Софи Хана
Ранима близост (27)

25

8 април 2006

Започваше да се смрачава, когато пристигнаха. Чарли не спря където би трябвало — в кръглия, посипан с чакъл паркинг, предназначен за колите на гостите. Вместо това се качи върху тревата и усети приглушения сблъсък на гумите с почвата. Продължаваше да натиска педала за газта. В главата й имаше една-единствена мисъл — да продължи да кара, да продължи да гледа напред и да не си позволява много да мисли. Колко ли пъти се бе питала и за жертвите, и за извършителите на насилие — как са го направили, как са продължили живота си след това? Сега разбра — номерът беше да избягваш, на всяка цена, да погледнеш картината в нейната цялост. Да избягваш да видиш себе си в нея.

Чарли блъсна с крак спирачката едва когато синята сводеста врата се изпречи току пред предното й стъкло. Бунгалото, в което бяха двете с Оливия. Неотдавна се беше облягала на тази врата, пушеше цигара и разговаряше със Саймън по телефона, докато Греъм я чакаше в нейното легло. Много лесно можеше да продължи мисълта с: „А сега…“, но Чарли нямаше да падне в този капан. Започне ли да свързва миналото с настоящето и бъдещето, щеше отново да загуби контрол над себе си, а тя не можеше да поеме този риск. Дойде тук, за да измъкне нужната информация от Греъм и Стеф; върху това трябваше да се съсредоточи.

Чу пресекливото дишане на Наоми, което се оказа в хармония с нейното, и това й напомни, че не беше сама в колата.

— Това е — прошепна Наоми. — Бунгалото, което видях през прозореца. — После посочи към съседното бунгало, което беше по-голямо от това на Чарли и Оливия и имаше правоъгълна врата с кремав цвят и прозорци със същия цвят на рамките. — А това е бунгалото, в което ме изнасилиха. Ето го прозореца.

Чарли не си направи труда да я попита дали е сигурна. Наоми се оглеждаше с широко отворени очи, сякаш се опитваше да запомни всяка подробност за някакъв бъдещ тест. Чарли се зачуди как ли би се чувствала сега, ако и тя бе изнасилена от Греъм, а не се бе втурнала да флиртува с него, да го съблазнява…

Силно тропане по прозореца на колата я накара да подскочи. Кокалчета и гривни тропаха по стъклото, мярнаха се нокти с розов лак. Стеф.

— Коя е тази? — нервно попита Наоми.

Сбърка, като дойде тук. Поредната грешка. Чарли не беше в състояние да разпитва Стеф, нито да вдъхне увереност на Наоми. „Трябва да се обадя на Саймън“, помисли тя и после: „Не мога. Вече ще е разбрал. Няма начин да не е разбрал.“ Натисна копчето за отваряне на прозореца. Нахлу студен въздух. Наоми се сгуши на седалката си и обгърна тялото си с ръце.

— Какво, по дяволите, вършите? — попита Стеф. — Тук не е място за паркиране. Не може да газите така тревата с колата си.

— Късно ме предупреди — каза Чарли.

Стеф засмука горната си устна.

— Къде е Греъм?

— И аз това щях да питам.

— Стига глупости! Аз мислех, че е при теб. Мислех, че двамата си прекарвате чудесен романтичен уикенд заедно. Поне той така ми заяви. Не ми казвай, че е забърсал някоя друга по пътя. Типично за него — тя скръсти ръце.

За Чарли нямаше съмнение, че това не беше игра.

— Значи не е тук — заключи тя.

— Доколкото знам, трябва да е у вас. Какво искаш всъщност?

Чарли усети ужасения поглед на Наоми да пробива дупки в кожата й. Не можеше да я погледне и затова не сваляше очи от Стеф. Трябваше предварително да каже на Наоми за връзката си с Греъм, трябваше да се досети, че Стеф ще подхване темата. Но това означаваше да премисля ходовете предварително, а дори Чарли не бе толкова самоубийствено настроена, че да допусне това в момента.

Чарли отвори вратата и излезе на студа. Вече не валеше, но тревата беше мокра, мокри бяха и покривите на колите на паркинга. Стените на бунгалата бяха нашарени с тъмни влажни петна. Дори въздухът изглеждаше по-гъст поради голямата влажност.

— Да поговорим в административната сграда — предложи Чарли. — Да не безпокоим гостите ви.

— За какво? Нямам какво да си говоря с теб.

Наоми излезе от колата — бледа и сериозна. Чарли наблюдаваше изражението на Стеф — раздразнението бе заменено от шок.

— Позна ли Наоми?

— Не — отрече Стеф, но твърде бързо, твърде механично.

— Напротив, позна я. Греъм я е изнасилил в онази сграда — посочи Чарли. — Имало е зрители — мъже, които са вечеряли. На бас, че ти си сготвила храната. Прехвалените ти домашно сготвени ястия.

— Не знам за какво говориш — лицето на Стеф почервеня. Не умееше да лъже; поне това. Сигурно нямаше да е необходимо много време, за да я накара да запее.

— Тя не ме е видяла — каза Наоми. — Аз не съм я виждала. Как би могла да ме разпознае?

— От снимките, които ти е направил Греъм с твоя телефон и е изпратил на неговия — обясни Чарли. Видя как Наоми трепна и предположи, че навярно се бе опитала да забрави тази подробност. — Нали така, Стеф? На бас, че ще намеря много снимки, ако се поразровя тук. Ти сигурно си достатъчно глупава и си ги запазила за спомен, а Греъм определено е достатъчно арогантен. Къде са снимките на Наоми и на всички останали жени? В рецепцията? Да идем ли да видим?

— Никъде няма да гледаш! Нямаш заповед, така че това е против закона. Разкарай се от тук. Няма да си губя времето да разговарям с една от хилядите курви на мъжа ми!

Ръката на Чарли литна и Стеф се строполи на земята. Изправи се на колене и се опита да говори, но Чарли я сграбчи за гърлото.

— Може да я убиеш — тихо отбеляза Наоми.

Навярно го каза като предупреждение. А не като отлично предложение, както прозвуча.

— Ти знаеш какво представлява съпругът ти, нали? — изсъска Чарли в лицето на Стеф. — Знаеш за изнасилванията. Ти си приготвяла онази храна. Навярно си продавала билетите и си вършила цялата административна работа, както го правиш за бунгалата — законната страна на бизнеса ви.

— Не — отрече Стеф, борейки се за глътка въздух.

— Защо сменихте мястото на действие и минахте от бунгалото към камиона на Робърт Хауърт? Да не се разтревожихте, че някой ще познае мястото? Или някой от гостите ви е чул писъци през нощта и е започнал да задава неудобни въпроси? — Чарли си достави удоволствието да впие нокти в плътта на Стеф.

— Пусни ме, моля те! Боли! Не знам за какво говориш.

— Знаеш ли, че Робърт е променил името си от Анджили на Хауърт? — Чарли доближи устни до ухото на Стеф. — Знаеш ли? — извика тя, колкото й глас държи. Почувства се по-добре — налагаше се да изпусне малко напрежението.

— Да. Не мога да дишам…

— Защо си е сменил името?

— Чарли, за бога! Душиш я. Ще я убиеш, ако не внимаваш.

Чарли не обърна внимание на Наоми. Не й се слушаха съвети как да се държи. Беше твърде късно.

— Защо си смени името Робърт? — повтори въпроса си тя и усети как гърлото на Стеф трепери от ужас под ръката й.

— Двамата с Греъм се скараха. Оттогава не си говорят. Робърт… Не мога да дишам! — Чарли отпусна хвата, но съвсем малко. — Робърт не искаше да има нищо общо с Греъм и с другите от семейството. Дори името.

— За какво се скараха?

— Не знам — закашля се Стеф. — Това си е работа на Греъм. Аз не се меся.

Чарли я ритна в стомаха.

— Да бе, вярвам ти! Как ли би се чувствала, ако те ритат до смърт пред публика? По колко би продавала билетите? Хей? Ами Санди Фрийгард? Познато ли ти е това име? Джулиет Хесълхърст? Пру Келви? Макар че нея Робърт я е изнасилил, не Греъм. Защо? Защо са се сменили, след като Греъм е изнасилил всички останали?

— Нищо няма да кажа, докато не говоря с Греъм — захлипа Стеф. Сви се на топка на тревата, стиснала корема си с ръце.

— Няма да можеш да говориш с него, лайно миризливо. Не само днес, ами бая дълго време. Какво си мислиш, че ще ви сложим двамата заедно в уютна обзаведена килийка и ще ви оставим да си играете на семейство?

— Аз не съм направила нищо, не знам за какво говориш. Нищо лошо не съм направила, нищичко!

Чарли издърпа чантата си от колата и запали цигара.

— Човек сигурно се чувства добре, когато не е направил нищо лошо.

Стеф не се опита да се изправи.

— Какво ще стане с мен? — изплака тя. — Какво ще правиш? Аз не съм виновна за всичко това. Ти сама видя как се отнася с мен Греъм.

— За всичко кое? — попита Чарли, почувствала се по-добре от поетия никотин.

Стеф скри лице в ръцете си.

Чарли усети желание да я ритне отново и я ритна.

— Щом искаш да прекараш остатъка от живота си в затвора, твоя работа. Продължавай да отричаш всичко. Ако искаш обаче да не влизаш в затвора, имаш избор.

Да бе. Стеф трябва да е пълна идиотка, ако вярва, че може по някакъв начин да й се размине. Ако е замесена в организацията на изнасилванията и се е облагодетелствала от тях, щеше да влезе в затвора, и то за дълго. Чарли не се и съмняваше, че в рецепцията и дома на Стеф и Греъм е пълно с доказателства за техните престъпления. Не бяха и сънували, дори в най-екстравагантните си и невероятни сънища, че ще ги хванат. Чарли разбра това по очите на Стеф, по поведението й. Греъм сигурно я е убедил, че няма опасност, че всичко е под контрол.

Що за тъпа гъска би повярвала на мъж като Греъм Анджили?

Стеф вдигна поглед.

— Какъв избор? — попита тя. Цялото й лице бе в сълзи и сополи.

— Намери ми снимка на Греъм. Ще ми трябват и ключовете за онова бунгало — посочи Чарли към къщата с кремавата врата. — Наоми трябва да разпознае извършителя и мястото на престъплението. След като свършим с това, ще отидем в рецепцията и ти ще ми разкажеш всичко, което искам да знам. Ако ми пробуташ и най-малката лъжа, ще разбера и ще направя така, че да гниеш в най-гадния затвор, който измисля — излъга Чарли убедително. Всъщност полицията нямаше думата при определяне на мястото, където затворниците излежаваха присъдата си. Стеф можеше да се окаже накрая в новия уютен курорт, категория Д, от другата страна на Комбингам. Всички в Криминалния отдел го наричаха Курорта, защото в него имаше пансиони вместо килии и се говореше, че храната на затворниците била прилична.

Стеф тръгна, олюлявайки се, през тревата към рецепцията. Задната част на полата й беше подгизнала. Бе лежала на мократа трева, но Чарли бе убедена, че това по плата не беше само вода. Беше се напипала, миризмата я издаваше. Би трябвало да изпитвам някакво съчувствие към нея, помисли си Чарли. Но не изпитваше. В нея нямаше и капка съчувствие към Стеф.

— Ами ако Греъм я е принудил да участва? — обади се Наоми. — Ами ако наистина не знае нищо?

— Знае. Никой не я е принуждавал. Не можеш ли да познаеш, когато някой те лъже?

Наоми разтри ръце и дъхна в тях.

— Ти и Греъм — започна тя неуверено.

— Няма да говорим за това — отряза я Чарли. Наоми бе избрала възможно най-лошата комбинация от думи.

Вратата на рецепцията се отвори и Стеф се появи, преоблечена в черен анцуг и маратонки. Тръгна през поляната отново, този път с по-стабилна крачка. Чарли видя отдалеч снимката в ръката на Стеф. Видя и как Наоми се сви.

— Това е само снимка. Не може да ти стори нищо.

— Спести ми терапевтичните си глупости — озъби се Наоми. — Мислиш, че няма да ме заболи да видя лицето му след всичките тези години ли? Ами ако се върне? Не знам дали мога да се справя с това? Хайде да си вървим.

Чарли поклати глава.

— Дошли сме вече — заяви тя, сякаш сегашното състояние на нещата бе необратимо. Така го чувстваше. Тя щеше завинаги да си остане заклещена тук, в „Силвър Брей“, с мократа трева, която гъделичкаше глезените й през чорапогащите.

Стеф изглеждаше все така ужасена. С приближаването започна да говори като обезумяла, твърде отчаяна, за да дочака да дойде по-близо.

— Аз не знаех, че изнасилват жени — каза тя. — Греъм ми каза, че са актриси, че това с изплашената жертва било само игра. Както бе игра, когато аз го правех.

— Когато ти си го правила? — повтори Чарли като ехо. Грабна снимката от ръката на Стеф и я подаде на Наоми, която я погледна за секунда и веднага я върна. Чарли се опита да погледне в очите й, но не успя; Наоми заби поглед в обратна посока в някаква горичка. Чарли сложи снимката в чантата си, а нея пусна на шофьорската седалка в колата. Искаше й се да е колкото се може по-далече от снимката на Греъм. Защо мълчеше Наоми? Греъм ли я беше изнасилил, или не?

— Повечето време аз бях жертвата — продължи Стеф, останала без дъх. — Греъм връзваше мен за леглото, аз трябваше да пищя и да се моля, да се опитвам да се освободя. Беше изтощително. Трябваше и да се грижа за бунгалата, чистене, резервации, потвърждения…

— Млъкни — изсъска Чарли. — Дай ми ключа — протегна тя ръка. — Върви в рецепцията и ме чакай. И не прави нищо друго, чу ли ме? Не се опитвай да звъниш на Греъм на мобилния. Ако се обадиш на някого, ще разбера. Лесно ще получа информацията от телефонната централа или от мобилния ти оператор. Един погрешен ход и ще прекараш следващите двайсет години в мръсна, смрадлива килия. Няма да видиш дневна светлина, докато остарееш, а и когато излезеш, някой вероятно ще те наръга с нож на улицата. — Де да можеше да стане така, помисли си Чарли. Но това не й попречи да се наслади на думите си. — Жени, които действат в съучастие със серийни изнасилвани, не са особено обичани — заключи тя.

Стеф подаде ключа, хленчейки, и се запрепъва обратно към рецепцията.

— Е? Това ли е мъжът, който те нападна? — обърна се Чарли към Наоми.

— Да.

— От къде да знам, че не лъжеш? — О, как ми се иска да лъжеш.

Наоми обърна лице към нея и Чарли видя колко бяла бе станала кожата й, почти прозрачна. Все едно я бяха топнали в белина — така й се бе отразил шокът, предизвикан от лицето на снимката, лицето на Греъм.

— Не искам да е той — призна тя. — Не искам да кажа „да“. Някак си ми беше по-лесно да не знам, но… е той. Това е мъжът, който ме изнасили.

— Хайде да погледнем бунгалото и да свършваме — каза Чарли и тръгна към вратата, хванала ключа между палеца и показалеца, готова да намушка всеки, който й се изпречи. Спря, защото забеляза, че Наоми не идва. — Ела де — подкани я тя.

Наоми се бе втренчила в прозореца.

— Защо да влизам вътре? Аз знам, че това е мястото.

— Ти може би, но аз не знам — отвърна Чарли. — Съжалявам, но в показанията си написала, че не си видяла отвън сградата, в която си била. Трябва да потвърдиш местопрестъплението, като го погледнеш отвътре. — Чарли отключи вратата и влезе в тъмното. Опипа стените около вратата и намери цяло табло е електрически ключове. Повечето бяха с функция за регулиране силата на светлината. Изпробва няколко, докато накрая успее да светне. Беше точно като бунгалото, в което бяха отседнали с Оливия, само дето беше по-голямо. Изглежда никой не го ползваше в момента: не се виждаха нито дрехи, нито куфари. Бунгалото беше празно, като се изключат мебелите — всички безукорно чисти. Тъмночервените пердета на парапета около спалнята на полуетажа бяха дръпнати настрани и Чарли видя дървено легло. На върха на всяка от четирите подпори имаше резбован жълъд.

Чарли чу тежко дишане зад гърба си. Обърна се и видя, че Наоми трепери цялата. Изкачи се по стълбите до спалнята, чудейки се дали Греъм бе избрал специално това легло заради тези издатини, за които можеше лесно да се връзва въже. За миг й се стори, че ще повърне.

— Може ли да се махаме от тук вече? — попита Наоми от долния етаж.

Чарли тъкмо се канеше да отговори и светлината угасна.

— Кой е там? — викна тя в същия миг, в който Наоми писна:

— Чарли!

Чу се трясък — вратата на бунгалото се бе затворила.