Софи Хана
Ранима близост (5)

4

4 април 2006

На път за входната врата на семейство Хауърт Саймън спря пред прозореца, през който бе надничала Наоми Дженкинс, преди да получи пристъп на паника. Завесите бяха спуснати, но имаше малък процеп между тях и Саймън успя да види стаята, за която бе разказвала Наоми. Веднага забеляза невероятната й прецизност по отношение на детайла. Тъмносиньо канапе и стол, шкаф със стъклени врати, смущаващ брой безвкусни декоративни къщички, картина на оръфан старец, загледан в полуоблечен младеж с флейта на уста — всичко си беше там, точно както го бе описала. Саймън не видя нищо неприятно, нищо, което да обясни неочакваната крайна реакция на Наоми.

Стигна до входната врата, забелязвайки разхвърляната градина, която приличаше по-скоро на двор за боклуци, отколкото на нещо друго, и натисна звънеца. Нищо не се чу. Толкова ли дебели бяха стените, или звънецът не работеше? Натисна го повторно, после още веднъж — ей така за всеки случай. Нищо. Тъкмо се канеше да почука, когато прозвуча женски глас:

— Идвам! — Тонът намекваше, че жената и да иска, не би могла да отвори по-бързо.

Ако Чарли беше тук, вече щеше да си е извадила значката и личната карта, готова да поздрави всеки, който се появи на вратата. Когато бяха заедно, Саймън трябваше да следва примера й и да прави същото, за да не изглежда странно. Когато бе сам обаче, показваше личната си карта само ако му я поискаха. Чувстваше се неловко, почти пародийно, като размахваше картата си и я завираше в лицата на хората още щом ги види. Имаше чувството, че е актьор.

Жената, която застана пред него с въпросителен поглед в очи, беше млада и привлекателна, с руса коса до раменете, кафяви очи и няколко бледи лунички по носа и бузите. Веждите й бяха прекалено тънки, но оформени в съвършени дъги; очевидно бе прекарала доста време да прави нещо с тях, което сигурно е било болезнено. На Саймън му изглеждаха неприятни и неестествени. Наоми Дженкинс бе споменала, че жената била облечена в костюм, спомни си следователят. Днес Джулиет Хауърт носеше черни джинси и тънък черен пуловер с шпиц яка. Миришеше на силен цитрусов парфюм.

— Здравейте? — каза тя рязко, превръщайки поздрава във въпрос.

— Госпожа Джулиет Хауърт?

Тя кимна.

— Робърт Хауърт, вашият съпруг, вкъщи ли е? Искам да поговоря набързо с него.

— А вие кой сте?

Саймън не обичаше да се представя, ненавиждаше гласа си, когато произнасяше собственото му име. Имаше този проблем още в училище, но бе решил да не позволява на никого да се досети.

— Младши следовател Саймън…

Джулиет Хауърт го прекъсна със силен смях.

— Робърт го няма. Вие сте полицай, така ли? Следовател? По дяволите!

— Знаете ли къде е?

— В Кент, отиде на гости при приятели. — Тя поклати глава. — Наоми го е обявила за изчезнал, а? Затова сте дошли.

— Откога е в Кент господин Хауърт?

— От няколко дни. Вижте, тази кучка Наоми е ужасно тъпа. Тя е гадна…

— Кога ще се върне съпругът ви? — прекъсна я Саймън.

— Другия понеделник. Искате ли да ви го доведа в полицейския участък? Да ви докажа, че е още жив, че не съм го пребила до смърт, обзета от бясна ревност? — Устните на Джулиет Хауърт потрепнаха. Признаваше, че изпитва ревност или се подиграваше с тази възможност, зачуди се Саймън.

— Много бихте ни помогнали, ако му кажете да дойде при мен, когато се върне. Къде по-точно е в Кент?

— Сисингхърст. Искате ли адреса?

— Да, би било добре да ми го дадете.

Джулиет сякаш се подразни от отговора му.

— Дъмнишър Роуд 22 — троснато изрецитира тя.

Саймън си записа.

— Онази жена е луда, нали знаете? Ако сте разговаряли с нея, няма начин да не сте забелязали. Робърт от няколко месеца се опитва да охлади ентусиазма й, но тя не разбира от намеци. Всъщност е добре, че се появихте тук. По-скоро аз трябваше да се обърна за помощ към полицията, а не тя. Може ли нещо да се направи, за да престане да идва у нас непрекъснато? Може ли да й наложите съдебно запрещение?

— Колко пъти е идвала тук неканена?

— Вчера беше тук — заяви Джулиет, сякаш така отговаряше на въпроса на Саймън. — Погледнах през прозореца на спалнята си и я видях в градината — опитваше се да избяга, преди да успея да сляза по стълбите.

— Значи е била тук само веднъж. Никой съд няма да издаде запрещение.

— Опитвам се да действам далновидно. — В гласа на Джулиет сякаш прозвуча заговорническа нотка. Жената примижа с едно око, докато говореше — нещо като полунамигване. — Тя ще дойде пак. Ако Робърт не й проговори, а той няма да го направи, няма да мине много време и Наоми Дженкинс ще опъне палатка в градината ми. — Джулиет се засмя, сякаш тази перспектива бе по-скоро забавна, отколкото тревожна.

Нито за миг Джулиет не отстъпи крачка навътре. Стоеше на прага и не мърдаше. Зад нея, във вестибюла, Саймън виждаше светлокафяв килим на райета, червен телефон на дървена масичка, пръснати обувки, маратонки и боти. Имаше огледало, подпряно на покрита с петна стена, а самото огледало бе изцапано по средата с нещо мазно. Вдясно от огледалото, закачен с кабарче, висеше дълъг тънък календар. Най-отгоре имаше снимка на замъка в Силсфорд, а отдолу по един ред за всеки ден в месеца, но нямаше нищо написано на ръка. Нито Робърт, нито Джулиет бяха отбелязали някакви ангажименти.

— Камионът на господин Хауърт е паркиран отвън — отбеляза Саймън.

— Знам. — Джулиет изобщо не си правеше труда да скрие нетърпението си. — Казах, че Робърт е в Кент, а не камионът му.

— Той има ли друга кола?

— Да, „Волво В40“. Която — да ви кажа, та да ви спестя ненужна следователска работа — също е паркирана отвън. Робърт замина за Сисингхърст с влак. Той е шофьор. Когато не е на работа, се опитва да избягва шофирането.

— Имате ли телефонен номер на адреса, където се намира в момента?

— Не. — Лицето й се изопна. — Той си има мобилен телефон.

Саймън свъси вежди — нещо не беше наред.

— Нали казахте, че е отишъл при приятели? Нямате ли телефонния им номер?

— Те са приятели на Робърт, не мои. — Свитите устни на Джулиет подсказваха, че не би споделила компанията им дори съпругът й да й беше предложил да отиде с него.

— Кога за последен път разговаряхте с Робърт? — попита Саймън. Беше се задействал инатът му. Понеже Джулиет Хауърт с нетърпение чакаше да му види гърба, той пък имаше желание да остане повече.

— Не искам да съм неучтива, ама какво ви влиза на вас това в работата? Снощи, щом толкова искате да знаете. Снощи ми се обади.

— Наоми Дженкинс твърди, че той не вдига мобилния си телефон.

Новината сякаш подейства освежително на Джулиет. Лицето й се оживи и тя се усмихна.

— Сигурно газ пикае. Как може този толкова надежден Робърт да не й се обажда… какво ли следва!

Саймън не понасяше начина, по който ревността превръщаше хората в освирепели животни. Самият той неведнъж бе освирепявал така — човешкото изчезваше, оставаше някакъв звяр. Представи си Джулиет като хищник, който облизва устни, докато жертвата й кърви до смърт пред нея. Но може би това не беше честно, тъй като Наоми Дженкинс бе признала, че иска Хауърт да остави Джулиет и да се омъжи за нея.

Вчера Наоми му беше дала номера на мобилния телефон на Робърт Хауърт. Саймън реши да прати съобщение, с което да помоли Хауърт да му се обади. Реши да му го напише с лекомисления тон на някой завеян тип. Ще се направя на Колин Селърс, помисли Саймън.

— Ще ми направите ли една услуга? — попита Джулиет. — Кажете на Наоми, че Робърт си е взел мобилния телефон с него и телефонът си е абсолютно наред. Искам да знае, че той получава всичките й съобщения, но не им обръща внимание.

Тя дръпна входната врата по-плътно до себе си, ограничавайки погледа на Саймън върху вътрешността на къщата. Единственото, което Саймън виждаше сега, бе полукръглата масичка за телефон непосредствено зад Джулиет.

Той й подаде визитката си.

— Щом съпругът ви се върне, му кажете веднага да се свърже с мен.

— Вече поех това задължение. А сега мога ли да си вървя? Или по-скоро може ли вие да си вървите, ако обичате?

На Саймън му беше лесно да си представи как жената избухва в сълзи, едва затворила вратата след него. Бе прекалено напрегната, държеше се малко изкуствено, реши следователят. Играеше роля. Запита се дали Робърт Хауърт бе отишъл в Кент, за да вземе окончателно решение — Джулиет или Наоми. Ако е така, нищо чудно, че жена му е толкова нервна.

Саймън си представи Наоми как седи у дома като на тръни и се опитва да намери логично обяснение защо Хауърт я беше изоставил. Бедата бе там, че любовта и страстта нямаха нищо общо с логиката. Но защо Саймън изведнъж изпита съжаление именно към Наоми Дженкинс? Защо не към измамената съпруга?

— Наоми си мислеше, че не знам за нея — обади се Джулиет и се усмихна злобно. — Тъпа кучка. Знаех, разбира се. Намерих нейна снимка в телефона на Робърт. Не тя сама. А двамата, прегърнати пред някаква бензиностанция. Колко романтично! Не съм се ровила, открих я случайно. Робърт си беше оставил телефона на пода. Аз слагах коледната украса и без да искам, го настъпих. Грабнах го и с ужас започнах да натискам разни копчета, защото си мислех, че съм го счупила. И изведнъж гледам снимка. Ето това се казва шок — измърмори тя по-скоро на себе си, отколкото на Саймън. Очите й се бяха изцъклили. — А сега и полиция тропа на вратата ми. Ако питате мен, Наоми Дженкинс е за разстрел.

Саймън отстъпи крачка назад. Питаше се как Робърт Хауърт бе успявал да ходи всяка седмица на срещите си с Наоми, след като Джулиет е знаела за връзката им още от преди Коледа. Ако беше разбрала миналата седмица, това би могло да обясни защо Хауърт бе заминал така скоропостижно при приятели в Кент.

Някъде дълбоко в съзнанието на следователя започна да се оформя въпрос, но Джулиет не му даде време да придобие завършен вид.

— Край. Писна ми — заяви тя изведнъж и тръшна вратата под носа му.

Не му беше за първи път. Той вдигна ръка да позвъни пак, но се отказа. На този етап задаването на повече въпроси щеше да прилича по-скоро на проява на любопитство. Върна се в колата, въздъхна с облекчение и запали двигателя. Включи радиото и докато стигна до края на уличката, вече бе забравил за гнусния любовен триъгълник на Робърт Хауърт.

 

 

Чарли влезе в бара на хотел „Плая верде“ и метна дамската си чанта на високия стол до сестра си. Оливия поне я бе послушала и я чакаше, вместо да хукне към летището да купува билети за първа класа до Ню Йорк, както се беше заканила. Боже, колко неуместно изглеждаше с тази черна рокля с голо рамо. Какво ли беше очаквала? Бяха направили резервациите набързо — каквото е имало свободно, при това само за четиристотин лири.

— Няма — докладва Чарли. Свали си очилата и избърса запотените им стъкла с ръба на фланелката си.

— Как така няма? В Испания сигурно има милиони хотели. И всички са по-добри от този, убедена съм. — Оливия огледа винената чаша да се увери, че е чиста, преди да отпие.

Нито тя, нито Чарли говореха по-тихо от обикновено; и двете пет пари не даваха дали барманът ги слушаше. Той беше възрастен човек от Суонсий с две големи тъмносини пеперуди, татуирани върху предмишниците му. Беше се преместил тук (Чарли го бе чула да споделя пред клиент малко преди това), след като бе работил двайсет години като инструктор по шофиране.

— Не ми е мъчно за Британия — беше признал той. — Съвсем се е скапала.

Единственият му реверанс към новата му родина бе да уведомява всеки дошъл до бара, че кана сангрия е на половин цена и ще остане така до края на седмицата.

Тази вечер Чарли и Оливия бяха единствените му клиенти, като изключим една двойка с оранжев тен, наднормено тегло и цяла камара куфари около тях. Бяха се изгърбили над сребриста паничка с шест фъстъка и от време на време ги побутваха с дебелите си пръсти, сякаш се надяваха да намерят под тях нещо забележително.

Отнякъде се носеше песен на Род Стюарт, но беше пусната толкова тихо, че човек трябваше да си напряга слуха, за да я чуе като хората.

И четирите стени на „Бар Арена“ бяха покрити с тапети в зелено, червено и тъмносиньо. Имаше изкуствен таван, целият в петна от никотин. Но въпреки всичко това бе единственото място, където човек би могъл да отиде, ако е имал лошия късмет да отседне в хотел „Плая верде“, защото тук поне предлагаха алкохол. В стаичката, където бяха настанени Чарли и Оливия, нямаше минибар. Оливия изпадна в шок от този факт. Започна да отваря всички шкафове и чекмеджета и да наднича навсякъде, настоявайки: „Тук някъде трябва да е.“

Дантелено перде, мазно и вонящо на стари цигари, висеше пред тесния прозорец на спалнята. Сигурно не беше прано от години. Леглото, което Оливия си избра, защото било по-близо до прилежащата баня, всъщност беше толкова близо, че направо препречваше входа на банята. Ако се наложеше Чарли да отиде до тоалетната през нощта, трябваше да се покатери върху леглото на сестра си, за да влезе в банята. Беше си направила този труд днес следобед и бе открила засъхнала паста за зъби, полепнала по едната от двете пластмасови чаши до мивката, и подгизнало валмо чужди косми, запушило отвора на ваната. Досега противопожарната аларма се бе задействала два пъти без осезаема причина. И всеки път ви в продължение на половин час, докато някой се сети да я изключи.

— Провери ли в интернет? — попита Оливия.

— Къде мислиш бях през последните два часа?

Чарли пое дълбоко въздух и си поръча коняк със сух джинджифил, след като за пореден път отказа на предложението на бармана да си вземе сангрия на половин цена и дори се опита да се усмихне, колкото и фалшиво да бе, когато й спомена, че може да се възползва от това еднократно намаление до края на седмицата. Запали цигара с мисълта, че пушенето не може да е вредно за здравето в подобни ситуации, макар да е вредно през останалото време. Краят на седмицата изглеждаше ужасно далече. Имаше много време да се самоубие, ако нещата не тръгнеха на по-добре. Или пък да вземе да взриви със себе си и скапания хотел.

— Нямаше нищо, което ти би одобрила, повярвай ми — обърна се тя към Оливия.

— Значи все пак имаше свободни места?

— Няколко. Но или нямаха басейн, или не бяха точно на плажа, или нямаха климатици, или предлагаха шведска маса само за вечеря…

Оливия клатеше глава.

— Едва ли ще ни трябва климатик или басейн при това време — отбеляза тя. — Хем е студено, хем вали. Казах ти, че е много рано за Испания.

В гърдите на Чарли започна да нараства гореща твърда буца.

— Освен това ми каза, че не искаш да летиш прекалено дълго.

Оливия беше предложила да заминат през юни, за да избегнат „лудницата по време на горещините“, както казваше тя. Чарли бе харесала идеята; нямаше никакво желание да гледа как сестра й скача от леглото в шест часа всяка сутрин, тича до прозореца и вие: „Още няма никакво слънце!“ Но главен инспектор Прауст беше провалил плана им. Твърде много хора щели да отсъстват през юни, заяви той. Гибс например отивал на меден месец. А преди това Селърс беше заявил отпуска, за да ходи на незаконна почивка с приятелката си Суки. Официалната версия беше, че отива с колегите от Криминалния отдел на лагер за тиймбилдинг. А по това време жена му щеше да си е в Спилинг, където имаше голяма вероятност да срещне Чарли, Саймън, Гибс, Прауст — хората, с които Селърс й беше казал, че ще виси на въжета и ще лази в калта някъде из дълбоката провинция. Чарли бе изумена, че двойственият живот на Селърс бе продължил толкова дълго, имайки предвид факта, че всичките му лъжи бяха все такива — съшити с бели конци.

— Значи не би имала нищо против хотел без басейн и без климатици? — подозрително я изгледа Чарли — не можеше да е толкова лесно. Някъде сигурно имаше капан.

— Но бих имала много против да не е слънчево и да е по-студено, отколкото в Лондон. — Оливия седеше с изправен гръб на високата табуретка пред бара, кръстосала крака. Изглеждаше елегантна и разочарована, като изоставена стара мома от онези скучни дълги филми, които Чарли мразеше, пълни с шапки и опетнени репутации. — Но по този въпрос не мога да направя нищо и определено не смятам да седя край някой открит басейн, докато вали. — Изведнъж очите й светнаха. — А нямаше ли нещо със закрит басейн? И спа? Със спацентър би било разкошно! Обожавам спа процедурите.

Сърцето на Чарли се сви. Не можа ли поне този път всичко да е наред? Само този път? Толкова ли много искаше? Нямаше по-забавен човек от Оливия при подходящи условия.

— Не съм търсила — призна тя. — Но ми се струва малко вероятно, освен ако не си готова да платиш доста тлъстичка сума.

— Парите нямат значение — бързо заяви Оливия.

Чарли имаше чувството, че вътре в нея има навита пружина, която трябваше непрекъснато да натиска надолу, иначе щеше да изскочи и всичко да провали.

— Е, за съжаление, за мен парите имат значение. Освен ако искаш да потърся два различни хотела…

Оливия печелеше по-малко от Чарли. Беше журналист на свободна практика и имаше да изплаща грамадна ипотека за апартамент в Мусуел Хил в Лондон. Преди седем години й бяха открили рак на яйчниците. Веднага бяха отстранили двата яйчника и матката и й бяха спасили живота. Оттогава тя харчеше пари наляво и надясно като глезеното мамино дете на някой аристократ. Караше Бе Ем Ве Зет 5 и се возеше с такси от единия до другия край на Лондон, без да й мигне окото. Пътуването с метро бе едно от многото неща, които се бе зарекла никога повече да не прави. В този списък бяха и компромисите, гладенето и опаковането на подаръци. Понякога, като не можеше да заспи, Чарли се тревожеше за финансовото положение на сестра си. Сигурно бе натрупала много дългове, нещо, което Чарли ненавиждаше.

— Като не можем да почиваме свястно на хотел, по-добре да направим нещо съвсем различно — обади се Оливия, след като бе разсъждавала над въпроса известно време.

— Различно ли? — изненада се Чарли. Оливия съвсем недвусмислено бе сложила вето на всякакви форми на самообслужване с аргумента, че не си струва усилията, макар Чарли да бе обещала сама да пазарува и да готви. За Чарли нямаше никакъв проблем да изпече няколко филийки за закуска и да направи салата за обяд. Оливия трябваше да поработи ден–два на мястото на Чарли да види какво е трудна работа.

— Да. Да идем на къмпинг или нещо такова.

— Къмпинг ли? — И това го предлага жена, която не иска да отиде в Гластонбъри, защото камериерката не сгъвала както трябва тоалетната хартия?

— Виж, не казвам, че го предпочитам. Аз искам хубав хотел в Испания през юни, в жегата. Като не мога да го имам, предпочитам да не замествам идеала си с някакво тъжно подобие. Къмпингът поне поначало се предполага, че е гадно нещо. Отиваш там с очакването да спиш в някаква кал, под някакво парче плат и да ядеш суха храна…

— Ти ще се разпаднеш като Злата вещица от Запада във „Вълшебникът от Оз“, ако опиташ да почиваш на къмпинг, убедена съм.

— Ами да идем тогава при мама и татко? Не сме ходили заедно при тях от години. Мама ще ни угажда за всичко. И без това все ме питат кога ще отида пак, с лек тон на заплаха да ме лишат от наследство, ако не е скоро.

Лицето на Чарли се издължи. Родителите им се бяха пенсионирали наскоро и се бяха преместили във Фенуик — малко селце на крайбрежието на Нортъмбърленд. И се бяха побъркали на тема голф, колкото и да е странно предвид спокойствието, което внушава представата за тази игра. Те се държаха така, сякаш голфът бе постоянната им работа, от която щяха да ги уволнят, ако не полагат достатъчно старание. Оливия бе ходила веднъж с тях в клуба им и бе докладвала след това на Чарли, че мама и татко били толкова спокойни след играта, колкото хората, които пренасят наркотици през границата.

Чарли нямаше сили да се справи с едновременното присъствие и на тримата членове на семейството си. Някак си не можеше да приеме за нормален знака на равенство между идеята за родителското тяло и идеята за почивка. Все пак от сто години не беше ходила при тях. Може би Оливия беше права.

Барманът засили звука на музиката. Пак пееше Род Стюарт, но песента беше друга: „Първият прорез е най-дълбок“.

— Много я харесвам тази — смигна той на Чарли. — Имам тениска с надпис „Род е бог“. Обикновено съм с нея, но днес не съм — погледна той към гърдите си с явно учудване.

Комбинацията от Род Стюард и шарените тапети доведе Чарли до интересна идея.

— Знам къде можем да отидем — възкликна тя. — Какво ще кажеш да отлетим за Шотландия?

— Отлитам навсякъде, стига да ми предлагат хубава почивка. Но защо в Шотландия?

— Ще сме достатъчно близо до нашите, за да отидем един-два пъти на обяд при тях, но няма да се налага да оставаме. Можем да си хапнем печено и да избягаме…

— Къде? — попита Оливия.

— Някой в работата ми даде тази визитка на комплекс от луксозни бунгала…

— О, за бога…

— Не, слушай. Звучеше добре.

— Ще трябва сами да си готвим — каза Оливия с погнуса и подходяща физиономия.

— На визитката пише, че се предлагат домашни гозби, ако искаш.

— Три пъти на ден? Закуска, обед и вечеря?

Как е възможно да имаш нужда да гаврътнеш нещо силно дори когато държиш такова питие в ръката си и даже го изливаш в гърлото си на големи глътки? Чарли запали нова цигара.

— Да се обадя да попитам, а? Честно, Лив, наистина звучеше добре. Всички легла са огромни, такива неща. Луксозни бунгала, пише на визитката.

Оливия се засмя.

— Ти си мечтата на рекламния отдел, наистина. Ако се вярва на писаното, днес всичко е луксозно. Всяка въшлива квартира с легло и закуска, всяка…

— Освен това пишеше, че има и спа процедури, сигурна съм — прекъсна я Чарли.

— Това означава порутена барака със студена локва вътре. Съмнявам се, че предлагат процедури със сухо обдухване.

— О, ти такива ли процедури искаш? Ами да вземем да се качим горе и ще те хвърля от балкона, добре ще те обдуха до долу. Не е ли казано, че във всяка шега има процент истина?

— Имам право да съм малко подозрителна, не мислиш ли? — Оливия изгледа Чарли от горе до долу, сякаш я виждаше за първи път. — Как да ти вярва човек, като явно съвсем си се побъркала? — запита тя, после сниши глас до свиреп шепот. — Измислила си си гадже!

Чарли отмести поглед встрани, издуха кръгче дим във въздуха. Защо изпитваше непреодолимо желание да разказва на сестра си всичко, което е направила? Хем много добре знаеше какво я очаква след това.

— Име измисли ли му? — попита Оливия.

— Не ми се говори за това. Греъм.

— Греъм? Господи!

— Сутринта бях яла „Голдън Греъмс“^[1]. Бях твърде скапана, за да проявя въображение.

— Ако използвах същия подход, щях да излизам с Датски бисквити с ябълка и канела. Саймън повярва ли ти?

— Не знам. Май да. Така или иначе не прояви особен интерес.

— Греъм има ли си презиме и фамилия. Полуобезмасленов Мляков например.

Чарли поклати глава и се опита да се усмихне. Нали уж се смята за положително качество способността да се надсмиваш над себе си. Само дето Оливия искаше от Чарли да го демонстрира прекалено често.

— Най-добре да приключиш с тази история още щом се върнеш — посъветва я Оливия. — Кажи на Саймън, че си скъсала с Греъм. Върни се в редиците на душевно здравите.

Чарли се запита дали Саймън бе казал нещо на Селърс и Гибс. Или, пази боже, на инспектор Прауст. Всички в Криминалния отдел я смятаха за олицетворение на нещастието в любовта. Всички знаеха какво изпитва към Саймън и че той я бе отблъснал. Знаеха, че през последните три години бе преспала с повече хора, отколкото мнозинството от тях бяха успели да вкарат в леглото си през целия си живот.

Чарли вече се бе привързала към лъжата си, към новия статут и достойнството, което една нормална връзка й придаваше. Искаше Саймън да си мисли, че тя има истински приятел, че това не е просто поредният мъж, който е забърсала за през нощта, тласкана от отчаянието си, а връзка, която може да се окаже трайна. Връзка, която подобава на зряла жена.

Не беше споделила е Оливия за Саймън и Алис Фенкорт. Не можеше да говори за това — беше прекалено потискащо. Защо Саймън се беше сетил за Алис изведнъж, след като близо две години не се бяха чували? Щеше ли да излезе нещо, ако пак започнат да се виждат? Чарли бе решила, че Саймън е преодолял увлечението си по Алис или поне е на път да го преодолее. То не че нещо бе станало между тях.

Един ден Саймън тържествено й заяви, че имал намерение да се обади на Алис, сякаш очакваше Чарли да започне да го разубеждава. Знаеше, че не й е безразлично. Докато на него явно му бе все тая, когато след няколко дни тя между другото спомена за своя несъществуващ Греъм.

И Оливия непрекъснато й натякваше, че му е все едно, сякаш се боеше Чарли да не забрави:

— На Саймън му е все едно дали си имаш гадже, или не. Не знам защо си мислиш, че можеш да го накараш да ревнува. Ако искаше да е с теб, отдавна щеше да те има.

Възможно ли бе Саймън да разбере, че си е измислила този Греъм? Чарли реши, че не би могла да понесе подобно нещо.

— Искаш ли да се обадя в „Силвър Брей“, или не? — попита тя уморено.

— Е, па що не бе, моме? — каза Оливия, опитвайки се да наподоби шотландския акцент. — По-зле от тая дупка не мой да е.