Софи Хана
Ранима близост (17)

15

Петък, 7 април

— Какво знаеш за съпруга ми? — пита ме Джулиет.

— Че ме обича — отговарям аз.

Тя се смее.

— Това е за теб, не за него. Какво знаеш за Робърт? За семейството му например.

Младши следовател Уотърхауз взима химикалката си. Двамата със сержант Зейлър разменят погледи, които не мога да разтълкувам.

— Не поддържа връзка с никой от семейството си.

— Вярно. — Джулиет прави голяма отметка във въздуха с показалец. С другата си ръка разтрива веждата си, сякаш се опитва да заглади тънката извита линия от косъмчета, като минава непрекъснато по нея. Касетофон записва разговора ни. Същевременно умът ми запаметява всеки жест и всяко изражение на Джулиет. Това е твоята съпруга, жената, която, предполагам, често е говорила с теб за ежедневни неща — за прегледа на колата, за размразяване на хладилника, — докато си е миела зъбите и устата й е била пълна с паста за зъби. Толкова близка е била с теб.

Колкото по-внимателно я наблюдавам, колкото повече време прекарам в тази малка сива стая с нея, толкова по-обикновена ще ми се струва. Това е, като когато не ти се иска да гледаш снимка на някаква ужасна деформация, защото си прекалено гнуслив. Когато накрая се заставиш да втренчиш поглед в нея и се запознаеш и с най-малките подробности, снимката скоро става нещо съвсем обикновено, нещо, от което няма защо да се страхуваш.

Помага ми да си напомням, че Джулиет вече не споделя с теб нищо повече от мен. Хората казват, че бракът е просто лист хартия, а това обикновено не е вярно, но не и в този случай. Вие двамата с Джулиет сте абсолютно разделени — не само физически, не само заради това, че ти си затворен, но и заради факта, че е направила всичко възможно да те убие. Ако се събудиш — не, когато се събудиш, — няма да можеш да й простиш.

— Знам, че Робърт има три сестри и една от тях се казва Лоти. Лоти Никълъс. — Едва измъкнах тази информация от теб и после се почувствах толкова гузна, че за други имена не попитах.

Отново невъздържан смях от страна на Джулиет, който Уотърхауз и Зейлър ще има да слушат безброй пъти на записа. Но няма да си спомнят нейните студени, празни очи така, както ще ги помня аз.

— И защо Робърт никога не говори със сестрите си? — пита ме тя.

Спомням си точно думите ти, които трябва само малко да перифразирам.

— Те смятат, че той не е достатъчно добър за тях, а като си мислят така, доказват, че те не са достатъчно добри за него.

— Аз станах причина за големия раздор в семейството — гордо заявява Джулиет. — Обзалагам се, че Робърт не ти го е казал. Неговите най-близки хора бяха ужасени, като чуха, че се е събрал с мен. А това бе повече от странно, като се има предвид, че не съм им сторила нищо. Идват ми наум думите „похлупак“ и „гърненце“.

Изобщо не разбирам какво ми говори.

— Казвал ли ти е някога моят съпруг, че някоя или всичките му сестри са… как да кажа… мъртви? — тя се навежда напред с блеснали очи.

— Какво искаш да кажеш?

Зейлър и Уотърхауз изглеждат не по-малко изненадани и отвратени и от мен, но нищо не казват. Сестрите ти да са мъртви? Някоя или всичките. Не е възможно. Джулиет сигурно лъже. Няма начин да не лъже. Освен ако не се е случила някаква трагедия…

И преди съм си мислила, че трагедията е твоята стихия. Ти си страстен и тъжен, като осъден на смърт, който може да висне на бесилката всеки ден, и се радва на редките безценни мигове с жената, която обича. Когато за първи път бяхме заедно, след като разбрахме, че чувствата са взаимни, че никой от нас не е по-влюбен от другия, аз смотолевих като пълен идиот: „Това е невероятно. Не мога да повярвам, че няма някаква уловка.“

Ти ме погледна, сякаш бях полудяла. „О, има и още как“, каза ти.

— Чудя се кой ли размаза мозъка на Робърт — мърмори с приятелски тон Джулиет, сякаш обсъжда последното развитие на събитията в някоя сапунка. — Ти не си, нали? Ти обичаш Робърт. Никога не би го наранила.

— Точно така. — Не може да ми се подиграва за нещо, с което се гордея. — Ти си го направила. Всички знаят, че си ти. Робърт знае. Когато дойде на себе си, ще каже на полицията, че си била ти. Преднамерено ли се опита да го убиеш? Или се скарахте и нещата излязоха извън контрол?

Джулиет пуска широка усмивка към сержант Зейлър.

— Да не сте я обучавали? Говори все едно, че е някой от вашите. — После се обръща към мен. — А може и да си. Не знам какво работиш. Ченге ли си?

— Не.

— Хубаво. Нямаше да понеса повече ирония. — Джулиет се накланя напред. — Защо обичаш моя съпруг?

— Какво искаш да кажеш?

— Прост въпрос ти задавам. Робърт е сравнително привлекателен, предполагам, дори сега, макар да е малко по-надебелял. Беше по-слаб, когато се запознахме. Но нима е достатъчно само физическото привличане? Досега сигурно си забелязала какъв нещастник е, при това стиснат.

— Във вторник дадох показания за извършено изнасилване — казвам й аз, като се опитвам да не гледам към сержант Зейлър и Уотърхауз. — Излъгах, че Робърт ме е изнасилил, за да накарам полицията да се залови с издирването му.

— Ти наистина си откачила — отбелязва Джулиет.

— Откъде знаеш подробностите, които съм писала в показанията?

Тя се усмихва.

— Защо излъга, че той те е изнасилил? Защо не каза, че те е пребил или ти е задигнал чантата?

— Изнасилването е най-лесно за фалшифициране — отговарям аз накрая. Често ме е вбесявала идеята, че освен жени, които се преструват, че не са били изнасилени, може да има и жени, които се преструват, че са били. — Нямах синини, така че не би могъл да ме е пребил.

— Само дето не си излъгала — казва Джулиет. — Ти наистина си била изнасилена. Но не от Робърт. Знам с абсолютна точност какво ти се е случило. Сцена по сцена, кадър по кадър. — Джулиет наподобява звук от щракане и се прави, че натиска копче на фотоапарат.

— Това е невъзможно — произнасям аз веднага щом намирам сили да проговоря. — Освен ако полицаите са ти прочели моите показания.

Тя сякаш изведнъж загубва търпение.

— Никой не ми е показвал нищо. Виж, може да не ти отговарям на всички въпроси, но не те лъжа. Когато ти отговарям, казвам истината.

— Искаш ли да прекратим разговора, Наоми? — пита ме сержант Зейлър. — Можеш да спреш, когато поискаш.

— Добре съм — уверявам я аз. И тази леденосдържана жена, напомням си аз, е същата Джулиет, която се е притеснявала да вдига телефона, била е прекалено безволева да научи как се работи с компютър, жената, която те е накарала да не ходиш в командировки с преспиване, защото не понасяла да стои сама в къщата.

Споменът за всичко, което си ми казвал за нея, оформя следващата ми реплика.

— Променила си се. Била си плаха и нервна, по-рано си се страхувала от собствената си сянка, разчитала си на Робърт за всичко.

— Така беше — усмихва се тя. За нея това е игра, която при това й доставя удоволствие.

— Сега не изглеждаш такава — казвам аз.

— Ами… как да го кажа… получих неподозирани сили. — Тя се изкикотва и поглежда към сержант Зейлър, сякаш се надява да й е направила впечатление.

— Как? Като смаза главата на Робърт с тухла ли? — питам аз.

— Травмите на Робърт са причинени от камък, изпълняващ ролята на подпирачка на врата. Тези симпатични полицаи не са ли те запознали с основните факти? Мои кървави отпечатъци има навсякъде по камъка. Но може да съм го вдигнала след нападението, нали? Съпругата открива мъжа си умиращ и обезумява.

— Човек, ако цял живот е бил слаб и страхлив, не може изведнъж да се превърне в хладнокръвен, пресметлив и уверен лъжец, каквато си ти сега — заявявам аз. — Дори да си изпусне нервите и да нападне съпруга си, защото е открила, че той си има любовница.

Джулиет изглежда отегчена и разочарована.

— Аз знам за връзката на Робърт с теб отпреди Коледа — казва тя. — Както справедливо отбеляза ти, бях напълно зависима от него. И затова си държах устата затворена и търпях. Жалка съм била, нали?

— Тогава защо нападна Робърт миналата седмица? Да не би да ти е казал, че те напуска заради мен? Това ли те накара да пожелаеш смъртта му?

Тя мълчаливо разглежда ноктите си.

— Права си — отронва тя. — Ако някой е бил жалък страхливец цял живот, много малко вероятно е да промени изцяло характера си, дори и след като е станало нещо важно в живота му.

— Какво искаш да кажеш? Че не си била жалка страхливка цял живот ли?

— А — Джулиет затваря очи. — Не бих казала, че се доближаваш до истината точно, но все пак успя да излезеш от границите на Арктика и там, където си сега, е малко по-топло.

— Правила си се на слаба и безпомощна — изказвам на глас предположението си. — Ти си от ония жени, които не понасям — напълно способни да се грижат за себе си, но моментално възприемат ролята на безпомощни, когато се появи някой мъж. Накарала си Робърт да си мисли, че имаш нужда от него, защото си знаела, че иначе ще те изостави!

— О, боже. Боя се, че се върна обратно при студа и снега заедно с Ърнест Шакълтън и Робърт Фалкън Скот^[1]. Може да те няма за известно време. — Джулиет поглежда към младши следовател Уотърхауз. — Правилно ли цитирах имената?

— Да не би да ти е харесвало да не работиш? — не отстъпвам аз, защото имам чувството, че най-сетне съм на прав път. — По-лесно ли ти беше да си стоиш вкъщи и да експлоатираш Робърт?

— Аз обичах работата си, преди да престана да работя — казва Джулиет. Лицето й леко се изкривява.

— Какво работеше?

— Работех с глина. Правех къщички.

Зейлър и Уотърхауз си записват.

— Виждала съм ги. Засипала си всекидневната с тях. Ужасно са грозни. — Ушите ми силно бучат, докато се опитвам да не си представям хола на Джулиет. Твоят хол.

— Нямаше да мислиш така, ако направя копие на твоята къща — отбелязва Джулиет. — Това правеха хората: поръчваха ми да им направя модел на къщата им. Обожавах работата си — улавянето на всеки детайл ми доставяше удоволствие. Мога и на теб да ти направя. Сигурно ще ми позволят да работя в затвора. Ще ми разрешите, нали, сержант Зейлър? Иска ми се отново да започна. Ето какво ще ви кажа: ако и тримата ми донесете снимки на вашите къщи, от различни ъгли, отпред, отзад и отстрани, ще направя модели на всички ви.

— Защо си престанала да работиш, като толкова ти е харесвало? — питам аз.

— Добре дошъл у дома, господин Шакълтън. — Тя се хили. — Загуби няколко пръста на краката от замръзване, но поне не си мъртва. Седни до огъня, по-добре ще ти стане.

— Какви дивотии бръщолевиш?

Тя се залива от смях, като вижда как се ядосвам.

— Толкова е забавно. Все едно съм невидима. Мога да създам пълен хаос и никой нищо не може да направи.

— Само дето могат да те оставят да изгниеш в затвора — припомням й аз.

— Аз ще съм си добре в затвора, благодаря. — Обръща се към сержант Зейлър. — Мога ли да работя в библиотеката на затвора? Може ли да съм тази, дето бута количката с книгите и обикаля килиите? По филмите винаги се отнасят с известно уважение към затворниците, изпълняващи тази длъжност.

— Защо се държиш така? — питам я аз. — Ако наистина не ти пука, че ще те затворят до края на живота ти, защо не кажеш на полицията каквото те питат: ти ли се опита да убиеш Робърт и защо?

Джулиет повдига прекалено оскубаните си вежди.

— Е, има един лесен отговор: заради теб. Затова не разкривам всичко като послушно дете. Нямаш представа как твоето съществуване, твоето място в живота на Робърт променят всичко.