Софи Хана
Ранима близост (11)

10

Четвъртък, 6 април

Два часът през нощта е. На долния етаж съм, свита на кълбо на канапето пред телевизора, натежала и замаяна от умора, но ме е страх да си легна. Знам, че няма да мога да спя. Взимам дистанционното и натискам бутона за изключване на звука. Мога и да изгася телевизора, но съм суеверна. Потрепващите образи на екрана са връзката ми с нещо. Те са единственото, което ме крепи да не загубя почва под краката си.

Нощем излизат всичките ми страхове, всичко, което ме кара да се чувствам слаба и безпомощна, всичко, с което се боря през целия ден, всеки ден.

Прозорецът на всекидневната представлява голям черен квадрат, в който се отразяват два златни глобуса от светлина, а под тези жълти дискове се вижда бледо копие на това, което съм. Приличам на жена, която е съвсем сама. Като малка вярвах, че ако пуснеш тъмнината в добре осветена стая, тя ще стане тъмна, точно както става светла, когато пуснеш светлината сутрин. Баща ми се опитваше да ми обясни каква е разликата, но не можа да ме убеди. Обикновено дръпвам пердетата веднага щом синьото небе започне да става сиво.

Тази вечер няма смисъл; тъмнината вече се е настанила в къщата. Доведе я отсъствието на Ивон и бъркотията, която полицаите оставиха след себе си, макар, предполагам, да са убедени, че са подредили всичко, точно както Ивон вярва, че разтребва, като сложи скъсани пликове за писма и смачкани торбички от чай върху капака на кофата за боклук в кухнята.

Тя остави тук повечето си неща, което аз се насилвам да тълкувам като добър знак. Цялата нощ ми се искаше да й се обадя, но така и не го направих. Лесно ми беше да крия случилото се с мен преди три години. Лесно беше и да вляза в полицейския участък и да обвиня невинен човек в изнасилване. Защо тогава ми беше толкова трудно да се обадя на най-добрата си приятелка и да й се извиня?

Ивон ще си помисли, че не ми пука; никога няма да й хрумне, че ме е страх. От нас двете аз съм тази, която внушава страх. Тя все се заяжда с мен за това. Но е вярно, че мога да плаша хората, когато поискам. Един остър поглед от моя страна е достатъчен да накара Ивон да избърше трохите от кухненския плот или да сложи капака на купичката за масло, след като го е използвала. Аз обичам да е подредено. Не мога да мисля добре, когато е разхвърляно. Никога не оставям инструменти извън работилницата през нощта; винаги ги подреждам по местата им на рафта: малките чукчета до диамантеното ми точило, което пък е до длетата.

Ти би ме разбрал. В „Травълтел“ винаги си подреждаш дрехите спретнато върху облегалката на дивана, преди да си легнеш. Никога не съм виждала някой твой чорап да се търкаля на пода. Като казах това на Ивон, тя сбърчи нос и заяви, че й изглеждаш смахнат. Възразих веднага, казах й, че щом мисли така, си е изградила погрешна представа. Ти го правиш с лека ръка, и бързо при това. Сигурно си се упражнявал, защото винаги създаваш впечатлението, че случайно си оставил всичките си дрехи, подредени успоредно на ръба на канапето.

Помниш ли как веднъж ти казах, че ако някога Ивон изчезне, полицаите ще могат без никакъв проблем да изброят едно по едно всичко, което е яла през последните дни? Като си помисля, че сега ти си изчезнал, космите по ръцете ми настръхват. Но това за Ивон си е факт. Изсъхнали розови парченца, полепнали по дъното на тиган, ще са ясно свидетелство, че предната вечер е яла сьомга. Тиган с втвърдила се бяла мазнина с изгорели черни точици ще е доказателство, че си е приготвяла наденички за обяд.

Ти ме беше посъветвал да настоявам Ивон да почиства след себе си. Само че тогава тя ме обвинява в деспотизъм. „Превръщаш се в чудовище“, клати глава и с нежелание вади от хладилника кутия от мляко, която стои там празна от три седмици.

Толкова отдавна съм прегърнала веруюто, че всеки трябва да си понесе заслуженото, че вече сигурно няма да мога да се променя. Превърнала съм се — отначало преднамерено, макар скоро да престанах да го чувствам като усилие — в човек, който прави от мухата слон. „Пусни се по течението“, често ме съветва Ивон. Но за мен да се пусна по течението означава да вървя безропотно с опрян до тялото ми нож към колата на непознат.

Ако не се бях превърнала в чудовище, ти сигурно никога нямаше да ме забележиш онзи ден на бензиностанцията. Не знам каква част от скандала си видял или чул. Нито пък успях някога да измъкна от теб някаква съществена информация като например дали и ти си се хранил в закусвалнята тогава. Или пък си бил в магазина, от другата страна на топлата връзка, и си дошъл едва когато си ме чул да крещя. Бих искала да разбера, защото обичам историята на нашето запознанство и искам да е пълна.

Бях тръгнала да посетя един евентуален клиент — възрастна дама, която искаше някой да оправи стария слънчев часовник в градината й — според нея часовникът бил от осемнайсети век и в много лошо състояние. Бях й обяснила, че изпълнявам предимно нови поръчки и почти не се занимавам с реставрация, но гласът й звучеше толкова унило, че накрая се съгласих да отида и да видя часовника й. Осъзнах, че съм гладна още щом излязох от вкъщи, затова спрях на бензиностанцията „Рондсли Ийст“.

Нормален човек не може да очаква свястна храна на такова място и си знаех, че пилето, картофките и грахът ще бъдат изстинали, мазни и безвкусни. Аз не съм като теб — понякога нямам нищо против посредствената храна. Хапването на боклуци може да действа успокоително. Но в този случай поднесеното върху таблата беше отвратително. Ти видя ли го? Беше ли достатъчно близо, за да го огледаш?

Пилето бе сиво и вонеше на кофа за боклук, която не е мита от деня на производството си. От миризмата ми се повдигна. Казах на мъжа, който ми сервираше, че месото е развалено. Той завъртя очи към тавана, сякаш проявявах каприз, и отбеляза, че дори не съм го опитала. Ако е лошо на вкус, мога да го върна и той щял да ми даде ново ястие, но не можел да го върне, след като дори не съм го опитала. Поисках да говоря с управителя, а той намусено ми отговори, че той отговарял, понеже шефа още го няма.

— Кога ще дойде госпожата? — попитах, надявайки се шефът му да е жена, а той да е от тези мъже, които мразят да ги командва жена.

— Господин е. И няма да се появи поне още два часа.

— Хубаво. Ще чакам. А когато управителят дойде, ще го посъветвам да ви уволни.

— Както искате — сви рамене онзи. Казваше се Брус Дохърти. Носеше табелка с името си.

— Достатъчен е един поглед, за да се разбере, че това пиле е развалено! Та то е гранясало! Вие го опитайте, като не ми вярвате.

— Не, благодаря — захили се той глупаво.

Изтълкувах това като признание, че месото отдавна е излязло извън срока си на годност и той го знаеше; идиотът злорадстваше, като ми показваше, че не му пука.

— Ще направя всичко възможно да те изхвърлят от тук, нещастник такъв — изкрещях в лицето му аз. — Тогава какво ще правиш, а? Ще ходиш да оперираш мозъци? Или да конструираш ракети? Или нещо, дето повече ще отива на заложбите ти — да миеш тоалетни или да си продаваш задника на пътуващи бизнесмени зад бензиностанцията!

Той се направи, че не ме чува. Зад мен чакаха още хора и той се обърна към първия от тях:

— Съжалявам за станалото. Какво да ви предложа?

— Виж какво — обадих се, — аз съм зает човек. Единственото, което искам, е чиния с храна, която да не е отровна.

Старомодно облечена жена на средна възраст, която чакаше да я обслужат, ме докосна по ръката.

— Тук има деца — посочи тя към една маса в залата.

Дръпнах ръката си.

— Точно така — троснах се. — Деца, които, ако зависи от вас и от него, и от всички други тук, ще бъдат нахранени с изгнило пилешко и ще умрат от „Е-коли“!

След това всички ме оставиха на мира. Обадих се на жената, при която отивах да видя слънчевия й часовник, и я предупредих, че са ме задържали. После седнах на масата, която бе най-близо до шублера, сложих таблата с воняща храна пред себе си и зачаках да се върне шефът. У мен всичко вреше и кипеше, но мисля, че свърших добра работа в старанието си да изглеждам спокойна. Не мога да контролирам всичко, но мога да направя така, че никой непознат да не е в състояние само по външния ми вид да отгатне как се чувствам.

От време на време улавях погледа на Брус Дохърти. Не след дълго той започна да се притеснява. Изобщо не ми минаваше през ум да се откажа. Бях твърдо решена да се боря тази трошица справедливост да възтържествува. Ще обърна закусвалнята с главата надолу, мислех си тогава. Ще мина покрай масите и ще обърна таблите на хората да разсипя храната на пода. Ще взема моята чиния с гореща отровна помия и ще я захвърля в лицето на управителя.

След близо час и половина чакане те видях да идваш към мен. Гневът ми се бе сгъстил и надигнал вътре в мен до такава степен, че бе заглушил всяка друга мисъл и чувство. Затова отначало не забелязах колко странно изглеждаш. Беше облечен с онази твоя сива риза без яка и с дънки, усмихваше ми се и крепеше дървена табла на ръка като келнер. Най-напред видях усмивката ти. Умирах от глад, виеше ми се свят и единственото, което ме крепеше, бяха фантазиите ми за отмъщение. Усещах вътрешностите си студени и кухи, а в устата си имах вкус на метал.

Ти вървеше към мен по съвършено права линия, сложил свободната си ръка отзад, на кръста. Забелязах те ясно едва когато застана до масата ми. Видях, че таблата, която носеше, не беше като таблите в закусвалнята на бензиностанцията, пръснати из цялата зала по масите и на високи купчини пред шублера, където Дохърти все още сервираше смъртоносната си помия. Твоята табла беше от истинско дърво, а не пластмасова имитация.

На нея имаше вилица и нож, увити в бяла платнена салфетка, празна чаша и бутилка бяло вино. Пинот Гриджо: любимото ти вино. Това, подобно на съвпадението, довело до запознанството ни на бензиностанцията, пося семената на една традиция. Двамата никога не сме пили друго вино, освен Пинот Гриджо; срещаме се в „Травълтел“ — макар ти да твърдиш, че не е достатъчно романтично, макар да можем да намерим много по-хубаво място на същата цена, — защото се запознахме в „Рондсли Ийст“ до „Травълтел“. Ти имаш манталитета на вманиачен колекционер, който иска да запази всичко и да не загуби нищо от онова, което някога сме имали. Любовта ти към традицията и ритуала е едно от многото неща, с които ме спечели: начина, по който се хващаш за всяко приятно или добро нещо, станало случайно, и се опитваш да го превърнеш в обичай.

Опитах се да кажа това на полицията — че човек, който държи да пие едно и също вино в една и съща стая, в един и същи ден всяка седмица, не би могъл изведнъж да скъса със собствения си толкова почитан ред, като изчезне, без да остави бележка — но те само ме гледаха с каменно безразличие.

Ти взе таблата, която Дохърти ми беше дал, и я премести на съседната маса. После постави твоята табла пред мен. До салфетката и приборите имаше порцеланова чиния с куполообразен сребърен похлупак. Ти махна похлупака, без да продумаш, и гордо се усмихна. Бях изумена и объркана. После ти казах как отначало си помислих, че ти си шефът на Дохърти; чул си някак за случилото се, да речем от друг член на персонала, и сега си дошъл да оправяш нещата.

Но ти не носеше униформата в червено и синьо, нито имаше табелка с име. А и това, което ми поднасяше, беше прекалено изискано — една закусвалня едва ли щеше да поднесе такова извинение. Магре дьо канар о поар. Ти ми каза името, когато се видяхме следващия път. На мен ми приличаше на парчета крехко патешко филе — препечено отвън и розово отвътре, — подредени в красив кръг около обелена изпечена цяла круша. Ухаеше, сякаш бе дошло от рая. Бях толкова гладна, че ми се приплака.

— С патешко обикновено се пие червено вино — каза ти делово. Това бяха първите думи, които чух от теб. — Но аз реших, че бялото е по-добър избор, тъй като е обяд.

— Кой сте вие? — попитах аз, готвех се за гневно избухване, но се надявах, че няма да ми се наложи, защото ужасно исках да изям храната, която беше купил. Дохърти гледаше със същото недоумение, с което те посрещнах и аз.

— Робърт Хауърт. Чух ви да крещите на онзи кретен — и ти вдигна брадичка към шублера за топли ястия. — Той явно няма да ви поднесе годна за ядене храна, затова реших аз да го направя.

— Познавам ли ви? — попитах аз, продължавах да се чудя какво става.

— Вече да — отвърна ти. — Не можех да ви гледам как умирате от глад.

— От къде се взе това ястие? — Трябва да има някакъв номер, мислех си. — Вие лично ли го приготвихте? — Що за човек би хукнал до вкъщи да готви вкуснотии за някаква непозната само защото я е чул да протестира, че са й дали развалена храна?

— Не лично. От „Бей трий“ е.

Това е най-скъпото бистро в Спилинг. Родителите ми веднъж ме бяха водили там и вечерята ни, заедно с виното, излезе близо четиристотин лири.

— Е, и? — Гледах те втренчено и чаках — давах ти ясно да разбереш, че се налага обяснение. Ти вдигна рамене.

— Видях, че имате неприятности, и ми се прииска да ви помогна. Позвъних в „Бей трий“, обясних какво е положението. Поръчах ядене. После отскочих дотам с моя камион и го взех. Аз съм шофьор на камион.

Реших, че ще искаш нещо от мен. Не знаех какво, но бях нащрек. Макар да ме болеше коремът от глад и да ми течаха лигите, нямаше да сложа и хапка в устата си, докато не разбера какво си намислил.

Дохърти цъфна до масата. На ризата му имаше голямо мазно петно, което напомняше географските очертания на Португалия.

— Извинете, но не е разрешено…

— Оставете дамата на спокойствие да си изяде обяда — обади се ти.

— Не е разрешено да се внася храна…

— На теб не ти е разрешено да продаваш негодна за ядене храна — поправи го ти. Говореше тихо и учтиво през цялото време, но и аз, и Дохърти знаехме, че това е само на повърхността. И двамата знаехме, че ще последва нещо. С широко отворени очи гледах как взимаш чинията с пилешко, картофи и грах, дръпваш яката на Дохърти и изсипваш храната в дупката между униформената риза и голите му гърди. Той издаде вик на отвращение, нещо средно между вой и стенание, вперил поглед в себе си. После тръгна с несигурна крачка към шублера, а от дрехите му се ронеха грахови зърна. Някои се търкаляха по пода зад него, други се размазваха под подметките на черните му обувки. Докато съм жива, няма да забравя тази гледка.

— Извинете — каза ти, след като Дохърти си отиде. Стори ми се, че си позагубил предишната си увереност. Говореше по-сковано и като че ли се бе изгърбил малко. — Вижте, аз просто исках да помогна — смотолеви. Изглеждаше притеснен, сякаш бе решил, че си направил пълна глупост, като си ми донесъл изискано ястие от най-близкия луксозен ресторант. — Прекалено много хора стоят безучастно и пръста си не помръдват да помогнат, когато някой е в беда.

Тези думи промениха всичко.

— Така е — насилих се аз да се съглася на глас, защото си мислех за мъжете в официални костюми, които преди две години ръкопляскаха на мъжа, който ме изнасилваше. — Благодарна съм ви за помощта. А това — посочих към патешкото — изглежда великолепно.

Ти се усмихна окуражен.

— Започвайте тогава — подкани ме ти. — Ще ви хареса, надявам се. — И стана да си вървиш, с което отново ме изненада. Очаквах, че най-малкото ще останеш и ще си говорим, докато ям. Но ти беше казал, че си шофьор на камион. Сигурно имаше да доставяш нещо спешно, имаше си разписание. Не можеше да си позволиш да се мотаеш цял ден в някаква си бензиностанция е мен. И без това вече бе направил достатъчно.

В този миг разбрах, че не искам да си тръгваш. Това бе повратната точка в живота ми. Щях да я направя повратна точка. Вместо да пилея цялата си енергия по множеството лоши неща, които ми се случваха, щях да я използвам да преследвам едно добро нещо.

Ти изчезна през двойната стъклена врата в предната част на бензиностанцията и скоро се изгуби от погледа ми. Това ме изплаши и ме подтикна да действам. Зарязах храната и изтичах навън. Ти беше на паркинга, канеше се да се качиш в камиона.

— Чакайте! — викнах аз. Сигурно изглеждаше ужасно непристойно да търча като луда след теб, но не ме интересуваше.

— Проблем ли има? — погледна ме ти разтревожен.

Бях останала без дъх.

— Не трябва ли… да върнете таблата и чинията в „Бей трий“? — попитах. Жалък претекст, знам, но това бе единственото смислено нещо, което ми дойде наум тогава.

— Не бях помислил за това — усмихна се ти широко. — Сигурно ще трябва, да.

— Ами… няма ли да се върнете тогава? — попитах аз и те погледнах кокетно.

— Навярно бих могъл. — После свъси вежди. — Но… май трябва да вървя всъщност.

Нямаше да те оставя да изчезнеш. Беше станало нещо изумително, най-неочаквано, и бях твърдо решена да не му позволя да ми се изплъзне.

— Бихте ли направили същото — имам предвид да донесете храната и виното — за когото и да било? — попитах аз.

— Искате да кажете за всеки, на когото току-що са му поднесли развалено пилешко?

— Да — засмях се аз.

— Може би не — призна ти и отклони поглед настрани като срамежлив ученик. Това бе най-щастливият миг в живота ми. Тогава разбрах, че не съм просто онеправдан непознат, а нещо специално за теб. Ти направи за мен нещо, което никой друг не би направил, и това ми даде свобода. Накара ме да почувствам, че бих могла да бъда също толкова луда, колкото си ти, че бих могла да направя каквото си поискам. Никакви ограничения, никакви правила. Видях венчалната ти халка, но приех факта с пълно безразличие. Женен беше. И какво от това? Лош късмет, госпожо Хауърт, помислих си аз, защото възнамерявам да ви отнема съпруга. Бях абсолютно безскрупулна.

От две години не бях и помислила да се обвързвам с мъж. Само мисълта за секс ме отвращаваше. Вече не. Искаше ми се да разкъсам дрехите си насред паркинга и да ти заповядам да ме любиш. Трябваше да се случи; трябваше да те имам. Срещата ми с теб ме накара да забравя цялото си минало на секундата. Ти не знаеше нищо за мен, освен че съм привлекателна жена с избухлив характер. Онова „Магре дьо канар о поар“ можеше най-спокойно да е и стъклена пантофка, донесена от принца. Вече всичко беше различно, ти ми бе донесъл спасение, беше ми донесъл избавление. За минути животът ми се бе променил от кошмар в приказка.

След час наехме стая номер единайсет в „Травълтел“ за първи път.

 

 

Звънецът на входната врата звъни. Тичам към вестибюла, мисля, че е Ивон.

Но не е. Младши следовател Селърс е, той беше тук сутринта.

— Не сте си пуснали пердетата — казва следователят. — Видях, че сте будна.

— Просто минавахте случайно с колата покрай къщата ми в два часа посред нощ ли?

Той ме поглежда, сякаш бях задала глупав въпрос.

— Не съвсем.

Чакам го да продължи. Еднакво ме е страх да установя, че си ме зарязал по свое желание, и да разбера, че нещо ужасно ти се е случило.

— Добре ли сте? — пита Селърс.

— Не.

— Мога ли да вляза за малко?

— Мога ли да ви спра?

Той ме следва до всекидневната и сяда на ръба на канапето, шкембето му се разстила върху бедрата.

Стоя права до прозореца.

— Очаквате да ви предложа питие ли? „Овалтайн“? — Не мога да спра да играя. По-силно е от мен. Измислям си реплики и ги изричам със сърдит глас.

— В понеделник сте казали на младши следовател Уотърхауз и на старши следовател Зейлър, че ако отидат в къщата на Робърт Хауърт, ще намерят нещо.

— Какво намерихте? — викам аз. — Намерихте ли Робърт? Той добре ли е?

— Във вторник сте казали на Уотърхауз, че Робърт Хауърт ви е изнасилил. Сега сте загрижена за него.

— Добре ли е той? — Кажи ми бе, копеле гадно! Започвам да хлипам, прекалено съм изтощена, за да се спра.

— Какво си мислехте, че ще намерим в къщата на господин Хауърт? — попита Селърс. — И защо бяхте толкова сигурна?

— Казах ви! Казах на Уотърхауз и Зейлър: видях нещо във всекидневната на Робърт, през прозореца, и получих пристъп на паника. Мислех, че ще умра.

— Какво видяхте?

— Не знам. — Все още в паметта ми зее огромна черна дупка за видяното онзи следобед. Но съм убедена, че видях нещо. За нищо друго не съм била толкова сигурна. Изчаквам, докато се успокоя достатъчно, за да мога да говоря. — Навярно ви се е случвало да видите някой актьор по телевизията, да сте убеден, че знаете името му, но да не можете да се сетите, защото не можете да го извадите от дълбините на паметта си. — Толкова съм изтощена, че не мога да фокусирам погледа си. Селърс ми е като размазано петно.

— Къде бяхте миналата сряда вечерта и четвъртъка? Можете ли да посочите какво сте правили всяка минута от времето си тези два дни?

— Не виждам защо трябва да го правя. Робърт добре ли е? Кажете ми!

Винаги си струва да се бориш, независимо от цената, която трябва да платиш. Повечето хора вече не мислят така. С всеки изминал ден светът става все по-апатичен и коравосърдечен — очевиден симптом за това е всеобщото осъждане на войните, дори на войните за освобождение. Но аз продължавам горещо да вярвам в необходимостта да се боря.

— Как можете да се отнасяте така с мен? — крещя срещу Селърс. — Аз съм жертва, а не престъпник. Мислех, че полицаите правят разлика и вече знаят как да се държат подобаващо с едните и с другите. Очаквах в наши дни да се отнасяте към жертвите със съчувствие!

— Жертва на какво сте вие? — иска да уточни той. — На изнасилване? Или на обстоятелството, че вашият любим е изчезнал?

— Аз трябва да ви питам в какво ме подозирате?

— По ваше собствено признание вие сте ни лъгали. Не можете да очаквате сега да се отнасяме към думите ви с доверие.

— Робърт жив ли е? Само това ми кажете. — Преди три години се зарекох никога повече да не моля никого за нищо. А чуй ме сега.

— Робърт Хауърт никога не ви е изнасилвал, нали, госпожо Дженкинс? Вашето обвинение е било лъжа.

Розовото лице на Селърс е като гумено и цялото е на петна — повръща ми се от него.

— Истина е — упорствам аз. Гардът ми е свален толкова ниско, силите ми са изцедени почти докрай, затова правя най-лесното: крия се.

Това бе първото нещо, което измислих след изнасилването, единственото нещо, което имаше значение за мен, след като се уверих, че насилието, във всичките му фази, вече е приключило и съм оцеляла: как да скрия от света случилото се с мен. Бях убедена, че по-лесно щях да се справя с травмата, отколкото със срама от това, че хората знаят за нея.

Никой никога не е изпитвал съжаление към мен. Постигнала съм най-голям успех в живота в сравнение с всичките ми приятели, всичките ми съвременници. Имам професия, която обичам. Продадох типографски шрифт на „Адоуб“ още докато бях студентка, и използвах парите, за да си създам печеливш бизнес. Хората сигурно си мислят, че имам всичко: творческа работа, която ми носи удовлетворение, финансова сигурност, много приятели, страхотно семейство, красива къща, която си е моя собствена. Допреди изнасилването имах и много гаджета и макар да не съм студенокръвна, те всички като че ли ме обичаха повече, отколкото аз тях. Всичките ми познати ми завиждат. Все ми разправят какъв невероятен късмет имам и че съм била от малцината щастливци с такъв шанс.

Всичко това щеше да се промени, ако знаеха какво ми се бе случило. Щях да стана Горката Наоми. И в представите на всички хора, на които държа, щях завинаги да остана в състоянието, в което бях, когато мъжът ме заряза край „Торнтън Роуд“, след като бе свършил с мен: гола, само с палто и обувки; с лице, омазано със сълзи и сополи, а от тялото ми изтича спермата на непознат.

За нищо на света нямаше да допусна това да се случи. Свалих маската от очите си, огледах се да видя дали ме е видял някой. Пътят беше пуст. Късмет, че няма никой, помислих си тогава. Бързо стигнах до колата си и се прибрах у дома. Докато шофирах, направих всичко възможно да сложа ред в мислите си. Изнесох си лекция колко е важно да подредя всичко в главата си възможно най-бързо. Няма значение как се чувстваш, наставлявах се аз, по-късно ще се тревожиш за това. Засега просто няма да си позволяваш да чувстваш нищо. Опитах се да разсъждавам като войник или наемен убиец. Важно бе единствено да се държа така, сякаш всичко ми е наред, да правя всичко, което обикновено правя, така че никой да не заподозре каквото и да било. Превърнах себе си в лъскав робот, на външен вид досущ като моето предишно аз.

Чудесно се справих с тази задача. Още едно постижение, което повечето хора никога не биха успели да направят. Никой не се досети, нито дори Ивон. Единственото, с което не се справих, бяха гаджетата. На всеки разправях, че искам да се съсредоточа върху работата си за известно време, докато не срещна идеалния партньор. Докато не срещнах теб.

 

 

— Облечете се — казва младши следовател Селърс.

Сърцето ми започва да блъска в гърдите.

— Ще ме водите да видя Робърт ли?

— Ще ви заведа в ареста на полицейския участък в Силсфорд. Можете да дойдете доброволно, а мога и да ви арестувам. Вие решавате. — Вижда изумения ми поглед и решава все пак да обясни: — Някой се е опитал да убие господин Хауърт.

— Опитал? Искате да кажете, че не е успял? — Вперила съм поглед в очите му, настоявам за отговор. След, струва ми се, цяла вечност, той най-сетне отстъпва и кимва.

Залива ме победоносно чувство. Намериха те, защото ги излъгах, защото те обвиних в ужасно престъпление, което не си извършил. Какво ли ще каже Ивон, като разбере, че съм ти спасила живота?