Софи Хана
Ранима близост (34)

32

13 април 2006

— Не мисля, че иска да ти мели сол на главата — каза Оливия. — Според мен той е искрено загрижен за теб. Обади му се. Така и така накрая ще трябва да говориш с него.

Ярка слънчева светлина преминава през спуснатите пердета. Чарли съжали, че не е купила по-плътни, и се зачуди колко ли ще й струва да им пришие допълнителен непрозрачен слой. Поклати глава. Нейният план — който беше далеч по-добър от плана на Оливия — бе да не припарва до телефона. Саймън й бе оставил куп съобщения, които изобщо не искаше да слуша. Освен това Оливия грешеше: не беше задължително да говори нито с Прауст, нито със Саймън, ако си подаде заявлението за напускане. И тогава няма да й се налага да среща нито единия, нито другия.

Оливия седна до нея на канапето.

— Не мога да стоя вечно тук, Чар. Имам си работа, имам и свой живот. Ти също. Няма смисъл да лежиш по пижама цял ден и да пушиш като комин. Защо не се облечеш? Вземи си една гореща вана. Измий си зъбите.

Звънецът на входната врата иззвъня. Чарли се сви на канапето и се загърна плътно с халата.

— Това сигурно е Саймън. Не го пускай. Кажи му, че спя.

Оливия я изгледа строго и отиде да отвори. Не можеше да разбере защо Чарли не се радва, че Саймън я търси непрекъснато, защо изведнъж се бе превърнал в човека, когото най-малко искаше да види. Чарли не искаше да й обясни, за м не се унижава. Знаеше, че ще се разпадне на парчета в мига, в който Саймън си отвори устата да говори. Каквото и да кажеше, нямаше да е добре. Ако се опиташе да говори завоалирано и тактично, Чарли щеше да го отдаде на притеснение и щеше още повече да се засрами. Ако започнеше открито и прямо щеше да й се наложи да води разговор с него — мъжа, които, отхвърляше любовта й, откакто се познаваха — за Греъм Анджили — серийния изнасилвач, който й беше харесал, защото бе разочарована от отношението на Саймън… Не, просто не можеше да понесе и този позор.

Чарли чу входната врата да се затваря. Оливия отново се появи в хола.

— Не е Саймън. А! — вдигна тя пръст към Чарли с укор. — Разочарована си, не отричай. Наоми Дженкинс е.

— Не. Кажи й не.

— Донесла ти е нещо.

— Не го искам.

— Казах й, че ще ти трябват пет минути да се приготвиш. Така че върви облечи някакви дрехи и се приведи в по-приличен вид. Иначе просто ще я пусна тук да те види с лекьосания с чай халат и безформена пижама.

— Само да си я пуснала…

— Какво? Какво ще ми направиш? — Ноздрите на Оливия се разшириха. — Саймън щях да отпратя, но не и нея — врътна тя брадичка към вестибюла. — Престани за миг да се самосъжаляваш и помисли тя през какво е минала. Само си помисли какво й се случи току преди няколко дни точно тук, в тази къща, да не говорим за останалото. Завързана, отново. За малко да я изнасилят, отново.

— Няма нужда да ми ги изреждаш — бързо я прекъсна Чарли. Не искаше да мисли за онова, което бяха заварили в кухнята й Прауст и Саймън: Греъм с извадено ляво око, срязано през средата, лежи в локва кръв на пода, втренчен в тях.

— Аз пък мисля, че има — възрази Оливия. — Защото ти май си мислиш, че си единствената, на която й се е случило нещо лошо.

— Не си го мисля! — гневно извика Чарли.

— Да не мислиш, че на мен ми е лесно да знам, че никога няма да имам деца?

Чарли тихо цъкна с език и се обърна на другата страна.

— Какво общо има това?

— Налага се да поднасям тази новина на всеки мъж, когото срещна, на всеки мъж, с когото бих искала да излизам. Представяш ли си как пускам бомбата на първата ни среща? Нямаш идея колко пъти първата среща е била и последна, след като им кажа. Боли, но аз скривам болката в себе си, защото съм стоик и вярвам в стискането на зъби…

— Стоик? Ти? — Чарли се засмя.

— Да, аз — настоя Оливия. — За сериозните неща съм стоик. Това, че мрънкам, когато в деликатесния магазин се свърши еленското месо или подлютеният пастет, нищо не значи! — Тя въздъхва. — Ти имаш късмет, Чар. Саймън знае за теб и Греъм…

— Млъкни!

— … и знае, че не си виновна за нищо. Никой не те обвинява в нищо.

— Добре, ще се видя с Наоми. — Каквото и да е, само Оливия да спре да приказва за Саймън и Греъм. Чарли стана и загаси цигарата си в пепелника на масата, който вече беше пълен с фасове. Те се размърдаха и се наместиха, за да приемат новия член — гърчещ се куп от дебели оранжево-кафяви ларви. Отвратително, помисли си Чарли, изпитвайки перверзно удоволствие от гледката.

Качи се на горния етаж, изми се, среса се, изчетка зъбите си и облече първите дрехи, които видя в гардероба: джинси с разръфани крачоли и спортна фланела на лилави и зелени райета с бяла якичка. Когато се върна долу, входната врата беше отворена и отвън стояха Наоми и Оливия. Наоми изглеждаше по-спокойна откогато и да било, откакто я познаваше, но и по-стара. По лицето й имаше бръчки, които не бяха там преди две седмици.

Чарли се насили да се усмихне, Наоми направи всичко възможно да й отвърне. Точно това бе искала да избегне Чарли — измъчените поздрави, насилените усмивки, които говореха за споделено болезнено преживяване, което никой нямаше да може да забрави.

— Погледни — каза Оливия и като че ли посочи към нещо, намиращо се пред фасадната стена, под прозореца на хола.

Чарли нахлузи чифт маратонки, които бе захвърлила пред вратата преди дни, и излезе отвън. На стената бе подпрян слънчев часовник — равен правоъгълен сив камък с размери някъде метър и двайсет на метър и петдесет и дебелина пет сантиметра. За стрелка служеше плътен железен триъгълник. По средата на горния му ръб бе закрепен кръгъл издатък с формата на голям сачмен лагер. Мотото беше на латински и бе изписано със златни букви: Docet umbra. В най-горния край на часовника, в центъра, беше изобразена долната половина на слънце. Лъчите, насочени надолу под ъгъл, представляваха линиите, по които се отчитаха целите и половинките часове: часовите линии. През тях, по цялата ширина на часовника — от левия край до десния, — минаваше друга издълбана хоризонтална линия, която приличаше на наклонена усмивка.

— Обещах да направя един за шефа ти — обясни Наоми. — Ето го. Задръжте го, безплатен е.

Чарли клатеше глава.

— Няма скоро да се върна на работа. (Ако изобщо се върна.) Занеси го в полицията, попитай за инспектор Прауст…

— Не. Донесох го тук, защото исках да го дам на теб. За мен е важно. — Наоми се опитваше да хване погледа на Чарли.

— Благодаря — натърти Оливия многозначително. — Много мило от твоя страна.

Чарли бе убедена, че сестра й се държи възпитано, само и само да я изкара още по-невъзпитана в сравнение със себе си.

— Благодаря — смотолеви тя.

Настъпи неприятно мълчание. После Наоми заговори:

— Саймън Уотърхауз ми каза, че си нямала представа кой е Греъм — когато си се увлякла по него.

— Не искам да говоря за това.

— Не бива да се наказваш за нещо, за което нямаш вина. Аз го правих години наред и доникъде не стигнах.

— Довиждане, Наоми. — Чарли се обърна да влезе в къщата. Ако Оливия иска, нека сама внесе скапания часовник вътре. Чарли не даваше пукната пара. Прауст вероятно бе забравил вече за идеята си.

— Чакай. Как е Робърт?

— Все така — отвърна Оливия, понеже Чарли не пожела. — Мъчат се да го върнат в съзнание, но засега без успех. Епилептичните припадъци продължават, макар и да не са толкова чести.

— Ако все пак дойде в съзнание, чака го дълъг списък от обвинения — обади се Чарли. — От онова, което открихме в „Силвър Брей“, е ясно, че е взимал дейно участие в бизнеса с ергенските вечери. Шофирал е в много от случаите и е получавал половината печалба. — И Оливия можеше да разкаже всичко това, ако Чарли не бе взела първа думата. Всъщност Оливия беше разговаряла със Саймън; Чарли бе чула всичко от втора ръка. Но тя не искаше Наоми да разбере до каква степен собственият й живот се бе изплъзнал от ръцете й. — Робърт си пада по безлични места, нали? Бензиностанции, крайпътни мотели, болници? Още по-добре. Затворът е в състояние да превърне една средностатистическа бензиностанция в петзвезден хотел.

— Каквото и да го чака, заслужил си го е — каза Наоми и се обърна към Оливия, след като Чарли упорито избягваше погледа й. — Греъм също. И жена му.

— И на двамата им е отказано освобождаване под гаранция — осведоми я Оливия.

— Добре де, защо не млъкнеш! — викна Чарли и злобно изгледа сестра си.

— Саймън Уотърхауз освен това ми каза, че Джулиет не говори от няколко дни — добави Наоми.

Този път Чарли погледна към Наоми. Кимна. Не й беше приятно да си представя как Джулиет Хауърт седи мълчалива в някоя килия. Чарли щеше да се чувства по-добре, ако Джулиет продължаваше да предявява претенции и да дразни всеки, който й се изпречи. И Джулиет щеше да влезе в затвора за дълго време, присъдата й вероятно щеше да е колкото на Греъм Анджили. Не беше честно.

— Какво не си ми казала? — обърна се Чарли към Наоми. — Джулиет се е опитала да убие Робърт, защото е разбрала, че е бил съучастник на мъжа, който я е изнасилил — толкова знам. Това, което още не знам, е защо Робърт преднамерено се е сприятелявал с жените, насилени от Греъм. — Усети как отново се заплита в случая и възнегодува. Наоми Дженкинс от самото начало си играеше игрички с нея, но Чарли вече бе решена да не губи повече.

Наоми свъси вежди.

— Ще ти кажа, когато всичко свърши — обеща тя. — Още не е свършило.

— Какво имаш предвид? — учуди се Оливия. На Чарли й се прииска сестра й да престане да се обажда или още по-добре — да влезе в къщата. Където евентуално можеше да се сети, че е журналистка, която се занимава с изкуство, а не полицай.

— На слънчевия часовник има датна линия — посочи към часовника Наоми.

Чарли погледна отново към правоъгълната каменна плоча, облегната на стената.

— На девети август, рождения ден на Робърт, сянката на нодуса ще върви точно по линията, ще следва извивката от началото до края. Ето това е нодусът — Наоми потърка малката метална сферичка с палец.

В Чарли пламна подозрение.

— Защо ти е да отбелязваш рождения ден на Робърт на слънчев часовник, който си дошла да ме помолиш да предам на моя началник?

— Защото тогава е започнало всичко — отвърна Наоми. — В деня, когато се е родил Робърт. Девети август — повтори тя датата. — Не забравяй да погледнеш, ако е слънчево.

Тя махна едва-едва с ръка и се обърна да си върви. Чарли и Оливия гледаха след нея, докато влезе в колата и потегли.