Софи Хана
Ранима близост (26)

24

Събота, 8 април

— Ще спра на следващата бензиностанция — заяви Чарли Зейлър и добави, сякаш после й бе хрумнало: — Нямаш нищо против, нали?

Гласът й е задавен. Не поглежда към мен, през цялото пътуване не ме е погледнала нито веднъж. Гледа право напред, като говори, все едно говори с хендсфри на някой, дето е не знам си къде.

— Аз ще стоя в колата — казвам тихо. Искам да се затворя вътре, да сложа метална кутия около тялото си, за да стана невидима. Това беше грешка. Не трябва да съм тук. От къде да знам дали казва истината за този човек и за мястото, където отиваме?

Ако ще го срещам пак, не трябва да е на негова територия. Би трябвало да е в полицейския участък, заедно с други мъже, сред които да го разпозная. Най-добре да кажа на сержант Зейлър да спре колата и да ме остави тук, на пътя. Беше ясен ден, когато тръгнахме, но пътуваме вече близо час и небето в тази част на страната е светлосиво с пръснати тук-там по-тъмносиви разръфани петна. Вятърът свисти и навява косо дъжда в предното стъкло. Представям се как стоя замръзнала и подгизнала край пътя и нищо не казвам.

Едва доловимият ритмичен сигнал на бордовия компютър ме кара да вдигна глава. Минаваме покрай сини знаци с наклонени бели черти: три, две, една. Езикът на магистралата. Веднъж ти ми каза, че магистралите ти действат успокояващо дори когато движението е натоварено. „Имат си специфичен ритъм — каза ти. — Отиват някъде.“ И ме погледна напрегнато — можех ли аз да разбера това нещо, което бе толкова важно за теб? — „Те сякаш са вълшебни, като път от жълти павета^[1] за възрастни. И са красиви.“ Тогава възразих, че повечето хора не биха се съгласили с това. „Значи са глупави — отсече ти. — Вие си гледайте сградите. За мен няма по-внушителна гледка от дългата сива ивица на магистралата, стрелнала се към хоризонта. Там се чувствам най-добре. Като изключим тази стая, когато съм с теб.“

Отпъждам мисълта от ума си.

Сержант Зейлър влиза с прекалено голяма скорост в паркинга на бензиностанцията. Аз съм се втренчила в скута си — да не би, ако погледна през прозореца, да видя червен камион, който прилича на твоя. Ако вляза в сградата, може да видя заведение, което да прилича на онова в „Рондсли Ийст“. Дъхът ми спира в гърлото, когато ми хрумва, че и тук може да има „Травълтел“.

— Не искаш ли да дойдеш и ти — да пиеш едно кафе, да се поразтъпчеш? — предлага сержант Зейлър с груб глас, излизайки от колата. — Да идеш до тоалетната. — Последните думи едва се чуват, преди да ги отнесе вятърът.

— Да не си ми майка?

Тя свива рамене и блъсва вратата. Затварям очи и чакам. Не мога да мисля. Опитвам се да насоча прожектор към мозъка си и установявам, че е празен. След няколко минути чувам вратата на колата да се отваря. Замирисва на кафе и цигари; прилошава ми от тази комбинация. После чувам гласа на Чарли Зейлър.

— Мъжът, който те е изнасилил, се казва Греъм Анджили — заявява тя. — Той е брат на Робърт.

В гърлото ми се надига горчилка. Греъм Анджили. Къде бях чувала името Анджили? И после се сещам.

— Луксозни бунгала „Силвър Брей“? — успявам да произнеса.

— Театърът, в който си била, където е имало публика на… не е бил театър. Било е в едно от бунгалата.

Това ме кара да отворя очи.

— Беше театър. Имаше сцена, със завеси.

— Всяко бунгало има голяма спалня на полуетаж. Тя е като стая без стени, повдигната правоъгълна платформа, която лесно може да ти заприлича на сцена. И освен това има дървени перила по края и завеси, за да се отдели спалнята от останалата част от бунгалото.

Докато говори, аз си го представям. Права е. Това е детайлът, който не можех добре да си спомня — знаех си, че нещо не беше наред с тези завеси. Не падаха от тавана. Наистина бяха прикрепени към някакъв парапет. Ако не бях вързана за леглото, ако се бях изправила, щях да мога да надникна над тях.

Луксозни бунгала „Силвър Брей“. В Шотландия. Нормално място, където хората ходят през отпуската си, за забавление. Където исках да те заведа на почивка, Робърт. Ето защо реагира така бурно, когато ти казах, че съм направила резервация.

— Ивон, моята най-добра приятелка, направи уебсайт за тях — казвам аз. — Нямаше дървени перила между мен и публиката. Само един хоризонтален метален парапет, който минаваше по три от страните на сцената.

— Може бунгалата да се различават в някои детайли — предполага сержант Зейлър. — Или пък бунгалото, в което си била, да не е било довършено.

— Не беше довършено. Прозорецът, през който гледах, нямаше перде. И первазът му още не бе боядисан. — Защо не се бях сетила преди за това?

— Какво друго можеш да ми кажеш? — пита сержант Зейлър. — Знам, че премълчаваш нещо.

Втренчвам се в ръцете, отпуснати в скута ми. Не съм готова. От къде знае името на Греъм Анджили? Ходила ли е в „Силвър Брей“? Нещо не е наред.

— Хубаво — тросва се тя. — Тогава да говорим за времето. Гадно, нали? Изненадвам се, че си изкарваш парите с направата на слънчеви часовници в тази страна. Ако някой изобрети дъждовен часовник, ще натрупа милиони.

— Няма такова нещо.

— Знам. Само си плещя. — Запалва цигара и отваря мъничко прозореца. Студен дъжд се промъква през цепнатината и ме удря в лицето. — Какво ти е мнението за слънчевите часовници, които не показват часа — декоративните?

— Против тях съм — отговарям. — Не отнема кой знае колко повече време да се направи истински слънчев часовник. Часовник, който не показва часа, не е часовник, а просто боклук.

— Ама са по-евтини от истинските.

— Защото са боклук.

— Шефът ми иска да сложи слънчев часовник в двора на участъка. Но да е истински, а висшестоящите отпускат пари само за декоративен.

— Аз ще му направя — чувам се да казвам. — Ще ми плати колкото му отпуснат.

Чарли Зейлър изглежда изненадана.

— Защо ще правиш такъв жест? Не казвай, че е заради мен — няма да ти повярвам.

— Не знам. — Защото, ако обещая да направя нещо за шефа ти, ще трябва да оцелея след това пътуване. Ако говоря така, сякаш вярвам, че ще оцелея, може би наистина ще оцелея. — Какъв часовник иска той? — питам.

— Стенен.

— Ще му направя без пари, ако ме заведеш отново в болницата да видя Робърт. Трябва да го видя, а няма да ме пуснат без теб.

— Той ти каза да го оставиш на мира. И е изнасилвач. Защо искаш да го видиш?

Никога няма да се досети. Никой, освен мен не би се досетил. Защото само аз те познавам така добре. Каквито и да са чувствата ти към мен, аз наистина те познавам добре.

— Джулиет Хауърт не е замесена в организацията на изнасилванията — заявявам аз. — Независимо дали са били… извършвани заради някакво извратено удоволствие, или за пари. Джулиет няма нищо общо с това.

— От къде знаеш? — сержант Зейлър отмества очи от пътя и се вглежда изпитателно в мен.

— Не разполагам с нищо, което вие бихте приели за доказателство, но съм убедена, че е така.

— Аха — казва тя саркастично. — Значи онзи глинен модел на бунгалото, същото бунгало, което си видяла през прозореца, докато са те изнасилвали… Джулиет просто го е видяла в сънищата си, а? Ясновидско прозрение. И това няма нищо общо с участието й в организирането на представления с изнасилване на живо с помощта на Греъм Анджили и съпруга й, нищо че знае точно къде са ставали те.

— Казах, че тя не носи отговорност за изнасилванията, никога не съм казвала, че не е виждала бунгалото.

— Да не искаш да кажеш, че Греъм Анджили я е помолил да направи модел на това бунгало? Защото той е знаел колко е важно то, макар тя да не е подозирала. — Сержант Зейлър пуши като комин, докато разгромява моето твърдение, което възприема като хипотеза. — Та нали Джулиет ни каза какво се е случило с теб, за бога! Позна, че си обвинила Робърт в изнасилване — знаеше всичко до най-малки подробности. Ако не е била замесена, откъде ще ги знае?

Не мога да повярвам, че още не се е досетила. Нали уж е следовател. Но тя не те познава, Робърт — затова изостава така. Затова и аз не можах да подредя мозайката, когато за първи път говорих с Джулиет в полицията. В онзи момент жена ти те познаваше по-добре от мен.

Но вече не.

— Джулиет знаеше какво се е случило с мен, защото същото се е случило и с нея. — На глас ли го казах? Да, май беше на глас. — Мъжът, Греъм Анджили, е изнасилил и нея.

— Какво? — Сержант Зейлър спира на банкета. Изтръпвам от скърцането на гумите.

— Помисли. Всички изнасилени от Греъм Анджили са жени с успешна кариера. И Джулиет е била такава преди нервния си срив. Затова го е получила — защото е била изнасилена. Била е вързана за същото легло, за което бях вързана и аз, на същата сцена, полуетаж или каквото е там. Сигурно е имало и публика — мъже, които ядат и пият. И докато е била вързана за онова легло, е виждала същото, което виждах и аз през прозореца. Направила е модел на бунгалото, което е виждала. Сложила го е на показ в шкафа си в хола. — Спирам да си поема дъх.

— Продължавай — няма търпение сержант Зейлър.

— Нямала е представа, че Робърт е знаел какво се е случило с нея, затова не е имала основания да предполага, че малката глинена къщичка със синя сводеста врата ще му е позната… И тя като мен не е казала на никого какво са й сторили. Срамувала се е. Не е лесно от успял човек, на когото завиждат, да се превърнеш в някой, достоен за съжаление.

— Но Робърт е знаел, нали? И когато се е запознал с Джулиет в онзи магазин, това не е било случайна среща.

— Точно така. Както не беше случайна и срещата му с мен на онази бензиностанция. Сигурно и двете ни е следил със седмици, може би дори месеци. Санди Фрийгард също. Нали ми каза, че тя блъснала колата си в неговата? Бил е в такава близост, защото я е следял. Това е била схемата: брат му ни изнасилва, а после Робърт ни следи, докато успее да симулира случайна среща.

— Защо? — Сержант Зейлър се навежда към мен, сякаш ако намали разстоянието помежду ни, ще може по-лесно да измъкне отговора от мен. — Защо е искал да се срещне и да завърже любовна връзка с жертвите на брат си?

Аз мълча.

— Наоми, трябва да ми кажеш. Мога да те обвиня във възпрепятстване на следствието.

— Обвини ме ако щеш в държавна измяна. Много ми пука.

Чарли Зейлър въздъхва.

— Ами Пру Келви? Тя не се вмества в схемата. Робърт я е изнасилил и тя го е видяла, преди да й сложи маската за очи. Нея не е можел да следи и да симулира случайна среща, не е можел да й стане интимен приятел.

— Джулиет се е опитала да убие Робърт, защото е разбрала, че той през цялото време е знаел за нейното изнасилване. Вероятно единствената причина, поради която е била в състояние да се омъжи за него и дори да го гледа в лицето, е било убеждението й, че той не е знаел и никога няма да узнае. В неговите очи тя е била човек с неопетнено достойнство, а не изнасилена и предизвикваща отвращение жена; била е, каквато е била преди. Но Робърт е знаел и тя е разбрала това, разбрала е, че я лъже от години, като я е оставил да си мисли, че тайната й е погребана завинаги, а всъщност през цялото време… — преглъщам с усилие, опитвайки се да запълня празнината в гърдите си. — Мислила е, че през цялото време й се е подигравал зад гърба, че връзката му с нея е била подигравка. Знаейки тайната й, той е можел да упражнява власт над нея, власт, която можел да използва когато си поиска, или да си я пази в резерв колкото време иска. Не е било нужно да й казва, че знае, докато не е готов, не е било нужно изобщо да й казва, ако не иска.

Чарли Зейлър свъсва вежди.

— Казваш ми как е било или как Джулиет го е възприемала?

— Как тя го е възприемала. Обяснявам защо се е опитала да го убие.

Тя кимва.

— Няма да говоря повече с нея, с Джулиет. Онези разговори… повече не искам да разговаряме.

Жена ти съвсем се е побъркала, Робърт. Но няма нужда да ти го казвам, нали? Защо да говорим за очевидното? Досега тя се задоволяваше само да ме влудява с идиотските си двусмислици. Ако разговарям с нея отново, ще стане по-недвусмислена, ще развихри в пълен мащаб омразата си към мен. Ще започне да ми казва разни работи, а аз не мога да го допусна. Следващия път, като дойда в болницата, искам да ти кажа всичко, което съм разбрала със сърцето и душата си, а не онова, което ще ми кажат. Има голяма разлика — това е разликата между силата и безсилието. Знам, че ти ще разбереш, дори сержант Зейлър да не успее.

— Как е разбрала Джулиет, че Робърт знае? — пита ме тя. — Знаеш ли и това? — Неловка тишина изпълва колата, но аз твърдо съм решила да не я нарушавам. — Наоми, сега не е моментът да мълчиш! Господи! От къде е разбрала? Защо му е на Робърт да излиза с жени, изнасилени от брат му? Защо? — Тя чуква таблото на колата с ноктите на пръстите си. — Знаеш ли, всичко, което току-що ми каза за Джулиет, може да се каже и за теб. И ти не си знаела, че Робърт знае за случилото се с теб. Но е знаел. Може би ти си тази, която има чувството, че Робърт ти се е присмивал зад гърба, упражнявал е някаква извратена власт над теб и те е манипулирал. Може да искаш да му отмъстиш и затова да настояваш да отидеш в болницата — за да довършиш започнатото от Джулиет.

— Искам да видя Робърт, защото трябва да говоря с него — отвръщам аз. — Налага се да му обясня нещо. Нещо лично, което е само между нас двамата. — Само ние двамата, Робърт и никой друг. Винаги съм искала това.