Софи Хана
Ранима близост (30)

28

Събота, 9 април

Минава полунощ, когато стигам до нас. Спря ми един бъбрив млад шофьор на камион на име Тери и се прибрах благополучно. Не се притеснявах, че съм в колата на непознат. Всички най-лоши неща, които могат да ми се случат, вече са ми се случили. Имунизирана съм срещу опасности или поне така се чувствам.

Колата на Ивон не е тук. Сигурно се е върнала в Кеймбридж при Бен. Знаех си, че така ще направи, когато вчера излязох, без да й кажа къде отивам. Ивон е от хората, които не могат да стоят сами. Има нужда от някоя силна личност до себе си, някой, на когото да може да разчита, а моето поведение напоследък е твърде непредсказуемо. Навярно си мисли, че животът с Бен ще е по-сигурен.

Клишето „Любовта е сляпа“ трябва да се замени с поточното: „Любовта е несъзнателна.“ Като теб, Робърт^[1]. Прости ми неуместната игрословица. Ивон вижда всичко, което върши Бен, но не може да си направи правилните заключения. Умът й не работи правилно, а не очите.

Отивам направо в работилницата, отключвам вратата, взимам най-големия набивен чук и премервам тежестта му с длан. Почуквам златната му глава с пръсти. Винаги ми е било приятно да държа набивен чук — харесва ми липсата на прави линии. На форма са същите като чукалата, с които някои хора счукват черен пипер или чесън, само че са направени от дърво и бронз. С този чук в ръката мога да причиня сериозни щети и точно това се каня да направя.

На пода под масата има въже. Взимам го. После взимам още едно. Нямам представа каква дължина ще ми свърши работа. Свикнала съм да овързвам опаковани слънчеви часовници, а не мъже. Накрая решавам да взема всички въжета, които имам, и едни големи ножици. Заключвам работилницата, влизам в колата и поемам към къщата на Чарли.

Никой не може да ме вини за това, което се каня да направя. Ще направя услуга на обществото, абсолютно наложителна. Нямам избор. Твърде много време мина, откакто Греъм Анджили ни изнасили, всички нас — Джулиет, мен, Санди Фрийгард. Саймън Уотърхауз ми каза в сряда, че за отдавна извършени изнасилвания, наказанията са малки, а Чарли ми каза, че не разполагат с ДНК материал от нападението срещу Санди Фрийгард. Имат само за Пру Келви, а Анджили не я е пипвал. Ще бъде само неговата дума срещу моята.

В къщата на Чарли е тъмно. Беше тъмно и преди четирийсет и пет минути, когато Тери — твоят колега, както ми е приятно да мисля за него — ме остави на тази улица, за да си взема колата. Тогава още не бях готова да вляза в къщата. Не бях въоръжена.

Сградата изглежда празна, излъчва студено спокойствие. Ако брат ти Греъм е вътре, сигурно спи. Изваждам ключовете на Чарли и колкото се може по-тихо започвам да ги пробвам един по един в ключалката на входната врата. Третият влиза. Завъртам го бавно и после сантиметър по сантиметър отварям вратата.

Държа чука в ръка и чакам очите ми да привикнат е тъмнината. После тръгвам нагоре по стълбите. Едно от стъпалата леко скръцва, но не би могло да събуди дълбоко заспал човек. На горната площадка има три врати. Предполагам, че водят към две спални и баня. Влизам на пръсти в едната спалня, после в другата. Никой. Проверявам и в банята: и тя е празна.

Не съм толкова изплашена, колкото навярно би трябвало да съм. Отново съм превключила в режим „мога да се справя с всичко“. Последния път, когато се чувствах така, отидох в полицията и казах, че си ме изнасилил. Слава богу, че го направих. Благодарение на мен опитът на Джулиет да те убие не успя.

Връщам се на долния етаж и през цялото време държа чука на нивото на главата, в случай че ми се наложи внезапно да го използвам. Въжето е преметнато през ръката ми, а чантата ми виси на врата. Отварям единствената врата в преддверието и се озовавам в тесен хол с отворена стъклена врата през средата, зад която се вижда малка разхвърляна кухня е голяма купчина мръсни съдове отстрани на мивката.

Доволна, че в къщата няма никой, пускам пердетата в хола и опипвам стените близо до вратата, за да намеря ключа за лампата. Ако Греъм Анджили се върне в къщата и види, че свети, ще си помисли, че Чарли си е у дома. Ще позвъни. Аз ще отворя вратата, не толкова, че да ме види, и ще се скрия зад нея и когато той я бутне, за да влезе, ще го халосам с чука.

Примигвам, заслепена от внезапната ярка светлина, която облива стаята. Виждам настолна лампа. Светвам нея и гася основното осветление. На масата, до лампата, има бележка, в която пише:

„Къде си, по дяволите? Не си оставила ключ. Отивам да взема нещо за ядене и нещо по-силно за пиене. Ще се върна по-късно. Позвъни ми на мобилния, щом прочетеш това съобщение. Мн. се тревожа. Надявам се, че каквото и да правиш, то не е налудничаво или животозастрашаващо.“

Пускам моментално бележката, след като я прочитам. Не искам да държа писаното от брат ти, не искам да докосва кожата ми. Съобщението ме обърква. Защо му трябва на Анджили ключ? Трябва да е бил вече вътре в къщата, щом е оставил бележката на масата. После ми хрумва, че ако иска да излезе, ще му трябва ключ, за да може отново да влезе. Сигурно е някъде наблизо и често-често звъни да види дали Чарли се е върнала. Обаче откакто съм тук, никой не е звънял. Защо не опитва по стационарния?

А и входната врата беше заключена, когато дойдох. Кой я е заключил, ако Анджили няма ключ? Изваждам мобилния телефон на Чарли от чантата си. Изключен е. Включвам го, но не знам пин кода, така че нямам достъп до съобщенията й и не мога да видя има ли есемеси от Анджили.

Мн. се тревожа. Надявам се, че каквото и да правиш, то не е налудничаво или животозастрашаващо.

Тревожи се за нея. Изпълва ме непоносима болка. Няма нищо по-мъчително от това да откриеш доказателство, че човек, който е съсипал живота ти, е способен да бъде мил с някой друг.

Не е възможно — мисля аз и цялата треперя. Чарли Зейлър не може да е любовница на Греъм Анджили. В понеделник можех да говоря с когото и да е от следователите за изчезването ти; но дадох на нея визитката на „Силвър Брей“. А то да се окаже, че тя спи с брат ти?

Не вярвам в съвпадения.

Чувам шум от отваряне и затваряне на кола на улицата пред къщата. Сигурно е той. Тичам във вестибюла и заставам до входната врата. Пускам въжето на пода до краката си, стисвам дръжката, готова да я натисна, щом звънне звънецът. Едно леко натискане ще свърши работа.

После чувам шум, какъвто си представям, че ще издаде вратата, когато я отворя. Само дето шумът не е плод на въображението ми; чувам го наистина. Вътре в къщата, идва отнякъде зад мен, където трябва да цари тишина. От изненада изпускам чука и той пада на пода. Сподавям вика си и се навеждам да го вдигна, но не мога да го видя. Ръцете ми се заплитат в намотките на въжето.

Изведнъж преддверието става по-тъмно. Как така? Дали не съм чула шума от изгарянето на някоя електрическа крушка? Не — вратата на хола е почти изцяло затворена. Стегни се, нареждам си аз, но сърцето ми бие като лудо, ще се пръсне. Трябва да се овладея.

Чувам стъпки, идват към вратата. Падам на колене и започвам да опипвам пода за чука.

— Къде е? — шепна отчаяно. Някой звънва на вратата. Чува се женски глас:

— Чар? Чарли?

Задържам дъх. Не е брат ти. Не знам какво да правя сега. Кой друг може да е? Кой идва на гости в един часа през нощта?

Чувам гласа да мърмори: „Що за тъпо посрещане е това?“, но не смея да отворя вратата. Пръстите ми напипват дръжката на чука. Дали да кажа нещо?

— Чарли, отвори вратата, за бога!

Ако съдя по гласа, жената е много разтревожена, сигурно тя е писала бележката, която намерих, а не Греъм Анджили. Но бележката беше в хола, на масата. Не върху килима в преддверието под отвора за пощата, където би трябвало да бъде…

Жената тропа с юмруци по матовото стъкло. Оставям чука и на четири крака се връщам в хола, отварям вратата с глава. И тогава го виждам. Стои, широко разкрачен, насред хола. Усмихва ми се.

— Наоми Дженкинс. От плът и кръв — казва той.

Завладява ме неистов страх. Опитвам се да се изправя, но той ме дръпва към себе си и слага ръка на устата ми. Мирише на сапун.

— Шшшт. Слушай. Чуваш ли? Стъпки. Затихват, затихват и… ето! Сестричката на Чарли нацежда дебелия си гъз в колата.

Чувам отново двигателя. Допирът му изгаря кожата ми. Притъмнява ми.

— Ето, тръгва. Чао, грозна дебелано. — Все още притиснал ръка към устата ми, той доближава устни до ухото ми и прошепва: — Здравей.