Софи Хана
Ранима близост (35)

33

Четвъртък, 4 май

Ще мине. На мен ще ми мине. Някой ден ще мога да стоя тук и да дишам с лекота. Някой ден ще се почувствам достатъчно смела да дойда без Ивон. Ще кажа думите „стая единайсет“ в друг контекст — може би в друг хотел, някой луксозен хотел на красив остров — и няма да мисля за тази квадратна стая с надраскани стъкла на прозорците и очукано дюшеме. Или събраните едно до друго еднакви легла с техните ужасни оранжеви твърди матраци, или за тази сграда, която прилича на порутено студентско общежитие или евтин конферентен център.

Ивон сяда на канапето и започва да скубе малките топченца, образували се по плата на възглавниците, а аз съм се втренчила в паркинга, който „Травълтел“ дели с бензиностанцията „Рондсли Ийст“.

— Не ми се сърди — казвам аз.

— Не ти се сърдя.

— Смяташ, че не е добре за мен да идвам тук, знам. Но грешиш. Искам да престана да придавам значение на това място. Ако не идвам тук, то ще ме преследва, ще ме измъчва.

— С течение на времето ще престане да те преследва. — Ивон послушно подава следващата реплика в този вече добре познат спор. — Редовните ни посещения тук всеки четвъртък поддържат живи спомените ти.

— Трябва да идвам, Ивон. Докато ми омръзне, докато идването тук се превърне в досадно задължение. Същото е като паднеш от кон и се изплашиш — разправят, че веднага трябва отново да се качиш на седлото.

Тя се хваща с две ръце за главата.

— Толкова е различно, че не знам откъде да започна, за да ти обясня.

— Хайде да пием чай. — Взимам чайника с олющения етикет и отивам в банята да го напълня с вода. На безопасно разстояние от Ивон подхвърлям: — Аз може да остана тук тази нощ. Ти не си длъжна.

— В никакъв случай — появява се тя на вратата на банята. — Няма да ти разреша да направиш това. И не вярвам, че идваш тук заради онова, което разправяш.

— Как така?

— Знаеш що за човек е Робърт, какво е правил, но продължаваш да въздишаш по него, нали? Затова искаш да си тук. Къде беше днес следобед? Като ти звънях? Беше излязла и не вдигаше телефона си.

Поглеждам настрани, през прозореца. На паркинга спира син камион, с черни букви, нарисувани на каросерията.

— Казах ти — режех с трион в работилницата и не съм чула телефона.

— Не ти вярвам. Според мен си била в болницата и си седяла до леглото на Робърт. И не ти се случва за първи път. Напоследък имаше и други случаи, когато не успявах да се свържа с теб…

— Интензивното отделение е недостъпно за посещения — информирам я аз. — Човек не може да си влиза и излиза, когато си поиска. Ивон, аз мразя Робърт. Мразя го така, както може да се мрази само човек, когото някога си обичал.

— И аз така мразех Бен някога, а виж ни сега — гласът й е пълен с презрение и към двете ни.

— Ти реши да му дадеш още един шанс.

— Както и ти ще решиш да живееш с Робърт, ако и когато се събуди. Въпреки всичко. Ще му простиш, двамата ще се ожените и ти ще ходиш всяка седмица на посещение в затвора…

— Ивон, не мога да повярвам на ушите си.

— Не го прави, Наоми.

Телефонът ми звъни в якето, което метнах на леглото, след като пристигнахме с Ивон. Бъркам в джоба, замислена за любовта, за ранимата близост. Благодарение на разговора ми с брат ти в кухнята на Чарли Зейлър те разбирам по-добре от преди. Осъзнах, че ти изпитваш желание да нараняваш жените, но преди това искаш те да те обожават, за да може болката да се увеличи, да стане нетърпима, но не е и само това. Твоята психоза е като… как се казваха тези? А, палиндром. Чете се и наопаки по същия начин. В твоя ум любовта и болката са неразривно свързани — разбрах го благодарение на Греъм. Вярвал си, че само ако нараняваш и малтретираш жените, те могат истински да те обичат. Останало му е от скъпата ми майка, каза Греъм. Колкото и да си обичал майка си, след като се е обърнала срещу теб, ти още повече си я заобичал. Когато баща ти си е заминал и тя е започнала да те тормози, страданието ти те е накарало да признаеш силата на тази любов.

— Наоми?

За миг ми се струва, че мъжкият глас на телефона е твоят. Заради стаята, в която се намирам.

— Саймън Уотърхауз се обажда. Робърт Хауърт умря днес следобед. Помислих, че би искала да узнаеш.

— Хубаво — казвам аз без колебание и не само заради Ивон. Казвам го искрено. — Как е станало?

— Не се знае със сигурност още. Ще има аутопсия, но… ами, с една дума, изглежда просто е престанал да диша. Понякога се случва след тежки мозъчни кръвоизливи. Отеклият мозък не може да предава правилни сигнали до дихателната система. Съжалявам.

— Аз не — отсичам. — Съжалявам само, че според лекарите е умрял от естествена и спокойна смърт. Той заслужаваше друго.

Лесно мога да си кажа, че си бил съсипан болен човек, че си бил не по-малко жертва от своите жертви. Но отказвам да го направя. Ще си мисля за теб само като за зло. Трябва и тегля чертата, Робърт.

Ти си мъртъв. Говоря на… насочвам мислите си към несъществуващ човек. Твоите спомени и оправдания не съществуват. Не се радвам. По-скоро се чувствам по-леко, както се чувстваш, когато задраскаш нещо от списъка със задачи. Остана още едно нещо да задраскам. Когато направя и това, всичко ще е свършило. Може би тогава ще съм в състояние да спра да идвам тук. Може стая номер единайсет да е станала моя щабквартира до приключване на операцията.

Това е, при условие че Чарли Зейлър прояви поне малко интерес към приключването на операцията и се сети да помисли за онзи слънчев часовник, който й дадох.

Сякаш прочел мислите ми, Саймън Уотърхауз прочисти гърло.

— Говорила ли си… извинявай, че те питам, но… говорила ли си напоследък със сержант Зейлър? Няма причина да се свързваш с нея, но… просто питам… — гласът му заглъхва.

Изкушавам се да го попитам дали е виждал слънчевия часовник. Може сестрата на Чарли да го е занесла в участъка и да го е дала на инспектора, който го искаше. Иска ми се да мина някой ден покрай полицейския участък на Спилинг и да го видя там, закачен на стената. Чудя се дали да споменавам за слънчевия часовник пред Саймън Уотърхауз. Решавам да не повдигам въпроса.

— Опитах се — отговарям на въпроса му аз, — но Чарли май не иска да разговаря с никого в момента. Освен с Оливия.

— Добре — казва той, а тихият му глас казва точно обратното.