Софи Хана
Ранима близост (15)

13

Четвъртък, 6 април

Сержант Зейлър отключва вратата на килията ми. Опитвам се да стана и разбирам колко съм изтощена едва когато коленете ми се подгъват и нещо започва да дрънчи в главата ми. Преди да успея да подредя хаоса от мисли под формата на въпрос, сержант Зейлър казва:

— Робърт е добре. Кръвоизливът е спрял, отокът спада.

Тази новина ми е достатъчна, за да усетя прилив на сили.

— Искате да кажете, че ще се оправи ли? Ще се събуди?

— Не знам. Лекарят, с когото разговарях току-що, каза, че при черепно-мозъчни травми нищо не може да се прогнозира със сигурност. Съжалявам.

Трябваше да си знам: изпитанието далеч не е свършило. То е като безкрайна надпревара — правата бяла линия на финала се разпада на бял прах и се разпръсва, щом приближа, а като изчезне, съзирам нова линия в далечината. И хуквам към нея, задъхана, сякаш бягам на живот и смърт, и пак става същото. Едно чакане свършва, започва друго. Това ме съсипва повече, отколкото липсата на сън. Имам чувството, че в мен е затворено диво животно, което умира от желание да излезе на свобода и в отчаянието си се клати напред–назад. Само да можех да намеря начин да успокоя мислите си, не бих имала нищо против да лежа будна цяла нощ.

— Заведете ме в болницата да видя Робърт — казвам аз, когато сержант Зейлър ме извежда в коридора.

— Сега ще те заведа в стаята за разпит — отвръща тя строго. — Трябва да поговорим, Наоми. Нужни са много обяснения и уточнения. — Раменете ми увисват. Нямам сила за нищо. — Не се тревожи — успокоява ме сержант Зейлър. — Няма от какво да се страхуваш, ако ни кажеш истината.

Изобщо не ме е страх от полицията. Там се подчиняват на правила, които разбирам и с някои малки изключения приемам.

— Знам, че ти никога не би наранила Робърт и не си го направила.

Залива ме вълна на облекчение и попива в уморените ми кости. Слава богу. Искам да попитам дали Джулиет те е наранила, но има срив в онази част от мозъка ми, която контролира речта и устата ми не ще да се отвори.

Стаята за разпит е боядисана в светъл коралов цвят и мирише силно на анасон.

— Искаш ли нещо за пиене, преди да започнем? — пита сержант Зейлър.

— Каквото и да е, само да е алкохол.

— Чай, кафе или вода — изрежда тя с по-строг глас.

— Само вода тогава. — Не се опитвах да се шегувам. Знам, че в полицията разрешават на хората да пушат. Виждала съм по телевизията, а има и пепелник на масата пред мен. Щом тютюнът и никотинът са разрешени, защо да не е разрешен и алкохолът? По света има толкова много недомислици, повечето плод на глупост.

— Обикновена или газирана? — мърмори под нос сержант Зейлър на излизане от стаята. Не мога да разбера ядосана ли е, или се шегува.

Щом оставам сама, и главата ми се изпразва. Трябва да обмислям отговорите си, да се подготвям, а аз какво правя — седя абсолютно неподвижно, докато тънката материя на съзнанието ми се опитва да се разтегне и да покрие пропастта между този момент и следващия.

Ти си жив.

Сержант Зейлър се връща с моята вода. Бърника из уреда на масата, който изглежда по-сложен от който и да е касетофон, макар че очевидно ще изпълнява такава роля. Щом заработи, Зейлър казва своето име, после моето, датата и часа. Кара ме да изразя нежеланието си да присъства адвокат. След като го правя, тя се обляга назад в стола си и казва:

— Ще спестя и на двете ни много време, като прескоча сценария с въпросите и отговорите. Ще ти опиша ситуацията такава, каквато я виждам аз. А ти ще ми кажеш дали съм права. Става ли?

Кимвам.

— Робърт Хауърт не те е изнасилил. Ти излъга за това, но по най-благородна причина. Обичаш Робърт и беше убедена, че за да не дойде на срещата с теб в „Травълтел“ миналия четвъртък, му се е случило нещо сериозно. Съобщи тревогите си на младши следовател Уотърхауз и на самата мен, но разбра, че ние не сме така сигурни като теб и не бяхме убедени, че Робърт е в опасност. За да превърнеш търсенето му в приоритетна задача за нас, ти смени тактиката — искаше да ни накараш да повярваме, че Робърт е агресивен и опасен и трябва да бъде намерен бързо, преди да нарани някой друг. От самото начало си възнамерявала да ни кажеш истината веднага щом го намерим. Това е била само временна лъжа — знаела си, че ще оправиш нещата, като кажеш истината накрая. — Сержант Зейлър спира, за да си поеме дъх. — Как се справям засега?

— Всичко е така, както го казвате. — Малко съм изненадана, че е успяла да прозре истината. Дали е говорила с Ивон?

— Наоми, твоята лъжа спаси живота на Робърт. Още един ден и той със сигурност щеше да е мъртъв. Налягането от кръвоизливите в мозъка щеше да го убие.

— Знаех, че така трябва да постъпя.

— Наоми? Ти по-добре гледай повече никога да не ме лъжеш. Това, че си била права за Робърт, не означава, че можеш да въвеждаш нови правила, когато ти скимне. Ясно ли е?

— Нямам причина да лъжа, след като вече сте намерили Робърт и той е в безопасност. Джулиет ли… се е опитала да го убие? Какво му е сторила?

— Ще стигнем и дотам — казва сержант Зейлър. Изважда пакет „Марлборо лайт“ от чантата си и запалва. Има дълъг маникюр, лакиран в тъмночервено, кожичката около ноктите е изгризана до кръв. — И така, щом Робърт Хауърт не те е изнасилил, кой го е сторил?

Думите й ме удрят като куршуми.

— Аз… Никой не ме е изнасилвал. Цялата история е измислица.

— Много сложна история. Театър, маса…

— Всичко е лъжа.

— Така ли? — Сержант Зейлър закрепва цигарата си на ръба на пепелника и скръства ръце, вперила в мен поглед през струйките дим. — Е, много въображение си вложила в тази лъжа. Защо е било необходимо да добавяш толкова чудати подробности — тържествена вечеря, легло с гравирани жълъди, плътна маска за очи? Защо просто не каза, че Хауърт те е изнасилил една нощ в „Травълтел“? Скарали сте се, той се е ядосал… и така нататък. Щеше да е къде-къде по-просто.

— Колкото повече конкретни детайли са включени в една лъжа, толкова по-убедителна става — обяснявам аз. — Една измислица трябва да съдържа толкова конкретни неща, колкото би съдържала и истината, ако иска да мине за истина. — Поемам си дълбоко дъх. — Една караница в „Травълтел“ нямаше да свърши работа — прекалено лично е, засяга само мен и Робърт. А аз исках да ви накарам да повярвате, че Робърт е заплаха за жените въобще, че е нещо като… извратено чудовище със склонност към извършване на ритуали. Затова измислих най-лошата история за изнасилване, която се сетих.

Сержант Зейлър бавно кима.

— Аз пък мисля, че си използвала точно тази история, защото е истинска.

Мълча.

Тя вади някакви листове от чантата си, разгъва ги и ги оставя пред мен. Един бърз поглед и ми става ясно какво представляват. Съдържанието им се надига към мен и започва да ме души, макар да избягвам да гледам думите. В гърлото ми засяда голяма буца.

— Много умно — казвам аз.

— Смяташ, че не са истински ли? Робърт не те е изнасилил, Наоми, но и двете знаем, че някой друг все пак го е направил. И който и да е той, е сторил същото и с други жени. Тези жени. Защо си мислеше, че си единствената?

Стягам се и поглеждам към листовете пред мен. Може и да са истински. Едно от писмата е малко неграмотно. И детайлите във всяко едно леко се различават. Не вярвам сержант Зейлър да ги е измислила. Защо да го прави? И както каза тя за моята история — прекалено сложно е.

— Някои жени отиват в полицията, след като са изнасилени — казва тя, сякаш води непринуден разговор. — Вземат им натривки. Сега, след като намерихме господин Хауърт, може да вземем проба от неговото ДНК. Ако е отговорен за тези изнасилвания, можем да го докажем. — Сержант Зейлър внимателно ме наблюдава.

— Робърт? — Този неочакван обрат ме обърква. — Той не би могъл да нарани никого. Вземете му проба, щом трябва. Няма да съвпадне с ничии… натривки.

Сержант Зейлър ми се усмихва приятелски. Но аз съм решена да не се поддавам на такива уловки.

— Ти би могла да бъдеш невероятен свидетел, ако поискаш, Наоми. Ако започнеш да ни казваш пълната истина, ще ни помогнеш да хванем това гадно лайно, което е изнасилило теб и тези жени. Не искаш ли да си получи заслуженото?

— Аз никога не съм била изнасилвана. Моите показания бяха лъжа. — Тая глупава крава, да не би да си мисли, че говоря така, за да преча на борбата й за справедливост? Не мога да призная заради себе си. Аз ще трябва да живея живота си докрай, а това мога да направя само като човек, на когото не се е случвало такова насилие.

Гледала съм безброй филми, в които хората изплюват истината, която отчаяно са крили, след лек или средно тежък психологически натиск от страна на следовател, психоаналитик или адвокат. Винаги съм смятала, че подобни хора трябва да са доста тъпи или е далеч по-слаба воля и издръжливост от мен. Но може би не става дума за издръжливост; може би самопознанието ми позволява да не се поддавам на уловките на сержант Зейлър. Знам как работи умът ми, затова знам и как да го защитя.

Пък и не съм единствената лъжкиня в стаята.

— Това са разкази за изнасилвания от интернет, които сте разпечатали — казвам аз. — Нямате никакви натривки. Няма как да имате.

Сержант Зейлър се усмихва. Вади още листове от чантата си.

— Погледни тук.

Сърцето ми се свива. Започнала съм да се потя. Не искам да взема страниците от ръката й, но тя продължава да ги държи във въздуха пред мен. Току под брадичката ми. Налага се да ги взема.

Вие ми се свят, като поглеждам към напечатания текст. Показания, дадени пред полицията, като онова, което подписах пред младши следовател Уотърхауз във вторник. Показания за изнасилване, които по форма и съдържание приличат на моите. Почти във всяка грозна подробност. Разказите са два. И двете показания бяха дадени в присъствието на старши следовател Сам Комботекра от Криминалния отдел в Западен Йоркшир. Единият документ беше от 2003-а, а другият — от 2004 година. Ако не бях такава бъзла, ако бях съобщила за случилото се с мен, можеше да предотвратя нападенията срещу Прудънс Келви и Сандра Фрийгард. Не успявам да се спра да не погледна имената и така да придам лица на жертвите.

Две жени с имена, една, която е предпочела да остане анонимна, келнерка от Кардиф, която дава само първото си име — четири други жертви. Най-малко.

Не съм единствената.

За сержант Зейлър това си е работа, както обикновено.

— От къде Джулиет Хауърт знае какво ти се е случило? Тя знае всичко — всички подробности, които уж си измислила. Да не би Робърт да й е казал? Ти на него казала ли си?

Не мога да отговоря. Плача неутешимо, като жалко бебе. Земята под мен пропада и аз се нося в тъмнина.

— На мен нищо не ми се е случвало — успявам да промърморя. — Нищо.

— Джулиет иска да разговаря с теб. Не ще да ни каже дали тя е нападнала Робърт, нито дали е искала да го убие. Не иска нищо да ни каже. Ще говори единствено с теб. Ти какво мислиш?

Разпознавам думите, но смисълът им не стига до мен.

— Ще говориш ли с нея? Може да я попиташ откъде е разбрала, че си била изнасилена.

— Лъжеш! Ако тя знае, значи вие сте й казали. — Бедрата ми са целите в пот. Изпитвам слабост, сякаш ще повърна всеки момент. — Искам да видя Робърт. Трябва да отида в болницата.

Сержант Зейлър слага твоя снимка на масата пред мен. Сърцето ми блъсва толкова силно, все едно някой ме е ударил с камшик или поне аз така си го представям. Искам да докосна снимката. Кожата ти е сива. Не мога да видя лицето ти, защото е обърнато настрани. Вижда се най-вече кръв — червена по краищата, черна и съсухрена в средата.

Радвам се, че ми показаха тази снимка. Каквото и да ти се е случило, аз искам да знам. Искам да съм колкото се може по-близо до теб.

— Робърт — прошепвам аз. По лицето ми се стичат сълзи. Трябва да отида в болницата. — Джулиет ли е направила това?

— Ти ми кажи.

Аз зяпвам сержант Зейлър — не проумявам: два различни разговора ли водим, в две различни реалности ли живеем? Не знам кой го е сторил. Нямам никаква представа. Ако знаех, щях да го убия. Единственият, който според мен би могъл да те нападне, е жена ти.

— Може би ти си наранила Робърт. Да не ти е казал, че всичко е свършило? Да не би да е посмял да престане да те обича?

Тази абсурдна хипотеза ме вбесява.

— Тук всички следователи ли са толкова тъпи, колкото си ти? — озъбвам се аз. — Няма ли някаква програма за приемане на кандидати за следователи с висше образование? Май четох някъде нещо такова. Не може ли да говоря с дипломирано ченге?

— Говориш с дипломирано ченге с научна титла „доктор“.

— Доктор по какво? По слабоумие?

— Ще ни трябва ДНК проба от теб, за да я сравним с намереното от криминалистите на местопрестъплението, където господин Хауърт е бил нападнат. Ако ти си го направила, ще го докажем.

— Добре. В такъв случай скоро ще разберете, че не съм. Радвам се, че не разчитаме единствено на интуицията ти, защото тя, изглежда, действа с точността на…

— Слънчев часовник на тъмно? — предположи сержант Зейлър. Подиграва ми се. — Ще говориш ли е Джулиет Хауърт? Аз ще присъствам през цялото време. Няма да има опасност за теб.

— Ако ме заведеш да видя Робърт, ще говоря с Джулиет Хауърт. Ако не, никакъв шанс. — Отпивам глътка вода от чашата си.

— Странна птица си — измърморва тя под носа си. Но не казва „не“.