Софи Хана
Ранима близост (18)

16

7 април 2006

— Чувствам се ужасно — признава Ивон Кочин. — Ако знаех, че Наоми е в затвора, щях да долетя начаса. Защо не ми се е обадила? — Седеше допряла колене до брадичката си върху избеляло синьо канапе насред разхвърляния хол на своя бивш съпруг в Грейт Шелфорд, Кеймбридж. По пода се търкаляха полупразни керамични чаши, свити на топка чорапи, дистанционни, стари вестници, неотворени реклами, пуснати в пощата.

Къщата смърдеше на марихуана; по перваза на прозореца имаше множество парчета изгорено метално фолио и празни пластмасови шишенца е дупки отстрани. Кочин, която миришеше на сапун и силен сладникав парфюм, изглеждаше съвсем не на мястото си, облечена в прилепнал червен пуловер и елегантни черни панталони, стиснала неотворен пакет цигари „Консюлит“ в една ръка и жълта пластмасова запалка в другата. Не просто не на мястото си, ами по-скоро като изоставена на пуст остров.

— Наоми не е била в затвора — поправя я Крис Гибс. — Дойде да отговори на някои въпроси.

— И сега вече е освободена под гаранция и си е у дома — добави Чарли, придружила Гибс, за да се увери, че той съвестно ще разпита бившата квартирантка на Наоми Дженкинс. Той ясно бе заявил, че не очаква да извлекат полезна информация от Ивон Кочин, и Чарли не искаше да го оставя сам да не би да му хрумне да доказва правотата си.

— Освободена под гаранция? Това звучи ужасно. Наоми не е направила нищо чак толкова лошо, нали?

— А направила ли е нещо лошо въобще?

Кочин погледна настрани. Нервно заигра с целофана на пакета.

— Ивон? — подтикна я Чарли. Отвори пакета и запали един фас, дявол да те вземе. Мразеше хора, които се колебаеха безспир.

— Аз предупредих Наоми, че ще ви кажа. Никога не съм й обещавала да я подкрепя, така че сега няма да извърша предателство спрямо нея, като ви кажа.

— Да ни кажеш какво? — попита Гибс.

— По-добре да узнаете истината, преди Робърт да… Той ще се оправи, нали? Имам предвид, ако оцелее след тази дълга…

— Ти ни каза, че не познаваш Робърт Хауърт — припомни й Чарли.

— Така е.

— Та какво си предупредила Наоми, че ще ни кажеш? — настоя за отговор Гибс.

— Тя излъга. Излъга, че Робърт я е изнасилил. Не можех да повярвам, че е способна на такова нещо, но… тя си мислеше, че това е единственият начин да ви накара да се задействате и да го намерите.

— Ти сигурна ли си, че той не я е изнасилил? — попита Чарли.

— Съвсем сигурна. Наоми боготвори земята, по която стъпва този мъж.

— Известни са случаи, при които жените се влюбват в изнасилвача си.

— Не и Наоми.

— Защо си толкова сигурна?

Кочин се замисли.

— Заради начина, по който Наоми гледа на света. Тя го вижда само в черно и бяло, все търси справедливост. Трябва да я познавате, за да разберете. Започва да говори за отмъщение, ако някой се вмъкне на нейното място за паркиране. — Кочин въздъхна. — Вижте, аз никога не съм си падала особено по Робърт Хауърт. Не го познавам лично, само от това, което ми е казвала Наоми… Но знам, че не я е изнасилил. Тя не си ли призна вече, че е излъгала, след като намерихте Робърт? Така каза, че ще направи.

— Нещата са малко по-сложни. — Чарли отвори папката, която държеше, и постави на канапето до Ивон копия на трите разказа на оцелели: разказа от сайта на ОСИКСН на Таня, келнерката от Кардиф; и разкази номер трийсет и едно и седемдесет и две от „Спийк аут енд сървайв“. Посочи номер седемдесет и две, подписано с „Н. Дж.“. — Както виждаш, този е подписан с инициалите на Наоми и е от осемнайсети май 2003 година. Когато Наоми дойде в участъка да ни излъже за Робърт Хауърт, тя лично насочи един от моите следователи към сайта на „Спийк аут енд сървайв“ и му каза как да намери нейното писмо.

— Но… не разбирам — Кочин бе пребледняла като платно. — Наоми дори не познаваше Робърт през 2003.

— Прочети и другите две — настоя Гибс.

Нямаше нито достатъчно самоувереност, нито достатъчно сериозна причина да откаже. Обви с една ръка коленете си и започна да чете, присвила очи, сякаш се опитваше да задържи извън полезрението си някои думи или да намали въздействието им.

— Какви са тези? Какво общо имат с Наоми?

— Показанията, които Наоми подписа във вторник — за въображаемото нападение на Робърт Хауърт срещу нея, имат много сходства с тези два разказа — обясни Гибс.

— Как е възможно това? — изплашено запита Кочин. — Не мога да го разбера сама, прекалено съм глупава. Ще трябва вие да ми кажете какво става.

— Има и два случая от Западен Йоркшир, които са идентични с тези — обади се Чарли. — Ти не си единствената, която иска да знае какво става, Ивон. Трябва да разберем дали Робърт Хауърт е изнасилил Наоми Дженкинс и тези жени, или някой друг го е направил. Надявахме се ти да ни помогнеш.

Кочин стискаше силно пакета с цигари, от които вече нищо не ставаше.

— Наоми не може да е била изнасилена. Щеше да ми каже. Аз съм най-добрата й приятелка.

— Живеехте ли тогава с нея? През пролетта на 2003?

— Не, но пак щях да разбера. Двете с Наоми сме такива приятелки още от училище. Казваме си всичко. А и… тя изглеждаше добре през пролетта на 2003, абсолютно нормално. Силна както винаги.

— Нима помните така добре какво е било преди толкова време? — учуди се Чарли. — Аз лично не мога да си спомня в какво настроение са били приятелите ми преди три години.

Ивон сякаш се затвори за миг в себе си.

— Ние с Бен преживявахме труден период — каза тя накрая. — Първият от цяла поредица. Беше доста сериозно. По два пъти на седмица, ако не и повече, ходех да спя у Наоми. Тя беше страхотна. Хранеше ме, пишеше имейли на клиентите ми и заглаждаше нещата — аз бяха прекалено разстроена и не можех да работя. Караше ме да си взимам душ и да си мия зъбите, защото на мен не ми беше до това, исках просто да изчезна от лицето на земята. Някой от вас да е преживявал криза в брака си?

Чарли не можа да изтълкува звука, който издаде Гибс.

— Не — отвърна тя.

— Значи не можете да си представите колко болезнено и разрушително е.

— Струва ми се малко необичайно, че си дошла тук, след като се скарахте с Наоми — свъси вежди Чарли. — Повечето жени не тичат при бившите си съпрузи, когато имат неприятности.

Кочин сякаш се смути.

— Родителите ми са твърде заети с работата си. Не обичат да приемат гости с преспиване. А брат ми, сестра ми и всичките ми приятели с изключение на Наоми живеят с някого или си имат деца. Бях разстроена и това е.

— Има хотели, пансиони. Да не би да си решила да се сдобриш с Бен? — полюбопитства Чарли. — Затова ли дойде при него?

— Това не е ваша работа. Не сме се събрали, ако това имате предвид. Спя в отделна стая.

— Защо се разделихте? — Защо пък да не попитам, помисли си Чарли, макар че по всяка вероятност това няма връзка със случая. Освен ако… Някъде дълбоко в съзнанието й започна да се оформя нова хипотеза. Малко вероятна, но си струваше да се опита.

— Не съм длъжна да ви казвам? — възрази Кочин. — Защо искате да знаете?

— Отговори на въпроса — гласът на Гибс бе пълен с обещания за неприятни последици.

— Бен пиеше много. И отказваше да се хване на работа.

— Това е голямо жилище — огледа се Чарли. — Скъп телевизор, скъпо Ди Ви Ди. От къде пари за всичко това, след като Бен не работи?

— Всичко е наследено — обясни Кочин мрачно. — Бен не е работил един ден през живота си и няма да му се наложи.

— Спомена първия лош период…

— През януари 2003 той преспа с друга, докато аз бях на гости при брат ми и семейството му. Като се върнах, жената си беше отишла, но заварих Бен да спи дълбоко — или по-скоро да лежи в несвяст — в леглото с използван презерватив и една от нейните обици. Толкова е бил пиян, че е заспал като отрязан и не се е събудил навреме, за да прикрие следите, преди да се върна.

Не му е простила, помисли си Чарли. Ако беше, щеше да каже: „Той ми изневери, но беше еднократно. Не означаваше нищо за него.“

Гибс погледна записките си.

— Значи на 29 март — сряда — си прекарала нощта у Наоми Дженкинс и двете сте били заедно през целия ден на 30 март — четвъртък, докато Наоми е излязла, за да се срещне с Хауърт в „Травълтел“?

— Точно така — в гласа на Ивон имаше облекчение. Предпочиташе да говори за опита за убийство на Робърт Хауърт вместо за нейния любовен живот.

— Може ли Наоми да е напускала къщата в нощта срещу четвъртък, без да забележиш?

— Би могла, предполагам, посред нощ, докато спя. Но не е излизала. И тя спеше. В четвъртък, не. Моят кабинет и спалнята ми се намират в преустроеното мазе на Наоми. Намираха — поправи се Кочин. — Вие сами видяхте — обърна се тя към Гибс. — Бюрото ми е обърнато към прозореца, който гледа право към алеята за гаража. Ако Наоми е напускала къщата през деня в четвъртък, щях да я видя.

— Изобщо ли не си ставала от бюрото си? Да си вземеш например сандвич или до тоалетната?

— Е… да, разбира се, но…

— Вижда ли се алеята от прозореца на мазето? — попита Чарли.

— Да — отвърна Кочин с леко нетърпение в гласа. — Питайте него, той е идвал в къщата. — И тя врътна брадичка към Гибс. — Ако погледнеш нагоре, виждаш алеята и пътя. Щях да забележа, ако Наоми излезе. А тя не е излизала.

— Но тя не може да гарантира за теб по същия начин, нали? — каза Гибс. — Ако е била в оная барака, в която работи, дето е зад къщата. Тя не би видяла, ако си излизала, нали?

Кочин се обърна към Чарли, в очите й трептеше молба.

— Защо ми е на мен да нападам Робърт? Та аз не го познавам.

— Не си го харесвала — предложи обяснение Чарли. — Бракът ти е бил разбит — макар и само временно — поради изневяра. — Кочин се изчерви при това неочаквано и хапливо отклонение от руслото на разговора. — В продължение на година Робърт Хауърт изневерява на жена си с най-добрата ти приятелка. Едва ли си одобрявала това.

— Наоми ми даде подслон, когато с Бен скъсахме окончателно — викна гневно Кочин. — Не бих могла да я изоставя само защото прави нещо, което не одобрявам. — Тя въздъхна. — Пък и с течение на времето желанието ми да ги критикувам непрекъснато намаляваше.

— И защо?

— Наоми обожаваше Робърт. Беше толкова щастлива. Не знам как да го опиша. Беше като озарена отвътре. А тя казваше, че и той се чувствал така. Мислех си — може би това е истинската любов, може би са предопределени един за друг. Аз вярвам в това — добави тя, сякаш търсеше оправдание. — Виждах, че тяхното изобщо не прилича на ситуацията, в която бяхме изпаднали ние с Бен. Изневярата на Бен не беше свързана с това дали обича повече мен или някоя друга. Аз съм жената, с която той винаги е искал да бъде, но просто е много глупав и себичен и не знае как да се отнася с мен подобаващо. Сега обаче се е променил. Отказал е пиенето, почти напълно.

И е минал на наркотици, помисли си Чарли, хвърляйки поглед към боклуците, пръснати по перваза на прозореца.

— Ако Робърт е обичал Наоми, защо не е напуснал жена си заради нея?

— Добър въпрос. Според мен водеше Наоми за носа, макар тя да твърдеше, че не е така. Лъжеше, че не може да остави Джулиет, която описваше като някаква безпомощна депресирана личност, но аз винаги съм смятала, че това са измислици. Ако беше толкова нещастен с нея, колкото разправяше на Наоми, щеше да я напусне. Мъжете не стоят с някоя от чувство за дълг, не и когато имат по-добра алтернатива. Само жените постъпват така, защото са глупави. И когато Наоми отиде в къщата на Робърт да го търси в понеделник и видя Джулиет, тя самата каза, че жената изобщо не е такава, каквато я е представял Робърт.

Вратата на хола се отвори и влезе мъж, облечен само в дълги боксерки на червено и синьо каре. Чарли предположи, че това е Бен Кочин. Беше висок, слаб и небръснат, с дълга тъмна коса, вързана на опашка. Точно като косата на Ивон, помисли си Чарли — същия цвят, същата прическа.

— Някой да иска чаша чай? — предложи той.

— Не, благодаря — отвърна Чарли от името и на тримата, без да пита за мнението на Гибс и Ивон. Ако Бен направи чай, ще трябва да се върне и да им го сервира. Ще загубят време. А пък Чарли още като се събуди сутринта си беше изредила всичко, което имаше да върши през деня, преди да успее отново да се добере до леглото, и мисълта я беше смазала.

— Робърт и Наоми имаха една-единствена тема за разговор — каза Ивон, след като бившият й съпруг излезе от стаята. — Колко много се обичат и колко несправедливо и тъжно е, че не могат да бъдат заедно. Те си създаваха алтернативна действителност, в която живееха заедно в продължение на три часа седмично в рамките на една стая. Как пък нито веднъж не я заведе някъде през уикенда? Казвал, че не може да остави Джулиет за толкова дълго време…

— Според теб каква е причината? — попита Чарли.

— Робърт е маниак на тема контрол. Той иска и Джулиет, и Наоми; иска да държи Наоми затворена в точно определена рамка: от четири до седем в четвъртък. Тя не може да го разбере. Толкова е потискащо. Все едно, че тя знае за него неща, които не знае, че знае, ако това въобще ви говори нещо. Искам да кажа, че аз знам за неговата мания да контролира от нещата, които тя ми разправя. Но аз мога да видя нещата такива, каквито са, а тя не може.

— Какви неща?

Ивон врътна очи към тавана — явно се чудеше какво да избере от многото примери.

— Той винаги носи бутилка вино, когато се срещат. Веднъж бутнал бутилката, като лягал в леглото. Била почти пълна и повечето вино се разляло върху килима. Наоми каза, че поискала да отиде да донесе друга бутилка, но той не й разрешил. Направо се ядосал на предложението й.

— Ами ако разполагат само с трите часа, за да са заедно — започна Чарли, но Ивон заклати глава.

— Не, не е заради това. Той обяснил на Наоми. Бил ядосан, че според нея било нормално, ако някой разлее вино, просто да купи ново и да замести разляното. Но за него не било така — виното се разляло заради неговата немарливост, така че сега трябвало да минат без вино, защото той трябвало един вид да си понесе наказанието. Не го нарекъл наказание, но това имал предвид. Наоми каза, че му станало кофти, задето бутнал бутилката, и не искал да си прости. „Обикновен вандализъм“ — го нарекъл. През цялото време приказвал какви ли не глупости, просто не може да понесе нищо, което се случва неочаквано. Според мен той е малко луд. Врътнал. — Тя се обърна към Гибс. — Кога ще ми върнете компютъра?

— Ние го върнахме — осведоми я той. — В къщата на Наоми Дженкинс е.

— Но… Сега живея тук. Имам нужда от него, за да работя.

— Аз не завеждам фирма за пренос — превоз. Ще трябва сама да идеш да си го вземеш.

Чарли реши, че е дошъл моментът да изложи своята теория.

— Ивон, да не би случайно теб да са изнасилили преди три години? И затова да си била в криза и бракът ти е започнал да се разпада? Да не би Наоми да е писала на страницата на „Спийк аут енд сървайв“ от твое име и да го е подписала с нейните инициали, за да запази анонимността ти?

Трябваше да мине известно време, докато смисълът на казаното стигне до съзнанието на Ивон. Изглеждаше така, сякаш се опитва да сглоби нещо в главата си — някаква машина с множество сложни части. Щом успя, на лицето й се изписа ужас.

— Не — отсече тя. — Не, разбира се. Как можахте да кажете такова ужасно нещо! Как можете да ми го пожелаете!

Чарли нямаше желание да си губи времето с такъв род емоционално изнудване.

— Добре — изправи се тя. — Засега спираме до тук, но вероятно ще се наложи да разговаряме отново. Не се готвиш да пътуваш някъде, нали?

— Може и да пътувам — каза Ивон, като дете, хванато да върши беля.

— Къде?

— До едно място в Шотландия. Бен каза, че имам нужда от почивка, и е прав.

— И той ли ще дойде?

— Да. Като приятел. Не знам защо се интересувате толкова от мен и Бен.

— Аз се интересувам от всичко — заяви Чарли.

— Ние нямаме нищо общо с това.

— Ще трябва да ни кажете някакъв адрес.

Ивон взе малката си черна чанта, която беше до канапето сред хаоса от чаши и вестници. След няколко секунди подаде на Чарли позната визитка.

— Бунгалата „Силвър Брей“? — Чарли запази безизразния тон на гласа си. — Там ли отивате? Защо там?

— Предоставят ми голямо намаление, ако толкова искате да знаете. Аз проектирах техния сайт.

— И как се стигна до това?

Ивон изглеждаше озадачена от интереса, който проявяваше Чарли.

— Греъм — собственикът — е приятел на баща ми. Баща ми му е бил научен ръководител в университета.

— Кой университет?

— Оксфордският. Греъм завърши с най-високия успех по класическа литература от неговия випуск. Баща ми беше разочарован, че не е станал университетски преподавател. Защо искате да знаете всичко това?

Налагаше се да избегне отговора на този въпрос. Греъм, преподавател по класическа литература. Беше се надсмял на Чарли, задето бе споменала прочетена от нея книга — „Ребека“ от Дафни дю Морие. Ученото си е учено, нали, шефе? Сигурно се притесняваше от високото си образование. Скромен. Престани, сгълча се Чарли. Ти не си падаш по него. Просто флиртуваше с него колкото за момента. И това е.

— Наоми била ли е някога в „Силвър Брей“? — попита тя. — И тя имаше такава визитка.

Ивон поклати глава.

— Опитах се да я накарам, но… след като срещна Робърт, не искаше и да чуе за заминаване. Сигурно смяташе, че ако не може да отиде с него, по-добре изобщо да не си прави труда.

Чарли мислеше бързо. Значи така се беше сдобила с визитката Наоми. Греъм познава Ивон Кочин; е, сега вече Чарли нямаше избор — трябваше да му се обади. Наоми и Робърт може да са били в „Силвър Брей“, каквото и да приказва Ивон.

— Какво те интересуват госпожица Ментови Цигари и хипарският й съпруг? — сопна се Гибс, като влязоха отново в колата. — Арогантно лайно! Стоим там и гледаме остатъците от пиршествата му с кокаин, а на него изобщо не му пука!

— Интересувам се от взаимоотношенията на другите хора — отговори на въпроса му Чарли.

— Само не и от моите. Досадният Крис Гибс и неговата скучна приятелка.

Чарли разтри слепоочията си с длани.

— Гибс, ако не искаш да се жениш, за бога, недей. Кажи на Деби, че си размислил.

Гибс гледаше съсредоточено пътя пред себе си.

— Това ще ви хареса, нали? На всички. Обзалагам се.

 

 

— Не знам — измърмори Пру Келви. Седеше на ръцете си и гледаше увеличена снимка на Робърт Хауърт. Сам Комботекра си мислеше, че много успешно бе скрил разочарованието си. — Когато за първи път ми я показахте, се изненадах — това не беше лицето, което се явява в съзнанието ми, откакто… откакто ми се случи онова. Но паметта и… чувствата изкривяват нещата, нали? А този човек прилича на онзи в ума ми. Може и да е той. Просто не… Не мога да твърдя, че съм го разпознала. — Последва дълга пауза. — Кой е той? — попита накрая тя.

— Не мога да ти кажа. Съжалявам.

Келви прие отговора му без възражения. Сам реши да не й казва, че ДНК-пробата, взета от уликите, свързани с нейното изнасилване, в момента се сравнява с пробата на мъж от Кълвър Вели, обвинен в подобно престъпление. Стори му се, че Пру Келви всъщност не искаше да й казва каквото и да било; още трепереше от шока, който бе предизвикала появата на Сам пред прага й. По негова преценка щяха да минат поне няколко дни, преди Келви да се обади да поиска повече информация.

Тя винаги е била неуверена в себе си, все внимаваше какво ще каже освен в случаите, когато нещата бяха абсолютно ясни. Сам се надяваше да извади повече късмет със Санди Фрийгард. Като стана да си върви, Пру Келви отпусна рамене, явно усетила огромно облекчение, и Сам се почувства ужасно, като си помисли, че освен лицето на мъжа, който я бе изнасилил, неговото собствено лице сигурно най-болезнено й напомняше за преживяния кошмар.

Домът на Фрийгард беше на около час път с кола от къщата на Келви. Не за първи път Сам щеше да кара от единия адрес до другия. Нямаше нищо против шосе М-62, стига да нямаше задръстване. Беше му противна само онази част между Шипли и Брадфорд, където минаваше покрай мрачни разпадащи се жилищни блокове и лъскавата, но също толкова потискаща върволица от сергии на открития пазар, последван от новото кино с многоетажния паркинг и верига от ресторанти. Големи, сиви, ненаситни блокове. Струваше му се невъзможно да има архитекти с по-малко въображение от проектиралите този район.

Слава богу, пътищата бяха пусти и Сам спря пред къщата на Санди Фрийгард само четирийсет и пет минути след като тръгна от Отли. В много отношения Фрийгард беше пълна противоположност на Пру Келви. Санди от самото начало накара Сам да се чувства спокоен в нейно присъствие и той скоро престана да се тревожи какво и как ще каже. Винаги се усмихваше, когато Сам се появяваше без предупреждение, винаги бе в състояние постоянно да се шегува, и то до такава степен, че почти не даваше възможност на Сам да си отвори устата. Ако той загубеше концентрация дори за миг, нямаше никаква надежда да навакса. Санди можеше да говори по няколко теми наведнъж с безспирен бърз поток от думи. Той я харесваше и подозираше, че бъбривостта й бе плод на преднамерена стратегия, чиято цел бе да свали напрежението от него. Дали се досещаше колко му е тежко да работи с жени като нея, които са минали през ада в ръцете на мъже? Тяхното страдание го караше да се чувства виновен и неспокоен. Никой от мъжете, които Сам познаваше, не беше такъв изверг и му ставаше зле само от мисълта, че може да познава някой като този, който е бил в състояние да стори това, което е сторил на Пру Келви и Санди Фрийгард.

— … но, разбира се, възможно е Питър и Сю да са се заблудили и затова Кавита да си е помислила, че аз бих имала нещо против.

Сам нямаше представа за какво говореше тя. Питър, Сю и Кавита бяха негови колеги. Санди Фрийгард се беше сприятелила с целия екип. Тя бе вдъхвала надежда на всички дори когато по всичко изглеждаше, че няма да успеят да хванат мъжа, който я беше нападнал. Никога не се подаде на униние или отчаяние. Напротив, организира местна група за подкрепа на жертви на насилие, обучи се за консултант, работеше доброволно за „Рейп крайзис“^[1] и „Самаряните“^[2]. Последния път, когато Сам бе разговарял с нея, тя беше намислила да пише книга. „Защо да не напиша — усмихна се Санди мрачно. — Нали съм писателка в края на краищата, а тази тема просто няма да ме остави на мира. Отначало си мислех, че ще бъде неетично и егоистично да пиша за личните си преживявания, но… дявол го взел, всъщност единственият ощетен ще бъда аз, значи ако аз нямам нищо против, би трябвало и другите да нямат.“

— Донесох ти една снимка, Санди — прекъсна бърборенето й Сам. — Смятаме, че може да е той.

Тя млъкна и остана с отворена уста.

— Хубаво — отсече Санди. — Искаш да кажеш, че може да го пипнете?

Сам кимна.

— Давай тогава, покажи ми я. — В гласа й звучеше нетърпение, а очите й вече претърсваха дрехите му, оглеждаха ръцете му да видят дали не държи нещо в тях. Ако не извадеше снимката бързо, можеше дори да посегне да го пребърка.

Той измъкна фотографията от джоба на панталоните си и й я подаде. Тя й хвърли бърз поглед, после с любопитство се вгледа в Сам.

— Това някаква шега ли е? — попита Санди.

— Не, разбира се. Не е ли той?

— Не. Определено не е той.

— Съжалявам… — Заля го чувство на вина и го остави безсловесен. Трябваше да й каже да не храни големи надежди. Не биваше да вади снимката толкова бързо, каквото и да си мислеше, че иска Санди. Може би тя не беше толкова силна, колкото изглеждаше, сега може би ще…

— Сам, аз познавам този човек.

— Какво? — Той вдигна очи изненадан. — Но ти каза…

— Казах, че не е мъжът, който ме изнасили. — Санди Фрийгард се засмя на изумената му физиономия. — Това е Робърт Хауърт. Какво, за бога, те накара да помислиш, че е той?