Софи Хана
Ранима близост (4)

3

Вторник, 4 април

Зад бара в „Стар ин“ има само един човек — нисък, кльощав мъж с издължено лице и голям нос. Бърше бирени чаши е протъркана зелена хавлиена кърпа и си подсвирква. Малко след дванайсет на обяд е. Двете с Ивон сме първите му клиенти. Той ни поглежда и се усмихва. Забелязвам, че зъбите му са големи като на кон и че главата му е леко вдлъбната над ушите, сякаш някой беше стиснал лицето му с гигантски пинцети.

Смяташ ли, че го описах добре? Ти никога не описваш нищо. Струва ми се, че не искаш да натрапваш на другите хора начина, по който гледаш на света, затова използваш само прости съществителни: камион, къща, кръчма. Не, грешка. Никога не съм те чувала да използваш думата „кръчма“. Ти казваш „локал“, което предполагам е вид описание.

Не знам защо съм толкова разочарована, че в „Стар ин“ няма никой освен този странен на вид барман. Едва ли съм очаквала да те видя тук. Ако съм таяла и най-малката надежда, значи съм се заблуждавала. Защото, ако можеше да ходиш на кръчма, щеше да си в състояние и да ми се обадиш. Ивон стисва ръката ми, забелязала тъжното ми изражение.

Поне съм сигурна, че съм дошла където трябва. Всичките ми съмнения изчезнаха, още щом прекрачих прага. Това е мястото, което имаш предвид, когато говориш за „Стар ин“. Не се изненадвам, че си предпочел заведение, намиращо се далеч от оживени пътища, закътано в долината, на самия бряг на реката. В центъра на града е, но не може да се види от Спилинг Мейн Стрийт. Трябва да се тръгне по улицата между ателието за рамки на картини и Центъра за алтернативна медицина и да се върви все по нея чак до след парка „Блантайър“.

Кръчмата представлява едно дълго помещение, в единия край на което се намира барът. Мирише на влага и ферментация, под тавана се стеле пушек, останал от предната вечер.

Барманът още не е прибрал широката си усмивка.

— Добро утро, дами. Всъщност вече добър ден. Какво да ви налея?

Като го слушам, предполагам, че е от тези млади хора, които имат навика да говорят, както биха говорили по-възрастни мъже. В известен смисъл се радвам, че не ми се налага да избирам с кого да разговарям. Така мога да се съсредоточа върху онова, което имам да кажа.

Стените са покрити със страници от стари вестници, сложени в рамки: все местни вестници — „Рондсли Телеграф“, „Рондсли Ивнинг Поуст“. Хвърлям поглед към най-близкия до мен. В една от рубриките е поместен разказ за екзекуцията, извършена в Спилинг през 1903. Има снимка — въже с примка и до него нещастният престъпник. Съседният материал е озаглавен „Фермер от Силсфорд печели наградата за най-добро прасе“ и е илюстриран с рисунка на животното и на собственика — и двамата изглеждат много горди. Прасето се казва Грухчо.

Мигвам да махна сълзите. Най-после виждам всичко онова, което си виждал ти, твоя свят. Вчера видях къщата ти, днес — тази кръчма. Имам чувството, че съм на туристическа обиколка из живота ти. Надявах се това да ме доближи повече до теб, но се получава обратен ефект. Ужасно е. Имам чувството, че разглеждам миналото ти, а не настоящето, и че всичко, което виждам, никога няма да мога да споделя с теб. Все едно съм пред стъклена витрина или кордон от червено въже и не мога да стигна до теб. Иска ми се да изкрещя името ти.

— Аз ще пия двоен джин с тоник — заявява високо Ивон. Опитва се да звучи весело и заради мен, все едно сме излезли да се позабавляваме. — А ти, Наоми?

— Една малка бира с лимонада — чувам аз гласа си. От години не съм пила това питие. Когато съм с теб, пия само виното, което носиш, или чая, който оставят в нашата стая в „Травълтел“.

Барманът кимна.

— Ей сегичка идват. — Има подчертан местен акцент.

— Познавате ли Робърт Хауърт? — изтърсвам аз, прекалено съм разтревожена да губя време да мисля как да подходя към въпроса. Ивон ме поглежда стреснато: бях й казала, че ще бъда дискретна.

— Не. Трябва ли да го познавам?

— Редовен клиент ви е. Често идва тук.

— Е, поне така смятаме ние — уточнява Ивон. Тя е моята по-уравновесена сянка, която е тук, за да тушира въздействието на импулсивните ми постъпки. Насаме с мен Ивон е саркастична и отстоява мнението си на всяка цена, но на обществено място държи да спазва общоприетите норми. Ти навярно ги разбираш тези работи повече от мен, често си мисля, че когато изглеждаш тревожен и затворен, вътре в теб се води борба на сили, които те дърпат в противоположни посоки. Аз никога не съм била такава, дори и преди да се запозная с теб. Винаги съм била човек с ясна посока. И от мига, в който те видях за първи път, винаги ме е теглело единствено към теб. Нищо друго няма шанс да привлече вниманието ми.

— Не, със сигурност идва тук — настоявам аз убедено. Тази сутрин, когато Ивон разтвори „Йелоу пейджис“, установи, че има „трима претенденти“, както тя се изрази: „Стар Ин“ в Спилинг, „Стар енд Гартър“ в Комингам и „Стар Бар“ в Силсфорд. Веднага отхвърлих последните две. Комингам е твърде далече и много мрачен, а „Стар Бар“ е заведение, което познавам — понякога се отбивам там, когато посещавам някой клиент наблизо, и пия екологично чист ментов чай. Като си те представих да седиш на онези ниски, облицовани с кожа пейки и да четеш менюто с билковите отвари, за малко да се засмея на глас.

— Имам негова снимка в мобилния телефон — казвам на бармана. — Щом го видите, ще го познаете.

— Може би — кима той приветливо и слага напитките ни на бара. — Седем и двайсет и пет, моля. Познавам много лица, без да ги свързвам с конкретни имена.

Изваждам мобилния от чантата и се опитвам да се подготвя за най-лошото, както правя винаги. Но не ми става по-лесно. Напротив. На екрана отново не виждам иконката за получено съобщение и ми иде да завия. Все още никаква вест от теб. Гърдите ми се свиват от нов пристъп на болка и страх, смесени с упоритото нежелание да приема факта. Сещам се за старши следовател Зейлър и младши следовател Уотърхауз и ми се иска да смажа дебелите им глави една в друга — само дето не ми казаха направо в очите, че не възнамеряват да предприемат нищо.

— А Шон и Тони? — питам аз сопнато бармана, докато въртя снимките в телефона, а Ивон плаща сметката. — Познавате ли ги?

Въпросът ми предизвиква гърлен смях.

— Шон и Тони ли? Занасяте ли ме?

— Не — преставам да разглеждам снимките и вдигам поглед. Сърцето ми бие лудо. Имената явно са му познати.

— Не ли? Ами аз съм Шон. А Тони също работи тук, на бара. Довечера е на смяна.

— Но… — не мога да намеря думи. — Робърт говореше за вас все едно, че… — Бях останала с впечатлението, че Шон и Тони идват заедно тук като клиенти. Сега, като се замисля, всъщност никога не си казвал такова нещо. Трябва да съм си го измислила, направила съм погрешно заключение.

Ти идваш тук сам. Шон и Тони са си тук, защото са на работа в заведението.

Отново свеждам глава над телефона. Не искам Ивон да види, че съм объркана. Би трябвало да се радвам на развитието на нещата. Намерих Шон и Тони. Те те познават, приятели са ти. Само трябва да покажа твоя снимка на Шон и той ще се сети за теб. Избирам онази, на която си застанал пред камиона на паркинга на „Травълтел“, и протягам ръка с телефона през бара.

Веднага разбирам по очите на Шон, че те е познал, и си позволявам отново да дишам.

— Елвис — засмива се весело той. — Двамата с Тони му викаме Елвис. Заради лицето му де. Той няма нищо против.

За малко да избухна в плач. Шон наистина е твой приятел. Дори ти е измислил прякор.

— Защо му викате така? — пита Ивон.

— Не е ли очевидно?

Двете с Ивон поклащаме отрицателно глави.

— Е, не прилича ли на Елвис Костело^[1], само че по-едър? Елвис Костело, след като е изял всичките си пайове. — Шон се разсмива на собственото си остроумие. — Ние сме му го казвали това.

— Не знаехте ли, че името му е Робърт Хауърт? — пита Ивон. С периферното си зрение виждам, че гледа мен, а не Шон.

— Май никога не си е казвал името. Винаги е бил Елвис. Той добре ли е? С Тони снощи се бяхме сетили, че отдавна не сме го виждали.

— От кога? — остро питам аз. — Кога за последен път го видяхте?

Шон свъсва вежди. Сигурно въпросът бе прозвучал прекалено напористо. Стреснах го. Идиотка.

— Вие коя сте всъщност? — пита той.

— Аз съм приятелката на Робърт. — Не го бях казвала досега и ми иде да го повтарям безспир, макар че ми се иска да можех да кажа съпруга вместо приятелка. — Някога да ви е споменавал за Наоми?

— Не.

— А за Джулиет?

Шон поклаща отрицателно глава. Явно започва да се притеснява.

— Вижте, важно е — намесвам се аз. Този път се постаравам гласът ми да звучи спокойно и не твърде силно. — Робърт изчезна миналия четвъртък…

— Чакай — докосва ме Ивон по лакътя. — Не сме сигурни, че е изчезнал.

— Аз съм сигурна — дръпвам ръката си. — Кога го видяхте за последен път? — обръщам се към Шон.

Той клати глава.

— Май беше някъде тогава. Четвъртък ли, сряда ли, нещо такова. Но обикновено идва всяка вечер за по халба бира и да побъбрим и затова с Тони се зачудихме къде се изгуби. Не че не се е случвало. Много клиенти са така: точен като часовник години наред и после изведнъж, пуф! Изчезва и повече никога не го виждаш.

— Да е споменавал, че ще заминава за някъде? — питам, макар предварително да знам отговора. — Не е ли споделял някакви планове да ходи на почивка или нещо такова?

— Да е споменал нещо за Кент например? — добавя Ивон.

Шон клати глава.

— Нищо подобно. Каза: „Хайде, до утре“, както всеки път. Понякога казва: „Хайде, до утре, ако оцелеем.“ — Шон се засмя. — Ако оцелеем! Черничък хумор има, нали?

Втренчила съм поглед в дъските на пода, кръвта ми пулсира в ушите. Никога не съм те чувала да използваш този израз. Ами ако си имал основание да го кажеш на Шон? Ами ако този път не си успял да оцелееш?

Ивон благодари на Шон за съдействието, сякаш разговорът е приключил.

— Чакайте — сепвам се аз и се измъквам от ужаса, който за миг бе отнел способността ми да говоря. — Как ти е фамилията, Шон? А на Тони?

— Наоми… — гласът на Ивон звучи разтревожено.

— Имате ли нещо против да дам имената ви на полицията? Можете ли да им кажете това, което току-що казахте на нас — че според вас Робърт е изчезнал.

— Той не е казвал такова нещо — напомни Ивон.

— Нямам нищо против. Както споделих, двамата с Тони наистина си помислихме, че е малко странно. Моята фамилия е Хенидж, Шон Хенидж. А на Тони е Уилдър.

— Чакай тук — нареждам на Ивон и изхвърчам навън с чантата и телефона, преди да е успяла да ми възрази.

Седя край една от боядисаните в бяло метални маси, загръщам палтото плътно около себе си и придърпвам ръкавите върху пръстите на ръцете си. Ще трябва да мине доста време, преди хората да могат да седят навън с питиета си. Пролет е, ама само на думи. Гледам как три лебеда се спускат към реката, подредени един зад друг, и набирам номера, който цял час издирвах тази сутрин и който щеше да ме свърже директно с Криминалния отдел в полицейския участък в Спилинг. Искаше ми се веднага да се обадя да питам какво точно правят старши следовател Зейлър и младши следовател Уотърхауз, за да те намерят, но Ивон каза, че било твърде рано, трябвало да им дам време.

Аз пък съм сигурна, че нищо не правят. Пръста си няма да мръднат да ти помогнат. Убедени са, че си ме напуснал, защото така си решил — предпочел си Джулиет пред мен и те е страх да ми го кажеш в очите. Но двамата е теб знаем много добре колко нелепа е тази идея.

Младши следовател Гибс вдига телефона. Съобщава ми, че и Зейлър, и Уотърхауз не са в участъка. Отговаря рязко, почти грубо. Толкова ли му е противно да разговаря с мен, че се старае да използва колкото се може по-малко думи, за да отвърне на въпросите ми? С такова впечатление оставам. Сигурно вече е чувал за мен и си мисли, че съм истерична зарязана любовница, която те преследва, макар ти да искаш да те оставят на мира, и аз пращам полицията да върши моята мръсна работа. Казвам му, че искам да оставя съобщение, и той се прави, че взима писалка, прави се, че записва имената на Шон и Тони, но аз не му вярвам. „Готово“, изръмжава той — прекалено бързо. Мога да позная кога някой наистина записва нещо — има дълги паузи, понякога си повтарят под нос онова, което записват, или питат за правописа.

Младши следовател Гибс не направи нищо подобно. Затвори телефона, преди да съм свършила да говоря.

Отивам до боядисаните в бяло железни перила, които отделят терасата на кръчмата от реката. Ще трябва пак да се обадя в полицията и да настоявам да говоря с най-старшия чин в сградата — главния инспектор или началника на участъка — и да се оплача от начина, по който се отнасят с мен. Много ме бива в оплакванията. Тъкмо това правех първия път, когато ме видя, и затова се влюби в мен — винаги си го твърдял. Нямах представа, че ме гледаш и слушаш, иначе сигурно щях да понижа тона си мъничко. Слава богу, че не съм го направила. Красиво бясна — така каза, че съм изглеждала тогава.

На теб никога не би ти хрумнало да протестираш за нещо — заради себе си, имам предвид; за мен винаги би се застъпил. Ала точно затова се възхищаваш на моя борбен дух, на убеждението ми, че мъката и простащината не трябва да са част от живота. Впечатлен си от смелостта ми да си поставям абсурдно високи цели.

Не мога да се върна в кръчмата, още не. Прекалено съм ядосана. Сълзи на бяс изпълват очите ми и замъгляват погледа ми, втренчен в студената бавно движеща се река пред мен. Мразя се, когато плача, направо се ненавиждам. Няма никаква полза. Какъв е смисълът да си решил никога повече да не си слаб и безпомощен, след като единственото, на което си способен, когато любимият ти изчезва яко дим, е да стоиш край някаква река и да цивриш? Жалка гледка.

Ивон пак ще ми каже да дам време на полицията да си свърши работата, но на какво основание? Защо старши следовател Зейлър и младши следовател Уотърхауз не са тук в „Стар Ин“ да питат Шон кога те е видял за последен път? Ще си направят ли труда да отидат до дома ти и да говорят с Джулиет? Изчезналите женени любовници изглежда са сред най-маловажните им случаи. Особено сега, когато из цялата страна (така му се струва на човек понякога) са плъзнали разни маниаци, готови да се самовзривят, за да избият цели влакове с невинни мъже, жени и деца. Опасните престъпници — това са хората, които полицията иска да намери.

Сърцето ми подскача от оформилата се в главата ми невероятна идея. Опитвам се да я отпъдя, но тя не иска да се маха; бавно излиза от мрака и постепенно се очертава все по-ясно — като фигура, излизаща от пещера. Избърсвам очи. Не, не мога да го направя. Само като си мисля за това, и имам чувството, че съм предател. Съжалявам, Робърт. Сигурно вече напълно откачам. Никой не би направил подобно нещо. Освен това физически би било невъзможно. Не бих могла да произнеса думите.

Що за човек би направил това? Няма такъв! Това каза Ивон, когато й разказах как сме се запознали, как ме накара да ти обърна внимание. Разказах ти за нейната реакция, помниш ли? Ти се усмихна и рече: „Кажи й, че аз съм човекът, който прави неща, дето никой друг не би направил.“ Казах й го, а тя се направи, че си бърка с пръст в гърлото.

Стисвам перилата за опора, защото се чувствам като изцедена, сякаш този нов страх, който внезапно ме бе обзел, може да разтопи костите и мускулите ми.

— Не мога да го направя, Робърт — шепна аз, макар да знам, че е безсмислено. Имах същото усещане, което изпитах, когато те видях за първи път: непоколебима увереност, че всичко, което ще се случи, е предварително предначертано от сила, която е много по-могъща от мен, сила, която не ми дължи нищо, не е сключвала с мен никакви сделки, но въпреки това е с пълна власт над мен. Не можех да се пазаря с нея, колкото и да се опитвам.

И сега е същото. Решението е взето предварително.

 

 

Шон ми се усмихва, като ме вижда да се връщам — учтива усмивка като на анимационен герой, все едно не ме познава, все едно не сме стигнали преди малко заедно до заключението, че си изчезнал, че има причина за сериозна тревога. Ивон е седнала на най-отдалечената от бара маса и си играе с телефона. Качила си е нова игра, по която се е вманиачила. Явно в мое отсъствие двамата с Шон не са си говорили. Това ме разгневява. Защо трябва все аз да задвижвам всичко?

— Налага се да си вървим — казвам на Ивон.

Тя невинаги е била Ивон. Не съм ти го казвала. Много неща не съм ти казвала за нея. Престанах да я споменавам в нашите разговори, когато ми дойде наум, че може би ме ревнуваш от нея. Аз не съм омъжена и като изключим теб, Ивон е най-важният човек в живота ми. С нея съм по-близка, отколкото с който и да е от семейството ми. Живее с мен, откакто се разведе — и това не съм ти го казвала.

Тя е дребничка и кльощава — метър и петдесет е, четирийсет и осем килограма — и има права кестенява коса, която й стига до кръста. Обикновено я връзва на опашка, която омотава около ръката си, когато работи или играе игри на компютъра си. На всеки няколко месеца за по една-две седмици пуши „Консулит ментол“ цигара от цигара и после пак ги отказва. Не ми позволява да споменавам тези нейни опущения срещу здравето й, когато успее да се отърве от разрушителното си желание.

Кръщелното й име е Елинор — Елинор Розамунд Нюмън, — но когато била на дванайсет, решила, че иска да се казва Ивон. Попитала родителите си дали може да си смени името и те, глупаците, се съгласили. Те и двамата преподават класическа литература в Оксфорд, много държат на образованието, но на нищо друго. Смятат, че родителите трябва да позволяват на децата да изявяват характера си, стига това да не им пречи да редят само шестици, докато завършат училище.

— И те са едни кухи глави — често повтаря Ивон. — Бях на дванайсет! Смятах, че „Too Shy“ на „Каджагугу“^[2] е най-страхотната песен на всички времена. Исках да се омъжа за Ламил^[3]. Трябвало е да ме затворят в някой шкаф, докато ми отеснее.

Ивон прие фамилията на Бен Кочин, когато се омъжи за него. И приятели, и роднини, включително и аз, много се озадачихме, като разбрахме, че е решила да задържи тази фамилия след развода.

— Всеки път, като си сменя името, го правя по-грозно — обясни тя. — Няма да рискувам пак. Пък и ми харесва да си имам гнусно име — първото е странно, а фамилията ми е наследство от разглезен, мързелив алкохолик. Прекрасно упражнение за приучване към смирение. Всеки пощенски плик, адресиран до мен, или формуляр, който попълвам за регистриране по време на избори, ми напомня колко съм глупава. Това поддържа егото нащрек.

— Вкъщи ли си отиваме? — пита сега тя.

— Не. В полицейския участък.

Така ми се иска да й кажа. Ивон е човекът, в чието мнение се вслушвам, за да подложа на проверка своето. Често ми се случва да не знам какво мисля по даден въпрос, докато не чуя какво мисли тя. Но този път не мога да рискувам. Пък и няма смисъл. Знам всички аргументи против, знам, че не е редно, че е лошо и налудничаво, но въпреки това ще го направя.

— В участъка ли? — В гласа на Ивон се надига протест. — Но…

— Знам — трябва да им дам време — прекъсвам я аз ядно. — Но не става дума за това. Нещо друго е.

Изумена съм от собствената си невероятна смелост и същевременно съм по-спокойна, след като вече съм взела решение да действам. Никой не може да ме обвини в страхливост, ако направя това.

— Хайде да поговорим навън — предлага Ивон. — Това място никак не ми харесва. Прекалено близо е до реката, водата е твърде шумна. Дори вътре атмосферата е някак влажна и подгизнала. Започвам да се чувствам като същество от „Шумът на върбите“^[4]. — Става и загръща лилавия си шал около раменете.

— Не искам да говоря. Само ме откарай. Ти няма нужда да влизаш с мен, остави ме там и се прибирай. Аз ще намеря начин да си дойда. — Тръгвам към паркинга.

— Наоми, чакай! — Ивон тича след мен. — Какво става?

Не било толкова трудно да си мълчиш. Тази не е първата тайна, която не споделям с нея. Три години стаж имам в това отношение.

Ивон размахва ключовете на своя червен „Фиат Пунто“ и се обляга на вратата.

— Ако не ми кажеш, няма да те карам никъде.

— Ти не ми вярваш, нали? Не вярваш, че Джулиет е направила нещо на Робърт. Смяташ, че ме е зарязал и не е имал смелостта да ми го каже.

Над главите ни се чува крякане. Птиците сякаш се опитват да се включат в разговора ни. Поглеждам към сивото небе, очаквайки едва ли не да видя комисия от чайки, втренчили поглед в мен. Но те нехаят, зареяли се нанякъде по свои си работи както обикновено.

Ивон изпъшква.

— Да ти припомня ли първите си четирийсет и седем отговора на този въпрос? Не знам къде е Робърт, нито защо не ти се обажда. Ти също впрочем. Вероятността Джулиет да го е насякла на малки парченца и да го е заровила под дюшемето вкъщи е много, много малка.

— Тя знаеше името ми. Разбрала е за връзката ни.

— Пак е малко вероятно. — Ивон решава да отстъпи и отключва вратата на колата. Разочарована съм. Можеше да ме убеди да й кажа, ако ме беше притиснала още малко. Повечето хора не са толкова упорити като мен. — Наоми, тревожа се за теб.

— За Робърт трябва да се тревожиш. Нещо му се е случило. В беда е. — Чудя се защо само аз смятам това за очевидно.

— Кога за последен път си яла? — пита ме Ивон, след като сядаме в колата. — Кога за последно спа като хората? — Същите въпроси си задавам за теб. Дали сега си някъде гладен и уморен, дали постепенно не губиш надежда, недоумявайки защо не полагам повече усилия да те намеря? Ивон смята, че драматизирам излишно, но аз те познавам. Трябва да си парализиран или затворен някъде, та да не ми се обадиш. Много трагедии изглеждат малко вероятни, но все пак се случват. Повечето хора не падат от мостове, нито умират при пожар вкъщи, но някои намират смъртта си точно така.

Иска ми се да кажа на Ивон, че статистиката е неуместна и безполезна, но не желая да си хабя думите. Имам нужда от цялата си енергия, за да се подготвя за следващата стъпка. То и без това е очевидно. Дори вероятността да е едно на един милион, ти би могъл да си този единствен случай. Все някой би трябвало да е, нали?

Ивон е на страната на Джулиет и тя смята, че без теб ще съм по-добре. Според нея ти си ограничен и мразиш жените, начинът ти на изразяване бил надут и претенциозен, говорел си много неща, които звучат умно и многозначително, но всъщност са безсмислени и банални. Казва, че представяш клишета като мъдри, открити от теб истини. Веднъж ме обвини, че съм се опитвала да моделирам характера си така, както си представям, че би ти харесал на теб. И макар че на следващата сутрин се отказа от думите си, по лицето й познах, че продължава да мисли така — явно бе решила, че е прекалила.

Не се обидих. Запознанството ми е теб наистина ме промени. И това му е най-хубавото. Съзнанието, че имам бъдеще с теб, ми помогна да забравя всичко, което мразех в миналото. Как ми се иска завинаги да съм го забравила.

Движим се по стръмна улица с дървета от двете страни, шумът на реката остава зад нас. По дърветата още няма листа и те простират голи ръце към сивото небе.

Ивон не прави нов опит да разбере защо искам да отида в участъка. Сменя тактиката.

— Сигурна ли си, че няма да е по-добре да те откарам до къщата на Робърт? Ако си убедена, че си видяла нещо през прозореца…

— Не. — Ужасът, който изпитвам само при споменаването, е като ръка, стиснала гърлото ми.

— Поне тази загадка можем да разнищим без проблем — отбелязва Ивон. Разбирам защо смята предложението си за разумно. — Просто трябва да отидеш и да погледнеш отново. Аз ще дойда с теб.

— Не.

Полицаите ще отидат веднага щом чуят каквото съм тръгнала да им казвам. Ако има какво да се открива там, те ще го открият.

— Какво толкова може да си видяла, за бога? Не може да е бил Робърт, вързан с белезници за радиатор и целият в синини. Имам предвид — щеше да го помниш, нали?

— Не се шегувай с това.

— Какво си спомняш от видяното в стаята? Още не си ми казала.

Не съм, защото не мога. Достатъчно зле ми беше, докато описвах твоя хол на старши следовател Зейлър и младши следовател Уотърхауз — някакъв рефлекс кара мозъка ми да избягва образа.

Не мога да отговоря и Ивон въздъхва. Пуска радиото на колата, натиска копчета едно след друго и все не намира музика, която да й харесва. Накрая намира станция, на която звучи една от старите песни на Мадона, и намалява звука така, че едва се чува.

— Ти си мислеше, че Шон и Тони са най-добрите приятели на Робърт, нали? Така е говорел за тях. Подвел те е. Те са само две момчета, които работят на бара в любимата му кръчма.

— Така са се запознали с Робърт. Очевидно са станали приятели.

— Та те дори не знаят истинското му име. И как така ходи всяка вечер в „Стар Ин“? Как така си е в Спилинг всяка вечер? Нали уж беше шофьор на камион.

— Вече не ходи в двудневни командировки.

— А какво прави? За кого работи?

Тя набира скорост и аз вдигам и двете си ръце да прекъсна потока.

— Дай ми шанс да отговоря. Нищо загадъчно няма. Той сам си е началник, но работи предимно за супермаркети — Асда, Сейнсбърис, Теско.

— Имам представа от супермаркети — мърмори Ивон. — Няма защо да ми ги изброяваш.

— Престана да прави двудневни командировки, защото Джулиет не обичала да остава сама. Затова повечето дни товари в Спилинг, отива до Тилбъри, където пак товари. А понякога товари в Дартфорд…

— Чуй се само — поглежда ме смаяно Ивон. — Говориш като него. „Товари в Дартфорд“! Знаеш ли изобщо какво означава това?

Започвам да се дразня.

— Какво може да означава — сопвам се аз, — освен че товари някакви неща в Дартфорд и после ги транспортира до Спилинг.

Ивон поклаща глава.

— Не разбираш. Знаех си, че няма да схванеш. Той сякаш те е превзел отвътре, а ти какво получаваш в замяна? Дава ти само празни обещания. Как пък нито веднъж не можа да остане с теб през нощта? Защо да не може да остави Джулиет сама?

Вперила съм поглед в пътя отпред.

— Не знаеш, нали? Някога да си му поставяла въпроса: „Абе какво точно й има на жена ти?“

— Ако той иска да ми каже, ще ми каже. Не искам да го разпитвам. Би се почувствал нелоялен, ако обсъжда нейните проблеми с мен.

— Колко благородно от негова страна! Странно че не се чувства нелоялен, като те чука. — Ивон въздъхва. — Извинявай. — Долавям в гласа й нотка на презрение или може би уморено доброжелателство. — Ти нали видя Джулиет вчера — нормална, физически здрава, зряла жена, която няма нищо общо с горкото крехко същество, описвано от Робърт…

— Той не я е описвал. Никога нищо конкретно не е казвал. — Започвам малко да се ядосвам. Имам нужда от цялата си енергия, за да те търся, да остана положително настроена, да се държа да не полудея от тревога и страх. На всичкото отгоре и да се налага да те защитавам — идва ми малко в повече. При това от нападките на човек, който никога не те е виждал — абсурд.

— Как не можеш да прогледнеш?! Ако сега не може да остави Джулиет, кога ще може? Какво ще се промени между сега и тогава? — пита Ивон.

Искам да те защитя от жилото на нейната враждебност, затова си мълча. Може да си ме излъгал за причината, поради която не си в състояние да напуснеш Джулиет веднага; много мъже биха постъпили така. Можеше да си измислиш някаква история, която да ме държи настрана — болна майка, болест. Истината трудно се приема, но се радвам, че ми я каза. „Това няма нищо общо с Джулиет — каза ти. — Тя няма да се промени. Никога няма да се промени.“ Тогава ми се счу нотка на решителност в гласа ти, но навярно е било някакво ядно смирение, гняв, който заема празнината, където някога е имало надежда. Ти сви очи, когато проговори, като реакция на изпитана внезапна остра болка. „От нейна гледна точка ще е все едно дали ще я оставя сега, след година или след пет години.“

„Тогава защо не я оставиш сега?“ — попитах аз. Ивон не е първата, която задава този въпрос.

„В мен е проблемът — призна ти. — Няма да прозвучи смислено, но… От толкова отдавна мисля да я напусна. Планирам го, чакам момента с нетърпение. Сигурно съм го обмислял прекалено дълго. В съзнанието ми решението се е превърнало в… нещо легендарно. Като парализиран съм. Станало е прекалено значимо за мен. Прекалено съм задълбал в подробностите — как да го направя, кога. Психически вече съм започнал този процес — скъсването с нея. Остава големият финал, завършекът — към който толкова отдавна вървя.“ След тези думи ти се усмихна тъжно. „Бедата е там, че този процес тече единствено в съзнанието ми, абсолютно неосезаем за външния свят.“

Отне ти много време, докато го кажеш, защото грижливо подбираше всяка дума така, че да можеш съвсем точно да разкриеш чувствата си. Забелязала съм, че не обичаш да говориш за себе си с изключение на моментите, когато ми казваш колко много ме обичаш или споделяш, че се чувстваш истински жив само като си с мен. Ти си пълната противоположност на погълнат от себе си, нехаещ за нищо друго човек. Според Ивон аз съм се вманиачила по теб и е права, но тя никога не те е виждала как се държиш с мен. Само аз знам как ненаситно ме гледаш, сякаш ме виждаш за последен път. Никой не знае как ме целуваш. Моята мания по теб е нищо в сравнение с твоята по мен.

Как да обясня всичко това на Ивон? Аз самата не го разбирам напълно.

„Ами ако никога не се решиш да скъсаш с Джулиет? — попитах аз. — Ако си останеш все така парализиран?“ Аз не съм пълна глупачка. И аз съм гледала същите филми, за които ми говори Ивон — за жените, които пропиляват целия си живот да чакат женените си любовници да се разведат и да им се посветят изцяло. Въпреки че аз никога не бих приела за пропиляно времето, прекарано с теб, каквото и да стане. Дори никога да не напуснеш Джулиет, дори никога да не мога да те имам за повече от три часа седмично, не ме интересува.

„Аз винаги ще се чувствам парализиран — призна ти. Не очаквах да чуя подобно нещо и извърнах глава да не видиш разочарованието ми. — Винаги ще се чувствам така, както се чувствам сега — сякаш ходя по ръба на пропаст и не съм готов да се хвърля от него. Но ще го направя. Ще се заставя да го направя. Някога наистина исках да се оженя за Джулиет. И се ожених. Сега изпитвам непреодолимо желание да се оженя за теб. Чакам го с нетърпение всеки ден, всеки миг.“

Чувствам се като умиращо животно, когато си спомням нещата, казани от теб, и ясно чувам гласа ти в съзнанието си. Не може да е свършило. Трябва да мога да те видя пак. Остават два дни до четвъртък. В четири часа ще бъда в „Травълтел“. Както обикновено.

Ивон ме бутва с лакът.

— Май трябва да си държа устата затворена — отбелязва тя. — Коя съм аз да ти давам акъл? Ожених се за мързелив алкохолик, защото се влюбих в лятната беседка в градината зад къщата му и си мислех, че би била идеална за бизнеса ми. Получих си заслуженото, нали така?

Ивон винаги си измисля гнусотии за своята любовна история и все гледа да се очерни повече. Тя се омъжи за Бен Кочин, защото го обичаше. И още го обича, подозирам, въпреки безцелното му съществуване и пиянството му. Сега Ивон и нейният бизнес „Съмърхауз^[5] Уеб Дизайн“ се подвизават в преустроеното мазе на моята къща, а лятната беседка на Бен, ако се вярва на съгледвачите на Ивон, се използва главно като склад за бутилки.

Почти стигнахме. Виждам тухлената сграда на полицейския участък — червеникаво петно в далечината, което се приближава. В гърлото ми е заседнала голяма буца. Не мога да преглътна.

— Хайде да заминем някъде за два-три дни — предлага Ивон. — Имаш нужда от почивка, малко да се откъснеш от целия този стрес. Да вземем да идем на бунгалата „Силвър Брей“. Показах ли ти визитната им картичка? Мога да наема едно бунгало за нас почти за без пари — нали съм с връзки, знаеш как стават тия работи. След като свършиш каквото имаш да вършиш в полицията, бихме могли…

— Не — сопвам се аз. Какво са им влезли тия бунгала „Силвър Брей“ на всички в устата? Старши следовател Зейлър ме разпитва за тях, след като с целия си акъл й дадох погрешка тяхната визитка. Пита ме дали двамата с теб сме били там.

Не искам да ми се припомня единствения път, когато ти ми се ядоса истински, не и сега, когато си изчезнал. Странно, но тази случка не ме беше тормозила досега. Забравих я почти веднага. Ти също, убедена съм. Но сега този единствен лош спомен сякаш придоби неочаквана значимост и аз се старая да не мисля за него.

Няма начин да е свързано с изчезването ти. От къде на къде ще те накара да ме напуснеш цели четири месеца, след като се е случило? А и всичко между нас си беше наред през това време. Даже много повече от наред — беше съвършено.

Ивон имаше куп от тия тъпи визитки, пръснати из кабинета й, и аз взех една. Помислих, че се нуждаеш от истинска почивка — далеч от Джулиет и нейните изисквания, които ти изсмукват кръвта като пиявици, затова реших да те изненадам, като резервирам бунгало за нас. Дори не за цяла седмица, само за един уикенд. Пазарих се за специална тарифа по телефона с доста неприятна жена, която сякаш нарочно се опитваше да ме откаже от намерението да увелича печалбите й, като отседна в едно от бунгалата й.

Знам, че по принцип не обичаш да отсъстваш за повече от ден, но си помислих, че няма да имаш нищо против да направиш едно-единствено изключение от това правило. А ти ме погледна така, сякаш бях извършила предателство спрямо теб. Два часа не проговори — думичка не обели. И дори след това не пожела да си легнем.

Все повтаряше: „Не биваше да го правиш. Изобщо не биваше да го правиш.“ Затвори се в себе си, обгърна с ръце коленете си, притисна ги до гърдите и не реагира дори когато те хванах за раменете и те разтърсих, побъркана от вина и угризения. Тогава едва не се разплака — друг път не съм те виждала толкова натъжен. Какво си мислеше? Какви мисли минаваха през ума ти, а ти не можеше или не искаше да ги споделиш с мен?

Бях като обезумяла цяла седмица, защото се боях, че всичко между нас е свършило, и се ненавиждах за нахалството си. Но за мое удивление, следващия четвъртък ти си беше пак предишният. Изобщо не спомена случилото се. Когато се опитах да се извиня, ти само сви рамене: „Знаеш, че не мога да отсъствам. Съжалявам, миличко. Много ми се иска, но не мога.“ Така и не разбрах защо не каза така още предния път.

С Ивон не съм споделяла и сега не мога да й го разкажа. Как би могла да разбере?

— Извинявай — поглеждам я аз виновно. — Не исках да ти се зъбя.

— Трябва да се вземеш в ръце — казва строго тя. — Съвсем искрено съм убедена, че Робърт си е добре където и да е. Ти си в беда — ти започваш да се пропукваш. И, да, знам — нямам право да те поучавам. Аз съм притежателят на рекорда за най-кратък брак и дарбата ми да си прецаквам живота се разви крайно преждевременно. Повечето ми приятелки се явяваха на матура, когато аз се развеждах…

Усмихвам се на хиперболата й. Ивон не може да се примири с факта, че се е развела на трийсет и три. Според нея, ако човек има зад гърба си провален брак на такава млада възраст, значи е белязан от съдбата. Веднъж я попитах на каква възраст би било нормално да се разведеш. „На четирийсет и шест“ — отсече тя, без да се замисли.

— Наоми, слушаш ли ме? И при това не говоря за състоянието, след като Робърт избяга. Ако питаш мен, ти започна да се пропукваш много преди това.

— Какво искаш да кажеш? — Инстинктът ми за самозащита моментално се задейства. — Глупости говориш. Преди четвъртък си бях добре. Бях щастлива.

Ивон клати глава.

— Всеки четвъртък прекарваше нощта в „Травълтел“ сама, а Робърт се прибираше вкъщи при жена си! Това нормално ли е? Как му дава сърце да постъпва така? А като така и така цепи секундата и си тръгва точно в седем, ти защо просто не се прибираш вкъщи? По дяволите, започнах с тирадите. Дотук с решението да бъда дипломатична.

Завива наляво и влиза в паркинга на участъка. Никакво бягане, казвам си аз. Никакво разубеждаване в последния момент.

— Робърт не знае, че прекарвам нощта там всеки път. — (Може да е налудничаво да спя сама в „Травълтел“ всеки четвъртък, но ти нямаш нищо общо с това.)

— Не знае ли?

— Не съм му казвала. Ще се разстрои, като знае, че си стоя сам-самичка. Колкото до причините… ще ти прозвучи смахнато, но „Травълтел“ е нашето място. Дори той да не може да остане, аз искам да остана. Там се чувствам по-близо до него, отколкото вкъщи.

Ивон кима.

— Сигурно, но… господи, Наоми, не разбираш ли, че това е част от проблема? — Не знам за какво говори. А тя продължава и в гласа й личи тревога: — Да се чувстваш близо до него в някаква тъмна хотелска стая, докато той е вдигнал крака на масата вкъщи и гледа телевизия с жена си. Ти не му казваш разни неща, той не ти казва разни неща, създали сте си един странен свят, който съществува само в една стая и само три часа седмично. Не разбираш ли? — Караме покрай безкрайни редици от паркирани коли. Ивон протяга врат да търси свободно място.

Някой ден може и да ти кажа, че прекарвам сама всяка нощ в четвъртък срещу петък в „Травълтел“. Държах го в тайна само защото се притеснявах — да не би да си помислиш, че е малко прекалено. Може да има и други неща, свързани с мен, които да не съм ти казала, но има едно-единствено нещо, което определено искам да скрия от теб и от всеки друг. А сега ще направя това свое желание невъзможно за изпълнение. Не мога да повярвам, че съм стигнала дотук, че това, което ще направя, е станало неотложно, неизбежно.

Ивон псува под нос. Фиатът спира рязко.

— Ще трябва да слезеш тук — казва тя. — Няма места.

Кимам и отварям вратата. Острият вятър докосва кожата ми, имам чувството, че съм гола. Не може да бъде. След три години старателно пазене на тайна се каня да съборя стената, която съм издигнала между себе си и света. Ще сваля собственото си прикритие.