Софи Хана
Ранима близост (19)

17

Петък 7 април

Държа ти ръката. Трудно бих могла да опиша усещането на човек, който не го е изпитвал. Тялото ми гори и пука като огън, защото ти изгаряш тъмнината в мен е буен пламък. Докосването до теб включи нещо в мен и сега се чувствам точно както се чувствах в онзи първи ден на бензиностанцията: озарена и спасена. Успях да се добера до повърхността. Чезнех, но сега, точно навреме, отново съм върната към живот. Усещаш ли същото? Няма да си правя труда да разпитвам сестрите. Те ще ми говорят за вероятности и статистики. Ще ми кажат: „Според проучванията…“

Ти знаеш, че съм тук, убедена съм. Няма нужда да мърдам или да говоря; усещам по енергията, протичаща от твоята ръка към моята, че си ме познал.

Сержант Зейлър стои в ъгъла на стаята ти и ни наблюдава. На път към болницата тя ме предупреди, че състоянието ти може да ми се отрази зле, но като пристигнахме, видя колко е далеч от истината, защото аз веднага хукнах към леглото, както винаги изгаряща от нетърпение да те докосна. Аз виждам теб, Робърт, не превръзките, не тръбичките. Само теб и екрана, който показва, че сърцето ти бие, че е живо. Няма нужда да питам лекарите за твоето здраво, непоклатимо сърце.

Леглото ти е нагласено така, че горната част на тялото ти да е повдигната. Изглеждаш, сякаш ти е удобно, все едно си заспал, легнал на шезлонга с книга на скута. Спокоен си.

— За първи път — казвам на сержант Зейлър, — за първи и единствен път в живота си е успял да избяга. Затова не е готов да се събуди все още.

Тя гледа скептично.

— Само да ти напомня, че нямаме цял ден.

Стисвам ръката ти.

— Робърт? — започвам аз внимателно. — Всичко ще се оправи. Обичам те. — Решила съм да ти говоря точно така, както бих ти говорила, ако сме сами; не искам да забележиш някаква разлика в поведението ми и да се почувстваш объркан и изплашен. Аз съм си аз и ти си си ти; странната ситуация, в която се намираме, не ни е променила нито на йота, нали, Робърт? Ще си представяме, че сержант Зейлър е част от мебелировката, нищо повече от черния телевизор, поставен на висока етажерка срещу леглото ти, зеления стол с дървени облегалки, на който седя, или малката пластмасова маса със заоблени ръбове, върху която има кана с вода и чаша.

В болниците обичат мебели със заоблени ръбове. Няма прави ъгли и между пода и стените. Там, където се сливат, има извита сива гумена лайстна, която обикаля цялата стая. Като я гледам, си мисля за всички лоши неща навън, от които трябва да бъдеш предпазван.

На стената зад леглото ти има голям червен бутон за повикване в случай на нужда.

— Ама че глупаво — казвам аз и галя ръката ти. — Сложили са ти вода и чаша на масата, а как ще пиеш от тях? Някои хора в тази болница имат странно чувство за хумор. — Тонът ми е лек, безгрижен. Винаги аз съм била тази, която разведрява обстановката, когато сме заедно. Няма да седя до теб, да чупя ръце и да рева. И без това достатъчно си изстрадал, не искам да влошавам нещата. — Всъщност може да е като примамка — предполагам аз. — Също като телевизора на стената. Като идват лекарите, казват ли ти, че ако се събудиш бързо, ще можеш да гледаш любимия си сериал и да пиеш вода от чешмата? Не е кой знае какво като стимул, нали? Виж, ако напълнят каната с шампанско…

Щеше да се усмихнеш, ако можеше. Веднъж ми каза, че много обичаш шампанско, но го пиеш само в ресторант. Това ме нарани, стори ми се нетактично да говориш така, защото двамата никога не сме ходили заедно на ресторант и тогава се боях, че никога няма и да отидем. Представих си как вие с Джулиет седите в „Бей трий“ — където ти отиде да вземеш за мен „Магре дьо канар о поар“ — и доволно си бъбрите с главния готвач, защото знаете, че ще имате много време да разговаряте помежду си — до края на живота си. Още виждам ясно този образ в ума си и сърцето ми се свива.

— Не знаех, че са ти предоставили самостоятелна стая — казвам аз. — Хубава е. Всичко е толкова чисто. Всеки ден ли я чистят?

Замълчавам за малко, преди отново да заговоря. Искам да разбереш колко силно се надявам да ми отговориш.

— И изгледът ти е прекрасен. Малък квадратен двор с калдъръм. По три от страните му са наредени пейки, а покрай четвъртата има ред храсти с кръгла форма. По средата има декоративна градина. — Поглеждам към сержант Зейлър. — Така се казва — декоративна градина. Ако завъртиш глава надясно и отвориш очи, ще можеш да я видиш.

Мобилният телефон на сержант Зейлър започва да звъни. Шумът ме стряска и изпускам ръката ти. Очаквам да се извини и да изключи телефона си, но тя приема обаждането.

— Да — повтаря няколко пъти и после: — Така ли?

Чудя се дали не е свързано с теб или Джулиет.

— Знаеш ли какво се случи с теб? — прошепвам ти и се навеждам по-близо. — Аз не знам какво точно, но полицията смята, че Джулиет те е нападнала. И според мен така е станало. За малко да умреш, но оживя. Благодарение на мен те намериха навреме. Правиха ти операция…

Някой чука на вратата. Обръщам се и виждам сестрата, която ни доведе при теб — пълничка млада жена с руса коса, вързана на къса опашка, високо на темето й. Страх ме е да не каже, че трябва да си тръгвам, но тя гледа кръвнишки не към мен, а към сержант Зейлър.

— Казах ви да изключвате телефона си на територията на отделението. Пречи на уредите. Изключете го.

— Извинете. — Сержант Зейлър пуска апарата обратно в чантата си. Щом сестрата излиза, ме поглежда и казва: — Това с уредите са пълни глупости. Лекарите непрекъснато използват мобилните си телефони тук. Тъпачка.

— Просто си върши работата — отвръщам аз. — Както в повечето случаи, работата й включва прилагането на безсмислени правила. Вие би трябвало да го разбирате, като се има предвид вашата работа.

— Още две минути и тръгваме — предупреждава ме тя. — Имам работа.

Обръщам се отново към теб.

— Все си мисля, че нямаш нищо против да си лежиш тук. Много хора мразят болниците, но не и ти. Никога не сме говорили на тази тема, но се обзалагам, че ако бяхме, щеше да кажеш, че ти харесват, по същите причини, поради които харесваш бензиностанциите.

— Той харесва бензиностанции? — намесва се гласът на сержант Зейлър. — Извинявай, ама… не съм чувала такова нещо досега. Всеки мрази бензиностанциите.

Аз пък никога не съм ги мразела, а откакто двамата с теб се запознахме на бензиностанция, направо ги обожавам. Не само „Рондсли Ийст“, всички бензиностанции по всички главни пътища. Прав си — те са абсолютно независими съоръжения, които могат да бъдат навсякъде, напълно освободени от тиранията на географията, както ти веднъж се изрази. „Всяка бензиностанция е като свят, който съществува извън реалното време и пространство — каза ти. — Харесват ми, защото имам прекалено буйно въображение.“

„Всички шофьори на камиони ли мислят така? — подразних те аз. — Да не е професионална деформация?“

Ти отговори, все едно те бях попитала най-сериозно. „Не знам. Може.“

Сега, всеки път щом мина е колата покрай знак, на който пише: „Бензиностанция“ или „Време е за кратка почивка“ и видя нарисувано малко легло, бели чертички на син фон, и се сещам за нас и за стая номер единайсет.

— Снощи ходих там — казвам ти аз. — В нашата стая. Помислих… Просто не можех да пропусна да не ида.

— Снощи си ходила в „Травълтел“? — намесва се отново сержант Зейлър.

Кимвам.

— Но аз те взех от вас тази сутрин.

— Тръгнах си от „Травълтел“ в пет и половина и в шест си бях у дома. Напоследък не спя много. Не е забранено, нали?

— Щом ти се иска.

Телефонът й отново звъни. Този път не пускам ръката ти.

— Да — казва тя. — Какво? — Поглежда ме особено. — Да. Ще ти се обадя след малко.

— Какво има? — питам аз, без да ме интересува дали прекрачвам границата, или не.

— Чакай тук — обръща се тя към мен. — Връщам се след десет секунди.

Щом излиза, отивам до масата и си наливам чаша вода.

— Няма право да ни оставя сами — споделям аз. — Така ми каза, като идвахме насам. Но ето че ни остави. Което е добре. Означава, че вече има повече доверие в мен, отколкото преди. Може, като ни е видяла заедно, да е разбрала… — поемам дълбоко дъх. — Джулиет се опита да те убие, Робърт. Можеш да се разведеш с нея. И да се оженим. Ще ходим ли всеки четвъртък в „Травълтел“ и след като се оженим? Не бих се изненадала, ако… — Сърцето ми скача в гърлото. Стисвам очи и ги отварям да проверя дали не халюцинирам.

Клепачите и устните ти потрепват. Очите са отворени.

Изпускам водата, тичам към теб и сграбчвам ръката ти.

— Робърт?

— Наоми. — Повече прилича на дихание, отколкото на изречена дума.

— О, боже. Робърт. Аз… — страхувам се да говоря.

Устата ти се движи, сякаш се опитваш да кажеш още нещо. Лицето ти се изкривява.

— Боли ли те? — питам аз. — Да извикам ли сестрата?

— Върви си. Остави ме на мира — шепнеш ти.

Втренчвам се в сухите бели кожички по ръба на устните ти. Клатя глава. Това е невъзможно. Абсолютно невъзможно. Не знаеш какво говориш.

— Това съм аз, Робърт. Не е Джулиет.

— Знам коя си. Остави ме на мира.

Нещо в мен се срива, срива. Не може да бъде. Ти ме обичаш. Знам, че ме обичаш.

— Ти ме обичаш — казвам на глас. — И аз те обичам. — Това вече съм го изпитвала веднъж — усещането, че изтръгват от мен всичко добро на света. От опит знам, че след секунди ще се скъса и последната нишка, която ме свързва с него, и ще се понеса по течението без котва и без посока: разрушена е и последната брънка, която ме свързваше със сигурността и щастието, и сега няма за какво да се вкопча.

— Махай се — казваш ти.

— Защо? — Изумена съм, душата ми е буца лед, дори не мога да заплача. Ако беше с ума си, никога не би казал това, но все пак се нуждая от обяснение; какво друго мога да направя? Искам ми се да заудрям гърдите ти с юмруци и да върна истинския Робърт. Това е най-лошият ми кошмар. Преди да те открие полицията, когато въображението ми бе пълно с ужасни трагични развръзки, никога не съм си представяла такова нещо.

— Ти знаеш защо — отвръщаш ти, заковал поглед в очите ми. Но аз не знам. Каня се да ти го кажа, да започна да те моля, когато гърбът ти изведнъж се извива като лък и ти изстенваш. Очите ти се завъртат нагоре, тялото ти се тресе, сякаш има земетресение вътре в него. На устата ти се появява бяла пяна. Минават няколко секунди, докато се сетя да натисна бутона за повикване. В коридора се разнася повтарящо се пиукане, което едва се чува в стаята.

— Наоми? — прозвучава гласът на сержант Зейлър зад мен. Поглежда пръста ми на бутона, чашата и разлятата вода на пода. — Боже господи! — Хваща ме за лакътя и ме измъква в коридора. — Какво стана, дявол да го вземе? — вика тя. Усещам тялото си безсилно и ледено, като гъба, оставена в студена вода. Умът ми безумно се лута в търсене на авариен изход, в начин да заличи последните няколко минути от живота ми.

Не ме интересува какво ми каза, Робърт. С радост бих умряла, ако това означава, че ти ще живееш.

Последното нещо, което виждам, преди да ме изтласкат извън интензивното отделение, са три сестри, които тичешком влизат в стаята ти.

 

 

— Не ви казах истината — признавам аз пред сержант Зейлър. — Излъгах. Съжалявам. — Тази сутрин пет пари не давах за мнението й. Но сега тя няма представа колко много завися от нея, не знае колко са натежали везните в нейна полза. Защото, докато бях сигурна, че ме обичаш, бях недосегаема, всемогъща.

Почти пристигнахме в Рондсли. Не искам да ме остави вкъщи сама. Не мога да допусна сержант Зейлър да ме остави там. Трябва да продължа да говоря. Докато тя кара колата, аз се боря с ярки картини, които изникват в съзнанието ми, като кадри от филми — от онова, което ми се случи, когато ме отвлякоха: леглото с резбованите жълъди, дървената маса. Мъжът. Твоята любов бе защитният слой, който държеше всичко това далеч от мен, а сега го няма. Душата ми е осакатена и оголена.

— Излъга ли? — казва сержант Зейлър. Задушавам се от безразличието в гласа й.

— Историята за моето изнасилване беше вярна, от начало до край. Само дето не беше Робърт. Не знам кой беше. Съжалявам, че излъгах. — Ивон беше права. За всичко съм виновна аз, за всичко лошо, което се случи. Измислих лъжа, в която преплетох най-хубавото с най-лошото в живота си. Светотатство. Обикновен вандализъм, би казал ти. И сега си понасям наказанието.

— Мога и би трябвало да те обвиня във възпрепятстване на следствието — заявява сержант Зейлър. — Ами пристъпът на паника пред прозореца на Робърт миналия понеделник, ужасното нещо, което твърдеше, че си видяла, но не можеш да си спомниш? И това ли е лъжа?

Отново ярък образ блясва в съзнанието ми, сякаш някой е вдигнал кепенците, и отново виждам всекидневната ти. Там съм, гледам през прозореца. Рязко поемам дъх, стисвам седалката, после таблото на колата.

— Спри — успявам да произнеса. — Моля те! — Трескаво търся дръжката на вратата, сякаш животът ми зависи от това, все едно че колата бе потънала под вода. Виждам стаята, стъкления шкаф. Виждам го в едър план и със светкавична скорост се приближавам към него. Трябва да изляза.

Сержант Зейлър спира край бордюра. Отварям вратата и махам обезопасителния колан.

— Сложи си главата между коленете — предлага ми тя. Чувствам се по-добре без колана. Чувството за натиск в гърдите ми постепенно изчезва и аз отварям уста да поема колкото се може повече въздух. От челото ми се стича пот и капе върху ръцете.

— Къде го намерихте? — питам аз, задъхана. — Робърт. В хола ли беше? Кажи ми!

— Беше в спалнята, легнал на леглото — отвърна сержант Зейлър. — В хола не намерихме нищо.

Онова, което видях — онова непоносимо нещо, — беше в стъкления шкаф. Вече съм сигурна, но не смея да кажа на сержант Зейлър. Ако й предоставя конкретен детайл, тя може да поиска да отидем там, а аз не мога. По-скоро бих погълнала отрова, отколкото да погледна пак през онзи прозорец.

— Как ти е малкото име? — питам аз, след като успявам да оправя дишането си.

Тя свъсва вежди, сякаш подразнена от въпроса.

— Шарлот. Защо?

— Може ли да си говорим на ти, Шарлот?

— Не. Освен това мразя името си, звучи ми все едно съм някоя лелка от деветнайсети век. Аз съм Чарли, но и така не може да се обръщаш към мен.

— Обадете се пак в болницата, моля ви!

— Робърт е още жив. Ако не беше, щяха да ми се обадят.

Не мога да споря, прекалено съм слаба.

— Каквото и да съм казала, каквото и да съм направила, трябва да ме разберете… Боря се за живота си — споделям аз. — Поне така го чувствам.

— Наоми, помниш ли, че излязох от стаята на Робърт, за да се обадя по телефона? — пита тихо сержант Зейлър.

Кимвам.

— Днес старши следовател Комботекра от Криминалния отдел в Западен Йоркшир е показал на Пру Келви и Санди Фрийгард снимка на Робърт. Затова говорих по телефона.

Отначало имената нищо не ми говорят. После си спомням. Затварям очи с облекчение.

— Хубаво — въздъхвам аз. — Значи вече не подозирате Робърт в серийни изнасилвания. — Глупавата ужасна грешка, която допуснах, е поправена и сега всички ще можем да забравим завинаги.

— Пру Келви казала, че не е сигурна…

— Какво? Какво искате да кажете?

— Не е разпознала със сигурност мъжа на снимката, но казала, че изнасилвачът имал сходни черти и би могъл да е той.

— Това е абсурд. Тя просто не може да си спомни. И си мисли, че сигурно е Робърт, след като полицай й показва снимката му. Не е искала да проваля работата, като каже, че не е той!

— Сигурна съм, че е така — съгласява се сержант Зейлър. — Нейният отговор всъщност не ме интересува. Имаме ДНК профил от нейния случай, който можем да сравним с ДНК-то на Робърт, така че, ако не го е направил той, скоро ще го докажем…

— Как така „ако не го е направил той“? Вие знаете, че това са мои измислици. Нали? Че не е бил Робърт.

Тя кимва.

— Така мисля. Но когато човек лъже с такава лекота като теб, трудно може да му се вярва. Ти би ли разпознала лицето на твоя изнасилвач след толкова време? Как мислиш?

— Да.

— По-уверена си от Пру Келви. Нейната реакция по отношение на снимката не ни е донесла почти нищо. Много по-интересен е бил отговорът на Санди Фрийгард. Тя казала, че Робърт определено не е мъжът, който я е изнасилил…

— Поне една от тях не си е загубила паметта, слава богу!

— … но също така казала, че го познава. „Това е Робърт Хауърт“, заявила тя.

Моят свят отново се преобръща. Отново всичко познато се завърта и се подрежда по нов, непознат начин. Нищо не е там, където си мисля, че е, нито е това, което си мисля, че е.

— Говорете — настоявам аз.

— Запознала се с Робърт три месеца след като била изнасилена. Започнали да излизат.

— Къде са се запознали? Това са глупости. Никоя жена, минала през такъв ад, през какъвто минах аз, не би могла да започне да излиза с мъж толкова скоро след това.

— Санди Фрийгард обаче е могла. Запознали се в центъра на Хъдърсфийлд. Нейната кола се блъснала в неговата.

— В неговия камион искате да кажете? — Твърдо съм решена да оспорвам всеки нов факт още с появата му. Трябва да има някаква грешка. Не познавам този старши следовател Комботекра, защо трябва да вярвам на думите му?

— Не, Робърт бил с колата си — „Волво“. Инцидентът станал по вина на Фрийгард и тя много се разстроила. Робърт проявил голямо разбиране, явно, и накрая двамата отишли да пият кафе. Така започнала връзката им.

— Но… не! Съвпаденията са твърде много!

— Ти ли ми го казваш? — хапливо пита сержант Зейлър. — И аз не разбирам. Ти и Санди Фрийгард сте били нападнати по един и същи начин, вероятно от един и същи мъж, след това и двете сте имали връзка с Робърт Хауърт. Как е възможно това?

Явно е объркана и това ме плаши повече от собственото ми недоумение.

— Кога? — питам аз. — Кога тази Санди е излизала с Робърт?

— През ноември 2004. Била е изнасилена през август същата година.

През последната седмица чувам думата „изнасилване“ толкова много пъти. Но вече не се ужасявам от нея. Загубила е силата си.

— Аз се запознах с Робърт през март 2005. Те кога са се разделили? — Имам ужасно предчувствие за отговора на сержант Зейлър. — О, боже. Да не би да не са скъсали?

— Разделили са се, спокойно. В края на 2004, точно преди Коледа. Да не си помисли, че Робърт е излизал едновременно и с двете?

— Не. Само защото…

— Какво ти пука? Той е живеел с жена си, докато е излизал с теб. Нали не си смятала, че спи само с теб?

— Това е съвсем различно. Аз знаех за Джулиет. Разбира се, че щеше да ми бъде ужасно неприятно, ако откриех, че през цялото време, докато сме били заедно, Робърт ме е лъгал, като е премълчавал съществуването на тайна любовница. — Няколко пъти поемам дълбоко дъх. — И защо са скъсали, Робърт и тази Санди Фрийгард? Казала ли е?

— Старши следовател Комботекра я е разпитал подробно за връзката й с Робърт, включително и за раздялата им. Изглежда Робърт е бил идеалният партньор — много внимателен и съпричастен, — докато един ден й казал, че всичко е свършило, ей така съвсем неочаквано. Просто си тръгнал. Дошъл, изпълнен с угризения и чувство за дълг и казал, че не е честно спрямо жена му и край. Така че… — Тя сви рамене.

— Какво така че? — гневно избухнах аз. — Опитваш се да го изкараш развейпрах — някой, дето един ден е лудо влюбен, а на другия — вече не те познава, така ли? Нищо подобно. В мен е влюбен вече цяла година. Невъзможно е да се обърне срещу мен.

— И Санди Фрийгард не е могла да го разбере — спокойно казва сержант Зейлър. — Наоми, хиляди мъже — особено женените — се кълнат във вечна любов до момента, в който решават, че повече не искат да имат нищо общо с теб.

— Робърт не е като другите мъже и се ръководи от съвсем други подбуди. Ако го познавахте, щяхте да ме разберете.

Сержант Зейлър включва двигателя на колата.

— Затвори вратата — нарежда тя. — Трябва да се върна. Няма да разнищим тази работа, като седим тук. — Потегля и вади цигара. Запалва. Жалко че не пуша. — Санди Фрийгард и Робърт никога не са правили секс. Това не важи за теб и Робърт, предполагам.

— Разбира се. Ние правехме секс всеки четвъртък в продължение на три часа. Обаче не се изненадвам, че тя не е искала — били са минали само три месеца.

— Тя е искала. Робърт е настоявал да изчакат, смятал, че й е рано, не била готова още. Тя му казала какво й се е случило.

Очите ми се пълнят със сълзи.

— Такъв е той — казвам аз. — Толкова е грижовен.

— Санди Фрийгард се е дразнела от това. Искала е да се отнасят с нея като с нормален човек, а той все й повтарял да не бърза, да не се изхвърля. Съветвал я да не организира групата за подпомагане, да не се обучава за съветник, изобщо спирал я за всички хубави неща, които искала да прави. Според него не била готова и нямало да може да се справи, ако поеме прекалено много ангажименти.

— Сигурно е бил прав. — Защитавам те, въпреки че ти току-що разби сърцето ми. Един ден ще изчистим недоразумението и ти ще си вземеш думите обратно. Защо си бил в Хидърсфийлд с кола, а не с камиона? Защо не си бил на работа в онзи ден?

Сержант Зейлър клати глава.

— От Сам Комботекра разбирам, че Фрийгард е истински огън. Преодолява шока, като излага на показ себе си и преживяния ужас, опитвайки се да постигне с това нещо положително за себе си и за други. Комботекра казва, че тя е самото вдъхновение за всички около нея.

— Ами да е жива и здрава — тросвам се аз. Не мога да сдържа раздразнението си. Как очаква да реагирам, като ми казва, че съм победена в Състезанието за най-добра жертва на изнасилване?

— Нямах предвид това — въздъхва сержант Зейлър. — Санди Фрийгард заявила на Комботекра, че не повярвала на причината, която Робърт изтъкнал, обяснявайки желанието си да преустанови връзката. Нека не се лъжем — ако толкова се беше загрижил да спасява брака си, нямаше само няколко месеца след това да се впуска в нова авантюра, този път с теб. Склонна съм да се съглася с Фрийгард: според нея не е могъл да понесе истината за случилото се с нея и накрая я е изоставил. Затова не е искал и да прави секс с нея.

— Това обяснение е ужасно! Робърт не е такъв.

— Сигурна ли си? Може би те е било страх, че ще реагира точно така, и затова не си му казала за изнасилването.

— Аз не съм казала на никого.

— И въпреки това Джулиет Хауърт знае. Кой й е казал, ако не е Робърт?

— Извъртате всичко, само и само да пасне на вашите…

— Опитвам се — признава тя. — Но колкото и да се старая, това не мога да си го обясня. Ти казваш, че Робърт не те е изнасилил, и аз ти вярвам. Но не вярвам в съвпадения.

— И аз — тихо отронвам.

— Тогава — свъсва вежди тя — независимо дали ти харесва, или не, независимо дали на мен ми харесва, или не — трябва да приемем фактите. По някакъв начин Робърт Хауърт е свързан с тези изнасилвания.