Софи Хана
Ранима близост (32)

30

Събота, 9 април

Греъм Анджили стои над мен, хванал ножицата, която донесох от вкъщи. Щрака във въздуха пред лицето ми. Остриетата издават режещ метален звук. В другата ръка Анджили държи моя чук.

— Да дойдеш така добре оборудвана — колко умно!

В главата ми се върти една-единствена мисъл — той не може да победи. Историята не може да свършва така — да извърша тази глупост да дойда тук, като знам, че има вероятност той да е вътре, и да донеса всичко, което му е необходимо, за да ме унижи и съсипе. Опитвам се да не мисля за собственото си безразсъдство. Как можах изобщо да си помисля, че съм в състояние да го надвия — луда работа. Но няма смисъл да се самообвинявам сега. Преди три години си позволих да се чувствам безсилна в негово присъствие и точно такава бях — абсолютно безпомощна. Този път ще е различно.

Като за начало няма да показвам страх. Няма да треперя, няма да се моля. Досега не съм — нито когато допря ножицата до гърлото ми, нито когато ме върза за един от двата дървени стола с прави облегалки в кухнята на Чарли. Мълчах и се стараех лицето ми да е абсолютно безизразно.

— Като в доброто старо време, а? — усмихна се той. — Само дето си облечена. Засега.

Ръцете ми са вързани една за друга зад облегалката, а глезените ми — за задните крака на стола. Опъването на мускулите в бедрата започва да става болезнено. Анджили затваря ножицата и я оставя на кухненската маса. Търкаля дръжката на чука между дланите си.

— Виж ти, виж ти — мърмори. — Какво имаме тук? Дълъг конусообразен предмет със заоблени ръбове в горната широка част. Предавам се. Да не е някаква специална секс играчка? Голям бронзов вибратор?

— Защо не седнеш на него да провериш? — казвам аз и се надявам да си помисли, че не ме е страх.

Той се захилва.

— Този път ще ми се опънеш, а? Правилно постъпваш, както понякога казваме в Йоркшир. Обичам разнообразието.

— Затова ли правиш все едно и също: връзваш жени и ги изнасилваш? Дори приказваш едно и също: „Искаш ли да загрееш преди представлението?“ Каква тъпа реплика. — Насилвам се да се изсмея. Каквото и да му кажа, както и да се държа — предизвикателно или плахо, — все едно е, той ще направи каквото си е решил. Той знае как иска да свърши всичко това. Думите ми не могат да му повлияят, нито да го засегнат, защото не взима нищо присърце. Става ми по-лесно да говоря, щом осъзнавам това. — Може би си мислиш, че си авантюрист, но си загубен без твоя тъп сценарий. Той си остава един и същ за която и да е жената — Джулиет, аз, Санди Фрийгард…

Свъсените вежди се отпускат и кожата около очите му се набръчква, когато устните му се разтеглят в крива усмивка.

— Откъде знаеш за Санди Фрийгард? От Чарли Зейлър, обзалагам се.

— Или от Робърт.

— Добър опит. Чарли ти е казала. — Анджили вдига нос и души въздуха. — Да, усещам я, не мога да сбъркам тази миризма на женска солидарност и взаимопомощ. Вие двете да не би да везате гоблени заедно в свободното си време? Сигурно много сте се сближили, щом разполагаш с ключове от дома й. Малко непрофесионално от нейна страна, бих казал. Макар да бе далеч по-непрофесионално да върши делата на мрака с твоя покорен слуга. Това е най-голямата фо па^[1] на сержанта досега.

Мъча се да променя позата, за да намеря по-удобно положение за краката, но не става. Стъпалата ми започват да изтръпват, скоро съвсем няма да ги усещам.

— Много секси изглеждаш, като се извиваш и гърчиш така. Направи го пак.

— Върви на майната си.

Той оставя чука на масата.

— По-късно ще имаме достатъчно време да използваме тази играчка — заявява. И на мен стомахът ми се свива. Трябва да му отвличам вниманието, да го карам да говори.

— Разкажи ми за Пру Келви — казвам.

Той взима ножиците и бавно идва при мен. В гърлото ми се надига писък. Впрягам цялата си воля да го потисна. Ако покажа и най-малък признак на страх, няма да мога повече да се преструвам. Не трябва да излизам от ролята си, нито за миг. Той вдига яката на блузата ми и ми нарежда да наведа глава напред. После започва да реже яката, бавно следва извивката около врата. Усещам допира на студения метал до кожата си.

Стига до другия край на яката и я хвърля в скута ми.

— Какво ще кажеш първо ти да отговориш на въпросите ми? Как се озова брат ми в болницата на прага на смъртта? Само толкова ми каза добрата следователка. Ти ли го прати там или Джулиет? — Тонът му вече не е така нехаен. Сякаш го засяга.

Поглеждам в очите му и се питам номер ли е, или наистина го засяга. Като ми дава да разбера, че го взима присърце, той всъщност ми дава оръжие в ръката. Но сигурно си мисли, че нищо не мога да му направя. И какво бих могла да му направя, като ме е вързал за този стол.

— Това е дълга история — заявявам аз. — Бедрата ме болят и не усещам стъпалата си. Защо не ме развържеш?

— Накрая винаги те развързвам, сама знаеш — отвръща дяволито Анджили. — Защо да бързаме? Все пак да отбележа, че ако братчето ми умре и разбера, че ти си се опитала да му видиш сметката, ще те убия. — Вдига ножицата и отрязва най-горното копче на ризата ми.

— Хайде направо да правим секс и да свършваме — предлагам аз и усещам как сърцето ми блъска чак в устата. — Няма нужда от любовна игра.

Това сякаш го подразни, но само за миг. После мазната му усмивка отново се появява.

— Робърт няма да умре — уверявам го.

Той оставя ножицата на масата.

— От къде знаеш?

— Бях в болницата.

Кратка пауза.

— И? Няма смисъл да се правиш на загадъчна пред мен, Наоми. Не забравяй, че те познавам отвътре — намига той. — Ходила си в болницата и…?

— Ти не искаш Робърт да умре и аз не искам Робърт да умре. Съюзници сме каквото и да е ставало в миналото. Защо не ме развържеш?

— Ник’къв шанс, малката. Та кой тогава иска Робърт да умре? Някой явно иска.

— Джулиет — отговарям решително.

— Защо? Защото е спал с теб зад гърба й ли?

Поклащам глава.

— Тя е знаела за това отдавна.

Той отново взима ножицата.

— Интересът ми започна да отслабва още в самото начало на този разговор, сега вече е като Карън Карпентър^[2] в напреднал стадий на анорексия. Така че бъди добро момиче и говори по същество. — Щраква с ножицата и отрязва второ копче.

— Остави дрехите ми на мира — сопвам се аз, за да потисна надигащата се в мен паника. — Развържи ме и ще те заведа в болницата при Робърт.

— Ти ли ще ме заведеш? О, благодаря, благодетелко моя.

— Само аз мога да ти помогна да го видиш — лъжа. — Не допускат посетители, но аз мога да те вкарам. Персоналът в отделението ме познава. Ходих там с Чарли.

— Престани да се изтъкваш, преди да ти е станало неудобно. Аз пък случайно бях вече при Робърт. Само преди няколко часа. — Не успявам да скрия изненадата си и изуменото ми изражение го разсмива. — Да. Точно така. Влязох в интензивното отделение сам-самичък, като голямо момче. Просто като фасул. До вратата има панел с бутони с цифри и букви. Трябваше само да гледам внимателно, когато лекарите влизат, и да запомня кода, който те бяха така добри да ми покажат, като натискаха бутоните току пред очите ми. Да се скъсаш от смях. — Оставя ножицата, дръпва другия кухненски стол и сяда до мен. — Какво ли не измислят уж да повишат сигурността — панели, алармени инсталации и тям подобни. От тези работи хората стават по-малко бдителни. В доброто старо време сестри и лекари сигурно щяха да си отварят очите на четири за неканени гости като моа^[3]. Но сега не е нужно, вече не. Вече има бутони до вратата, кодове… — кодове, ни повече, ни по-малко! — и всеки може да се мотае като муха без глава или като овца на валиум и да си мисли, че някакви дребни устройства могат да му гарантират сигурността. Трябваше само да ударя няколко бутона набързо и готово — промъкнах се в стаята, обвит в облак суперрезистентни микроорганизми, които те правят невидим.

— Как е Робърт?

Брат ти се подсмива.

— Обичаш ли го? За любов ли става дума? Май да, а?

— Как е той? Кажи.

— Ами… дали да не проявя такт и да кажа, че в момента е добър слушател?

— Но е жив.

— О, да. Даже е малко по-добре. Каза ми го сестрата, която реши да пофлиртува с мен. Вече не е — как го рече тя — интубиран. Да ти обясня, ако не си го учила в училище — махнали са му тръбичките. Диша сам. И сърцето му си биеше. Гледах го на екрана… Да ти кажа, истинските болници изобщо не приличат на болниците от телевизионните сериали. Бях много разочарован. Стоях в стаята на Робърт десет минути и нито една сестра или доктор не дойдоха да ни прекъснат разговора, загрижени за доброто на пациента. Нямаше строга сестра, която да ме посъветва да посрещна смело личните си проблеми. Почувствах се малко пренебрегнат.

Сякаш забрави за ножицата, поне засега. Решавам да опитам по-директен подход.

— Греъм, искам да видя Робърт. Трябва да го видя. Той е твой брат, знам, че си загрижен за него, колкото и да се правиш на нехаен. Моля те, развържи ме и ме пусни да ида в болницата.

— Повече съм загрижен за себе си, отколкото за Робърт или за теб — усмихва ми се той извинително. — Какво ще стане с мен? Навярно ще ме арестуват, а ти ще кажеш на полицаите, че съм ти направил какви ли не неописуеми неща. Нали?

— Не — лъжа аз. — Слушай, знам със сигурност, че полицаите не разполагат с неопровержими доказателства срещу теб. Нямат ДНК материал. Чарли ми каза.

— Отлично — потрива ръце Анджили и ме поглежда така, сякаш очаква да споделя задоволството му.

— Ако ме пуснеш, ще кажа, че не си мъжът, който ме е нападнал. Кълна се в живота си. Няма да могат да те изправят пред съда.

— Хм. — Той разтърква замислено брадичка. — Ами сержант Чарли? На нея какво си й казала? Вие, жените, имате големи усти, знам ви аз. При това интимно, ако не си забравила.

Мозъкът ми бръмва от напрежение, докато се мъча да мисля по-бързо, отколкото мога. Явно не е говорил със Стеф, иначе щеше да знае, че Чарли е много по-осведомена от мен за участието му в изнасилванията.

— Тя ти вярва. Мисли те за свой любим.

— Колко мило. Но като всички случаи на голяма любов и нашата няма да просъществува дълго. Въпрос на време е Чарли да открие истинското име на Робърт и да разбере, че съм му брат. После ще се запита защо не съм й го казал. Аз даже реших, че играта ще загрубее, като те видях да влизаш в къщата. Предположих, че е Чарли, и се скрих зад вратата на хола. Едва когато започна да лазиш по пода, се взрях и осъзнах, че си ти. Ако Бууб Тюб ме беше намерила в къщата си, влязъл неканен, щеше да стане, смея да кажа, голям скандал.

— А ти какво правеше тук? Защо си тук, когато Чарли я няма?

— Исках да видя дали няма да си донесе нещо за работа вкъщи, нещо, свързано с опита за убийство на брат ми. Искам да знам кого да виня.

Вече изобщо не усещам стъпалата си, а по бедрата и гърба преминава остра болка, която трудно търпя.

— Виж, ако аз твърдя, че ти не си мъжът, който ме е изнасилил, нищо не могат да ти направят.

Анджили свъсва вежди.

— Изнасилил ли? Не звучи ли малко пресилено?

— Развържи ме, моля те.

— Ами Санди Фрийгард?

— Тя не знае кой си и аз няма да й кажа. Развържи ме.

— Може и да те развържа. Ако ми кажеш защо Джулиет се е опитала да убие Робърт.

Поколебавам се.

— Защото — казвам накрая — той й е казал, че я напуска заради мен. — Няма нужда да влизам в подробности за това как точно си го казал на Джулиет, какви думи си подбрал. Сигурно ти е отнело доста време да обясниш всичко. За брат ти и кратката версия е достатъчна. — А сега ти ми кажи за Пру Келви.

— Какво да ти кажа? Беше звезда в едно от моите представления, също като теб. — Взима ножицата и отрязва последните две копчета на ризата ми. Тя се разтваря. — Не можеш да отидеш в болницата в този вид — с изхвръкнали цици. Няма да е прилично. — Гласът му загрубява. — От къде знаеш за Пру Келви? — Пъхва едното острие между кожата ми и лявата презрамка на сутиена, бавно затваря ножицата и срязва презрамката.

— Ти не си правил секс с нея, а Робърт. Защо? Ти ли го накара?

— Да съм го накарал чак — не. Окуражих го. Или по-скоро помолих жена ми да му предаде окуражителното ми послание. Двамата с Робърт не си говорехме и аз исках да се сдобрим. Предложих му Пру Келви в знак на помирение. Робърт прие и аз много се зарадвах. Мислех, че ще му хареса. Но не стана така и аз съжалих за проявената щедрост. Нещата се влошиха, вместо да се оправят. — Анджили въздъхва. — Робърт е моето малко братче. Исках да стане част от нещата, да се включи истински. Той присъства на моята ергенска вечер, когато за първи път ми хрумна да направя такъв бизнес. Отидохме в Уелс за уикенда, в Кардиф. Само двамата с Робърт. Накрая се озовахме пияни в някакъв мърляв малък ресторант, щеше да бъде жалък завършек на вечерта, ако не ме беше осенила гениалната идея да подарим на сервитьорката една незабравима нощ. Бяхме само тримата. Бях пиян и ми се стори, че няма по-подходящо нещо от това. Насърчих и Робърт да се пробва с оная. И от този жълъд израсна огромният дъб, в който се превърна моят невероятно успешен бизнес. Сам-самичък предизвиках революция в провеждането на ергенските вечери в тази страна.

— Ергенски вечери — повтарям едва чуто аз и усещам студ и вцепенение. Думата „жълъд“ звъни в главата ми.

Затварям очи и виждам дървени подпори, увенчани с резбовани жълъди. Главата ми се замайва, имам чувството, че ще припадна.

— Знаех си, че ще ме разбереш — казва мъжът. — И ти като мен имаш нюх за бизнес, също като майка ми. Тя натрупа цяло състояние с това, което най-добре умееше да прави — много умна жена. Възхищавам се на успелите жени. — Започва да реже панталоните ми. Най-напред се захваща да изреже дупка на коляното. — Ту-туу — захилва се той срещу мен. — Здрасти, коленце.

— Развържи ме. Имам чувството, че гърбът ми ще се счупи.

— Майка ми разкри пред мен вашата голяма тайна.

— Каква тайна?

— Вашата, в смисъл на жените. Всички имате фантазии да бъдете изнасилени. Аз ви давам възможност да изживеете фантазиите си. Давам ви това, което не смеете да си поискате. Не че съм някакъв алтруист; защо да се преструвам. Голям късмет имам. Не са много хората, които толкова да харесват работата си като мен. Макар да имаше и трудни времена, най-вече благодарение на Робърт. След случката с уелската сервитьорка, когато започнах да организирам нещата по-професионално, ми беше много трудно да го убедя да се размърда. Все аз трябваше да играя главната роля. Напразен труд е да се опитваш да убедиш брат ми да прави нещо, дето не му е по сърце. Дай му на него да хвърчи из облаците. Прие само да откарва до вкъщи главните ни актриси след представлението. Той откара и теб. — Наблюдаваше лицето ми. После се усмихна. — Не си знаела. Да, именно Робърт те откара благополучно до колата ти. Естествено не си го видяла, защото беше с маска на очите.

— Искал си да играе по-съществена роля и затова си го заставил да изнасили Пру Келви. Изнуди ли го с нещо?

Анджили се усмихва и клати глава.

— Ти май си решила, че съм някакъв тиранин. А аз всъщност съм много мекушав. Робърт не хареса преживяването с госпожица Келви и аз съжалих, че съм му го уредил. От онази нощ двамата не сме си продумали и дума. — Отново клати глава. — Робърт настоя девойката да не сваля маската от лицето си през цялото представление, което не се хареса на клиентите. Някои изразиха недоволство, включително и бъдещият младоженец, и се наложи да им връщам част от парите. Всички те обичат да виждат очите — прозореца към душата и така нататък.

— Защо е държал да си остане с маската? — питам аз, искам да видя как ще ми отговори.

— От къде да знам, по дяволите? — На другия крачол отрязва по-голяма дупка около коляното. — Този въпрос би трябвало на Робърт да го зададеш. Сигурно го е било страх да не го разпознае. Робърт е песимист. Може да се е страхувал да не я срещне някой ден.

Кимвам доволна, че брат ти не знае нищо.

— Защо избираш жени със собствени сайтове? Защо не отвличаш случайни жени от улицата?

— Защото, скъпа ми Наоми, за жените е много по-страшно, когато имат чувството, че са избрани. Ти не си ли се питала защо точно теб? И от къде съм знаел всички подробности за теб? Зловещо е; много по-лошо, отколкото да те грабнат от улицата, без да знаят коя си. Не, именно личното отношение поражда страха в очите на жената, а страха в очите, както постоянно ми повтарят клиентите, е най-важното нещо.

Усмихвам се студено.

— Личното отношение. Добре звучи. Прав си, наистина е по-лошо. Обзалагам се, че ти се иска ти да го беше измислил.

Анджили се сковава.

— Стига приказки. — Кляка до стола ми отстрани и започва да реже единия крачол отдолу нагоре.

— Малко е недостойно, не мислиш ли? Да крадеш чужди идеи и да ги представяш като свои.

— Щом казваш. Сега, да не забравяме дългия конусообразен предмет, който ти бе така добра да донесеш, и всичките възможни начини за употребата му… Готово! — Единият ми крачол е на пода, нарязан на парчета. От страх млъквам. Не мога да дишам.

— Каквото и да ти е разправял Робърт, той не те обича, нито му пука за теб. — Анджили изглежда доволен от себе си. — Пука му единствено за мен. Защо според теб полага какви ли не усилия да се срещне с моите главни изпълнителки след представлението и да ги накара да се влюбят в него?

— А според теб? — успявам да попитам аз.

— Много просто: въпрос на съревнование. Аз съм олицетворение на успеха, а Робърт — на провала. Винаги е било така, както се казва във филмите. След като баща ми си обра крушите, майка ми си го изкара на Робърт. Татко никога не е харесвал Робърт и като си отиде, майка сякаш си постави за цел да съсипе живота на Робърт. А аз бях непогрешимият; златното момче на мама. Робърт винаги тайничко си е мечтал да ме надмине, да докаже, че е по-добрият. Ето какво прави: разбира кои са жените, които, да го кажем така — бяха проявили нежелание да го направят с мен, очарова ги или ги манипулира, докато започнат да драпат със зъби и нокти да го направят с него.

Гледам го с широко отворени очи, изумена и ужасена от арогантността му.

— Наистина ли вярваш в това?

Той се усмихва и започва да реже панталона от кръста надолу.

— Ако не ме лъжеш, ако Джулиет действително се е опитала да убие Робърт, смятам, че ти няма да имаш никакъв шанс. Ако преди е предпочитал теб, сега вече ще предпочете нея. Моето братче е мазохист. Винаги си е падал по жени, които се отнасят с него като с боклук. Останало му е от скъпата ми майка. Колкото повече го наказваше, толкова по-всеотдайно я обичаше. Накрая я откъсна от сърцето си — мъжка гордост и такива разни. И оттогава непрекъснато търси някоя да я замести, макар да не мисля, че го прави съзнателно. Чел съм ги тия работи в тъпите списания на жена ми.

Усещам ножицата да се вмъква под бельото, гладка и студена. Главата ми се изпразва и инстинктът взима връх. С всичка сила тласвам тялото си настрани и килвам стола наляво. Всичко става за четири-пет секунди. Как може нещо, продължило само няколко секунди, да се състои от толкова много ясно обособени събития? Брат ти вдига поглед в мига, в който падам заедно със стола към него и натискът извива китката му. Той дръпва ръка по рефлекс и тя отскача към него. Столът се строполява върху му, а аз виждам как се е втренчил в отворената ножица между пръстите си. Усещам тъпия звук от съприкосновението, когато столът блъсва ръката в лицето му.

Той изпищява. Плисва кръв и облива лицето ми, но не мога да видя откъде идва. Столът се сгромолясва върху Греъм Анджили. И аз оставам килната настрани, подпряна на проснатото му треперещо тяло. Той вие и стене, но аз не виждам лицето му, колкото и да извивам глава. Мъча се да извикам за помощ, но едва си поемам дъх и не мога да намеря гласа си.

Преди не се виждаше кръв, но сега се появяват червени струйки по синия линолеум. Вдишвам дълбоко и успявам да закрещя, и викам, докато мога. Отначало с думи, после думите преминават във вой, неистов вой колкото ми глас държи, само и само да се освободя от болката.

Чувам силен трясък, тропот на крака в антрето. Продължавам да крещя. Виждам Саймън Уотърхауз и плешив мъж зад него и продължавам да крещя. Защото никой никога няма да може да ми помогне истински или достатъчно. Нито тези мъже, които бяха нахлули в къщата, нито Ивон, нито Чарли, никой. Никога няма да мога да избягам. Затова продължавам да крещя.