Софи Хана
Ранима близост (8)

7

5 април 2006

— Полицай ли? — Мъжът, който развеждаше Чарли и Оливия из тяхното луксозно бунгало, вдигна тревожно ръце. — Нямаше да ви кажа, че имаме свободни бунгала, ако знаех, че сте от момчетата в синьо. Или по-скоро момичета в синьо. — Той намигна и се обърна към Оливия. — И вие ли сте полицай? — Говореше изискано, което наведе Чарли на мисълта, че е завършил частно училище.

— Не — отвърна Оливия. — Защо всеки, който ни вижда заедно, задава този въпрос? — попита тя Чарли. — Теб никой не те пита дали си журналистка. Няма логика. Да не би да се смята, че желанието да служиш на закона е семейна черта? — Всеки, който познава Оливия, щеше да знае колко нелепа е идеята да я види да преследва някой малолетен разбойник по улицата или да разбива вратата на квартира за опаковане на хашиш. — Вашият брат притежава ли ваканционен комплекс с бунгала? — попита тя невинно.

Човекът не се обиди, слава богу. Засмя се.

— Може да се изненадате, но, да, няколко години двамата с брат ми заедно въртяхме бизнеса. Значи вие сте журналистка? Като онази… как се казваше? Кейт Ади!

Чарли нямаше да търпи любопитството на този тип, ако не беше толкова красив или ако бе намерила поне едно нещо, което да не хареса в бунгалото. Личеше, че и Оливия е доволна от условията. Имаше вана, достатъчно голяма за двама, поставена на златни крачета в центъра на просторна баня с черен теракот. До мивката се мъдреше сламена кошница, препълнена с продукти на „Молтън Браун“, а големият плосък душ, който блестеше в стъклената душ-кабина в ъгъла, обещаваше да облива тялото с прекрасна широка струя.

И двете легла в бунгалото бяха по-широки от обикновено двойно легло. Рамките им бяха с формата на плазове за шейна, от черешово дърво, с резбовани табли. Техният симпатичен, макар и малко досаден домакин — господин Анджили, предположи Чарли, защото това беше името на визитките — им беше дал списък с предлаганите видове възглавници още щом пристигнаха.

— В никакъв случай с гъши пера — отсече Оливия без никакво колебание. А Чарли си помисли, че не би имала нищо против да сподели възглавницата си с господин Анджили, но запази идеята за себе си. Той беше от този тип красавци, които изглеждаха необикновено, даже неправдоподобно красиви — сякаш бяха изрисувани от някой голям художник или нещо такова. Едва ли не прекалено съвършен.

Огромен телевизор с плосък екран бе инсталиран на стената във всекидневната и макар да нямаше минибар, до вратата на кухнята имаше нещо, наречено „килер“, пълно с какви ли не видове алкохол, ядки и закуски.

— Просто в края на седмицата ни казвате какво сте консумирали — имаме ви доверие! — каза господин Анджили и намигна на Чарли. По принцип тя не обичаше да й намигат, но навярно не беше особено разумно човек да е толкова безкомпромисен към някои работи…

Кухнята беше мъничка, което щеше много да се понрави на Оливия — Чарли беше сигурна. Оливия не можеше да понася големите кухни с печки, мивки и плотове по средата, задръстени от маси и столове, по каквито си падаха повечето жени. За нея готвенето бе загуба на време и никой не би трябвало да се занимава с това, освен ако не му се налага служебно.

— Изобщо не съм като Кейт Ади — каза тя сега на господин Анджили. — Аз пиша материали за изкуството.

— Много разумно — отбеляза той. — Много по-добре е да се забиете в музей за модерно изкуство, отколкото в центъра на Багдад.

— Това е спорен въпрос — измърмори Оливия.

Чарли се вгледа в големите кафяви очи на Анджили, около които имаше бръчки от много усмивки. На колко ли години беше? Някъде около четирийсет, предположи тя. Рошавата му коса, разделена на път по средата, му придаваше приятен небрежен вид. Чарли хареса зеленикавосивото сако от туид, с което беше облечен, и шалчето му. Беше стилен, макар и в малко провинциален стил. И нямаше венчална халка.

Много по-привлекателен е от проклетия Саймън Уотърхауз.

— Как се казвате? — Чарли реши да полюбопитства малко на свой ред.

— О, извинете. Казвам се Греъм Анджили, аз съм собственикът.

— Греъм? — Тя погледна към Оливия и се захили. Сестра й се ококори срещу нея. — Какво съвпадение. — Чарли автоматично превключи на режим флирт. Килна глава встрани и палаво погледна Анджили. — Моят измислен приятел се казва Греъм.

Той реагира така, сякаш щеше да се разтопи от задоволство. По бузите му избиха розови петна.

— Измислен ли? Защо ви е да си измисляте приятел? Сигурно имате един куп истински. — Той прехапа устна и свъси вежди. — Не исках да кажа един куп, исках да кажа… е, сигурно имате много обожатели.

Притеснението му разсмя Чарли.

— Това е дълга история — махна тя с ръка.

— Извинете. Обикновено съм много по-учтив и сдържан, отколкото сега. — Той пъхна ръце в джобовете и се усмихна глуповато. И той знае как да флиртува, отбеляза Чарли; тя по принцип не си падаше по срамежливия злочест подход.

— Има ли наблизо някакви добри ресторанти? — намеси се Оливия с висок глас.

— Ами… Единбург не е далеч, ако нямате нищо против да шофирате час и нещо — отвърна Греъм, — освен това има отличен ресторант и тук. Стеф готви за всички гости, които искат първокласни домашно приготвени ястия. Всички съставки са екологично чисти.

— Коя е Стеф? — попита Чарли, колкото се може по-непринудено. Беше я обзело необяснимо раздразнение.

— Стеф ли? — захили се Греъм, давайки й да разбере, че се е досетил какво се крие зад въпроса й. — Тя е целият ми наличен персонал — човекът оркестър: готвачка, камериерка, секретарка, дежурна на рецепцията — каквото поискате. Моята слугиня. Моето момиче за всичко. Макар че едва ли бих могъл да я нарека момиче — засмя се той. — Не, в интерес на истината Стеф си е много привлекателна, ако си падате по селски тип жени. А и без нея съм загубен, скъпата ми тя. Да ви донеса ли менюто по-късно? — попита Анджили, без да откъсва поглед от Чарли.

— Би било чудесно — отвърна тя, усещайки се леко замаяна.

— И не забравяйте да надникнете в спа комплекса, който се помещава в сградата, служила някога за хамбар. Съвсем наскоро направихме и тепидариум. Идеално място, където може да се отпуснете и да се поглезите.

— Това наистина е добър знак — отбеляза Оливия, щом Анджили си отиде. — Винаги бих предпочела тепидариум пред сауна или санариум.

Чарли нямаше представа какви са тия неща, но реши да не пита. Само се зачуди дали сестра й бе работила поне един пълен работен ден през живота си.

— Обаче не съм сигурна, че ми се рискува с ястията на Стеф. Трябва да се въоръжим при първа възможност с телефонния номер на някоя местна таксиметрова служба, та ако умираме от глад и храната тук е ужасна, да успеем да се придвижим до Единбург, преди да са ни щръкнали ребрата от недохранване.

Чарли поклати глава в престорено отчаяние. Оливия трябваше да гладува месеци, дори може би години, преди да й щръкнат ребрата.

— Ти искаш вътрешното легло, предполагам — каза Чарли и хвърли куфара си върху другото легло.

— Определено. Иначе ще имам чувството, че спя във фоайето. Ти ще спиш във фоайето.

— Това вече не е фоайе — отсече Чарли, — превръща се в моя спалня.

— Какво лошо има да се издигат стени, питам аз. Какво лошо има в слагането на врати? Мразя ги тия глупави открити пространства. Ами ако хъркаш и ми пречиш да спя?

Чарли започна да си разопакова багажа. Сега съжаляваше, че не беше отишла да си накупи някои нови секси дрешки. Погледна през отворения прозорец към стръмния бряг, обрасъл с високи дървета, от другата страна на реката, която течеше току покрай тяхното бунгало. Тук цареше пълна тишина, ако не се брои силният глас на Оливия: нямаше шум на коли, обичайното жужене на света, тръгнал да си гледа работата. Случайните възклицания на някоя птица бяха единственото нещо, което нарушаваше тишината. Чарли харесваше и свежия студен въздух. Слава богу, че почивката в Испания се провали с гръм и трясък. Хората казват: „Всяко зло за добро“, но Чарли винаги бе смятала тази поговорка за абсурд, за истинска обида към всеки, преживял нещо трагично и ужасяващо.

— Чар? Ще си прекараме една чудесна почивка, а? — в гласа на Оливия звучеше необичайна загриженост. Беше легнала на леглото си. Чарли вдигна поглед и видя босите крака на сестра си през дървения парапет. Разопаковането на багажа бе едно от нещата, които Оливия бе зачеркнала от живота си, защото изискваха прекалено много усилия. Тя гледаше на куфара си като на малък гардероб.

— Разбира се — увери я Чарли. Досещаше се какво следва.

— Обещай, че няма да позволиш на твоя Тиранозавър Секс — твоето друго аз, да вземе връх и да съсипе всичко. С такова нетърпение очаквах тази седмица. Не искам да ми се провали заради някакъв си мъж.

Тиранозавър Секс. Чарли се опита да прогони думите от ума си, но те вече се бяха загнездили там. За такава ли я смяташе Оливия — огромно грозно чудовище, необуздан сексуален хищник? Усети как вътре в нея се затръшват врата след врата в напразен опит да защитят егото й от раната, която вече му бе нанесена.

— Кой мъж? — попита тя със стегнато гърло. — Анджили или Саймън?

Оливия въздъхна.

— Самият факт, че ти се налага да зададеш този въпрос, показва колко сериозен е проблемът — заключи тя.

* * *

— С други думи — каша — обобщи инспектор Джайлс Прауст. — Това добра преценка на ситуацията ли е според теб, Уотърхауз? Аз бих я нарекъл каша. Ти как би я нарекъл?

Саймън беше в остъкления ъгъл на Прауст. Никой не би искал да се озове тук, освен ако не му доставя удоволствие всички колеги да гледат как дребничкият плешив инспектор го разкъсва на парчета: ням, но жесток филм, гледан от безопасно разстояние, през стъкло. Саймън седеше в зелен стол без странични облегалки, от чиято седалка се ронеше пълнеж, а шефът обикаляше около него и от време на време разливаше чай от чаша с надпис „Най-добрият дядо на света“, която държеше в ръка. Саймън мърдаше ту наляво, ту надясно, за да не го опари горещата течност. Ако това беше филм, помисли си той, Прауст щеше ей сега да извади бръснач и да започне да го размахва. Но бръсначът не беше предпочитаното от Прауст оръжие; задоволяваше се да използва отровния си език и изкривеното си виждане за света и за мястото си в него.

Саймън бе предприел безразсъдно смелата стъпка да влезе в леговището на инспектора, без да е повикан. По собствено решение, доколкото служителите в Криминалния отдел изобщо се явяваха пред Снежния човек по свое собствено решение. Прякорът бе свързан със способността на Прауст да предава настроението си — особено лошото си настроение — на зали, пълни с невинни присъстващи. Ако превключеше и от спокоен станеше напрегнат, от общителен — мрачен, на всички в Криминалния отдел им секваше дъхът. Думите се превръщаха в камъни в устата, а действията им ставаха предпазливи и сковани. Саймън не можеше да разбере как успяваше Прауст да съсипе общата атмосфера. През кожата му ли излизаше? Някакви необикновени способности ли имаше?

Просто разговаряй с него, все едно е някой нормален човек.

Саймън имаше много да говори и знаеше, че няма смисъл да го усуква.

— Определено е трудна и тревожна ситуация, сър. — Спокойно би могъл да приеме и определението „каша“, ако в него не се съдържаше откритият намек, че по някакъв начин той самият е отговорен за тази каша. По някакъв начин? Саймън се упрекна за проявената наивност. Прауст беше убеден, че не друг, а именно Саймън носи цялата отговорност.

— Трябваше веднага да се свържеш с полицията в Кент, още щом госпожа Хауърт ти даде адреса. Трябваше да им изпратиш подробностите по факса и след час да им се обадиш за резултата.

Кентската полиция щеше да е във възторг. Щяха да помислят, че Саймън се е побъркал, ако им се беше обадил след час.

— Щеше да бъде неоправдано действие, сър. Тогава не знаех каквото знам сега. На този етап Наоми Дженкинс не беше обвинила Хауърт в изнасилване.

— Сега щеше да знаеш много повече, ако се беше свързал с кентската полиция тогава.

— Вие щяхте ли да го направите, сър? На мое място? — Откритото предизвикателство беше рисковано. По дяволите. — Госпожа Хауърт ме увери, че ще накара господин Хауърт да се свърже с мен веднага щом се върне. Каза, че се опитвал да приключи връзката си с Наоми Дженкинс, но Дженкинс не искала и да чуе. Пратих съобщение на мобилния му телефон да ми се обади. Всичко изглеждаше ясно.

— Ясно — тихо повтори Прауст. Почти тъжно. — Така ли би го определил?

— Сега не. Вече никак не е ясно…

— Наистина.

— Сър, следвах предписаната процедура. Реших да оставя случая за известно време и ако няма развитие, да подновя действията по него в началото на следващата седмица.

— И какви бяха аргументите, които те накараха да вземеш това решение? — Прауст отправи към Саймън плашеща изкуствена усмивка.

— Направих стандартна преценка на опасността. Хауърт е зрял човек, няма данни да е психически нестабилен или склонен към самоубийство…

Снежния човек разля откос горещ чай, завъртайки се на пети по-бързо от Фред Астер. Как му се искаше на Саймън Чарли да не беше заминала на почивка. Неизвестно защо животът винаги ставаше по-труден, когато я нямаше.

— Робърт Хауърт има съпруга и любовница — каза Прауст. — По-точно има съпруга, която е разбрала за любовницата му, и любовница, която не му разрешава да скъса с нея. Ти не си женен, Уотърхауз, и може би не знаеш, но е достатъчно трудно да живееш само с една жена, която твърди, че те обича и която никога не си наранявал сериозно. Да го знаеш от мен — аз съм човек с трийсет и две годишен тежък стаж в брака. А да имаш две жени на главата и всяка да ти дудне на ухото колко предадена се чувства… е, ако бях на негово място, щях да забягна много по-далеч от Кент.

Тежък стаж в брака? Класика. Саймън реши да го запомни, за да го каже на Чарли. Само благодарение на всеотдайните усилия на Лизи Прауст Снежния човек успяваше да прилича на психически нормално, функциониращо човешко същество макар и само за частица от времето.

Ако този разговор се бе състоял преди две години или дори миналата година, Саймън вече сигурно щеше да е бесен, загубил всякакво търпение, щеше да скърца със зъби и да мечтае за деня, когато ще може да разбие с чело носа на Прауст. Днес се почувства изморен от усилието да остане в режим на действие на зрял човек, докато разговаря с мъж, който се държеше като дете. О, много добре, Уотърхауз, психологически много проникновено, би казал Прауст.

Саймън се запита дали не бе разумно да започне да се смята за човек, който някога е имал буен характер, но вече се е променил. Или пък още е твърде рано за това?

— Вие как бихте постъпили, сър? Да не искате да кажете, че на основание известното ни вчера сутринта щяхте да потърсите съдействие от полицията в Кент?

Човек никога не можеше да получи удовлетворение от отговорите на Прауст, защото той просто не отговаряше, когато не му изнася.

— Преценка на опасността — каза презрително, макар именно той да бе връчил на Саймън ръководството, описващо процедурата в случаите на изчезване и му беше наредил да го наизусти дума по дума. — Хауърт определено е в опасност и няма нужда да ти казвам защо. В опасност е, защото по някакъв начин, който тепърва подлежи на изясняване, се е забъркал с онази жена Наоми Дженкинс. Преценка на опасността! Един ден се появява и го обявява за изчезнал, като твърди, че й е любовник от една година и не може да живее без него, а на следващия ден се връща и заявява: забравете всичко това, всичко бе една огромна лъжа, и обвинява Хауърт в отвличане и изнасилване, станало преди три години? — Прауст поклати глава. — До края на седмицата ще разследваме убийство, помни ми думата.

— Не съм сигурен, сър. Мисля, че е прибързано да се прави такова предположение.

— Нямаше да ми се налага да правя каквито и да е предположения, ако ти беше успял да овладееш ситуацията професионално! — кресна Прауст. — Защо не подложи Наоми Дженкинс на сериозен разпит в понеделник да измъкнеш цялата история от нея?

— Подложихме я…

— Тая жена ни върти на малкия си пръст. Идва, когато й скимне, казва каквото й харесва, а ти само кимаш и записваш поредната лъжа с най-малки подробности — сега изчезнало лице, след малко изнасилване. Тя си режисира пантомима и на теб ти е дала да изпълняваш ролята на задните крака на магарето!

— Старши следовател Зейлър и аз…

— Какво, в името на всичко светло и красиво, си въобразяваше, като взе от нея показания за изнасилване? Тя очевидно е патологичен фантазьор, а ти реши да й ходиш по гайдата!

Саймън си спомни разказа на Наоми Дженкинс за изнасилването, за онова, което тя каза, че са й сторили онези мъже. Това беше най-гадният случай, за който бе чувал. Помисли дали да не сподели откровено с Прауст какво бе почувствал, докато тя разказваше. Никакъв шанс. Самата физическа близост на Снежния човек зачеркваше всяка възможност за нормален искрен разговор, какъвто наивно си бе въобразявал, че може да проведе — само като видиш човека, и ти става ясно.

— Ако лъже за изнасилването, как ще обясните писмото, подписано „Н. Дж.“, което е пуснала в интернет през май 2003?

— Това е фантазия, която си е имала от години… или откакто се е родила, кой я знае — нетърпеливо махна с ръка Прауст. — После е срещнала Хауърт, решила е да добави малко плът и кръв във фантазията си и го е вплела в абсурдната си приказка. Нищо казано от нея не може да се приема за чиста монета.

— Поведението й е подозрително, съгласен съм — каза Саймън. — Психическата й нестабилност очевидно е повод за безпокойство по отношение безопасността на Хауърт. — „Нямаме разногласия“, можеше да добави. Безсмислено. — Поради това веднага щом приех показанията й, аз се свързах с полицията в Кент. И те ми се обадиха преди малко. — С други думи, тесногръдо лайно такова, има някои факти, които биха могли да те заинтригуват, ако поне за две секунди спреш да ме обвиняваш за щяло и нещяло и ме изслушаш. Саймън изпита чувството, че думите му се връщат обратно, неуспели да стигнат до Прауст, неуспели да проникнат през дебелата невидима преграда, издигаща се около инспектора.

Саймън обаче не се предаваше.

— Адресът, който Джулиет Хауърт ми даде, съществува, но никой не знае нищо за Робърт Хауърт.

— И тя е психически нестабилна — отсече Снежния човек сърдито, сякаш подозираше, че и двете жени в живота на Робърт Хауърт са се наговорили да му създават проблеми, на него, Джайлс Прауст. — Е? Ходи ли пак в къщата да я претърсиш? Претърси ли къщата на Наоми Дженкинс? Ако си чел новия наръчник за действие при изчезване на лице, който ти дадох…

— Чел съм го — прекъсна го Саймън, макар че наръчникът от 2005-а едва ли можеше да се нарече нов. Прауст беше скаран с промените. Седмици наред след смяната на лятното време със зимно или обратното правеше разлика между „старото време“ и „новото време“.

— … щеше да знаеш, че по член 17, точка „в“ — или „г“ беше? — можеш да влезеш във всяка сграда, ако имаш основание да смяташ, че някой е в опасност…

— Запознат съм с всичко това, сър. Просто исках първо да го съгласувам с вас, тъй като старши следовател Зейлър отсъства.

— Е, какво си мислеше, че ще ти кажа? Изчезнал е човек. Любовницата му е луда за връзване, а жена му не само изобщо не се тревожи за него, ами активно се опитва да те прати за зелен хайвер. Какво си мислеше, че ще ти кажа? Седни, вдигни крака да си починеш и забрави за случая ли?

— Разбира се, не, сър. — Длъжен съм да се консултирам с теб бе, задник нещастен. Дали Прауст си мислеше, че Саймън изпитва удоволствие от разговорчетата с него? Когато Чарли бе тук, не беше чак толкова зле: тя действаше като буфер и доколкото можеше, предпазваше екипа си от грубиянското поведение на инспектора. Освен това през последните месеци все по-често взимаше решения, които по правило трябваше да взима Прауст, но тя се опитваше да намали до минимум напрежението около него и да му позволи да се радва на леки дни в работата, каквито той обичаше.

— Разбира се, не, сър — имитира го Прауст. Въздъхна и сподави една прозявка — знак, че е изчерпал горивото в резервоара си. — Направи каквото трябва, Уотърхауз. Претърси къщата на Дженкинс и на Хауърт. Направи обичайните проверки на кредитните карти и телефонните разговори. Говори с всеки, който познава Хауърт: приятели, колеги. Знаеш какво се прави.

— Да, сър.

— О, и като съм почнал да ти обяснявам елементарни неща — изземи компютъра на Наоми Дженкинс. Ще можем да установим дали писмото, което твърди, че е пуснала в интернет, е било написано на нейната машина, нали така?

— Да, сър — отвърна Саймън. Някой ще може да установи, но не и ти. Проблемът на Прауст бе, че е специалист във всичко, което не изисква специални познания. — Ако не е сменила компютъра. Може оттогава да си е купила нов.

— Прати Селърс и Гибс да свършат тази работа. За днес това е най-важната ни задача.

Ти ги прати, за малко да изтърси Саймън. Прауст да не би да се готвеше да се пенсионира, запита се той, както раздава задълженията си на всеки, готов да ги поеме?

— Разпитай Дженкинс пак. И иди в „Травълтел“…

— Току-що говорих по телефона със служителката на рецепцията — съобщи Саймън, доволен, че е успял да обезглави поне едно от ненужните наставления на Прауст. Излишните съвети бяха любимо хоби на Снежния човек, макар предпочитанията му леко да клоняха към отправянето на неоснователни предупреждения. Непрестанно поучаваше Чарли, Саймън и останалите от екипа да не блъскат колите си, да заключват входните си врати или да внимават да не паднат в някоя пропаст, ако отиваха в планината.

— Жена и мъж, отговарящи на описанието на Хауърт и Дженкинс, са прекарвали всяка четвъртък вечер в „Травълтел“, в стая номер единайсет, в продължение на около година. Точно както каза Дженкинс в понеделник. Очаквам служителката на рецепцията в „Травълтел“ да ми се обади да потвърди. Изпратих й по куриер копие на снимката…

— Те са, разбира се! — Прауст тресна чашата си върху бюрото.

— Сър, да не искате да кажете, че не е трябвало да си правя труда да проверявам?

Такъв основен пропуск — в паралелния свят, в който Саймън беше сгрешил какви ли не неща, но различни неща — без съмнение щеше да предизвика порой от упреци, много сходни с тези, които получаваше сега.

Инспекторът го изгледа с отвращение. Същата погнуса прозвуча и в гласа му:

— Просто ставай и действай, Уотърхауз. Има ли нещо друго, или ще ми позволиш няколко минути спокойствие, за да събера останките от съсипания си ден?

— Служителката от „Травълтел“ каза, че двамата — Хауърт и Дженкинс, ако предположим, че са те — изглеждали много влюбени.

Прауст вдигна ръце.

— Значи една загадка по-малко. Това обяснява защо са ходели в крайпътен мотел всяка седмица. За секс, Уотърхауз. Ти какво си мислеше: че и двамата си падат по ястия за двама от осем лири и деветдесет и девет?

Саймън се направи, че не забелязва сарказма му. Връзката между Робърт Хауърт и Наоми Дженкинс бе от решаващо значение за случая — в центъра на цялата странна история, а служителката от „Травълтел“, доколкото Саймън знаеше, бе обективен свидетел.

— Тя каза, че двамата били винаги прегърнати — продължи той непоколебимо. — Все се гледали в очите, такива работи.

— На рецепцията ли?

— Явно.

Прауст шумно изпръхтя.

— И жената винаги оставала за през нощта, тръгвала си на следващата сутрин. А мъжът си тръгвал към седем същата вечер.

— Винаги ли?

— Така каза тя.

— Що за идиотска връзка е това? — изсумтя Прауст и надникна в празната си чаша, сякаш се надяваше да се е напълнила сама.

— Вероятно породена от насилие — предположи Саймън. — Имах предвид Стокхолмския синдром, сър. Нали знаете, когато жените се влюбват в мъжете, които са ги насилили…

— Не ми губи времето, Уотърхауз. Върви да си вършиш работата.

Саймън се изправи и тръгна към вратата.

— О, и Уотърхауз?

— Да, сър?

— Може, докато се мотаеш насам-натам, да ми купиш някоя книга за слънчеви часовници. Винаги са ми харесвали. Знаеш ли, че слънчевите часовници показват времето по-точно от другите часовници, по-точно от обсерваторията в Гринуич? Четох за това някъде. Ако искаш да измериш точното положение на Земята спрямо Слънцето — слънчевото време, — значи ти трябва слънчев часовник.

— Прауст се усмихна и Саймън се стресна — щастието изглеждаше неуместно на лицето на инспектора. — Часовниците ни карат да вярваме, че всички дни са еднакво дълги, точно двайсет и четири часа. Не е вярно, Уотърхауз. Някои са малко по-къси, други са малко по-дълги. Знаеш ли?

Саймън знаеше, и то прекалено добре. По-дълги бяха дните, които бе принуден да прекарва в компанията на главен инспектор Джайлс Прауст.