Софи Хана
Ранима близост (12)

11

6 април 2006

Чарли седна пред компютъра на Греъм — спретнат лаптоп на „Тошиба“ — и набра думите Speak out and Survive в диалоговия прозорец на „Гугъл“. Първият резултат, който се появи, бе точно това, което търсеше — организация, предлагаща практическа и емоционална подкрепа на изнасилени жени. Щом се отвори началната страница, Чарли щракна върху „Разкази на оцелели“. Бяха представени под номера. Тя избра номер седемдесет и две.

Саймън бе описал писмото на Наоми Дженкинс като хапливо. Според него наистина бе написано от Дженкинс, но той искаше да разбере какво смята Чарли. Липсвам му, помисли си тя. В душата й се надигна смесица от гордост и щастие. Какво значение има, че иска да се обади на Алис Фенкорт? Ето на кого звъни посред нощ, когато нещо важно го тревожи — на Чарли.

Четеше писмото, изпратено от „Н. Дж.“, и кимаше — наистина звучеше като написано от Наоми, поне доколкото Чарли бе успяла да я опознае. Напълно възможно бе човек, който не иска да бъде наричан нито „госпожо“, нито „госпожице“, да възразява срещу опитите да бъде определян като „оцелял“ след изнасилване. Всъщност имаше логика в аргументите й по този въпрос, но Чарли не беше особено впечатлена от презрението, с което Наоми пишеше за останалите жертви на изнасилване — или оцелели — и за начина, по който се изразяваха. Чарли бе чела само официални показания за случаи на изнасилване, които винаги бяха написани много сухо и просто; така трябваше. Никакви лирични отклонения от рода на сравнението с нескопосан текст на парче стил хевиметъл, което Наоми прави по повод разказите на оцелелите, пуснати на сайта на „Спийк аут енд сървайв“. Макар че и тук жената имаше право.

Личният разказ за изнасилване, направен с терапевтична цел, би трябвало да е много по-различен от показанията, които се дават в полицията — ударението ще пада върху чувствата, а не върху фактите, целта ще бъде да споделиш болката си с други, които са изпитали същото.

Чарли разтри чело. Положителният ефект от четирите бутилки вино, които бе изпила с Греъм и Оливия предишната вечер, бе започнал да отшумява, идваше ред на отрицателния — махмурлукът се настани между веждите и запулсира в челото й. Формално погледнато, бе започнал нов ден — четвъртък сутрин, — но на Чарли й се струваше, че дългата изнурителна сряда още не си е отишла. Изпитваше отвращение към себе си. Именно тя бе настояла да пият повече. Най-безсрамно бе флиртувала с Греъм, бе го поканила в бунгалото и на практика бе прогонила сестра си. Чудесно, Чарли. Беше пришпорвала вечерта безмилостно, размахала свистящ камшик, твърдо решена да прекара най-хубавите мигове в живота си. Каква жалка крава си, помисли си тя.

Греъм се държа страхотно обаче. Като разбра, че е спешно, престана да се шегува, облече се бързо и отключи административната сграда, за да може Чарли да използва компютъра му. Офисът му беше малък и неотоплен, в него имаше място само за двете големи бюра, които се мъдреха вътре. Зад всяко имаше по един стол. В единия край на помещението имаше мишена за стрелички, а в другия — голям охладител за вода. Чарли спомена, че я боли глава, и Греъм хукна да търси лекарства.

— Ако Стеф се върне и те завари тук, ще ти се стъжни — предупреди я той. — Просто не й обръщай внимание. Или я сплаши с мен.

— Че защо ще има нещо против? — попита Чарли. — Нали ти си шефът?

Греъм я погледна глуповато.

— Да, но… отношенията между мен и Стеф са малко сложни.

След толкова години съвместно служебно съществуване със Саймън Чарли беше станала експерт по сложните взаимоотношения. Никога не смесвай работата със секса. Това ли бяха направили Греъм и Стеф? И после всичко ужасно се е объркало? Чарли и Саймън поне още имаха здрава служебна връзка.

Замисли се пак над онова, което й беше казал по телефона. Наоми Дженкинс се оказала права. Нещо наистина се беше случило с Робърт Хауърт. Много лошо, навярно дори фатално. Как бе разбрала Наоми? Дали бе плод на интуицията на влюбения, зачуди се Чарли, или откровение на евентуалния убиец. Ако беше второто, човек трудно можеше да си представи каква беше ролята на Джулиет Хауърт в това. В края на краищата тя бе живяла в една и съща къща с подгизналия в кръв, изпаднал в безсъзнание Хауърт в продължение на близо седмица.

Според Саймън миналата сряда вечерта Хауърт е бил в „Стар ин“ в Спилинг както обикновено. В четвъртък не се е появил на срещата с Наоми в „Травълтел“, значи вероятно е бил нападнат или в сряда, след като се е прибрал от кръчмата, по някое време през нощта, или в четвъртък сутринта, преди да излезе от вкъщи да гони ежедневните си задължения.

Саймън бе в болницата в Кълвър Вели, когато Чарли му се обади. Хауърт беше още жив, но в безсъзнание, и се намираше в интензивното отделение. Още един ден да се бяха забавили, без съмнение е щял да умре. Лекарят се учудил, че е издържал толкова дълго, предвид тежката травма на главата, причинена по обяснението на Саймън от поредица жестоки удари, довели до остър субдурален кръвоизлив, субарахноиден кръвоизлив и мозъчни травми. Хауърт веднага бил подложен на операция, дренирали кръвоизливите, за да намалят налягането в мозъка му, но лекарите не били оптимистично настроени. Саймън също.

— Мисля, че случаят няма да остане дълго в графата „опит за убийство“.

— Знае ли се с какво са нанесени травмите по главата? — попита го Чарли.

— Да — с голям кървав камък. Беше току до него, на пода до леглото, никакъв опит да бъде скрит. Беше целият в косми и кръв. Джулиет Хауърт каза, че двамата с мъжа й го използвали да подпират вратата да не се затваря. — Гласът му заглъхна. — От тая жена тръпки ме побиват — призна той. — Каза ми, че Хауърт си харесал камъка, когато един ден били на разходка край река Кълвър, и го донесъл оттам. Щом открих Хауърт, и тя като се разбъбри… Едва ли не сякаш почувствала облекчение, макар че по нищо не личеше да се е развълнувала особено от случая. Каза, че предишните собственици на къщата заменили всички врати с противопожарни, които се затварят сами…

— И затова трябвало да ги подпират, за да стоят отворени.

— Да, във всяка стая има подпирачка — все такива големи камъни, като онзи, дето е наръбил главата на Хауърт, но всичките са от различни реки. Явно Хауърт е държал на тази идея. Всички тези историйки, цялата тая ненужна информация се лееше от устата й, дори ми изброи тъпите реки! Но като я попитах дали тя е нападнала съпруга си, само се захили срещу мен. И дума не обели.

— Захили ли се?

— Отказва да си вземе адвокат. Сякаш изобщо не й пука какво ще правим с нея. Създава много убедително впечатлението, че е твърдо решена да се забавлява, каквото и да направим.

— Според теб дали тя се е опитала да убие Хауърт?

— Сигурен съм, че е тя. Или по-скоро бих бил сигурен, ако не беше Наоми Дженкинс, която също ни излъга. Отведохме и нея в…

— Криминалистите бяха ли обработили вече къщата? Да не оставите нови отпечатъци, които да ги объркат?

— Не, ние отведохме Дженкинс в ареста в Силсфорд.

— Правилно решение.

— И тя не иска адвокат. Смяташ ли, че двете може да са действали заедно?

Не. Имаше си и аргументи: звучеше прекалено феминистично в стил Телма и Луиз. В реалността двете жени, които обичат изневеряващ мъж, обикновено се обвиняват една друга и се мразят една друга, като и двете продължават да желаят неверника, който излиза сух от водата.

След като прочете разказа на Наоми Дженкинс за изнасилването, Чарли се зачуди какви ли бяха другите изповеди. Докато чакаше Греъм да й донесе нещо за главоболието, реши да прегледа още няколко. Щракна върху седемдесет и три, седемдесет и четири и седемдесет и пет и набързо ги изчете. Всички бяха описания на кръвосмесителни изнасилвания. Номер седемдесет и шест беше за изнасилване от непознат, но бе така похотливо написано, че не остави никакви съмнения у Чарли за автора — явно перверзник от мъжки пол. Можеше ли Наоми Дженкинс да е извратена? Това би могло да обясни защо бе излъгала, че Хауърт я е изнасилил; Чарли бе сигурна, че е излъгала. Но в писмото на Наоми, пуснато в интернет, нямаше похотливи подробности. А нямаше да й е трудно да включи няколко — в показанията й имаше достатъчно такива подробности по думите на Саймън, значи, ако е фантазьорка, защо не е описала изцяло фантазията си, когато е решила да я разпространява чрез интернет? Чарли искаше сега да е в участъка в Силсфорд, за да може да зададе всички тези въпроси на Наоми и да я гледа в лицето, докато отговаря.

Вратата се отвори и в стаята влезе Стеф. Беше облечена с други дрехи в сравнение с последния път, когато Чарли я видя, но облеклото й пак включваше дънки, този път черни, които стигаха точно до под щръкналите кости на ханша й. Как не й се свличаха надолу, един господ знаеше?

Дънките, които носеше предния ден, бяха същите. Направо да й видиш окосмяването, помисли си Чарли. После се поправи: жена като Стеф сигурно епилираше всичко или ако оставяше нещо, то щеше да е във формата на сърце или друга подобна дивотия.

Отблизо шарената коса на Стеф изглеждаше смешно — все едно няколко птици с различни стомашни проблеми едновременно си бяха изпразнили червата върху главата й. Косата й стърчеше на странни твърди кичури и неравни шипове, оформени с гел — прическа, която беше прекалено натруфена за всяка ежедневна ситуация. Подобно нещо човек очаква да види само на модно ревю. А пък за такъв случай щеше да е направена далеч по-добре.

Дебел пласт фон дьо тен покриваше кожа с лош цвят, предположи Чарли. Устните на Стеф, подобно на косата, бяха боядисани в няколко цвята: розово и лъскаво по средата с тънка червена линия отвътре и още по-тънка черна линия. Като тръгна из стаята, се чу дрънчене и Чарли забеляла златни гривни по ръцете й.

— Това е нашият компютър — избухна Стеф моментално. — Не можете да го използвате.

— Греъм каза, че мога.

Стеф се нацупи — лъскавите й устни се вдигнаха нагоре и хлътнаха навътре.

— Къде е той?

— Отиде да потърси болкоуспокояващи. Имам главоболие. Вижте, възникна нещо спешно в службата и Греъм каза, че няма нищо против да…

— Не може така. Не е разрешено гостите да използват компютъра.

— Къде закарахте сестра ми? — попита Чарли. — В хотел ли?

— Тя настоя да не ви казвам. — Стеф зачопли зъбите си с един от дългите си нокти, върху които имаше залепено нещо като малък диамант по средата. — Греъм изчука ли те вече или какво? — изтърси тя. — Тази вечер в бара щяхте да се изядете с очи.

Чарли онемя от изумление.

— Нямаше да те пусне тук, ако не те е чукал или не възнамерява да го направи. Само да те предупредя: ако го е направил или ако го прави, ще ми разкаже всичко. Всичко. Винаги ми казва. Няма да си първата гостенка, минала през оная му работа, далеч няма да си първата. Колко са му минали през ръцете. Прави импресии от звуците, които издават в леглото. Много са смешни! — Стеф изпръхтя и скри уста с ръка.

Ако Греъм не се беше появил в този момент, Чарли щеше да иде да я цапне през лицето.

— Какво става? — обърна се той към Чарли. Държеше опаковка „Нурофен“. — Какво ти каза тя?

— Само й казах, че не може да използва компютъра — изпревари я Стеф.

— Напротив, може. Разкарай се и гледай да поспиш — посъветва я мило, — че утре те чака цял ден слугуване. Ще започнеш със закуска в леглото за мен и сержанта — и Греъм вдигна брадичка към Чарли. — Истинска английска закуска. В нейното легло имам предвид. Там ще бъдем и двамата. Нали така, сержант?

Чарли се втренчи в екрана на компютъра и се сви зад него.

Стеф блъсна Греъм настрани.

— Тръгвам си — обяви тя.

Докато вървеше към вратата, Греъм запя с висок глас:

— White lines going through my mind…^[1] — явно искаше Стеф да го чуе. Чарли позна песента — беше се въртяла в класациите през осемдесетте години на миналия век. Май беше на Грандмастър Флеш.

Вратата се затвори с трясък.

— Съжалявам — Греъм изглеждаше засрамен. — Не можеш да си представиш колко ме дразни.

— О, мога — увери го Чарли, все още изумена от онова, което Стеф й беше казала.

— Не се ли вижда какво клише е? Олицетворение на злата слугиня, като госпожа Данвърс от „Ребека“ — гледала ли си го?

— Чела съм я.

— О, ученото си е учено, нали, шефе! — Греъм целуна Чарли по косата.

— Стеф да не се дрогира с кока?

— Не. Защо? На такава ли ти прилича?

— Ти пя за белите линии — в тази песен се пее против злоупотребата с наркотици.

Греъм се засмя.

— Това си е шегичка между нас двамата. Не се тревожи, утре ще си получим закуската, ще видиш. Тя е послушен уличен помияр.

— Греъм…

— Сега чаша вода, за да можеш да си изпиеш хапчетата. — Обърна се към охладителя за вода. — Няма чаши. Чудесно. Ще трябва да донеса от склада. Ей сегичка идвам. Ако чудовището се върне, знаеш коя песен да запееш. — Той намигна и изчезна, оставяйки вратата широко отворена.

Чарли въздъхна. Вече беше изключено да спи с Греъм и да рискува да я обсъжда с персонала. Върна се пак към уебстраницата на „Спийк аут енд сървайв“. Ще прочете писмото на Наоми Дженкинс още веднъж и после ще се върне в бунгалото да се просне в леглото. Сама.

Прозина се шумно и хвана мишката. Ръката й се хлъзна и вместо да щракне върху разказ номер седемдесет и две, погрешка избра номер трийсет и едно.

— По дяволите — измърмори тя. Опита се да се върне на предишния екран, но компютърът на Греъм беше забил.

Натисна контрол, алт и дилийт, но нищо не стана. Явно е време да се откажа, уморено си помисли тя. Греъм ще си оправи компютъра, като се върне; тя щеше да го остави както си е — парализиран.

Тъкмо да стане от стола и погледът й се спря върху нещо. Дума на екрана пред нея: „театър“. Мина малко време, докато проникне в заспалия й мозък. Но когато проникна, я накара да подскочи и шумно да поеме дъх. Примига няколко пъти да види дали не си въобразява. Но не, там си беше, в разказ на оцеляла номер трийсет и едно. Малък театър. Сцена. И няколко реда по-надолу — думата „маса“. Изскочи от екрана и черните й букви затанцуваха пред очите на Чарли. Публика, вечеря. Всичко присъстваше, всички подробности от показанията на Наоми Дженкинс за нейното изнасилване, които Саймън й беше споменал по телефона. Чарли погледна датата — 3 юли 2001. Най-отдолу пишеше: „Име и адрес на електронната поща недостъпни.“

Набра номера на мобилния на Саймън — заето. По дяволите. Позвъни в Криминалния отдел. Дано да има някой, дано, дано, дано.

След четиринайсет позвънявания — преброи ги — Гибс вдигна телефона. Чарли си спести всички любезности, този тип и без това беше опериран от тях през последните дни.

— Свържи се с Националния криминален отдел в Брамсхил — нареди му тя. — Изпрати им по факса показанията на Наоми Дженкинс за изнасилването й и поискай да проверят има ли други подобни случаи където и да било в страната.

Гибс изсумтя.

— Защо? — попита той грубо, сякаш едва сега му бе хрумнало, че може все пак да има основателна причина.

— Защото Наоми Дженкинс наистина е била изнасилена и не е била единствената. Това е серийно престъпление — Чарли изрече думите, от които се ужасява всеки следовател. — Предай на Саймън и на Прауст, че се прибирам.