Софи Хана
Ранима близост (6)

5

Вторник, 4 април

— Искам да съобщя за изнасилване — заявявам аз пред младши следовател Уотърхауз.

Той смръщва вежди и поглежда към листа, който държи в ръка, сякаш там е написано какъв въпрос следва да зададе.

— Кой е бил изнасилен?

— Аз.

— Кога?

Щеше ли да е толкова безцеремонен, ако ми беше повярвал? Съмнявам се.

— Преди три години — отвръщам. Той отваря широко очи. Явно не очакваше такъв отговор. — На трийсети март 2003 година. — Дано да не ми се налага да повтарям пак тази дата. Младши следовател Уотърхауз стои до вратата като на пост и не показва никакво намерение да седне.

Стаята за разпит, в която се намираме, не е много по-голяма от моята баня вкъщи. Светлосините стени са покрити с плакати на решени случаи на малтретиране, домашно насилие, имуществени измами и видеопиратство. Не мога да си представя, че някой наистина го е грижа дали се правят незаконни копия на филми и след това се продават, но полицията, предполагам, трябва да се занимава с всякакви видове престъпления, независимо дали някой го е грижа, или не. Всички плакати носят логото на полицията в долния си десен ъгъл, което ме кара да се зачудя дали някъде в тази сграда няма дизайнерски отдел, някой, чиято работа е да решава какъв цвят да е фонът на плаката за измами, свързани с обществената безопасност.

Измислянето на дизайна е любимата част от работата ми. Винаги ми става криво, когато някой клиент дойде с прекалено конкретизирана представа за онова, което иска. Предпочитам хората, които с готовност оставят на мен да реша. Обичам аз да избера латинския израз за мото, вида на камъка, цвета на боята, детайлите. Оформянето на циферблата на слънчевия часовник не е пряко свързано с отчитането на времето, то е по-скоро дизайнерски нюанс.

Почти не съм ти говорила за професията си. Ти никога не говориш за твоята и аз не искам да те оставям с впечатлението, че моята работа е по-важна. Веднъж допуснах грешката да ти задам въпроса защо си решил да станеш шофьор на камион. „Искаш да кажеш, че трябва да работя нещо по-престижно ли?“ — веднага ме попита ти. Така и не разбрах обиди ли се, или реакцията ти бе проекция на собственото ти отношение към твоята професия.

— Изобщо не исках да кажа това — възразих аз. И наистина не исках. Като се замислих всъщност, открих какви ли не предимства в работата ти. Едно от тях например е, че нямаш началници. Можеш по цял ден да си слушаш дискове или радио. Започнах да си мисля, че нашите две професии далеч не са толкова различни. Навярно някакъв вкоренен в мисленето ми снобизъм ме е карал да смятам, че всички шофьори на камиони са глупави, недодялани, ниско подстригани мъже с шкембета, които се вбесяват от покачването на цената на бензина.

— Обичам да съм сам, обичам и да карам — сви рамене ти. За теб отговорът бе прост и очевиден. — Не съм тъп — добави ти. Никога не бих си и помислила, че си. Ти си най-интелигентният човек, когото познавам. Не говоря за образование и дипломи. Не знам какво образование имаш. Не си следвал, предполагам. И не се перчиш в разговори, както правят някои умни хора, даже напротив. Насила трябва да измъквам мнението ти за едно или друго. Изказваш своите становища и предпочитания, сякаш се извиняваш, защото не искаш да влияеш на никого с тях. Единственото, за което си готов да говориш безспир, е за любовта ти към мен.

— Сам съм си господар — каза ти. — Само аз и камионът. По-добре, отколкото да си шеф. — Откакто се познаваме, това е единственият случай, когато си намеквал за статут. Не можах да те разбера, но си замълчах, защото времето ни изтичаше — беше почти седем часът.

 

 

— Защо поискахте да се срещнете с мен или старши следовател Зейлър? — обади се младши следовател Уотърхауз. — Аз предположих, че искате да разговаряме за Робърт Хауърт.

— Правилно. Робърт е лицето, което ме изнасили. — Лъжата се плъзва по езика ми и излиза. Вече не ми е нервно. Наглостта в мен е взела връх. Изпитвам налудничавото силно чувство, че отсега нататък аз съм тази, която пише правилата. Кой ще ме спре? Кой има толкова въображение, че да разбере на какво е способно моето въображение?

Аз съм човекът, който прави неща, каквито никой друг не би направил.

Осенява ме ужасна мисъл.

— Да не е твърде късно? — питам.

— В какъв смисъл?

— Имам ли право да подам оплакване, след като се е случило толкова отдавна?

— Робърт Хауърт ви е изнасилил? — Уотърхауз изобщо не си прави труда да крие недоверието си.

— Точно така.

— Мъжът, в когото сте влюбена и който е влюбен във вас. Мъжът, е когото се срещате всеки четвъртък в мотел „Травълтел“ край бензиностанцията „Рондсли Ийст“.

— Вчера излъгах. Съжалявам.

— Всичко, което казахте, е било лъжа, така ли? Двамата с господин Хауърт не сте любовници?

Чела съм в интернет за изнасилването и знам, че някои жени се влюбват или остават сексуално привлечени от своите изнасилвани, но аз никога не бих могла да се правя на толкова побъркана идиотка, защото само такива жени могат да изпитват подобни чувства към насилниците си. А това означава, че нямам алтернатива за действие.

— Да, всичко, което казах вчера, е лъжа.

Уотърхауз не ми вярва. Сигурно му се струва, че съм прекалено сдържана. Мразя, когато всички очакват от теб да изкарваш на показ чувствата си на обществено място.

— Защо трябваше да измисляте такава лъжа? — пита ме той сякаш съм заподозряна.

— Отначало не бях сигурна дали искам да съобщя за изнасилването. — Нарочно използвам думата, която от три години избягвам. С всяко повторение става по-лесно. — Исках да го изплаша — Робърт Хауърт. Реших, че ако го посети полиция и се спомене моето име, това ще му донесе инфаркт или нещо такова.

Уотърхауз не сваля поглед от мен и мълчи. Чака ме да се проваля, да изгубя почва под краката си.

— И защо променихте плана си? — пита накрая той.

— Разбрах, че идеята ми е глупава. Достраша ме сама да раздавам правосъдие…

— Трийсети март 2003 година мина много отдавна. Защо чакахте до вчера?

— Три години са нищо. Питайте всеки, който е бил изнасилен. Дълго време бях в шок. Не бях в състояние да вземам решения. — Отговарям на всеки въпрос бързо като робот и приемам собствените си поздравления, задето бях проявила разум и не се бях заставила да изтърпя това изпитание преди три години.

Уотърхауз издърпва с нежелание стола изпод масата и сяда срещу мен.

— Вчера бяхте по-убедителна — отбелязва той. — Да не би господин Хауърт да ви е теглил шута? Така ли решихте да го накажете?

— Не. Аз…

— Наясно ли сте, че отправянето на фалшиви обвинения за изнасилване е сериозно криминално деяние? — Забил е поглед в листа хартия пред себе си, гъсто изписан от горе до долу е най-ситния почерк, който някога съм виждала. Нищо не мога да разчета.

Каня се да му отговоря, но се спирам. Защо ще му позволявам да ме обсипва с въпроси? Влязъл е в ритъм като човек, който играе тенис срещу стена. Имам право на повече уважение и съчувствие. Лъжа само за една-единствена подробност. Ако те извадя от историята на моето изнасилване и те заменя с мъж, чието име не знам, мъж, чието лице продължавам да виждам в кошмарите си, от които скачам в леглото, подгизнала в пот, щях да казвам абсолютната истина. Което означава, че заслужавам по-добро отношение.

— Да, наясно съм — отвръщам. — А вие би трябвало да сте наясно, че ще направя оплакване срещу вас, ако не престанете да ме гледате и да ми говорите така, сякаш съм кучешко лайно, залепнало за обувката ви. Старая се да съм искрена с вас. Извиних се за лъжите вчера и обясних причината да ви излъжа. Дойдох да съобщя за много по-сериозно престъпление от фалшиво обвинение в изнасилване — има си йерархичен ред и според мен би трябвало да започнете да се съсредоточавате върху това, вместо да задълбавате в предубежденията си спрямо мен.

Той ме поглежда. Не мога да разбера дали е ядосан, изплашен или стреснат.

— Мога да ви докажа, че говоря истината и така да улесня живота и на двама ни — предлагам аз. — Съществува организация, наречена „Спийк аут енд сървайв“, тя има уебсайт — speakoutandsurvive — цялото слято — точка org точка uk. На страницата, озаглавена „Survivors’ Stories“, ще намерите писмо, написано от мен на единайсети май 2003. Разказите са номерирани. Моят е номер седемдесет и две. Подписах го само с инициалите си: Н. Дж.

Уотърхауз си записва всичко.

— Чакайте тук — казва той, след като приключва, излиза и оставя вратата зад него да се тресне. Сама съм в синята килия.

В тишината главата ми се изпълва с твои думи. Младши следовател Уотърхауз е никой за мен. Непознат. Помня какво каза ти за непознатите в деня, когато се запознахме, след като беше застанал на моя страна в спора ми с човек на име Брус Дохърти — друг един непознат, пълен идиот. „Той не те познава и ти не го познаваш — каза ти. — Следователно не може да те нарани. Най-тежко ни нараняват хората, които са ни най-близки.“ Изглеждаше притеснен, сякаш се опитваше да изпъдиш някаква неприятна мисъл от ума си. Тогава не те познавах достатъчно, за да те попитам дали самият ти не си бил наранен и от кого. „Повярвайте ми, знам какво говоря — настоя ти. — Ние сме в ранима близост само с хората, които обичаме. С непознатите — не.“ „Искате да кажете, че непознат не може да ме нарани?“ — яростно запитах аз, водена от собствените си преживявания.

„Ако болката не е лична, не е толкова страшно. Не става въпрос лично за вас или за другия човек, или за отношенията помежду ви. То е по-скоро като природно бедствие — земетресение или наводнение. Ако се давя в наводнение, бих го нарекъл лош късмет, но няма да го възприема като предателство. Шансът и обстоятелствата не са свързани със свободната воля. Те не могат да те предадат.“

Сега за първи път разбирам какво имаш предвид. Младши следовател Уотърхауз се държи така, защото така трябва, защото работата му е да се съмнява във всичко, което му кажа. Не е свързано лично с мен. Той изобщо не ме познава.

Чудя се какво ли би казал за непознатите, които са добри, които ми се усмихват на улицата и казват: „Извинявай, мила“, ако случайно се блъснат в мен. И най-незначителната добра дума идва като шок за всеки, преживял преднамерено насилие. И най-дребната проява на доброта, която не струва нищо на хората, ме изпълва с покъртителна благодарност; раболепна благодарност, задето някой е сметнал, че съм достойна да ми се усмихне или да ми се извини. Вероятно е свързано с шока от контраста: удивена съм, че в един и същи свят може едновременно да съществуват непринудена доброта и непредизвикано зло и почти да не си дават сметка за това.

Ако полицията те намери жив и здрав, ще ти кажат в какво съм те обвинила, всички гадни подробности. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм си го измислила? Ще разбереш ли, че съм почернила името ти само защото бях отчаяна и толкова се тревожех за теб?

За пореден път се питам дали не трябва да променя историята на нападението така, че онова, което ще разкажа на младши следовател Уотърхауз (ако той изобщо ми позволи), да е съвсем различно от случилото се в действителност. Решавам, че не е по силите ми. Мога да съм убедителна само ако се опирам на непоклатими факти. Дни наред не съм спала като хората. Всичките стави ме болят, а мозъка си чувствам като настърган на едро ренде. Нямам сили да си измислям изнасилване, което никога не се е случвало.

А и никоя измислена история не може да звучи по-страшно от ужаса, който изживях в действителност. Ако успея да убедя младши следовател Уотърхауз, че казвам истината, издирването ти веднага ще се изкачи на първо място в списъка му със задачи.

След около десет минути вратата се отваря. Той се връща, стиснал няколко листа хартия, и ме гледа внимателно.

— Искате ли чаша чай? — пита той.

Това ми звучи окуражаващо, но се правя на раздразнена.

— Така значи? След като доказах, че не лъжа, имам право на чай. Да не би да има регламент? Чай за изнасилване, газирана вода за блудство, вода от чешмата за открадната на улицата чанта?

Изражението му става студено.

— Прочетох какво сте написали. Или по-скоро каквото казвате, че сте написали.

— Не ми ли вярвате? — По-голям инат е, отколкото си мислех. Приготвям се да вляза в битка. Обичам добрите спорове, особено когато знам, че мога да надделея. — Откъде бих могла да знам, че го има, ако не го бях написала? Да не си мислите, че жените, които не са изнасилвани, ровят из интернет страниците, посветени на изнасилването, за забавление и като намерят някоя история, която случайно е подписана с инициали като техните…

— „Моят нападател бе човек, когото не бях виждала никога преди това, нито съм го виждала след това“ — чете на глас Уотърхауз на една от страниците, които държи в ръка. Разпечатал е писмото ми. Стресвам се, става ми неприятно при мисълта, че то е в стаята при нас.

Започвам бързо да говоря, за да не ми чете повече собствените ми думи.

— Тогава не знаех кой е. По-късно разбрах. Видях го пак. Както ви казах, случайно го срещнах на бензиностанцията „Рондсли Ийст“ в четвъртък на двайсет и четвърти март миналата година.

Уотърхауз клати глава и разгръща листовете.

— Не сте ми казвали това — възразява той категорично. — Казахте, че сте се срещнали за първи път с господин Хауърт на тази дата, но не сте споменавали къде.

— Е, там беше. На бензиностанцията. Но не беше за първи път. Първият път беше, когато ме изнасили.

— Бензиностанция „Рондсли Ийст“. В „Травълтел“ ли?

Представям си мозъка на Уотърхауз като компютър, а всичко, което му казвам — като нови данни, които трябва да се въведат.

— Не. В закусвалнята на бензиностанцията. Онова, което казах за „Травълтел“, е лъжа. Знам, че има мотел „Травълтел“ до „Рондсли Ийст“ и исках лъжата ми да е колкото се може по-близо до истината.

— Ами стая номер единайсет? Стаята, която всеки път сте наемали? — отронва той — по-тихо и деликатно не съм го чувала да говори досега. Лош знак. И ме наблюдава внимателно.

— Това си го измислих. Никога не съм влизала в „Травълтел“ или в която и да е от стаите там.

Щом чуе историята ми, няма да има никакви съмнения, че казвам истината; няма да си прави труда да говори с персонала в „Травълтел“. Освен това знае, че може лесно да се провери и аз го знам. Логично е да си помисли, че няма смисъл да поемам риска с такава очевидна лъжа.

— Значи срещнахте господин Хауърт, вашия изнасилвач, за втори път на двайсет и четвърти март миналата година в закусвалнята на бензиностанция „Рондсли Ийст“?

— Да. Аз го видях. Той не ме видя.

Уотърхауз се обляга назад в стола си и хвърля химикалката си на бюрото.

— Сигурно сте изпаднали в шок, като сте го видели?

Мълча си.

— От къде научихте името и адреса му?

— Проследих го до камиона му. На него пише името и телефонния му номер. Намерих адреса в телефонния указател. — Да ме пита каквото си иска. Ще му намеря отговор — добър, правдоподобен отговор — за секунди. Всеки път, щом привлече вниманието ми върху някоя подробност, с която се надява да ме разобличи в лъжа, аз намирам начин да я вплета в историята си. Всичко може да се съгласува. Само трябва да действам методично: така трябва да е станало, и това също така трябва да е станало. Коя история би го позволила?

— Не разбирам — казва Уотърхауз. — Знаете името му, знаете къде живее. Споменахте, че сте смятали сама да раздавате правосъдие. Защо не го направихте?

— Защото, ако се превърна в престъпник, това щеше да е още една победа за него, нали? Казах ви: исках полицията да се появи пред къщата му и да го изплаши до смърт. Не исках да ми се налага… лично да се изправя лице в лице е него.

— И така сътворихте цяла история за любовна връзка, стая номер единайсет всеки четвъртък вечер, приятелката, която уж се обадила и говорила със съпругата на господин Хауърт?

— Да.

Той поглежда бележките си.

— Имате ли приятелка и квартирантка на име Ивон?

Поколебавам се.

— Да. Ивон Кочин.

— Значи не всичко, което сте казали вчера, е лъжа. Ето че за днес имате най-малкото една лъжа. Ами пристъпът на паника, когато сте отишли в къщата му? Срещата с госпожа Хауърт?

— Всичко това беше вярно. Наистина ходих там. Това ме накара да реша, че няма да мога да се справя сама. Затова дойдох при вас.

— Вчера вие показахте на мен и на старши следовател Зейлър снимка, на която сте заедно с господин Хауърт — казва Уотърхауз. — Как ще обясните това?

Старая се изненадата и раздразнението да не ми проличат. Трябваше да се сетя за тази снимка и да го обмисля предварително, а аз я бях забравила.

— Монтаж е — спокойно отвръщам аз.

— Така ли? И как точно го направихте?

— Не го направих аз. Занесох на един приятел снимка на Робърт Хауърт и моя снимка и той свърши останалото.

— Откъде взехте снимка на господин Хауърт?

Въздъхвам, все едно ми задава въпрос с очевиден отговор.

— Сама я направих на паркинга на бензиностанцията. На двайсет и четвърти март миналата година.

— Не ми се вярва — отсича Уотърхауз. — Хем не ви е видял, хем сте стояли точно пред него, когато сте го снимали. И как така носехте фотоапарат със себе си?

— Не бях застанала точно пред него. Направих снимката от разстояние с дигиталния си фотоапарат. Моят приятел я прехвърли на компютър и увеличи главата и раменете, за да изглеждат като заснети в едър план…

— Кой е този приятел? Да не би да е приятелка. Онази госпожица Кочин?

— Не. Няма да ви кажа името му. Съжалявам. А за да ви отговоря на другия въпрос: винаги нося със себе си фотоапарат, когато отивам на среща с перспективен клиент, както беше тогава. Снимам градините им или стените, мястото, където искат да се постави слънчев часовник. Помага ми в работата, когато имам снимка на въпросното място.

Уотърхауз изглежда смутен. Забелязвам проблясък на съмнение в очите му.

— Имате много странен начин на мислене, ако историята, която ми разказвате сега, е вярна — заявява той. — А ако не е, мога да докажа, че лъжете.

— Може би трябва да ме оставите все пак да ви разкажа онова, което дойдох да ви разкажа. Щом чуете какво ми се е случило, ще разберете защо ви се струва, че разсъждавам странно — всеки на мое място би се побъркал. А ако продължавате да не ми вярвате, след като ви опиша какво съм преживяла, ще се постарая никога повече да не обеля и дума пред вас, ако си мислите, че съм способна да лъжа за подобно нещо!

Знам, че е безполезно да печеля симпатиите му, че съм бясна вместо ревлива, но толкова съм свикнала с гнева. Иде ми отвътре.

— Щом взема показанията ви — предупреждава ме Уотърхауз, — разговорът става официален. Разбирате ли?

Сърцето ми се свива в лек спазъм на паника. Как да започна? Имало едно време… Но аз не се изповядвам, нито разкривам станалото. Лъжа през зъби — ето така ще го възприема. Истината ще присъства само за да помага на лъжата, което означава, че не се налага да изпитвам чувствата, свързани със случилото се.

— Разбирам — кимвам аз. — Да го направим официално тогава.