Софи Хана
Ранима близост (31)

29

9 април 2006

За първи път откакто работеше в полицията, Саймън се радваше, че ще види Прауст. При това той се обади на инспектора и му каза да дойде. Удари го на молба едва ли не. Само и само да не остава насаме с мислите си. Нещо не е наред с живота ми, щом в критични ситуации се обаждам на Снежния човек, помисли си Саймън. Просто нямаше на кого друг. Само в компанията на Чарли щеше да се почувства по-добре и сега като я нямаше, не се сещаше за никой друг. Да се обади на родителите си беше немислимо. Само да усетеха, че има и най-малък проблем, гласовете им изтъняваха от тревога и Саймън трябваше да забрави за своите неприятности и да утешава тях.

Все още имаше чувството, че Чарли е изчезнала, макар Селърс да му се беше обадил да го осведоми за всичко. Знаеше къде е тя, че Гибс е с нея, че е в безопасност. Знаеше и друго — че е спала с Греъм Анджили. Сериен изнасилвач. Без да знае какъв е, кой е. Тази мисъл сви стомаха на Саймън на топка. Щеше ли някога Чарли отново да бъде каквато беше след подобно преживяване? Какво да й каже, като я види следващия път?

Ако изобщо я види пак. Беше избягала, без дума да му каже. И дори сега, след като вече знаеше, че е разбрал къде е, пак не му се обаждаше. Нейният телефон беше в чантата й, която сега бе у Наоми Дженкинс, но можеше да използва телефона на Гибс.

Тя говори със Селърс и Гибс. Само с теб не иска да говори.

Ами защо ли да иска? Някога да й е бил от полза? Преди няколко месеца пътуваха с колата за Силсфорд, имаха среща в тамошния участък. Той шофираше, радиото свиреше и Чарли му каза да се заслуша в една песен. Саймън още помнеше текста, пееше се за това как някой носел само болка на другия. Тогава Чарли каза: „Не знаех, че си фен на Кайзер Чийфс. Или може би си пуснал тази песен по друга причина?“ Отначало изглеждаше надменна, после явно се разочарова, когато Саймън й каза, че това е радиото, а не диск, и че не е избирал той песента, дори не я е чувал.

Прауст пристигна и му попречи да се замисли коя ли песен би предпочел да чуе сега. Инспекторът беше небръснат, очите — зачервени.

— Два часът през нощта е, Уотърхауз — започна той. — Прекъсна съня ми и сега никога няма да разбера как свършва.

— Добър ли беше или лош? — Саймън се опитваше да печели време. Да отлага хулиганските прояви срещу себе си колкото се може по-дълго.

— Не знам. Двамата с Лизи току-що си бяхме купили нова къща и се бяхме преместили там. Беше много по-голяма от сегашната. Пристигнахме уморени и веднага си легнахме да спим. И дотам свърши, благодарение на теб.

— Лош е бил — отсече Саймън. — Аз знам как свършва. Вие осъзнавате, че сте направили ужасна грешка, като сте купили новата къща, но старата вече е продадена на хора, които страшно са я харесали и за нищо на света не искат да ви я продадат обратно. Било е кошмар, в който двамата съжалявате за стореното до края на дните си.

— Очарователна версия — изгледа го сърдито Прауст. — Много ти благодаря. И понеже си в настроение да бъбриш, навярно би могъл да обясниш защо ме събуди да ме информираш за нещо, което можех спокойно да узная и днес следобед.

— Тогава не знаех, че Чарли е взела Наоми Дженкинс със себе си в Шотландия.

Прауст се намръщи.

— И защо не знаеше?

— Ами… сигурно не съм слушал внимателно, когато ми го е казала.

— Хмм. А сега слушаш ли внимателно, Уотърхауз? Чуваш ли едва завоалирания скептицизъм? Ти и сержант Зейлър сте като сиамски близнаци. Ти винаги знаеш къде е тя, с кого е и какво е закусвала. Защо този път не знаеш?

Саймън не отговори. Колкото и да е странно, изведнъж се бе почувствал по-добре, докато Снежния човек го мъмреше. Почувства се така, сякаш беше предал нещо, от което с радост се бе отървал.

— Така. Хайде да изясним тая работа: ти си разбрал, че сержант Зейлър е взела Дженкинс със себе си в Шотландия, едва когато Селърс ти се е обадил по телефона, това ли искаш да ми кажеш?

— Да, сър.

— А кога ти се обади той?

— Тази вечер.

— И защо не ми каза тогава? Щеше да ми спестиш труда да си обличам пижамата.

Саймън се взря в обувките си. На този етап той си беше помислил, че ще успее да се измъкне невредим от ситуацията, но колкото повече напредваше нощта, толкова по-нервен ставаше, защото Чарли не му се обаждаше. Очакваше да му позвъни да му каже как да действа. Но минаха часове след разговора със Селърс и нищо. Тогава изведнъж му хрумна, че е напълно възможно Чарли изобщо да не се обади. В такъв случай се налагаше Саймън да каже на Прауст част от истината, колкото да си спаси кожата.

Инспекторът присви очи, готов да засече всяка нова лъжа, която му предложат.

— Ако сержант Зейлър е отишла в онзи комплекс от бунгала да арестува собственика и жена му, защо не е взела и теб и няколко униформени полицаи? Защо ще взима Наоми Дженкинс, която в най-добрия случай е свидетел, а в най-лошия — заподозряна?

— Може да е искала Дженкинс да разпознае Анджили като мъжа, който я е нападнал.

— Е, да, ама това не се прави така! — викна гневно Прауст. — Така може само да ти откраднат колата и чантата. Както явно е станало. Как е възможно сержант Зейлър да постъпи толкова глупаво? Изложила е себе си и Дженкинс на опасност, цялата ни усилена работа…

— Току-що ми се обадиха от полицията в Шотландия — прекъсна го Саймън.

— От всичко чуто досега на това ми е най-трудно да повярвам. Ония там не стават за нищо.

— Намерили са колата на Чарли.

— Къде?

— Недалеч от „Силвър Брей“. На шосето на около шест километра от курортния комплекс. Чанта обаче нямало.

Прауст въздъхна тежко и разтри брадичката си.

— Толкова неясни моменти има в цялата тая работа, че не знам откъде да започна, Уотърхауз. Защо, след като е отишла в Шотландия да разпознае своя изнасилвач, Наоми Дженкинс изведнъж решава да краде кола и да бяга — на практика се държи като престъпник?

— Не знам, сър — излъга Саймън. Не можеше да каже на инспектора онова, което бе чул от Селърс: че Наоми вече нямала доверие на Чарли, защото разбрала за връзката й с Греъм Анджили от някаква реплика на Стеф.

— Говори със сержант Зейлър — нареди Прауст нетърпеливо. — Нещо явно се е случило. В комплекса. Сержант Зейлър сигурно знае какво, така че и ти трябваше да си разбрал досега. Кога за последен път разговаря с нея?

— Преди да замине — призна Саймън.

— Какво премълчаваш, Уотърхауз?

— Нищо, сър.

Прауст направи малък кръг около Саймън.

— Уотърхауз, вече ме познаваш доста добре. Нали? Сигурно се досещаш, че ако има нещо, което да мразя повече от това да ме лъжат, е да ме лъжат посред нощите.

Мълчанието бе най-добрата перспектива пред Саймън. Зачуди се дали до известна степен не му се искаше Прауст да го пречупи и да го застави да каже всичко за Чарли и Анджили. Дали Снежния човек щеше да каже нещо по този въпрос, от което щеше да олекне на Саймън.

— Може би трябва да попитам Наоми Дженкинс. Разговорът с нея със сигурност ще е по-полезен от разговора с теб. Какво сте направили досега, за да я издирите?

Най-после въпрос, на който Саймън можеше да отговори, без да измисля лъжи.

— Няколко униформени полицаи я чакат пред болницата. Според Селърс Чарли е убедена, че Дженкинс ще отиде там да види Робърт Хауърт.

— Значи ти и сержант Зейлър общувате чрез Селърс. Интересно. — Инспекторът направи още един бавен кръг около Саймън. — Защо иска Дженкинс да се види с Робърт Хауърт? Тя нали знае, че той е изнасилил Прудънс Келви? Сержант Зейлър й е казала?

— Да. Не знам защо иска да го види, но явно това иска. И то много.

— Уотърхауз, два часа през нощта е! — Прауст почука с пръст по часовника си. — Досега трябваше да се е появила в болницата, ако беше тръгнала за там. Сержант Зейлър е сгрешила. Има ли наши хора пред къщата на Дженкинс?

По дяволите.

— Не, сър.

— Не, разбира се. Ама че съм глупав. — Гласът му бе изтънял и думите полетяха срещу Саймън като оловни куршуми. — Веднага прати някого там. Ако не е там, провери в къщата на бившия съпруг на Ивон Кочин. После у родителите на Дженкинс. Изумен съм, че трябва да изговарям тези неща, Уотърхауз. — После, сякаш изплашен, че е бил прекалено изтънчен в неодобрението си, Прауст кресна: — Какво ти става? Не би трябвало да се нуждаеш от оглупял от безсъние старец като мен, за да свършиш такива елементарни неща!

— Бях зает, сър. — Всички други са в проклетата Шотландия, сър. — Чарли е казала, че Дженкинс ще отиде направо в болницата. И понеже от всички нас тя е разговаряла последна с нея, предположих, че знае какво говори.

— Намери Дженкинс, и то бързо! Искам да знам защо е побягнала. Нейното алиби за периода, когато е бил нападнат Робърт Хауърт, никога не ми е звучало убедително. Разполагаме само с показанията на най-добрата й приятелка, която на всичкото отгоре е проектирала сайта на Греъм Анджили!

— Досега не сте поставяли под съмнение алибито й, сър — измърмори Саймън.

— Е, сега го поставям. Как няма да го поставям, като целият случай е такава каша, Уотърхауз! Непрекъснато се въртим в кръг. Гоним си опашките! Погледни само това голямо черно петно — Прауст посочи към бялата дъска на стената в залата на Криминалния отдел, на която Чарли бе написала с черен маркер имената на всички замесени в случая и бе нарисувала стрелки там, където имаше връзка между лицата. Инспекторът беше прав — имаше повече връзки, отколкото можеше да се очаква. Диаграмата на Чарли бе заприличала на патологично дебел паяк — огромна черна маса от черти, стрелки, кръгове и зигзази. Изображение на хаоса. — Да си виждал някога нещо по-незадоволително? — попита Прауст. — Защото аз не съм!

Като каза незадоволително, помисли си Саймън, та се сетих:

— Джулиет Хауърт престана да говори, сър.

— Че тя започвала ли е някога?

— Не, имам предвид съвсем. Два пъти опитах да я заговоря и двата пъти запази пълно мълчание. Знаех, че така ще стане. Колкото повече се доближаваме до истината, толкова по-малко ще говори. Имаме достатъчно доказателства да я пратим пред съда, но…

— Но това не е достатъчно — довърши Прауст вместо Саймън. — Ще ми се да я изправим пред съда, за да угодя на висшестоящите, но също така искам и да разбера какво е станало. Искам да видя ясна картина, Уотърхауз.

— Аз също, сър. Започва малко да се прояснява. Знаем, че Анджили е подбирал жертвите си от сайтовете им в интернет, поне два от сайтовете са проектирани от Ивон Кочин.

— Ами Таня, сервитьорката от Кардиф, която се е убила, оная, дето не могла да пише правилно? И тя ли е имала уебсайт?

— Тя е единственото изключение — призна Саймън. — Можем да обясним публиката, наблюдавала изнасилванията Анджили е взимал пари да организира ергенски вечери за хардкор порно маниаци. Аз вече намерих интернет форуми, в които се споменава за неговата дейност. С това бях зает…

— Значи се ровиш в интернет, вместо да говориш със сержанта си или да търсиш Наоми Дженкинс — каза многозначително Прауст. — Или да ми кажеш истината за това, което всъщност се случва в странния ти мозък и още по-странния ти живот, Уотърхауз. Извини ме за нетактичността.

Саймън замръзна. Това бе едно от най-болезнените неща, които му беше казвал през годините. Чарли би казала: „За Снежния човек странен е всеки мъж, който си няма женичка вкъщи да му готви и да му кърпи чорапите.“ Саймън ясно чу гласа й в съзнанието си, но щеше да е съвсем друго, ако беше с него сега.

Животът му наистина беше странен. Нямаше си приятелка, нямаше си и истински приятели, с изключение на Чарли.

— Селърс е намерил куп доказателства в „Силвър Брей“ — продължи той. — Анджили поддържал спретната документация, сякаш всичко е напълно законно: телефонни номера на десетки мъже и списък с двайсет и три имена на жени — по всяка вероятност минали и бъдещи жертви. До някои имена има дати и човки, а до други няма. Селърс пуснал в „Гугъл“ имената на жените — всички имали свой сайт или уебстраница в сайта на някоя компания. Всички са жени с кариера…

Телефонът пред Саймън звънна и той го вдигна.

— Младши следовател Уотърхауз, Криминален отдел — изговори той механично. Беше убеден, че няма да е Чарли. Тя щеше да му звънне на мобилния.

— Саймън? Слава тебе господи!

Сърцето му подскочи. Не беше Чарли. Но звучеше малко като нея.

— Оливия?

— Загубила съм ти номера на мобилния и цял час ме мотаят — първо някаква електронна слабоумна, после още една, но от плът и кръв. Няма значение. Тревожа се за Чарли. Може ли да изпратиш полицейска кола до къщата й?

Нервите на Саймън се изопнаха, погледна Прауст и каза:

— Изпратете патрулна кола до къщата на Чарли.

Досега не беше давал заповеди на Снежния човек.

Прауст вдигна телефона на съседното бюро.

— Какво се е случило, Оливия? — попита Саймън.

— Чарли ми беше оставила съобщение днес… всъщност вчера, само дето не съм си лягала още. Искаше да отида у тях. Беше казала, че ключът ще е на обичайното място, за да вляза, ако още не се е върнала.

— И? — Саймън знаеше, че Чарли оставя ключа под кофата за боклук пред къщата. Беше го оставила веднъж и за него там. Тогава той я укори: що за следовател е, като си оставя ключа на първото място, където би погледнал всеки крадец? „Нямам достатъчно психическа енергия да измисля по-добро място“, бе му отвърнала тя уморено.

— Отидох към осем — продължи Оливия. — Чарли не беше там, ключът също. Пуснах бележка през пощенския отвор да ми се обади. Влязох в близката кръчма, хапнах, изпих няколко питиета, почетох книжка, никой не ми звъни. Накрая здравата се разтревожих и отидох отново до къщата. Още не се беше върнала. Седнах в колата да я чакам. При други обстоятелства щях да си отида, но съобщението, което ми бе пратила… беше много тревожно. Все едно ми казваше в прав текст, че нещо лошо се е случило.

— И? — Саймън с мъка запазваше гласа си спокоен. Говори по същество.

— Заспала съм в колата и като се събудих, гледам в хола на Чарли свети, завесите спуснати. Преди не бяха. Реших, че се е върнала, затова отидох на вратата и звъннах, готова да й се развикам, задето не ми се е обадила веднага щом е влязла и прочела бележката ми. Но никой не отвори. А вътре имаше някой, видях движение в преддверието. Даже съм сигурна, че бяха двама. Единият от тях сигурно е била Чарли, но защо тогава не ми отвори? Знам, че ще ме помислиш за луда, но съм убедена, че нещо не е наред.

— Чарли е в Шотландия — каза й Саймън. А Греъм Анджили не е. — Не може да си е вкъщи.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Наложи се да замине в последната минута.

— Да не е отишла пак в „Силвър Брей“? — попита Оливия, сякаш в нея заговори инстинктът на журналиста. — Ти ми звъня да ми задаваш какви ли не въпроси за Греъм Анджили… Защо Чарли не ми каза, че ще ходи пак да го види, вместо да ме кара да обикалям къщата й като идиот? — Настана кратка пауза. — Знаеш ли за какво е толкова разтревожена?

— Трябва да вървя, Оливия. — Саймън искаше да затвори телефона, искаше лично да отиде в къщата на Чарли. Прауст вече си бе облякъл палтото.

— Саймън? Не затваряй! Щом не е Чарли, тогава кой е в дома й?

— Оливия…

— Ей сега ще се върна там, ще счупя някой прозорец и сама ще разбера! Само на пет минути съм от къщата.

— Недей. Оливия, чу ли ме? Сега не мога да ти обясня, но според мен в къщата на Чарли е влязъл опасен брутален тип. Стой настрана. Обещаваш ли? — Не бе успял да предпази Чарли, затова сега бе още по-решен да защити сестра й. — Обещай ми, Оливия.

Тя въздъхна.

— Добре. Но ми се обади веднага щом можеш. Искам да знам какво става.

Прауст също. Щом Саймън приключи разговора, инспекторът хвана погледа му и вдигна вежда.

— Опасен брутален тип?

Саймън кимна, усещайки как кожата му пламва.

— Греъм Анджили. — Вече вървеше към вратата и потупваше джобовете си да намери ключовете за колата. Прауст го последва; Саймън с изненада откри, че инспекторът — обикновено толкова бавен във всичко — можеше да тича по-бързо от него.

И двамата мъже следваха една и съща логика: Наоми Дженкинс бе взела чантата на Чарли, значи разполагаше с ключовете от дома й. Ако Оливия наистина бе видяла двама души в къщата, Наоми можеше да е вътре заедно с Анджили. Трябваше да бързат.

Снежния човек изчака, докато се качат в колата и потеглят, и след като вече летяха с два пъти по-голяма скорост от разрешената, зададе своя въпрос:

— Става дума за нещо дребно, нищо и никаква подробност, но все пак да попитам защо Греъм Анджили е в къщата на сержант Зейлър? От къде знае къде живее тя?

Саймън не отделяше очи от пътя и мълчеше.

Когато Прауст пак заговори, тонът му беше тих и учтив, устните тънки и побелели.

— Чудя се колко ли души ще трябва да си стягат багажа, след като всичко това приключи.

Саймън стисна волана, сякаш това бе единственото нещо на света, което му принадлежеше.