Софи Хана
Ранима близост (7)

6

4 април 2006

„ПОКАЗАНИЯ НА НАОМИ ДЖЕНКИНС

Адрес: Рондсли, площад «Аргил» №14.

Професия: майстор на слънчеви часовници с еднолична фирма.

Възраст: 35 години.

Декларирам, че написаното от мен в тези показания е вярно и съм наясно, че за неверни сведения подлежа на съдебно преследване, в случай че съзнателно съм твърдяла нещо, за което знам, че е невярно или не вярвам да е истина.

Подпис: Наоми Дженкинс

Дата: 4 април 2006 г.“

 

 

В понеделник сутринта на 30 март 2003 г. излязох от вкъщи в 9:40 ч. и тръгнах към местния каменоделец Джеймс Флоутън от Кросфийлд Фарм Хауз в Хамбълсфорд, за да взема мраморен къс, необходим за работата ми. Господин Флоутън ми каза, че камъкът още не е пристигнал от каменоломната, и аз веднага поех обратно по пътеката към главния път — Торнтън Роуд, където бях паркирала колата си.

До колата ми стоеше мъж, когото не бях виждала през живота си. Беше висок, с къса тъмнокестенява коса. Носеше светлокафяво кадифено яке с подплата от нещо като овча кожа, черни джинси и високи обувки. Като наближих, той викна:

— Наоми! — и махна с ръка. Другата ръка беше в джоба му. Макар да не го познах, предположих, че той ме познава и ме чака. (Сега знам, че този мъж е Робърт Хауърт от Спилинг, Чапъл Лейн 3, но тогава не знаех.)

Застанах до него. Той ме сграбчи за лакътя и извади нож от джоба на якето си. Аз изпищях. Ножът имаше твърда черна дръжка, дълга близо седем сантиметра и острие с дължина към дванайсет сантиметра. Придърпа ме към себе си така, че гърдите ни се опряха, и притисна върха на ножа до корема ми. И през цялото време ми се усмихваше. С тих глас ми заповяда да престана да крещя. Каза: „Млъкни или ще те изкормя. Ще ти изтръгна сърцето. Знаеш, че не се шегувам.“ Спрях да крещя. „Прави точно каквото ти се казва и няма да забия ножа в теб, става ли?“ Кимнах. Той сякаш се ядоса, че отвръщам само с жест. „Става ли?“ — повтори.

Този път отговорих с глас: „Добре.“

Пъхна ножа обратно в джоба, хвана ме под ръка и ми нареди да вървя към неговата кола, паркирана на около двеста метра от моята на Торнтън Роуд в посока Спилинг, пред магазин, наречен „Сноуи Джоуис“, където се продава спортна екипировка. Колата му беше черна. Мисля, че беше хечбек. Бях твърде изплашена и не забелязах нито марката, нито модела, нито номера.

Отключи вратата отдалече с дистанционно, което извади от същия джоб, в който държеше и ножа. Стигнахме до колата, той отвори задната врата и ми заповяда да вляза вътре. Качих се отзад. Той блъсна вратата, заобиколи колата, отвори другата задна врата и седна до мен. Взе ми дамската чанта, извади мобилния телефон и захвърли чантата през прозореца на колата. Телефона метна на седалката до шофьора. Имаше нещо като рафт над задните седалки, по цялата им дължина. Той се протегна зад мен и измъкна нещо. Беше маска за очи, направена от синя подплатена материя, с черна ластична лента. Сложи ми я и я нахлупи върху очите. Каза, че ако я махна, ще използва ножа срещу мен. И добави: „Ако не искаш да кървиш бавно до смърт, ще правиш каквото ти кажа.“

Чух как се блъсва вратата. Доколкото можех да разбера по звука, той се качи зад волана. „Нагласявам огледалото за задно виждане така, че да те наблюдавам през цялото време. Не се опитвай да правиш каквото и да било.“ Колата тръгна. Не знам колко време бяхме в движение. Имах чувството, че са минали часове, но бях толкова изплашена, че не бях в състояние точно да преценя. Предполагам, че сме пътували поне два часа, може и повече. Отначало се опитах да убедя господин Хауърт да ме пусне да си вървя. Предложих му пари, за да ме освободи. Попитах го откъде знае името ми и какво смята да прави с мен. Той се изсмиваше на всеки мой въпрос и не отговаряше. Накрая май се раздразни и ми каза да млъкна. След това си мълчах, защото той пак ме заплаши с ножа. Каза, че е заключил всички врати на колата и че ако се опитам да избягам, ще съжалявам. „Просто трябва да правиш каквото ти казвам и няма да пострадаш“, заяви той.

През цялото пътуване радиото работеше на радиостанция „Рейдио файв лайв“. Не забелязах какви предавания вървяха, само радиостанцията. След известно време, през което мълчахме, господин Хауърт започна да ми разказва за мен. Знаеше домашния ми адрес, знаеше, че правя слънчеви часовници. Започна да ми задава въпроси за слънчевите часовници и настоя да му отговарям. Каза, че ако сбъркам един отговор, ще спре и ще извади ножа. Личеше си, че е доста запознат със слънчевите часовници. Спомена два специфични термина и знаеше какво означават. И двата бяха технически понятия, които незапознатите със слънчевите часовници едва ли са чували. Знаеше, че съм родена във Фолкстоун, че съм учила типография в университета в Рийдинг и че съм започнала бизнеса си със слънчеви часовници благодарение на значителната сума пари, която спечелих, като продадох един типографски шрифт, създаден от мен през последната година от следването, на компанията за софтуерни продукти „Адоуб“. Попита ме как се чувствам като успяла в бизнеса жена. Задаваше въпросите си с подигравателен тон. Останах с впечатлението, че иска да ме тормози с това, че знае толкова много за мен. Попитах го откъде е почерпил цялата тази информация. Той спря колата и аз усетих нещо остро да опира в носа ми. Предположих, че е ножът. Господин Хауърт ми напомни, че не ми е разрешено да задавам въпроси, и ме накара да се извиня. След това пак подкара колата.

След известно време колата спря. Господин Хауърт отвори моята врата и ме измъкна навън. Хвана ме пак под ръка и ми нареди да вървя бавно. Насочваше ме накъде да ходя. Накрая по начина, по който усещах земята под краката си, разбрах, че влизаме в сграда. Изкачихме някакви стъпала. Господин Хауърт ме сграбчи и смъкна палтото ми. Каза ми да си сваля обувките и аз ги свалих. Беше много студено в тази сграда, по-студено, отколкото навън. Накара ме да се завъртя и да седна. Седнах. Нареди ми да легна. Помислих, че вероятно съм на някакво легло. Той върза въжета за китките и глезените ми и опъна тялото ми във формата на Х, като завърза всеки мой крайник за нещо. След това свали маската от очите ми.

Видях, че се намираме в малък театър. Бях завързана за легло на сцената. Леглото бе направено от някакво тъмно дърво — навярно махагон — и подпорите, отстрани на таблите, завършваха с голям резбован жълъд. Дюшекът, върху който лежах, беше покрит с някакво найлоново покривало. Забелязах, че от едната страна на сцената има стъпала за слизане, и предположих, че това са стъпалата, които току-що бях изкачила. Завесата пред мен беше дръпната настрани, така че виждах останалата част от театъра. Вместо редове със столове за публиката имаше голяма дълга маса за вечеря, направена като че ли от същото тъмно дърво като леглото, и множество столове от тъмно дърво е бели възглавници върху седалките. Пред всеки стол имаше комплект прибори е по няколко ножа и вилици.

Господин Хауърт каза: „Искаш ли да загрееш преди представлението?“ Сложи ръка на гърдата ми и я стисна. Умолявах го да ме пусне да си вървя. Той се засмя и извади ножа от джоба си. Започна много бавно да реже дрехите ми. Изпаднах в ужас и отново се замолих да ме пусне. Той не ми обърна внимание и продължи да реже. Не знам колко време му отне да свали с ножа всичките ми дрехи, но оттам, където лежах, виждах малък прозорец и забелязах, че навън започваше да се стъмва. Предполагам, че му е отнело поне час.

След като ме съблече чисто гола, той ме остави за няколко минути. Мисля, че излезе от театъра. Виках за помощ колкото ми глас държи. Замръзвах и зъбите ми тракаха.

След няколко минути господин Хауърт се върна.

„Пуснах парното — това сигурно ще те зарадва — каза той. — Публиката скоро ще дойде. Не можем да допуснем да им измръзнат топките, нали така?“

Видях, че държи моя телефон. Попита ме дали е от тези, дето могат да правят снимки. Бях прекалено изплашена да лъжа и признах, че може. Поиска да му кажа какво трябва да направи, за да снима. Казах му. Той ме снима, разпъната на леглото, и ми показа снимката. „За спомен. Първата ти главна роля.“ Попита ме как се изпраща снимка до друг мобилен телефон. Казах му. Обясни, че праща снимката на собствения си мобилен. Заплаши да я прати на всичките номера, запаметени в моя телефон, ако не се подчинявам на заповедите му или ако някога отида в полицията. После седна на ръба на леглото за малко и започна да пипа интимните ми части. Аз виках и се гърчех, а той се смееше.

Не знам колко време мина, но след малко се почука на вратата и господин Хауърт ме остави отново сама, като слезе по стъпалата, зави зад мен и изчезна от погледа ми. Чух шум от множество човешки стъпки. Театърът имаше дървен под, затова се чуваше много отчетливо. Чух господин Хауърт да поздравява други мъже, сториха ми се много, но имена не бяха споменати. После видях няколко мъже, всичките облечени с официално облекло с черни вратовръзки като за официална вечеря. Дойдоха до масата и седнаха. Имаше поне десетина мъже, без да се брои господин Хауърт. Повечето бяха бели, но имаше и двама чернокожи. Господин Хауърт им наля вино и ги поздрави с добре дошли. Размениха по няколко думи за времето и за условията по пътищата.

Аз пищях и молех мъжете да ми помогнат, но те всички ми се изсмяха. Зяпаха тялото ми и подмятаха неприлични забележки. „Кога ще можем да погледнем по-отблизо?“ — обърна се един от тях към господин Хауърт, който отвърна: „Всичко с времето си“, и изчезна в някакво помещение в задната част на театъра, от другата страна на залата, противоположна на сцената. След няколко минути се появи с поднос в ръка и сложи по една малка чинийка пред всеки мъж на масата. Във всяка чинийка имаше пушена сьомга и парче лимон и топчица от нещо бяло със зелени петънца.

Мъжете започнаха да ядат, а господин Хауърт се върна на сцената и започна да ме изнасилва. Първо орално, после вагинално. През това време мъжете аплодираха, смееха се, ръкопляскаха и правеха похотливи коментари. След като приключи с изнасилването, господин Хауърт се зае да разчисти чиниите, които занесе обратно в малката стаичка зад мъжете. Той остави вратата на това помещение отворена и оттам се чуха шумове, характерни за кухня — звуци, които свързах с готвене и миене на съдове. Осъзнах, че в кухнята има хора.

Господин Хауърт се върна на сцената и ме развърза. Каза ми да сляза по стъпалата и ми напомни, че ако не му се подчинявам, ще ме „изкорми“. Направих каквото ми каза. Той ме заведе до масата, където имаше един свободен стол. Блъсна ме да седна на него и пак започна да ме завързва. Дръпна ръцете ми назад — зад гърба ми и зад облегалката на стола, и завърза китките ми една за друга. После разтвори краката ми колкото можа, накара ме да събера глезените си под стола и върза и тях. Другите мъже продължаваха да пляскат и да викат.

След това господин Хауърт сервира още три ястия на мъжете: голямо парче някакво месо със зеленчуци, тирамису и накрая различни видове сирене. С изключение на господин Хауърт никой от другите мъже не ме докосна, но докато ядяха, ми се подиграваха и ми се присмиваха. От време на време един от тях ми задаваше въпроси — например пита ме коя е любимата ми сексуална фантазия и любимата ми сексуална поза. Господин Хауърт ми заповяда да отговоря. „И се постарай“, добави той. Казах неща, които си мислех, че би искал да чуе.

След като мъжете свършиха с последното ястие, господин Хауърт разчисти масата. Донесе бутилка портвайн и чаши от кухнята, после кутия с пури, пепелници и кибрити. След това ме развърза и ме накара да легна по корем на масата. Подчиних се. Някои от мъжете запалиха пури. Господин Хауърт се качи върху мен и ме изнасили анално.

„Иска ли някой да опита?“ — предложи той, след като свърши.

Един от групата отговори: „Всички сме прекалено напрегнати, приятел.“

Неколцина, господин Хауърт включително, се опитаха да накарат мъж на име Пол да ме изнасили. Чуха се думи като: „Ти какво ще кажеш, Пол?“ и „Хайде, Пол, ти трябва да я оправиш“. Това ме наведе на мисълта, че мъжете се познаваха доста добре помежду си, че са група стари приятели и навярно Пол беше водещата фигура или беше известен като зевзека в групата. Не можех да видя кой беше Пол, но го чух да казва: „Не, достатъчно ми е и гледането.“

Господин Хауърт ми каза да се изправя. Подаде ми палтото и обувките и ми нареди да си ги сложа. След като се облякох, той отново нахлузи маската на очите ми и ме изведе навън. Мъжете останаха вътре в залата. Той ме напъха в колата и блъсна вратата. Този път господин Хауърт не каза нито дума през цялото пътуване. Мисля, че бях в безсъзнание през по-голямата част от пътя, защото изгубих всякаква представа за всичко. По някое време, все още бе тъмно като в рог, колата спря и той ме измъкна навън. Паднах на земята. Господин Хауърт не ми върна мобилния телефон. Чух колата да се отдалечава и реших, че си е отишъл. След няколко секунди събрах смелост да сваля маската от очите си и видях, че съм на няколко крачки от моята кола на Торнтън Роуд в Хамбълсфорд. Ключовете за колата бяха в джоба на палтото ми. Качих се зад волана и се прибрах вкъщи.

Не казах на никого за случилото се с мен и не съобщих в полицията за отвличането и изнасилването. По-късно, на 24 март 2005 година, случайно срещнах господин Хауърт отново на бензиностанцията „Рондсли Ийст“ и установих самоличността му, като го проследих до паркинга, където бе паркиран неговият камион. На камиона бе написано името му.

 

 

Показанията бяха взети от: младши следовател 124 Саймън Уотърхауз, Криминален отдел, Кълвър Вели.

Участък: Спилинг

Дата и място на снемане на показанията: 16:10 ч., 04.04.06, Спилинг