Софи Хана
Ранима близост (10)

9

5 април 2006

Днес Джулиет Хауърт беше облечена в пеньоар от лилав сатен, когато отвори вратата. По едната страна на лицето й имаше гънки от лежане върху възглавница. Беше три и половина следобед. Не изглеждаше болна; не се и извини за външния си вид, нито изглеждаше притеснена, че я бяха заварили по нощница посред бял ден, както би се притеснил Саймън например.

— Госпожо Хауърт? Пак съм аз — младши следовател Уотърхауз.

— Не можеш да ми се наситиш, а? — усмихна се тя през прозявка. Вчера бе груба и неучтива. Днес като че ли появата на Саймън я забавляваше.

— Онзи адрес, който ми дадохте в Кент… Излъгали сте ме. Вашият съпруг не е там.

— Съпругът ми е горе — заявява тя, навежда глава напред и леко се залюлява, хванала се за месинговата дръжка на вратата. Поглежда Саймън предизвикателно изпод бретона си. Да не се опитваше да намекне, че двамата с Робърт Хауърт са правели секс, а Саймън ги е прекъснал?

— Ако това е вярно, бих искал да поговоря с него. След като ми обясните защо излъгахте за Кент.

Усмивката на Джулиет става по-голяма. Все едно е решила да докаже на Саймън, че каквото и да каже, не може да я разтревожи. Запита се защо така видимо се бе подобрило настроението й в сравнение с вчера. Дали защото Робърт се беше върнал?

Тя се обърна и викна:

— Робърт! Приведи се в приличен вид. Един полицай иска да те види.

— Съпругът ви никога не е бил на „Данишър Роуд“ двайсет и две в Сисингхърст. Хората на този адрес не го познават.

— Аз израснах на този адрес. Това бе домът ми като дете. — Джулиет изглеждаше доволна от себе си.

— Защо излъгахте? — попита отново Саймън.

— Ако ви кажа, няма да повярвате.

— Пробвайте и ще видим.

Джулиет кимва.

— Изведнъж ми се прииска да ви излъжа. Без причина, просто така ми хареса. Видяхте ли, казах ви, че няма да ми повярвате, и ето че не ми вярвате. Но това си е чистата истина. — Тя развърза колана на кръста, загърна се по-плътно с пеньоара и отново върза колана. — Когато ви видях отначало, си помислих, че по всяка вероятност и днес ще излъжа. Нямаше нужда да ви казвам, че Робърт е горе. Но после размислих и реших да ви кажа.

— Наясно ли сте, че възпрепятстването на работата на полицията е подсъдно?

Джулиет се изхили.

— Абсолютно. Иначе изобщо нямаше да е забавно.

Саймън се почувства скован и смутен. Нещо в тази жена му пречеше да разсъждава правилно. Тя създаваше впечатлението, че знае много повече за неговите мисли и действия, отколкото самият той знаеше. Дали очакваше да я отмести и да мине покрай нея, за да се качи горе да търси съпруга й, или очакваше да продължи с въпросите си да изобличава очевидните й лъжи? При разговора на Саймън с Наоми Дженкинс вчера тя също най-спокойно призна, че е лъгала. Този Робърт Хауърт да не би да си пада по жени, които лъжат?

Саймън не повярва, че Хауърт е в къщата. Той не отговори на подвикването на съпругата си да се приведе в приличен вид. Джулиет продължаваше да лъже. Саймън изпитваше нежелание да влезе в къщата и да й позволи да затвори вратата зад него. Нещо му подсказваше, че може и да не излезе невредим. Не вярваше Джулиет Хауърт да го нападне физически, но въпреки това му беше трудно да се застави да влезе в къщата, а се налагаше. Днес тя без всякакво съмнение искаше той да влезе, точно както вчера без съмнение бе решена да не го пуска вътре за нищо на света.

Как му се искаше Чарли да е тук! Много я биваше да разгадава поведението на други жени — беше истински специалист в това отношение. Саймън можеше да поговори с нея и за Наоми Дженкинс, за начина, по който бе променила показанията си. Но Чарли беше в отпуска. А и му беше сърдита, колкото и да се стараеше да го скрие. Саймън изведнъж се сети за този факт, едновременно озадачен и объркан. Какво толкова бе казал? Че може да се обади на Алис Фенкорт, ей така, да види как е. Чарли едва ли би могла да има нещо против, след всичкото това време. Пък и нямаше право да му се цупи. Не му е гадже и никога не му е била. Същото важеше и за Алис, помисли си Саймън е едва доловимо съжаление.

— Сега може да ви се вижда смешно — каза той на Джулиет Хауърт, — но едва ли ще ви се струва така, когато ви откараме в затвора и видите килията си.

— Знаеш ли какво? Може и да си прав. Може и да си прав — смотолеви тя и се облегна на касата на входната врата.

Саймън сложи ръка на рамото й и я бутна настрани. Джулиет не се възпротиви. Той тръгна нагоре по стълбите. Пътеката под краката му беше осеяна с малки бели точки и петънца. Саймън се зачуди от какво са. Наведе се да пипне едно от петната — беше като тебешир.

— Препарат за петна — обясни Джулиет. — Никога не си правя труда да го почиствам с прахосмукачката, след като изсъхне. Ама по-добре бял прах, отколкото петна.

Саймън не поиска разяснения. Продължи да се качва по стълбите — искаше да е далеч от нея. Някъде по средата на стълбището усети неприятна миризма, която се превърна в истинска воня на най-горната площадка. Позната смрад: на кръв, изпражнения и повръщано. Саймън усети как стомахът му се сви. Космите на ръцете му настръхнаха. Пред него имаше затворена врата, а по-надолу в тесния коридор се виждаха още две врати, които бяха полуотворени.

— Намерихте ли Робърт? — провикна се Джулиет с напевен глас. Саймън потрепери. Представи си думите й като пипала, които се увиват около него и го дърпат в странния изкривен свят, който тя обитаваше. Затвори очи за секунда, след това натисна дръжката на затворената врата. Не беше заключена и съвсем леко се отвори. Ужасната смрад го удари право в лицето и той с мъка се удържа да не повърне. Видя хаос от цветове и ужас, посивяла кожа, изкривено от болка лице. Прауст го беше предсказал. До края на седмицата ще разследваме убийство, помни ми думата.

Мъжът без съмнение беше Робърт Хауърт. Беше гол и лежеше на една страна върху двойно легло. Кръвта от раната на главата беше попила в чаршафа и засъхнала. Едната му ръка висеше от леглото, на пода до пръстите се търкаляха очилата му — едното им стъкло липсваше, а другото беше спукано.

Саймън забеляза в единия ъгъл на стаята голяма каменна подпирачка за врата с формата на топка за ръгби. Горният й ръб беше тъмен и лепкав от кръв и сплъстена коса. В съзнанието на Саймън изникна неканеният образ на зло дете, стиснало кукла с размазано лице, и той потрепери. Постави пръсти на китката на Хауърт — по-скоро защото такава беше процедурата, а не защото таеше някаква надежда. Отначало си помисли, че си е въобразил, когато усети едва доловимия пулс. Не може да бъде. Сивата кожа, кръвта и засъхналата мръсотия по тялото на Хауърт — нямаше как да изглежда по-мъртъв. След няколко секунди Саймън се убеди, че пулсът на Робърт не беше игра на въображението му. Биеше. Робърт Хауърт бе още жив.

 

 

— Дай една целувка, сержант — прошепна Греъм и докосна с устни врата на Чарли. Бяха в нейното легло в бунгалото, полуоблечени, скрити под завивката. — Твоите подчинени „сержант“ ли ти викат? Или „госпожо“ — като в оня сериал „Главен заподозрян“?

— Шшт! — изшътка му Чарли. — Ами ако Оливия се събуди? Не може ли да отидем у вас? — Не се беше натискала с някого, докато сестра й бе в същата стая, откакто двете бяха на по петнайсет и тринайсет съответно. Колко смахнати бяха онези тийнейджърски купони, сега като си помисли: десетки двойки, пръснати из нечия мъждиво осветена всекидневна, се опипват и пъхат ръце под дрехите на другия на фона на някое парче на „Ултравокс“ или „Кюриосити килд дъ кет“.

— У нас ли? И дума да не става — дъхът на Греъм погъделичка ухото й. — Кракът ти няма да прекрачи прага ми, докато не дойде време Стеф да се развихри за следващото пролетно почистване. Ще припаднеш, като видиш колко съм разхвърлян.

— Значи Стеф чисти не само бунгалата, ами и къщата ти?

— Да. Тя е моята лична система за сметопочистване. Моето кошче за боклук у дома и на работа. Както и да е, да забравим за нея. Тялото ти и без това не ми дава да мисля за друго освен за него…

Колко странно, помисли си Чарли — усещаше допира на Греъм, чуваше гласа му, а почти не го виждаше. В бунгалото цареше непрогледна тъмнина, която й напомняше, че се намира сред природата. Дори в провинциално градче като Спилинг нощното небе никога не беше чисто черно, а наподобяваше цвета на тъмнокафява гъба. Чарли беше споделила това с Греъм, след като излязоха от бившия хамбар, където се помещаваше спа центърът заедно с малко уютно барче, и тръгнаха опипом към бунгалото, препъвайки се по пътя. „Ние тук си имаме истински нощи — гордо заяви Греъм. — Никакво светлинно замърсяване.“ Интересен израз, помисли си Чарли. Досега никога не бе смятала светлината за замърсител, но разбираше какво има предвид Греъм.

Усети как голите му космати гърди се опират в кожата й. Не си падаше много по космати мъже, но можеше да го преглътне. Всичко друго в него я привличаше. Ако двамата излизаха заедно, хората можеха да кажат, че Греъм не е за нея. Тя се застави да мисли за него като за цялостна личност, а не сбор от определени телесни части: като за своето материализирало се въображаемо гадже. Обаче човекът имаше дълги мускулести крака и красив задник — Чарли просто не можеше да не го забележи. Веднъж Колин Селърс я беше обвинил, че когато става дума за секс, разсъждава като мъж. Това определено не е лошо. Защо трябва да се усложняват нещата? По-добре да има чисто сексуална връзка с мъж, който изглежда като Греъм, отколкото всяка нощ да реве по липсата на каквато и да е връзка с някой като Саймън Уотърхауз, който слага червено вино в хладилника и дори не може да си намери кой да го подстриже свястно.

Греъм нежно дърпаше фланелката на Чарли и мърмореше под нос:

— Изобщо не знам как да го сваля това…

Тя се засмя тихичко — беше й ясно, че той бе свалял повече дрехи, отколкото имаше в гардероба й, но Чарли нарочно му пречеше. Тя знаеше, че Греъм няма никакви съмнения за крайната цел, към която се бяха запътили. Което беше добре. Напомняше й — по-скоро по начина на действие, отколкото по външен вид — на Фоли, черния лабрадор на родителите й, който скачаше върху Чарли и въодушевено я ближеше всеки път, когато му се отдадеше случай. Тя реши да запази това сравнение за себе си. Греъм изглеждаше доста дебелокож, но човек никога не знае.

Помогна му да свали бельото й.

— Мисля, че не съзнавате напълно колко сте секси, госпожо — прошепна Греъм, прокарвайки нежно пръсти по тялото й. — Или пък да ти викам „шефе“?

— Без коментар.

— Червилото ти, дънките…

— Обикновени стари дънки.

— Именно.

Чарли се опита да го целуне, но той се дръпна, за да каже:

— Сто пъти по-секси си от Хелън Мирън…

— Има ли някаква конкретна причина да ме сравняваш точно с нея?

— … и от онази сбръчкана руса мацка от „Сметката“, и онази от „Мълчалив свидетел“.

— И от Тревор Ийв от „Да събудиш мъртвец“? — предположи Чарли.

— Не, тази е по-секси от теб — отсече уверено Греъм. Чарли се засмя и той запуши устата й с ръка. — Внимавай, ще събудиш кака си.

— Тя е по-малка от мен всъщност.

— Тогава защо й позволяваш да те командори?

Мобилният телефон на Чарли започна да звъни. Беше си избрала едно парче на Еминем за рингтон — „Риъл слим Шейди“. Голяма грешка. Колкото по-дълго звънеше, толкова по-силен ставаше звукът.

— По дяволите! — изсъска тя, докато ровеше в тъмното и вадеше какво ли не от чантата, само не и телефона. Напипа го точно когато спря да звъни.

Светлина изпълни стаята. Чарли примигна и се обърна да погледне Греъм. Предположи, че той е светнал, за да й помогне да намери телефона, но той продължаваше да си лежи, почти изцяло покрит със завивката, и сега изпъшка и се зави презглава. Страхотно, помисли си Чарли. Тъкмо когато имам нужда от герой, който да се втурне да ме спасява. Стегна се и се обърна да погледне нагоре.

Оливия беше дръпнала завесата настрани и примижала се взираше през дървените перила, отделящи нейния полуетаж. Беше облечена в пижама тип кимоно с щамповани големи цветове по плата и изглеждаше напрегната и съвсем будна — явно не се беше събудила току-що.

— Да, чух всичко — потвърди тя. — Не че ви е грижа.

— Защо не каза нещо? — попита Чарли, докато нахлузваше бикините си, а после и блузата. Как можа пак да ми се случи, помисли си тя и болезнен спомен изплува в съзнанието й — двамата със Саймън на купона за четирийсетия рожден ден на Селърс. Ядоса се на Оливия за това, че бе постъпила така, макар сестра й да не знаеше нищо за случилото се на онзи купон. Едно от малкото важни неща, които Чарли не й бе разказала. — Защо се правеше на заспала?

— А ти защо не провери дали спя, или не, преди да започнеш да правиш секс в моята спалня?

— Това не е твоята спалня! Твоята спалня е там горе. Тук е моята спалня. — Гневът на Чарли избухна като експлозия от фойерверки и блокира всяка друга мисъл. Забрави дори че Греъм беше до нея, докато той не подаде глава изпод завивката.

— Май съм попрекалил с неканеното си присъствие обади се той. — Сега ще ви оставя на мира, мили дами.

— Никъде няма да ходиш — тихо му каза Чарли.

— Стой си. — Оливия се изправи и започна да хвърля дрехите си в куфара. — Чарли иска да бъде с теб, не с мен. Аз ще си тръгна. Една подобна гнусна нощ ми стига. Как ли пък не бих прекарала цяла седмица в ролята на излишната, докато вие двамата всяка вечер се натискате без капка мозък в главата. — Тя нахлузи дългото си бежово палто върху пижамата — изглеждаше сякаш бе тръгнала на купон с маскаради и костюми.

— Полунощ е — викна Чарли. — Къде отиваш?

— Ще взема такси до Единбург. Не ми пука колко ще струва. Имам и телефон. Поисках номера от барманката, докато на вас ви течаха лигите един по друг тази вечер и въобще не ми обръщахте внимание. Планирах бягството си.

— Това е моя грешка — обади се пак Греъм. — Непоправим съм в желанието си да отклонявам хората от правия път…

— Остави я да си върви, като иска — тросна се Чарли.

— Никой не може да ме оставя да си вървя или да ме спре — уморено каза Оливия. — Тръгвам си и това е.

— Чакайте малко — намеси се отново Греъм. Посегна към дънките си и извади мобилен телефон от задния джоб. Чарли и Оливия го гледаха, докато натискаше бутоните.

— Стеф, една от дамите в номер три има нужда от превоз до Единбург. След малко ще дойде на изхода, ще се оправиш ли? — Лицето му помръкна, докато слушаше отговора. — Ами облечи се де. Спешно е.

Чарли бе успяла да види Стеф тази вечер. Слугинята. Греъм й каза това право в лицето и после й намигна. Тя опита да се усмихне. Чарли реши, че зад тази усмивка се крие сложна предистория. Заключението й бе, че Греъм и Стеф бяха спали заедно.

Външният вид на Стеф я беше изненадал. Сутринта Греъм я бе описал като селско момиче и Чарли си я беше представила с червени бузи и загорели дебели прасци и глезени. Всъщност Стеф бе стройна и бледа, с подстригана на етажи кестенява коса, боядисана на кичури в златно, оранжево и червено.

— Тая да не е ходеща реклама на оцветители за латекс? — прошепна тогава Оливия.

Чарли не бе сигурна, че иска точно Стеф да откара сестра й.

— Лив, не бързай да тръгваш посред нощ. Късно е. Защо да не го обсъдим утре сутринта?

— Защото ти нямаш време да разговаряш с мен, понеже си прекалено заета да се подмазваш на всяко нещо, дето има пенис. Ето защо! — Оливия затропа надолу по стълбите с високите токчета на сандалите си марка „Маноло Бланик“, помъкнала куфара си.

— Извинявай, Оливия, никога не бих дошъл тук, ако знаех, че ще ти проваля почивката — обади се Греъм.

Тя не му обърна внимание, погледът й се спря върху Чарли.

— Докога смяташ да я караш така? Да се чукаш с всяко нещо, дето мърда, само и само да докажеш нещо на проклетия Саймън Уотърхауз?

Чарли усети как страните и вратът й пламват.

— Имаш проблем, Чар. Време е да се справиш с него. Защо не престанеш с опитите да запълниш празнината в теб… откъм неподходящото отверстие и не идеш на психиатър или нещо такова?

Оливия блъсна вратата зад себе си и Чарли избухна в сълзи, скрила лицето си в ръце. Греъм я прегърна.

— Плача, защото съм бясна — обясни тя.

— Не се ядосвай. Горката дебеланка. Едва ли й е било много забавно да ни слуша как се мляскаме.

— Не обиждай сестра ми!

— Какво? Дори след като тя те обрисува като курва, а мен… чакай да не сбъркам, а, да — „нещо с пенис“? — Пое риска да пусне една усмивка.

Чарли се засмя против волята си, макар да продължаваше да плаче.

— Трябва ли да измисляш прякор на всичко и всеки? Аз съм „госпожо“, Стеф — „слугинята“, Оливия пък вече е „Горката дебеланка“…

— Извинявай. Честно. Просто се опитвах да разведря атмосферата. — Той погали Чарли по гърба. — Утре ще се разберете. Стеф ще ни каже в кой хотел е отседнала. Аз ще те закарам до Единбург и двете можете да се целунете и да се сдобрите. Става ли?

— Става. — Чарли извади цигари и запалка от чантата си. — Ако ми кажеш, че това бунгало е за непушачи, ще ти разбия главата.

— Не бих посмял, госпожо. Шефе.

— Всички тия работи, дето Лив ги наговори за мен…

— Просто си изкарваше яда, защото се почувства изолирана. Вече не помня какво каза.

— Благодаря ти. — Чарли стисна ръката на Греъм. Слава богу, помисли си тя: джентълмен. Въпреки това вече бе немислимо да прекара нощта с него, не и докато думите на Оливия кънтяха в главата й: „Престани да запълваш празнината в теб… откъм неподходящото отверстие.“ Кучка.

— Чарли, стига си се притеснявала — прошепна Греъм. — Двете с Горката дебеланка сте здраво свързани. Личи си. Не се срещат често сестри и братя, които да са в такива добри отношения като вас.

— Занасяш ли се?

— Не, говоря съвсем сериозно. Крещите си една на друга. Това е добър знак. Аз с моя брат не съм разговарял истински от години.

— Нали каза, че сте работели заедно.

Греъм изведнъж помръкна.

— И още работим. Въпреки всичко, но бедата е там, че той дава всичко от себе си, за да съсипе бизнеса. От нас двамата аз съм разумният и предпазливият…

— Малко ми е трудно да го повярвам — подразни го Чарли.

— Така е. Не поемам глупави рискове, когато не можем да си ги позволим, защото искам да успеем. Така че аз градя, а той руши или поне се опитва.

— Как тогава продължавате да работите заедно, ако не си говорите? — попита Чарли.

Греъм опита да се усмихне, но загрижените бръчки останаха врязани в челото му.

— Ужасно е нелепо. Ще ми се смееш, ако ти кажа.

— Кажи де.

— Използваме слугинята като гласова поща. — Греъм поклати глава. — Както и да е — въздъхна той, наведе се и се опита да дръпне Чарли обратно в леглото. — Да не говорим повече за семейните си проблеми. Бунгалото вече е на наше разположение. Хайде да се натискаме без капка мозък в главата, както предложи сестра ти. А утре ужасно разкаяни ще идем да я видим.

— Греъм — Чарли избягна целувката му. — Според мен бунгалата ти са прекрасни. Вечерята днес беше невероятна и спа процедурите не отстъпваха на предлаганото в който и да е хотел. Мисля, че бизнесът ти ще се развива. Дори некомпетентният ти брат няма да е в състояние да го съсипе, защото това място винаги ще ти носи печалби.

— Така ли, сержант? Хей, хрумна ми страхотна идея. Щом като ти е харесала вечерята толкова много, ще се обадя на слугинята и ще поръчам закусчица в леглото за утре сутринта. — Той посегна отново към мобилния си.

— Недей! — викна Чарли и го сграбчи за ръката. — Тя е с Оливия!

— О, да. Майка му стара! Няма да изглеждаме много разкаяни утре, ако още отсега мислим за утрешния пудинг и препечени бисквитки. Мням.

— Някой ми звъня — сети се изведнъж Чарли. Беше забравила покрай разразилата се драма, че телефонът й бе звънял и беше предизвикал скандала с Оливия. Ами ако не бе звъннал? Дали Оливия щеше да си лежи будна и възмутена, слушайки как Чарли и Греъм правят секс?

— Може да почака, нали? — попита Греъм.

— Чакай поне да видя кой е.

— Нали нямаш други дебели страшни сестри, шефе?

— Не я обиждай!

Чарли натисна копчето за пропуснати разговори и видя името на Саймън. По дяволите. Никога не би й звънял по време на отпуската, ако наистина не беше нещо сериозно. Саймън беше педантичен в уважението си към личното пространство на другите — чак прекаляваше, никой нормален човек не би искал, нито би имал нужда от чак такова страхопочитание към личното му пространство.

— Налага се да проведа един бърз разговор — каза Чарли. — Съжалявам, служебно е. Ще изляза навън. — Навлече палтото си, пъхна крака в маратонките и ги подпети. — Почакай ме тук.

— Май ще трябва, гол съм. И побързай да не взема да заспя, докато се върнеш. Като уморен, преработил се съпруг от някой телевизионен филм, чиято съпруга се бави твърде дълго в банята да се разкрасява. Можеш да се изправиш над мен и да се усмихнеш нежно.

— Какви ги дрънкаш? Ама че си смахнат.

— Ето, виждаш ли, вече се усмихваш нежно!

Чарли поклати глава объркана, взе цигарите, запалката и телефона и излезе. Греъм й харесваше. Наистина й харесваше. Беше забавен. И Оливия можеше да го хареса, ако Чарли бе постъпила малко по-умно. Ама че злополучна вечер. На всичкото отгоре и Саймън звъня, а тя пропусна обаждането му. За това й беше по-гузно, отколкото за Оливия. Запали „Марлборо лайт“ и дръпна дълбоко. От другата страна на полето се намираше сградата на рецепцията, където бе и офисът на Греъм. Прозорецът още светеше, но калната кола, която по-рано стоеше отпред, беше изчезнала. Малкото квадратче златистожълта светлина в прозореца, бледосиният екран на мобилния телефон на Чарли и оранжевото огънче на цигарата й бяха единствените светлинки, които се виждаха. Това място изглеждаше по-непознато от Испания.

Чарли погледна номера на Саймън на екрана и натисна бутона за повикване, като си репетираше думите, които щеше да каже, щом той вдигне телефона: „Бях достатъчно ясна, мисля, като заявих, че не искам никой да ме безпокои по време на отпуската ми.“ Но нямаше да го каже с прекалено остър тон.