Софи Хана
Ранима близост (23)

21

8 април 2006

— Фамилията Бронте е от Хауърт — каза Саймън. — Фамилното име на Робърт е Хауърт.

— Знам — същата мисъл бе дошла и в главата на Чарли.

— Знаеш ли името на мъжа, за когото се е омъжила Шарлот Бронте?

Тя поклати глава отрицателно. Това бе от този род неща, които Саймън знаеше, а повечето нормални хора — не.

— Артър Бел Никълъс. Помниш ли сестрата на Робърт Хауърт — Лоти Никълъс, за която е споменал пред Наоми Дженкинс?

— Господи. Трите сестри! Джулиет намекна, че били мъртви.

— Изглежда Хауърт е попрекалил с отъждествяването си с Брануел Бронте — каза мрачно Саймън. — А какво ще кажеш за фамилното му име? Мислиш ли, че е съвпадение?

— Аз не вярвам в съвпаденията — Чарли беше казала същото и на Наоми Дженкинс предния ден. — Гибс се рови в архивите на училище Гигълсуик и село Оксенхоуп, така че скоро ще разполагаме с нещо конкретно. Нищо чудно, че ударихме на камък с Лоти Никълъс.

— Не ми харесват тези разговори — сподели Саймън и завъртя остатъка от изстинал чай на дъното на стиропорната си чаша. — Двете ненормални жени на Робърт Хауърт. От тях тръпки ме побиват.

Двамата с Чарли бяха в полицейския стол — зала с голи стени, без прозорци и счупена едноръка ротативка в единия ъгъл. И на двамата не им се нравеше нито обстановката, нито хладкият слаб чай. Обикновено водеха такива разговори в „Кафявата крава“ с истинско питие в ръка, но Прауст бе направил пред Чарли изказване, в което заявил, че за в бъдеще иска неговите следователи да работят на работното си място, а не да се мъкнат посред работната си смяна в разни долнопробни кръчми, където да им танцуват разни гърли в скута. „Сър, единственото, което може да намерите в скута си в «Кафявата крава», е някоя от червените салфетки на Мюриъл, преди да ви сервира обяда“ — възразила тогава Чарли. „Идваме на работа, за да работим — изръмжал Прауст. — А не да си угаждаме на корема. Бързо хапване в стола всеки ден — това е обядът, който съм си позволявал в продължение на двайсет години, — да си ме чула да се оплаквам?“

Точно това чуваше Чарли, колкото и да е странно. Пък и гледката не беше непозната. Снежния човек бе в лошо настроение тогава. Чарли му беше донесла някои от цените на най-евтиния майстор на слънчеви часовници, който успя да намери — бивш каменоделец от Уилтшир, но дори той каза, че крайната цена за часовник, какъвто иска Прауст, би била най-малко две хиляди лири. Началникът на управлението Бароу бе сложил вето на идеята. Средствата бяха ограничени и освен това имаше по-важни приоритети. Като например да се оправи ротативката.

„Знаеш ли какво ми каза кретенът? — беше се възмутил Прауст. — Каза, че градинският център, недалеч от дома му, продавал слънчеви часовници за много по-малко от две хилядарки. Получих разрешението му да купя от там, ако искам. Нищо че ония не са за стена, а нашето управление няма градина! Нищо че дори не се и опитват да показват часа! О, май забравих да спомена, сержант, един жизненоважен факт. Да, точно така: Бароу не различава декоративен слънчев часовник за градина, който е само за украса, от истински слънчев часовник, направен, за да показва часа! Този човек е истинска спънка.“

— Прауст — вдигна рамене Саймън.

Чарли погледна към Саймън.

— Какво?

— Смятам, че постъпваме неетично. Хвърляме Наоми Дженкинс в клетката на Джулиет Хауърт и я използваме като примамка. Ще говоря със Снежния човек за това.

— Той го одобри.

— Но не знае какво се говори на тези срещи. И двете жени ни лъжат. Нищо не постигаме.

— Да не си посмял, Саймън! — При него заплахите не действаха. Беше инат, склонен да мисли, че само той знае кое е правилно и почтено — още нещо, за което бе виновно религиозното му възпитание. Чарли смекчи тона си. — Виж, имаме най-голям шанс да разберем какво става, ако оставим тия двете да се ядат, като се надяваме да излезе нещо от цялата работа. А нещо вече излезе: знаем повече за миналото на Робърт Хауърт, отколкото знаехме вчера.

Като видя скептичното изражение на Саймън, Чарли добави:

— Добре, Джулиет може и да лъже. Всяка нейна дума може да е лъжа, но аз не мисля така. Според мен тя иска да ни каже нещо, иска да каже нещо на Наоми Дженкинс. Трябва да й дадем време, Саймън. И ако нямаш по-добър план, ще ти бъда благодарна, ако не хукнеш при Прауст да му хленчиш и да го убеждаваш да прецака моя план.

— Смяташ Наоми Дженкинс за по-силна, отколкото е — предупреди я Саймън с равен глас. Чарли беше забелязала, че вече не се хваща на въдицата и не избухва. — Може да се срине всеки миг, а когато се срине, ще ти стане гадно. Не знам какво има между вас двете…

— Не говори глупости…

— Добре. Интелигентна е, не е боклук като повечето хора, с които си имаме работа. Ама ти я третираш така, сякаш е една от нас, а тя не е. Очакваш от нея прекалено много, казваш й прекалено много…

— О, я стига!

— Казваш й всичко, за да я въоръжиш срещу Джулиет, защото си сигурна, че Джулиет се е опитала да убие Хауърт, ами ако не е тя? Още не е признала. Наоми Дженкинс ни лъже от самото начало и според мен продължава да ни лъже.

— Премълчава нещо — съгласи се Чарли. Трябваше да разговаря с Наоми насаме. Беше убедена, че ще измъкне истината от нея, ако останеха само двете.

— Знае нещо от онова, което Джулиет не иска да ни каже — въздъхна Саймън. — Джулиет се досеща и това никак не й харесва. Иска само тя да знае всичко и да го разкрива парче по парче. Сигурно ще спре да говори. Никакви разговори повече. Това е единственият начин да упражнява властта си.

Чарли реши да смени темата.

— Как е Алис? — попита тя нехайно. Въпрос, който си мислеше никога да не задава. По дяволите. Сега е твърде късно.

— Алис Фанкорт ли? — в гласа на Саймън прозвуча изненада, сякаш не беше мислил за нея от известно време.

— Други познаваме ли?

— Не знам как е. От къде да знам?

— Нали щеше да се виждаш с нея?

— О, вярно. Ама не се видях.

— Отменил си срещата ли?

Саймън изглеждаше озадачен.

— Не. Така и не й се обадих.

— Но…

— Казах само, че може би ще се свържа с нея, да разбера дали би искала да се видим. Но накрая реших да не й се обаждам.

Чарли не знаеше дали да се засмее, или да му лисне студения чай в лицето. Гняв и облекчение се бореха за надмощие в душата й, но облекчението беше по-слабо и нямаше никакъв шанс да победи.

— Голяма си гад — каза тя.

— Моля? — На лицето на Саймън се изписа най-невинното му изражение: объркването на човек, който си навлича неприятности, без да подозира. И на всичкото отгоре беше искрен, което още повече дразнеше. По отношение на работата Саймън беше дързък и надменен, но когато ставаше въпрос за личния му живот, бе много свит. Опасно скромен, често си мислеше Чарли. Неговата скромност го караше да смята, че нищо казано или направено от него не би могло да окаже въздействие върху някого.

— Ти ми каза, че ще се срещнеш с нея. Аз реших, че всичко е уредено. Знаеше, че така ще си помисля, сигурна съм.

Саймън поклати глава.

— Съжалявам. Не съм искал да оставям това впечатление.

На Чарли не й се говореше повече на тая тема. Пак показа, че не е безразлична.

Преди четири години, на купона за четирийсетия рожден ден на Селърс, Саймън беше отхвърлил Чарли по особено незабравим начин. При това първо й бе дал надежди. Намериха тиха, тъмна спалня и затвориха вратата. Чарли седеше в скута му с лице към него и двамата се целуваха. Всичко вървеше към предрешения край. Дрехите на Чарли лежаха на купчина на пода, макар Саймън да не бе свалил нито една от своите. Трябваше още тогава да заподозре нещо, но изобщо не й мина през ума.

Без обяснение, без извинение на Саймън му прищрака и той излезе от стаята, без дума да продума. В бързината не си направи труда да затвори вратата. Чарли веднага се облече, но преди това я видяха поне девет-десет души.

Още чакаше да се случи нещо, което да неутрализира този момент в паметта й, да го направим незначим. Греъм може би. Много по-добър за егото й от Саймън и по-достъпен. Навярно в това беше проблемът. Защо бе толкова привлекателна тази невидима бариера?

— Върви да видиш докъде е стигнал Гибс — нареди му тя. Странно й беше, че ако не бе разбрала погрешно думите му за Алис, нямаше да си измисли несъществуващ интимен приятел на име Греъм. А ако не го беше измислила, навярно нямаше да действа толкова решително по отношение на Греъм Анджили, когато се запозна с него. Или пък може би щеше. Нали е Тиранозавър Секс, мъжемелачка и всеядна нимфоманка?

Саймън изглеждаше разтревожен, сякаш си мислеше, че няма да е много разумно от негова страна да стане и да си тръгне сега, макар да беше ясно, че точно това му се иска да направи. Чарли не отвърна на колебливата му усмивка. Ти защо не ме попита нито веднъж за Греъм, копеле такова? Нито веднъж, откакто съм го споменала.

Щом Саймън си тръгна, тя извади мобилния си телефон от чантата и набра номера на „Силвър Брей“ — как забрави да поиска от Греъм номера на личния му телефон. Сега ще трябва да стигне до него, като премине през неприятен разговор със слугинята.

— Ало, луксозни бунгала „Силвър Брей“, Стеф на телефона, с какво мога да ви услужа?

Чарли се усмихна. Единственият път, когато бе звъняла преди, от Испания, Греъм беше вдигнал телефона и не бе изрецитирал цялата тази тирада. Типично в негов стил бе да кара слугинята да изпълнява цялата програма на рецепцията, което самият той никога не би направил.

— Мога ли да говоря с Греъм Анджили, моля? — попита Чарли със силен шотландски акцент. Някой пурист би познал, че не звучи съвсем шотландски, но за Чарли важното бе, че не звучеше като себе си, което всъщност беше целта. Маскировката бе чисто стратегическа. Чарли не се боеше от конфронтация със Стеф — дори нямаше търпение да каже на тъпата пачавра какво мисли за нея, като я види следващия път; след приказките на Стеф в административната сграда Чарли бе твърде изумена, за да реагира, — но сега не беше моментът за словесни престрелки. Чарли бе сигурна, че слугинята би й попречила на всяка цена да говори с Греъм, ако може, затова беше най-добре да я заблуди.

— Съжалявам, Греъм не е тук в момента — Стеф се стараеше да говори изискано и звучеше доста по-различно от онова, което Чарли бе чула от нея преди няколко дни. Превзета крава.

— Той има ли мобилен телефон?

— Мога ли да попитам за какво става въпрос? — в гласа на Стеф се прокрадна острота.

Чарли се зачуди дали шотландският й акцент е по-зле, отколкото си мислеше. Дали слугинята беше познала кой се обажда?

— О, просто за резервация. Не е важно — даде заден тя. — Ще се обадя пак по-късно.

— Не е нужно — каза Стеф, гласът й бе възвърнал предишната си увереност. Враждебната нотка беше изчезнала. — И аз мога да ви направя резервация, дори да сте говорили първо с Греъм. Аз съм Стеф. Аз съм главният управител.

Ти си тъпата слугиня, лъжкиня такава, помисли си Чарли.

— О, добре — отвърна тя на глас. Никак не й се искаше да прави фалшива резервация, която после трябваше да отменя, но не се сещаше как да се измъкне. Стеф държеше да покаже своята работоспособност. — Ъъм… — започна колебливо Чарли, като се надяваше, че звучи като заета шотландка с много задачи, която прелиства бележника си с ангажименти.

— Всъщност — вметна Стеф заговорнически, запълвайки паузата в разговора, — не му казвайте, че съм споделила това, но за вас ще е по-добре да контактувате с мен, а не с Греъм. Съпругът ми не е от най-точните, когато става дума за администрация. Акълът му обикновено е някъде другаде. Вече не знам колко пъти са идвали хора, а аз нямам представа, че са си правили резервация.

Чарли отвори уста да поеме въздух, докато шокът мине през кръвоносната й система. Беше останала без дъх, сякаш някой я бе ударил в стомаха.

— О, това никога не е било проблем — бъбреше Стеф самоуверено. — Винаги намирам начин да оправя нещата и всички да са доволни. Нашите клиенти винаги си тръгват доволни — засмя се тя.

— Съпруг — тихо повтори Чарли. Без шотландски акцент.

Стеф сякаш не забеляза промяната нито в произношението, нито в настроението.

— Знам, знам — лудост е и да живееш, и да работиш с един човек. Но поне, както казвам на приятелките си, няма да ми се налага да изживея онзи културен шок, който много жени получават, когато съпрузите им се пенсионират и изведнъж започват да им се мотаят в краката по цял ден. Аз съм свикнала Греъм да ми се мотае в краката.

Докато Стеф бърбореше, Чарли усещаше как бавно издиша като спукан надуваем дюшек.

Натисна бутона за приключване на разговора и излезе от стола.

 

 

Когато Чарли се върна в залата на Криминалния отдел и откри Гибс да я чака току на прага с изкривено от нетърпение лице, първата й мисъл бе, че не може да го издържи, не може да говори с този тип. Не и сега. Разговорите с Крис Гибс изискваха издръжливост и здрави нерви. А тя имаше нужда да постои един часа сама. Или поне половин час. Трудна работа. Професията й не позволяваше подобен лукс.

Сбърка, като дойде направо тук. Беше минала покрай дамската тоалетна на връщане от стола и се бе замислила дали да не влезе да се скрие вътре, докато се почувства отново готова да се изправи пред света. Но кой, дявол да го вземе, можеше да каже кога ще стане това? А и ако се затвори в някоя тоалетна, ще плаче, после ще трябва да чака поне петнайсет минути, докато лицето й възвърне нормалното си състояние. А връщането директно в Криминалния отдел изключваше плача като възможност. „Добре де, помисли си тя, познаваш Греъм Анджили от по-малко от седмица, за бога. Виждала си го всичко на всичко три пъти. Би трябвало лесно да го забравиш.“

— Къде се губиш? — попита Гибс. — Имам сведения за миналото на Робърт Хауърт.

— Чудесно — каза тихо Чарли. Не искаше да го пита какво е открил, преди да е сигурна, че ще е в състояние да стои и да слуша. Все още съществуваше вероятността да й се наложи да хукне обратно към тоалетната.

— Струваше си чакането, бих казал — в очите на Гибс блестеше триумф. — Информацията за Гигълсуик и Оксенхоуп се оказа вярна. Сержант?

— Съжалявам. Продължавай.

— Ти каза, че е спешно. Искаш ли да чуеш, или не? — Гибс стрелна глава към нея като разгневен гъсок. Жест на хулиган.

В този момент Чарли изобщо не се интересуваше от родното село на Робърт Хауърт, нито от образованието му.

— Дай ми пет минути, Крис — каза тя и той се стресна — досега никога не го беше наричала с първото му име.

Чарли излезе от залата, застана в коридора и се облегна на стената. Изкушаваше се да отиде в дамската тоалетна, но устоя. Плачът нямаше да оправи нищо — никакви сълзи, — но все пак имаше нужда от време, за да позволи на процеса на приспособяване да завърши. Не можеше да работи с никой от екипа си, докато усеща тази тежест да потъва вътре в нея, докато в главата й се въртят като примка едни и същи мисли. Пет минути, помисли си тя, само толкова ми трябват.

Стеф не знаеше, че разговаря с Чарли, така че защо ще лъже? Не е излъгала.

Стеф знаеше, че Греъм бе прекарал част от нощта в сряда в бунгалото на Чарли, в леглото на Чарли. На рецепцията, след кавгата заради компютъра, Греъм бе поръчал на Стеф на сутринта да донесе на него и на Чарли пълна английска закуска в леглото. Съвсем ясно каза: в леглото на Чарли. „Там ще сме и двамата“ — беше добавил дори. Парадира с изневярата си пред собствената си съпруга.

И при това Чарли не беше единствената или не бе единствената, за която Стеф знаеше. Имало и е Статичната Сю. И безброй други посетителки на бунгалата, ако можеше да се вярва на Стеф.

Греъм ли я беше излъгал? Формално погледнато — не. Бе признал, че е спал със Стеф неведнъж.

Напротив, излъгал е.

Не стига, че нарича Стеф „слугиня“, ами и се отнася с нея като със слугиня. Ужасно се отнася с нея. Нищо чудно, че Стеф бе толкова враждебно настроена срещу Чарли. Но въпреки всичко продължава да живее с Греъм, шегува се добросърдечно по негов адрес по телефона. Съпругът ми не е от най-точните, когато става дума за администрация. Защо продължава да живее с него?

Той беше разказал на Чарли за бялата линия на Стеф — кожата, до която солариумите не могат да проникнат.

Какво ли е казал на Стеф за анатомията на Чарли?

Беше продължил да нарича Оливия Горката дебеланка въпреки протестите на Чарли.

Факт след факт, истина след истина, коя от коя по-неприятни, изскачаха от мъглата, стелеща се над мозъка на Чарли, причинена от гняв и объркване. Знаеше как протича, защото беше преживяла нещо подобно, след като Саймън я отстрани от скута си на купона на Селърс и изчезна в нощта: първо с експлозията на големия шок, после следват множество по-малки вторични трусове, предизвикани от появяващите се една след друга, свързани една с друга мисли, пораждащи болка и ужас. Стотици малки случки искат да бъдат преосмислени в светлината на новото познание. Понякога изникват по няколко наведнъж и човек се чувства като засипан с малки смъртоносни куршуми.

Едва след като те надупчат целия на решето и треперенето стихне, едва тогава можеш да видиш цялостната картина. Накрая поредицата от удари — големи и малки — свършва и човек се стабилизира; намества се в скръбта си като в стар пуловер.

Чарли не обичаше Греъм. С мъка се удържаше да не мисли за Саймън дори когато правеха секс. Така че едва ли можеше да се говори за любовната авантюра на века. Ако Греъм й се бе обадил по телефона и й беше предложил да приключат, щеше да го приеме без емоции. Вбесяваше я не мисълта, че го е загубила, а че я бяха направили на глупачка. Чувстваше се унизена, още повече че досега Стеф сигурно се бе досетила коя е била тайнствената шотландка, с която е разговаряла по телефона. И навярно точно в този момент двамата с Греъм се смееха от сърце за нейна сметка.

Станалото твърде много й напомняше за онова, което Саймън й бе сторил, и точно това Чарли не можеше да понесе. Животът на всеки ли беше изпълнен с подобни унижения или само нейният?

Искаше да накара Греъм да си плати по някакъв начин, но ако кажеше или направеше нещо, той щеше да разбере, че на нея не й е безразлично. Да реагира на унижението, на което я бе подложил, означаваше да го признае за факт, а Чарли за нищо на света нямаше да му достави това удоволствие, нито на него, нито на Стеф.

Все още облегната на стената пред залата на Криминалния отдел, тя набра номера на Оливия. „Моля те, вдигни, моля те“, повтаряше Чарли, опитвайки се да повлияе на сестра си по телепатия.

Лив беше излязла. И бе променила съобщението на телефонния си секретар. Все още се казваше: „Свързахте се с телефона на Оливия Зейлър. В момента не мога да се обадя, затова след сигнала оставете съобщение“, но бе добавено и следното: „Особено горя от желание да получа съобщение от всеки, който иска дълго и продължително да ми се извинява. Със сигурност ще позвъня на всеки, оставил подобно съобщение.“ Тонът беше саркастичен, но това не можеше да повлияе на топлото чувство, което посланието излъчваше. Две сълзи се търколиха по бузите на Чарли и тя бързо ги избърса.

— Ето го и съобщението, което чакаш — каза тя на телефонния секретар на сестра си. — Извинявам ти се дълго и продължително и още толкова. Признавам, че съм пълна идиотка и тъпа патка и заслужавам да ме влачат под кила на кораб за наказание. Макар че май вече няма такова наказание… — Чарли рязко млъкна, осъзнавайки, че говори като Греъм. Той би се шегувал точно така — смутено и продължително. — Обади ми се довечера, моля те. Отново всичко е нагоре с краката и в главата, и в живота ми — съжалявам, знам, че започвам да ставам малко досадна — и че може би трябва да се хвърля под някой влак, ако не дойдеш да ме спасяваш. Ако си свободна довечера и нямаш нищо против да биеш пътя до Спилинг, моля те, моля те, ела. Ще оставя ключа на обичайното място.

— Сержант Зейлър, за бога! — Гибс се беше материализирал в коридора.

Чарли се завъртя на пети и застана с лице към него.

— Ако още веднъж те хвана да ми подслушваш телефонен разговор, ще ти отрежа топките с нож за пържола, ясно ли ти е?

— Не съм…

— И да не съм те чула да ми държиш сметка къде съм и какво правя! Ясно?

Гибс кимна, целият почервенял.

— Така. — Чарли пое дълбоко въздух. — Хубаво. Казвай сега какво си научил за Робърт Хауърт.

— Ще ти хареса. — За първи път от седмици Гибс изглежда нямаше нищо против да съобщи някому добра новина. Ако трябваше да залага, Чарли щеше да се обзаложи, че настроението на Гибс ще се влоши, а то изведнъж се подобри. Дали пък да не го кастри по-редовно? — Джулиет Хауърт е казала истината: развратна майка със собствен секс телефон, баща, активно ангажиран в крайнодясната политика, по-голям брат, разведени родители, училището в Гигълсуик…

— Ами фамилното име? — прекъсна го Чарли.

Гибс кимна.

— Това е причината, поради която не можехме да намерим нищо за миналото му: кръщелното му име не е Робърт Хауърт. Сменил си е името.

— Кога?

— И това е интересно. Три седмици, след като се е запознал с Джулиет в магазина за видеотехника. Но аз говорих с родителите й, със семейство Хесълхърст — те го познават единствено като Робърт Хауърт. Така им се е представил.

— Значи е планирал смяната на името от преди това мислеше на глас Чарли. — И е било много преди да изнасили Пру Келви. Да не е имал криминално досие, от което е искал да се отърве?

— Не. Нищичко. Чист като новородено.

— Е, защо му е трябвало да си сменя името тогава? — недоумяваше Чарли. — Дали заради манията му по Брануел Бронте?

— Израсъл е на Хауърт Роуд. Номер петдесет и две. Новото му фамилно име всъщност е името на улицата на стария му адрес. Със или без криминално досие, явно е имал нещо за криене.

— Защо, да го вземат мътните, не дойде на себе си, та да можем да го разпитаме? — изръмжа Чарли.

— Може и да се събуди, сержант.

— Ами! Продължава с епилептичните припадъци. Всеки път, като говоря със старшата сестра, тя ми реди нещо ново и ужасно: ту тонзиларна херния на малкия мозък, ту хеморагична тонзиларна некроза. Това термини за лаици ли са? Ясно е, че си отива, де — въздъхна тя. — Значи все пак кръщелното му име е Робърт? Ти каза „новото му фамилно име“.

— Да — отвърна Гибс. — Роден на девети август 1965 година. Робърт Артър Анджили. Необичайно име, нали? Сержант? Какво…?

Тя хукна по коридора и изчезна през двукрилата врата, която водеше към приемната, а Гибс успя само да я изгледа с отворена уста. Да я последва ли? След няколко секунди реши, че се налага. Не му хареса как изглеждаше, преди да хукне: бяла като платно. Изплашена едва ли не. Какво толкова й беше казал? Или може би той нямаше нищо общо с тази работа? Бе дочул края на телефонния й разговор, когато тя сподели, че всичко е наопаки в главата й.

Малко беше гузен, задето си бе изливал лошото настроение не само върху Уотърхауз и Селърс, но и върху сержант Зейлър. Най-много отнесе Селърс, ама той пък си го заслужава. Сержант Зейлър беше жена; жените мислят по различен начин. Нея трябваше да пощади.

Гибс мина бегом покрай приемната и изскочи на стъпалата, но закъсня. Чарли вече бе в колата и излизаше от паркинга на шосето.