Софи Хана
Ранима близост (33)

31

Понеделник, 10 април

Няма да си ида. Никога няма да те оставя. Стоя пред вратата на интензивното отделение и усещам присъствието ти като някаква тежест във въздуха. В състояние съм едва ли не да повярвам (макар да знам, че не е така), че смълчаната сериозна атмосфера в болницата днес е в наша чест. Лекари и сестри, посетители и пациенти минават покрай мен с наведени глави.

И вчера бях тук, но не можах да дойда да те видя. Саймън Уотърхауз държеше да е с мен през цялото време. Докато лекарите ме преглеждаха, той стоя пред кабинета. Мисля, че ти би харесал неговото търпение и загриженост — две качества, които и ти притежаваш. После, след като лекарите го убедиха, че мога да си отида у дома, той ме закара до вкъщи. Сто пъти му казах, че физически нищо ми няма, като изключим болката в краката и гърба, причинена от връзването.

Вчера бях далеч от интензивното отделение. Което е късмет, защото днес ще ми е по-лесно.

Набирам на електронното табло кода, който току-що видях един лекар да използва: CY 1789. Номерът, използван от брат ти, сега помага и на мен. Вратата забръмчава, бутвам я и тя се отваря без проблеми. Вече съм в твоето отделение. Веднага осъзнавам, че влизането тук е само част от предизвикателството. Сега трябва да си придам вид на вътрешен човек, все едно присъствието ми в този коридор е нещо съвсем обичайно. Сигурно и Греъм е направил така, знаел е, че ако се промъква като крадец, веднага ще го забележат.

Бързо и уверено минавам с вдигната глава покрай стаята на сестрите, доволна, че сутринта се сетих да облека единствения си официален костюм. Оставих дамската си чанта у дома и вместо нея сега нося кафява кожена папка с цип, която, надявам се, ми придава вид на служител. Усмихвам се на всички, покрай които минавам — топла усмивка на зает човек, която казва: „Убедена съм, че всички знаете коя съм. Тук ми е мястото. Била съм тук и пак ще идвам.“ И наистина ще идвам, Робърт, независимо дали искаш, или не. Не мога да стоя далеч от теб.

Дървената врата на твоята стая има квадратен прозорец. Когато идвах тук с Чарли, перденцето бе дръпнато настрана, но сега е спуснато. Хващам дръжката и влизам в стаята, без да се оглеждам да видя дали не ме наблюдава някой. Без колебание.

В стаята ти има две млади сестри. Едната ти мие лицето и врата с гъба. По дяволите. Изненадата изтрива усмивката от лицето ми.

— Извинете — казва другата сестра, която закачва торбичка с течност към една от стойките. Взела е погрешно страха ми за гняв. Аз съм по-възрастна от нея и нося скъпи дрехи; сигурно си мисли, че съм от старшия персонал на болницата.

Нейната колежка, сестрата с гъбата, не е толкова почтителна.

— Коя сте вие?

Сега, като си пред мен, ми е по-лесно. Лежиш неподвижно в леглото, със затворени очи, бледа кожа. Вглеждам се в лицето ти и осъзнавам колко сме отделени един от друг. Спокойно можеше да няма нищо общо помежду ни. Всичко твое — мислите ти, чувствата, плетеницата от вътрешни органи, която поддържа живота в тялото ти, — всичко е опаковано в кожата ти.

За миг ми се струва странно, че друг човек, така капсулован и отделен, какъвто си ти в твоята опаковка от плът, може до такава степен да влезе под моята кожа. Ако някой хирург те разтвори, ще намери всичките ти части. Ако отвори мен, ще намери същото. Ти почти изцяло си ме изместил, Робърт, и си заел моето място вътре в мен. Как съм го допуснала?

— Това е Робърт Хауърт, нали така? — казвам аз и се стремя да звуча като някой, който има всички основания да е раздразнен, но въпреки всичко е спокоен.

— Да. От Криминалния отдел ли сте?

— Не съвсем. — Вдигам леко папката да подскажа, че съдържа важни документи. — Аз съм консултант психолог. Работя към полицията. Сержант Зейлър каза, че би било добре да дойда да видя Робърт. — Трябва да благодаря на Саймън Уотърхауз. На връщане от болницата вчера той спомена за възможността да изпрати консултант психолог да се погрижи за мен. Тогава ми се прииска да му кажа: „Малко е късничко за това.“

Сестрите кимват.

— И без това вече свършихме.

— Чудесно. — Пускам бърза усмивка на зает човек. И двете не се сещат да ме попитат какво ще прави един консултант психолог с човек в безсъзнание. Титлата, която си приписах, им е достатъчна. Звучи добре, предполага наличието на старателно разработени процедури и указания, ясни цели и перспективи. Сестрите няма защо да се безпокоят.

Изчаквам ги да излязат, приближавам до теб и погалвам челото ти — още влажно от гъбата. Чувствам се странно, като те докосвам сега. Кожата ти е просто кожа, като моята, като на всеки друг. Какво те прави толкова специален? Знам, че сърцето ти още бие, но повече се интересувам от онова, което върши мозъкът ти. Това е, което те прави различен от другите хора.

Робърт Анджили.

Писъкът още звучи, писъкът, който нададох вчера. Но засега се старая да не го чува никой освен мен.

— Здравей, Робърт. Върнах се.

Лудост е, но чакам реакция, наблюдавам лицето ти за признаци на раздвижване.

— Брат ти си извади окото. Греъм. Пак го срещнах. Не беше толкова зле, колкото първия път. — Толкова много имам да ти говоря. Не знам откъде да започна. — И той е в болница. Не в тази. В друга. Нарани се заради мен. Не го направих нарочно. Просто така стана.

Въобразявам си, че виждам как клепачите ти трепват. Сигурно, защото съм се втренчила в тях. Ние, хората, виждаме каквото ни се иска да видим.

— Знам всичко, Робърт. Никой не ми го е казал. Някои неща разбрах от полицията, от разговорите с Джулиет. Но до най-важното достигнах сама. И оттогава мисля единствено как да дойда, за да ти разкажа. Може да оживееш, може и да умреш, но и в двата случая искам да знаеш, че съм те победила. Успях, Робърт, въпреки че ти толкова дълго имаше преимущество пред мен. Ти разполагаше с цялата информация, ти можеше да решаваш да я разгласиш или не.

Навеждам се и целувам устните ти. Очаквам да са студени, но те не са. Топли са. Отдръпвам се.

— Сега мога да правя с теб каквото си искам, да ти говоря каквото си искам. Не можеш да ме контролираш. Всичко зависи от мен. Аз разполагам с информацията и с цялата власт. Аз ще съм тази, която ще разгласява, а ти нямаш друг избор, освен да лежиш и да ме слушаш. Сега ти си в ролята на Джулиет.

Още едно трепване на клепачите, едва забележимо.

— Греъм е изнасилил и нея, знам. А ти си я намерил и си се грижил за нея, накарал си я да ти се довери и да разчита на теб за всичко. Същото направи и с мен. Сигурно е лесно да накараш една жена да се влюби в теб, когато знаеш толкова много за нея, толкова много неща, които тя не иска да знаеш. Лесно е да намираш най-уместните думи. С Джулиет подходът действаше идеално, нали? И ти реши да видиш дали ще подейства и с друга. Със Санди Фрийгард.

Краката ми се разтреперват. Сядам на стола до леглото ти.

— Само че Санди не беше толкова благодатен обект, колкото Джулиет. Сигурно си се разочаровал след доброто начало — тя е харесала етюда ти на рицаря с блестящи доспехи. И защо не се е получило? Ти знаеш как да ни накараш да се почувстваме сигурни и обичани. Но Санди не е като Джулиет или мен. Не се е свила в черупката си, не е превърнала в главна цел на живота си да крие гадната си тайна. Отишла в полицията, участвала в група за взаимопомощ, справила се с изпитанието по-добре, отколкото биха очаквали и най-големите оптимисти. И наум не й дошло да се срамува или да се опитва да крие каквото и да било. Твоят брат е този, който трябва да се срамува. Санди Фрийгард е разбрала това много преди мен, много преди Джулиет.

Гневът, който изпитвам, е различен от обикновено — студен, педантичен. Чудя се дали тази особена ледена ярост, която може да се контролира и моделира, не е всъщност равнозначна на злото. Ако е така, значи за първи път през живота си тая в душата си зло.

— Много ли приказваше Санди Фрийгард за онова, което й бе сторил брат ти? Сигурно. Темата й се е въртяла непрекъснато в ума. Тя обича да приказва, а ти си бил нейният грижовен, любящ приятел.

Навеждам се към теб.

— Колко ли те е дразнело? Като си гледал как всичките ти усилия отиват на вятъра. Твоята налудничава игричка е вървяла само с жени, които са искали да забравят случилото се, да скрият глава в пясъка. Хора като мен и Джулиет, ужасени някой да не разбере, заради онова, което светът може да си помисли за нас. Това ти харесваше, нали? Беше ти хубаво да се ожениш за Джулиет, знаейки, че тя няма представа какво знаеш ти за нея. Гледал си как се прави на глупачка ден след ден, като обича и се доверява на брата на мъжа, който я е изнасилил, който се е облагодетелствал от нейното изнасилване. Като си мисли, че колкото и зле да се чувства, колкото и да е съсипана вътрешно, поне е успяла да скрие унижението си от света и сега има теб и всичко може да започне отначало. Сигурно си знаел, че всички тези мисли са се въртели в главата й. Изпитвал си удоволствие от това, че си знаел тайната й. Вътрешно си злорадствал, съзнавайки колко далеч е била Джулиет от истината. Представям си как седите двамата в хола, гледате телевизия, вечеряте. Чукате се. И през цялото време, всяка секунда, която сте били заедно, ти си знаел, че си в състояние да разрушиш целия й свят, ако решиш, като й кажеш, че знаеш за изнасилването й, че само заради това си й обърнал внимание. И не само Греъм е спечелил пари от него. Ти също. Двамата заедно сте въртели бизнеса. Знаел си, че и това си можел да кажеш на Джулиет когато си поискаш. Връхната точка в упражняването на скритата ти власт.

Ставам и отивам до прозореца. Мъж със зелен работен гащеризон и защитни очила подрязва малките кръгли храсти в двора на болницата с автоматична резачка. От време на време бръмченето на машината спира, после пак започва.

— Това е един от най-ефикасните начини да управляваш нечий живот — като изведнъж им покажеш, че тяхната интерпретация за света, че всичко, което си мислят, че разбират и приемат за вярно, всичко, на което държат, се опира на лъжа, жесток, садистичен номер. Това е може би най-ефикасният начин да съсипеш друго човешко същество. Сигурно така си мислел. Познавам те, Робърт — задоволяваше се само с най-доброто.

Нищо не казваш. Опитвам се да провокирам човек в безсъзнание.

— Впечатлен си, надявам се. Може да си успял да ме заблудиш, но се появиха някои странични ефекти, които не си предвидил. Не може да подариш на някого година от живота си, да го оставиш да те обича така, както те обичах аз, без да дадеш част от себе си на този човек. А ти ми даде достатъчно, за да съм убедена сега, че съм права. Сега аз съм тази, която знае за теб неща, които никога не си предполагал, че ще разбера. Но аз ги разбрах, защото нашата връзка бе и фалшива, но и истинска.

Клепачите ти трепкат, този път съм сигурна, че не си въобразявам. Идва ми наум изразът „бързо движение на очите“. Това не се ли получава, когато спиш дълбоко? Може би сънуваш лош сън. Какво ли означава лош сън за човек като теб, избрал да живее живот, по-страшен от кошмарите на повечето хора?

— Изнасилил си Пру Келви, макар да не си горял от желание. Греъм е искал и ти си го направил, но не ти е доставило удоволствие. Както на Греъм — той обожава да изнасилва жени. Той ми каза, че не си проявил интерес и към сервитьорката на ергенската му вечер, макар и нея да си изнасилил, подтикван от брат си. Правил си нещо като експерименти, нали — да правиш каквото прави Греъм, от време на време само. За да си докажеш, че твоят подход е по-висш, от друга категория.

Изпитвам ужас при мисълта, че може да отвориш очи. Искам да съм в състояние да довърша, а не съм сигурна, че ще успея, ако ме гледаш. Ако ми отговаряш.

— Знам, че си заставил Келви да остане с маска на очите, докато си я насилвал. Според Греъм си се страхувал да не види лицето ти, страхувал си се да не би да те срещне някои ден и да те познае. Но той греши. Оказа се обаче, че и аз не съм била права. Разбрах го днес, когато влязох в тази стая и те видях. Мислех, че си накарал Келви да остане с маската, за да не види лицето ти, та да можеш и с нея да направиш същото като с Джулиет и Санди, и с мен: да се запознаете уж случайно, да станеш неин приятел, неин спасител. И после да съсипеш живота й, да го сринеш из основи.

Поклащам глава и се чудя как съм могла да вярвам в това.

— Не е било така, разбира се. Последователността на събитията щеше да е съвсем различна. Познавам подредения ти ум, Робърт. За теб е било задължително първо да се явиш като спасител — наистина да си спасител, — а после да станеш унищожител. Затова жертвите на Греъм са били идеалният вариант. Нямаше да можеш да го направиш с жена, която преди това сам си изнасилил.

Преглъщам с усилие и продължавам.

— Накарал си Пру Келви да остане с маската, когато си я изнасилвал, защото не би могъл да понесеш липсата на личен подход. Ужасът в очите й не е имал нищо общо с теб като индивид — бил си само един безименен нападател. Не си могъл да понесеш тази мисъл, нали? Чувствал си се незначителен — можело е да си който и да е. Тя дори не е знаела името ти, макар вие с Греъм да сте знаели нейното, да сте я избрали измежду всички жени, които сте могли да отвлечете. Което я е правело по-специална от теб — това те е влудявало. Имал си нужда да доведеш нещата до по-личен план. Искал си да бъдеш значим за жените, искал си за тях да има значение, че ти си ти. А не някой анонимен изнасилвач, който може да бъде заменен от брат ти.

Ставам и се отдалечавам от теб, колкото ми позволява малката стая. Когато отново проговарям, гласът ми е дрезгав, сякаш имам шкурка в гърлото.

— Двамата с Греъм изобщо не сте взаимно заменяеми. Ти си искал да нараняваш жените по-жестоко. За него изнасилването е било достатъчно, но не и за теб. Не се изненадвам от желанието ти хората да забелязват колко си уникален. На света няма друг като теб, Робърт.

Ти ми говореше за ранимата близост, помниш ли? Пру Келви и онази сервитьорка от ергенската вечер на Греъм — тях си могъл да нараниш само в определени граници, защото не са те познавали. Всеки знае, че на света има лоши, брутални хора, както има урагани и земетресения. Ако не познаваш тези чудовища лично, може да ги приемеш като природни бедствия — когато съсипят живота ти, не го приемаш лично. Просто се е случило. Не са ни познавали, не са ни обичали, не са ни били близки. Казваме си, че не са знаели какви добри, чувствителни и уязвими хора всъщност сме. Ако са знаели, не биха могли да ни наранят по този начин. Ударът може да е бил тежък, но не е бил насочен всъщност лично срещу нас. Можело е да се случи с всеки. Ти ми каза всичко това и беше прав.

Дъхът ми замъглява стъклото на прозореца. Рисувам сърце с пръст, после го заличавам.

— Знам от личен опит, Робърт. Много по-лесно е, когато има разстояние между теб и нападателя ти. Брат ти знаеше името ми, когато ме застави, опрял нож в мен, да вляза в колата му, но не познаваше мен. Това ми действаше утешително.

Усещам вътрешността на устата си като обработена кожа за обувки. Въздухът в стаята ти е топъл и сух. Не мога да отворя прозореца. Има катинар, който не се отваря.

— Греъм искаше да изкара, че идеята да подбирате за свои жертви жени със собствени сайтове, за да ги плашите с онова, което знаете за тях, е негова. Личното отношение — по-голям страх и болка в очите, докато са се питали защо от всички жени сте избрали точно тях. Греъм ми разправи всичко това със задоволство, все едно той го е измислил. Но това е твоя идея, нали, Робърт? След ергенската вечер на Греъм си бил разочарован. Може би ядосан. Имал си чувството, че тази келнерка леко се е отървала; че си пропуснал златна възможност, колкото и доволен да е бил Греъм, ти си знаел, че келнерката вече е започнала да се утешава с мисълта, че е станала жертва на лош късмет.

Избърсвам сълзите си.

— Предложил си да усъвършенствате бизнес плана на Греъм: предложил си вместо непознати жени да използвате специално подбрани, като им показвате, че знаете кои са и с какво се занимават. Като им давате да разберат, че нарочно сте ги избрали. Греъм харесал идеята, но на него винаги му е било нужно по-малко, за да е доволен. Ти обаче не си намерил и това за достатъчно удовлетворително. Ти искаш да знаят твоето име, никой друг да няма значение. Но едва ли си могъл да предложиш на Греъм да се запознавате с жените, които възнамерявате да изнасилите, да завързвате любовна връзка и чак след това да ги изнасилите. Греъм не е искал да го пипнат и да го пратят в затвора.

Но все пак го пипнаха, което отчасти се дължи на мен. Мъча се да не забравям, че не съм само жертва на теб и брат ти. Но съм също така и победител. Или бих могла да бъда. Зависи какво ще направя сега.

Продължавам да говоря на затворените ти очи:

— Ти не се тревожеше, че ще те заловят, нали? Вярвал си, че би могъл така жестоко да разклатиш устоите на живота им, че да не представляват заплаха за теб. Бил си убеден, че методът ти е безпогрешен. Да ти разкажа ли за твоя метод? — Смея се — силно, дрезгаво кудкудякане, излязло някъде от задната част на гърлото ми. — Първо се сближаваш с нас, вкарваш ни в ранима близост. Караш ни да се влюбим в теб, да имаме нужда от теб така, че ти да си целият ни свят. Господи, в тази част си неповторим! Толкова романтичен, толкова нежен. Ти си идеалният съпруг или любовник, която и роля да играеш, влагаш в нея цялата си енергия и ентусиазъм. Трябваше да повярваме, че си нашата съвършена сродна душа, иначе нямаше да ни заболи достатъчно, когато ни сервираш истината, нали така?

Сграбчвам края на най-горната ти възглавница и я дръпвам изпод главата ти. Държа я с две ръце.

— Този момент си чакал с нетърпение. В който ще нанесеш удара и ще ни заболи. В който ще ни разкриеш кой си всъщност и ще се наслаждаваш на шока. Ти сам ми го каза.

Млъквам, тъй като в главата ми изплуват думите ти, така както ги чух: От толкова отдавна мисля да я напусна. Планирам го, чакам момента с нетърпение. Сигурно съм го обмислял прекалено дълго. В съзнанието ми решението се е превърнало в… нещо легендарно. Остава големият финал.

— Ивон грешеше, като смяташе, че ти никога няма да напуснеш Джулиет заради мен. Накрая щеше да я напуснеш. Това винаги е било част от плана ти. Но си искал да се насладиш на тръпката от очакването, да го удължиш колкото се може по-дълго, преди да минеш към следващата си жертва. Първо ставахме жертви на Греъм, после на теб. Обзалагам се, че си възприемал ролята на Греъм като един вид подкрепяща роля — знаел си, че ти си този, който наистина ще ни съсипе: Джулиет, Санди Фрийгард. Обаче си видял, че ще ти е трудно да разрушиш света на Санди Фрийгард, и затова си минал към следващото име в списъка — моето.

Стискам възглавницата с две ръце и впивам нокти в нея. Материята заема веднага предишната си форма, не мога да оставя отпечатъци, колкото и силно да натискам, не мога да предам мъката си на този неодушевен предмет.

— Ти се гордееш, че имаш железни нерви — връщам се към монолога си аз, — но дълбоко в себе си ти си страхливец и лицемер. Колкото и да презираш брат си, не си скъсал окончателно с него, нали? Продължаваш да му даваш камиона да организира изнасилвания. Дори си изнасилил Пру Келви, за да му угодиш, да го държиш в играта. Защото Греъм има нещо, от което ти отчаяно се нуждаеш — списъка с имената на неговите жертви. Които ти на свой ред можеш да направиш свои жертви.

През цялото време, докато си бил женен за Джулиет, си знаел, че някой ден ще й нанесеш удар с истината. И накрая си избрал ден — по-миналата сряда. На другия ден е трябвало да се срещнеш с мен в „Травълтел“. Щеше да е трийсети март — годишнина от деня, в който брат ти ме изнасили. Идеално от твоя гледна точка. Знаел си, че ако в този ден ми кажеш, че си оставил Джулиет, за да започнеш нов живот с мен, аз ще си помисля, че датата е реабилитирана, изчистена. Щях да съм още по-убедена, че ни е писано да сме заедно, че ти си моят спасител. Защото няма съвпадения, нали?

Ти не дойде, но ако се беше появил, ако планът ти се беше осъществил, щеше да носиш куфар. Щеше да ми кажеш, че си оставил Джулиет, и да ме помолиш да дойдеш да живееш с мен. Какво ли щях да ти отговоря? — смея се горчиво. Сълзи текат по ръката ми и по възглавницата. Непрекъснато се стичат по лицето ми, но не съм тъжна. Ядосана съм, толкова съм ядосана, че напрежението в главата ми пълни очите ми със сълзи.

— Какво каза на Джулиет? Как й поднесе новината? Ако не греша — а аз съм убедена, че не греша, — сигурно си изчакал, докато двамата си легнете. Качи ли се върху нея въпреки протестите й, че е уморена? Това навярно я е смутило. Винаги си бил толкова нежен с нея — какво става сега? Изведнъж няма и следа от твоята нежност. Тя не може да те познае, ти не си онзи Робърт, когото е познавала и обичала, мъжът, за когото се е омъжила. Изнасилил си я, както винаги си знаел, че ще направиш един ден, както си го планирал от самото начало. Само дето ти е било много по-хубаво, отколкото с Пру Келви, защото Джулиет те е допуснала в ранима близост. Видял си ужасната болка в очите на Джулиет и си знаел, че цялата болка е свързана с теб.

Но и това не ти е било достатъчно, защо да се задоволяваш само с изнасилването, като си могъл да я нараниш още повече. Искал си да я накараш да направи връзка между това мъчение и предишното — в бунгалото на Греъм. — Треса възглавницата пред неподвижното ти лице. — Виждаш ли колко много знам? Не си ли впечатлен? За теб е било важно Джулиет да разбере целия ужас на стореното от теб, докрай да осъзнае, че си я предал и измамил. Как ли си го направил? Сигурно си повторил думите на Греъм: „Искаш ли да загрееш преди представлението?“ Или нещо такова. Това трябва да е бил мигът на твоето върховно щастие — когато си видял как шокът разширява очите й, по лицето й се изписва неразбиране. И после какво? Освен изнасилването. Каза ли й, че я зарязваш заради мен, заради друга жертва на брат ти? Каза ли й всичко, включително и това, че възнамеряваш през следващите няколко години да съсипеш моя живот по същия начин, по който си разрушил нейния: като първо се ожениш за мен и ме дариш с идилично щастие, а после ме унищожиш, когато си осигуриш поредната жертва на Греъм, която ще заеме мястото ми?

Цялото ми тяло се тресе и се поти. Доближавам лицето си непосредствено до твоето.

— Съмнявам се — отговарям аз на собствения си въпрос. — Ти би искал тя да си мисли, че е единствената, която искаш да нараниш така. Не би й предоставил утехата да знае, че не е сама в нещастието си. Не, казал си й само, че я зарязваш заради друга жена. Повече нищо не си й казал за мен. Но затова пък си й разказал всичко друго — че мъжът, който я е изнасилил, ти е брат, че това е част от семейния бизнес. С всеки дребен детайл на нея й е ставало все по зле, а на тебе — все по-добре.

Само дето си допуснал грешка. Огромна грешка, както се оказва, иначе нямаше да си в това състояние сега. Мислел си, че Джулиет ще се срине, когато разбере истината. Мислел си, че ще можеш да си излезеш от онази ужасна къща и ще оставиш една разтреперана развалина, толкова съсипана, че няма да има сили нито да отиде в полицията, нито да направи каквото и да било е информацията, която си й дал. Нали не е съобщила за първото изнасилване? Защото не е могла да се пребори със срама. Разчитал си, че срамът ще й попречи да съобщи и за второто. Пък и кой ли щеше да й повярва? Внезапно ще се яви и ще твърди, че е била изнасилена, при това неведнъж, а два пъти, и то втория път — от своя предан съпруг. Ако беше казала на някого, ти щеше да се правиш на озадачен и загрижен за психическото й здраве.

Крача из стаята ти и нервно мачкам възглавницата.

— Знам какво е да правиш планове и после някой да ги осуети, Робърт. Разбирам го много добре. И аз обичам да правя планове. А ти си толкова старателен, обмисляш всеки детайл. Господи, как ли си се подразнил, когато твоите откровения са се отразили на Джулиет по начин, който никога не си очаквал. Вместо по-слаба, станала по-силна. Не се сринала, не се превърнала в безпомощна развалина. Взела каменната подпирачка и те треснала с камъка по главата. Дори не извикала линейка след това, просто те оставила да лежиш и кръвта ти да тече. Оставила те е да умираш. Не бих могла да я виня.

Гърлото ми гори. Няма да мога още дълго да говоря. Но и не мога още да спра. Горях от нетърпение да ти кажа всичко, да го излея от себе си.

— Прекалено си вглъбен в собствените си мисли, прекалено си затворен в собствения си малък свят — продължавам аз. — Е, не сега, сега нямаш особен избор, предполагам. Имах предвид преди. И понеже си вторачен в себе си, не си преценил правилно Джулиет. Тя веднъж вече се е сривала. Преживяла е тежка нервна криза. Била е неуверена и плаха през всичките години, докато си бил женен за нея. Единственият път за нея е бил нагоре, Робърт — как не си го разбрал? Как не ти е дошло наум, че човешките същества са доста издръжливи, особено такива като Джулиет и мен, които са израсли в любящи семейства в безопасна среда. Когато си показал на Джулиет какво извратено същество си в действителност, шокът е бил достатъчно голям, за да преобърне всичко в мозъка й. Осъзнаването, че нейният спасител е всъщност врагът й, я е мотивирало да отвърне на удара с удар така, както нищо друго не би могло да я мотивира.

Клепачите ти мръдват.

— Питаш ме от къде знам всичко това ли? Знам, защото същото се случи и с мен. Когато открих истината, когато подредих мозайката, осъзнах колко е глупаво да вярваш, че някой друг може да те спаси. За първи път, откакто брат ти ме изнасили, ми се прииска да се боря, сама. Другите хора те подвеждат и те лъжат, а най-много тези, които уж те обичат — това си мисли Джулиет сега. Така възприема света. Ти превърна и нея в чудовище, чудовище, което нехае за нищо, дори за себе си.

Смея се.

— Тя можеше да ми каже всичко, което знае за теб, но не пожела. Вместо това го използва, за да ме измъчва. Въпреки че знае какъв уродлив извратен и болен тип си, тя продължава да ме мрази, задето съм се опитала да й открадна съпруга — милия, чувствителния съпруг. Сигурно ти се струва странно. На мен обаче не. И в моята глава, също като в нейната, съществуват двама Робърт. Това навярно е най-лошото, което си ни сторил. Остави ни да скърбим по загубата на човек, който никога не е съществувал. И макар да знаем това, продължаваме да го обичаме.

Поглеждам към възглавницата в ръцете си. Когато я издърпах, исках да те задуша с нея. Да довърша делото на Джулиет. Радвам се, че не е успяла да те убие. Сега ще мога аз да го направя. Ти го заслужаваш. Всеки ще се съгласи, че заслужаваш да умреш, като изключим наивните и заблудените, които вярват, че не бива да се убива.

Но ако сложа край на живота ти сега, страданието ще приключи почти веднага. Ще продължи само още няколко секунди. А ако си изляза от стаята и те оставя жив, ще трябва да лежиш и да мислиш за всичко, което ти казах, за моята победа над теб, за твоята загуба, колкото и да се мъчиш да не мислиш за това. Ще бъде мъчение за теб. Ако, разбира се, си чул всичко, което ти казах.

И преди, и сега бедата е там, че няма начин да разбера какво мислиш, Робърт. Ти можеш да видиш колко много си ме наранил.

На този фронт някак си предадох играта. Може би ще се съсредоточиш върху това, ако те оставя да дишаш в тази стая. Може би ти си победителят, защото не подлежиш на наказание в сегашното си състояние на какавида, а аз съм съсипана, абсолютно съсипана, при това още не съм го приела истински.

Искам да ти кажа още едно нещо, преди да сложа край на живота ти или да ти разреша да живееш — няколко думи, които приготвих в ума си, преди да дойда тук. Подбрах ги толкова внимателно, колкото подбирам изразите за мото на моите слънчеви часовници. Прошепвам ги в ухото ти, като благословия или заклинание:

— Ти си най-лошият човек, когото познавам, Робърт. И най-лошият, когото някога ще познавам.

Казвам го на глас и това сякаш дебело подчертава в ума ми, че най-лошото вече е зад гърба ми.

А сега трябва да реша.