които трябва да се зададат. Щом се озовавам отпред, осъзнавам, че твоята къща всъщност е вила — дълга и ниска. Ако се съди по фасадата, не е виждала ремонт от няколко десетилетия. Вратата е покрита с избеляла зелена боя, а всички прозорци са квадратни и малки, оловни ленти разделят черчеветата на ромбове. Имаш едно голямо дърво. От най-дебелия му клон висят четири въжета с оръфани краища. Люлка ли е имало някога? Полянката тук е под наклон, а гледката към хоризонта би изкушила всеки художник пейзажист. Виждат се върховете на поне четири църкви. Сега вече знам какво те е накарало да избереш тази обърната с гръб към улицата къща. Вижда се Кълвър Вели с реката, която се вие в най-ниската част на долината и стига чак до Рондсли. Дали щях да видя моята къща, ако имах бинокъл?

Не мога да мина покрай прозореца и да не надникна вътре. Изведнъж ме обзема радостна възбуда. Това са твоите стаи, с твоите неща в тях. Залепвам лице на стъклото и слагам ръце около очите. Всекидневна. Празна. Странно — винаги съм си представяла стените, боядисани в тъмни цветове, репродукции на известни картини в тежки дървени рамки: Гейнсбъроу^[1], Констабъл^[2], от този сорт. Но стените на твоята всекидневна са бели, неравни, а единствената картина изобразява размъкнат старец с кафява шапка, загледан в един младеж, който свири на флейта. По-голямата част от пода е покрита с обикновен червен килим, а под килима се вижда евтин ламиниран паркет, дето изобщо не прилича на нещо, направено от дърво.

Стаята е подредена, което ме изненадва след вида на градината. Има много украшения, прекалено много, подредени в равни редички. Покриват почти всяка свободна повърхност. Повечето са глинени къщички. Колко странно — не мога да си те представя да живееш в къща, пълна с такива симпатични дреболийки. Колекция ли е някаква? Когато бях в пубертета, майка ми ме караше да събирам едни ужасни глинени същества, който май се казваха „уимзита“. Отказах. Много по-интересно ми беше да събирам плакати на Джордж Майкъл и Андрю Риджли. Убедена съм, че Джулиет е виновна, холът ти да се превърне в миниатюрен жилищен квартал, също както съм убедена, че и ламинираният паркет е нейна идея. Всичко останало в стаята е приемливо: тъмносин диван и стол в същия цвят; стенни лампи с полукръгли гипсови чашки около крушките, за да не се виждат; дървена табуретка, чиято седалка е облицована с лицева кожа; ролетка; малък настолен календар. Все твои неща. Осъзнавам, че се отъждествявам с тези неодушевени предмети — знам, че е налудничаво. Започва да ми става весело. До една от стените има секция със стъклени врати, в която също има глинени къщички — един ред, но са съвсем дребни — най-малките в стаята. Под тях се мъдри дебела медножълта на цвят свещ, която изглежда никога не е била палена…

Промяната настъпва бързо и без предизвестие. Сякаш нещо се взриви в мозъка ми. Дръпвам се от прозореца, препъвам се, за малко да падна. Разтягам яката на ризата си — да не би тя да ми пречи да дишам. С другата ръка крия очите си от яркото слънце. Цялото ми тяло се тресе. Струва ми се, че ще ми прилошее, ако не успея скоро да си поема въздух. Имам нужда от кислород. Веднага.

Чакам да ми мине, но положението се влошава. Пред очите ми избухват черни точки и изчезват. Чувам се да стена. Не мога да стоя на краката си; нямам толкова сили. Падам на четири крака, задъхвам се, от мен струи пот. Вече не мисля нито за теб, нито за Джулиет. Тревата ми се струва непоносимо студена. Не трябва да я пипам. Мръдвам ръце и се просвам по очи. Няколко секунди лежа и не мога да си обясня какво бе довело тялото ми до това критично състояние.

Не знам колко време лежа така парализирана и задъхана, в това непристойно положение — секунди ли, минути ли? Не вярвам да са минали повече от няколко минути. Щом усещам, че ще имам сили да се движа, се надигам с мъка и хуквам към портата, без да поглеждам назад към стаята. Дори да исках, нямаше да мога да си обърна главата в тази посока. Нямам представа защо бях толкова убедена, но бях. Полицията. Трябва да отида в полицията.

Завивам покрай ъгъла на къщата, протегнала напред и двете си ръце в стремежа да стигна колкото се може по-скоро до портата. Нещо ужасно, мисля си. Видях нещо ужасно през прозореца, нещо толкова невъобразимо ужасно, че няма как да съм си го въобразила. Но да ме убиеш, не мога да си спомня какво видях.

Спира ме глас, женски глас.

— Наоми! — вика тя. — Наоми Дженкинс.

Хлъцвам. Има нещо шокиращо в това някой да ти крещи на име и фамилия.

Обръщам се. Вече съм от другата страна на къщата. Няма опасност да видя прозореца на всекидневната от тук. Много повече ме е страх от това, отколкото от тази жена, която предполагам е съпругата ти.

Но тя не знае как се казвам. Не знае, че съществувам. Ти държиш другия си живот в пълна тайна.

Тя идва към мен.

— Джулиет — казвам аз. Устните й трепват — за миг, сякаш бе сподавила горчив смях. Оглеждам я внимателно, както огледах ролетката, свещта, картината със стареца и младежа. И тя е едно от нещата, които ти принадлежат. Как би могла да оцелее без твоите приходи? Сигурно ще си намери друг мъж да я издържа. — Как разбрахте коя съм? — питам и се чувствам изцедена, без капка сили, без капка мозък.

Как може тази жена да е Джулиет? От всичко, което си ми казвал за нея, съм си изградила представата за плаха, затворена домакиня, докато жената, която виждам пред себе си, има руса коса, сплетена на красиви плитки, носи черен костюм и фини черни чорапогащи. Очите й искрят, докато върви бавно към мен, нарочно не бърза, опитва се да ме сплаши. Не, това не може да е твоята жена — онази, дето не вдига телефона и не може да включи компютъра. Защо е облечена така елегантно?

Думите нахлуват в ума ми, преди да съм успяла да ги спра: за погребение. Джулиет е облечена като за погребение.

Отстъпвам крачка назад.

— Къде е Робърт? — крещя аз. Трябва да опитам. Дойдох тук с твърдото решение да те намеря.

— Ти ли се обади снощи по телефона? — отвръща тя с въпрос. Всяка дума се забива в мозъка ми като стрела, изстреляна от упор. Искам да се скрия от гласа й, от лицето й, от всичко, свързано с нея. Непоносима ми е мисълта, че вече ще мога да си представям сцени и разговори между вас двамата. Загубих завинаги блаженото неведение, което ми помагаше да си представям само неща, които искам.

— От къде знаете името им? — настоявам аз и потрепервам, защото тя вече е съвсем близо. — Да не сте направили нещо на Робърт?

— Мисля, че и двете правим едно и също на Робърт, нали така? — Усмихва се самодоволно. Имам чувството, че се забавлява. Всичко е под пълния й контрол.

— Къде е той? — повтарям въпроса си аз.

Тя продължава да пристъпва към мен, докато накрая лицето й се озовава на няколко сантиметра от моето.

— Нали знаеш какво биха казали онези, дето водят вестникарската рубрика „Имам проблем“?

Дръпвам глава встрани, да не усещам топлия й дъх. Опипвам портата, стисвам резето и го повдигам. Мога да си тръгна, когато си поискам. Какво може да ми направи?

— Биха ти казали, че без него ще ти е по-добре. Приеми го като услуга, която съм ти направила, макар да не я заслужаваш. — Тя вдига едва забележимо ръка, махва леко с нея, размърдва и пръсти, също така почти недоловимо, обръща се и тръгва обратно към къщата.

Не мога да гледам след нея. Не мога дори да си помисля къде отива.