Нора Робъртс
От пръв поглед (18)

Осемнадесета глава

Нужно бе известно време и известно разместване на графика, преди всички да успеят да се съберат на едно място по едно и също време. По молба на Джъстин се срещнаха в дома й. Според нея там всички можеха свободно да говорят и изказват предположения.

А след като всичките й най-близки хора щяха да се съберат под един покрив, най-добре да си направят голямо семейно парти.

Познаваше вкуса на мъжете си, затова маринова телешки пържоли, купи царевични кочани от любимата си сергия на пазара и набра пресни домати и чушки от градината си.

— Няма нужда да се суетиш толкова. — Уили Би седеше до плота в кухнята и белеше грах, който бе неговият принос за трапезата от собствената му малка градина. Мопсът послушно се бе сгушил под табуретката му.

— Хубаво е да се постарае човек. Лятото си отлетя, а ние почти не сме се събирали. А и така умът ми е зает с нещо. — Поръси с червен пипер платото с пълнени сварени яйца — едно от любимите предястия на Оуен. — Само като се замисля, Уили Би, просто усещах, че трябва да притежавам този хотел, чувствах го със сърцето си. А сега излиза, че има някаква връзка. Били Райдър. През цялото това време.

Въздъхна.

— Никога не съм задавала въпроси за предците си, или поне не много. Никога не ми е хрумвало да потърся нещо повече за тях.

— Живяла си своя живот, Джъстин. Имаше си Томи и момчетата, и Каролий.

— Знам го, а и винаги съм мислила за настоящето и бъдещето. И все пак, нали тъкмо аз настоявах да купим тези стари сгради? Значи, има нещо. Както и да е, Каролий не знае нищо повече от мен. Нито пък татко. Когато намерим онова, което търсим, ще положа повече усилия да науча нещо за онези, които са живели преди мен. Ти потърси своите предци някога, спомням си го.

— Беше ми интересно да разбера. — Поспря да чисти грах, за да почеше рижавата си брада. — Откъде в Шотландия са дошли, как са дошли тук — кои точно. И смятах, че Ейвъри трябва да научи. Може би съм си мислил, че след като няма здрава връзка със семейството на майка си, е хубаво да научи колкото може повече за моите предци.

— Ти си най-добрият татко на света. Никой не може да се мери с теб.

— Е, имам най-добрата дъщеря все пак. — Усмихна се над шушулките с грах, после се размърда на стола си, прокашля се. — Джъстин, нали не искаш да се женим или нещо такова?

— Виж ти, Уили Би Мактавиш. — Тя потрепна пресилено с мигли. Въпросът може и да бе дошъл изненадващо откъм лявото крило на терена, но тя знаеше как да улови топката. — Това е най-романтичното предложение, което някога е било изричано.

— Стига, Джъстин.

Тя се засмя, развеселена и трогната.

— Защо ме питаш?

— Не знам, не съм сигурен. Всички тези приказки за семейството, предполагам, а и твоето момче, моето момиче — плановете за сватбата. Ти си тук съвсем сама и не ме поглеждай така. Знам, че можеш да се грижиш за себе си и всичко останало. Но двамата с теб сме… сещаш се, от известно време.

— Харесва ми така. Ти си най-милият човек, когото познавам, и ако исках или имах нужда от брак, не бих се обърнала към никого другиго. Добре ни е и така, нали, Уили Би?

В отговор той пое ръката й.

— Ти си всичко на света за мен, Джъстин. Искам да го знаеш.

— Знам го и съм ти благодарна, че попита. Може би, като мине малко време, аз ще ти предложа.

— О, стига, Джъстин. — Той целият почервеня при мисълта за предложението й и отново я разсмя, затова се наложи да заобиколи плота и да го прегърне силно.

— Обичам те безкрайно, Уили Би.

Леко се дръпна, само колкото да впие устни в неговите. И Райдър влезе, следван от Глупчо по петите.

— Господи. — Заобиколи ги отдалеч и отиде право към хладилника за бира. — Господи — повтори той и отвори бутилката.

Тайрън скочи и леко затрепери, когато Глупчо отиде да го подуши.

— О, стига, Тайрън, Глупчо няма да те ухапе. — Но Уили Би стана от табуретката си и се наведе да успокои мъника и да погали Глупчо зад ушите.

— Къде е Хоуп? — попита Джъстин.

— Имаше да свърши някои неща. Ще дойде. — Със светкавична бързина — един мъж трябваше да е ловък в кухнята на майка си — той грабна едно от пълнените яйца.

— Имала ли е нови неприятности с онези хора в града?

— Не, а и не мисля, че ще има. Тази страница е затворена.

— Добре. Хайде, върви и изведи кучетата навън. Тайрън е свикнал с Финч и Къс. Скоро ще свикне и с Глупчо.

Райдър се подчини, като побутваше с върха на ботуша си неохотно тътрещото се кученце.

— Бекет и тайфата му тъкмо пристигнаха. И кучетата им.

— О, ами аз май трябва…

— Уили Би, остави това кученце да намери приятели — нареди му Джъстин. — Иначе ще го превърнеш в невротик.

— Всички са по-големи от него.

— А ти си по-голям от всички нас. Но никого не си наранил. — Тя отвори един шкаф и измъкна три пистолета за сапунени мехури, които вече надлежно бе заредила, и ги изнесе навън за момчетата.

Само след секунди се появи Клеър с голяма купа.

— Какво носиш? — попита Райдър, поемайки я от ръцете й. — Картофена салата? Ти си любимата ми снаха.

— И единствената, но не задълго. Скоро и Ейвъри ще се присъедини към мен. — Отиде и целуна Уили Би по бузата.

— Веднага седни тук и си почини.

— Ще го направя и ще почистя останалия грах.

— Добре тогава. Ще изляза и ще…

Клеър вдигна вежди, когато Уили Би забързано хукна навън.

— Тревожи се, че другите кучета ще тормозят онзи негов плъх с опулени очи.

— Няма, а и Тайрън е сладурче.

— Прилича на марсианец.

— Може би само малко. — Тя се зае да чисти грах, докато момчетата викаха, а кучетата лаеха навън. Смехът на мъжете заглушаваше всичко. — Върви и ти. Знаеш, че ти се иска. Аз съм добре тук. Ще се отдам на кратък отдих от лудницата.

— Щом казваш.

Наистина искаше да излезе навън, особено след като бе прибрал стария суперголям воден пистолет в цеха точно за такива случаи.

Когато Хоуп спря с колата си, навън се водеше ожесточена битка. Деца, кучета и възрастни мъже, всички подгизнали до кости, се сражаваха с най-различни водни пистолети.

Огледа предпазливо сражаващите се. Вероятно би могла да разчита, че момчетата няма да се целят в нея. Трябваше просто да заобиколи кучетата. Но отлично знаеше, че възрастните мъже рядко могат да устоят на нова жертва.

Внимателно слезе от колата и използва вратата за щит, докато се пресягаше към задната седалка.

И забеляза пламъка в очите на Райдър изпод мократа коса над челото му.

— Нося пай! — викна тя. — Ако аз се измокря, и той ще се намокри. Помисли за това.

Той свали пистолета си.

— Какъв е… — И останал уязвим, беше прострелян в гърба от най-младия воин във водната битка.

— Уцелих те здравата! — викна Мърфи, а после запищя от удоволствие, когато Райдър го подгони.

Хоуп се възползва от разсейването им и използвайки черешовия пай за щит, хукна право към входната врата.

— Всички навън са мокри до кости — обяви тя, после забеляза Ейвъри с чаша вино в ръка и навлечена с работна мъжка риза, стигаща под коленете й. — Пострадала си?

— Върнах си го с лихвите, но те се съюзиха срещу мен. На мъжете не може да се вярва.

— Сега вече всички са тук. — Джъстин прегърна Хоуп. — Уили Би, защо не излезеш да включиш скарата?

— Ами… — С кученцето в скута си, Уили Би погледна колебливо към вратата.

— О, ще се погрижа за това. Хоуп, сипи си нещо за пиене. — След тези думи Джъстин излезе навън. Любопитна, Хоуп отиде до прозореца и надзърна. Видя как Джъстин пуска водата и грабва градинския маркуч.

Насочи го към воюващите без предупреждение и без милост сред викове „Мамо!“ и „Бабо!“.

— Време за примирие. Грабвайте някакви сухи дрехи и се приведете в приличен вид. Ще ядем след около половин час.

Гардеробът може и да бе доста ексцентричен, но пък храната бе отлична. Имаше разговори за ресторанта, тъй като Ейвъри вече броеше последните дни. Обсъдиха строителните обекти, градските клюки, бебетата, както и предстоящата сватба.

След като раздигнаха чиниите, кучетата и децата хукнаха отново на двора след строго разпореждане да се ограничат със сапунени мехури и игра с топка.

— И така. — Джъстин се облегна на стола си. — Да ви кажа какво разбрах аз. Има стара семейна библия. — Тя потупа ръката на сестра си. — Каролий успя да я издири и научи, че е у чичо ни, брата на татко — Хенри. Чичо Ханк. Когато бащата на татко почина, чичо Ханк и жена му прибраха всичко. Някои хора са си такива. Само Бог знае за какво му бяха онези вещи, но напълни цял фургон с тях. На два пъти. И библията е била там. Тя е доста стара, така че ако Били е от семейството ни, името му ще е записано. Трябва само да си я вземем.

— Каза ми, че можем да я вземем назаем — намеси се Каролий. — След като я намери. Твърди, че я е прибрал на сигурно място, което вероятно значи, че е затрупана някъде.

— И изобщо няма да бърза да я изрови — продължи Джъстин. — Но говорих с братовчедка си, неговата дъщеря. Винаги сме се разбирали двете и тя ще го подсеща вместо мен. Междувременно, той изобщо не си спомня да е чувал за Джоузеф Уилям Райдър, както и татко ни. Но татко мисли, че е чувал дядо си да споменава за двама от неговите чичовци, които са се сражавали в Гражданската война, и май единият бил загинал при Антиетам. Но не мога да твърдя, че това е факт. Може просто татко да си спомня подобна история, само защото го попитах за това.

— Все пак е някакво начало — обади се Хоуп. Крайно незадоволително обаче. — Не можах да намеря никого с името Джоузеф Уилям Райдър в списъците с погребаните в Националното гробище.

— И аз не попаднах на нищо — добави Оуен. — Но има още много документи за преглеждане.

— Татко казва, че знае за стара пушка от Гражданската война, както и разни други вещи — гилзи от патрони, униформена шапка. Даже и стари гюлета — вметна Каролий. — Само че не е сигурен дали са семейно наследство, или просто са били изровени при оран във фермата. Много стари неща се намират при оран.

— Аз почти не помня фермата — каза им Джъстин. — Беше продадена, преди вие, момчета, да се родите. Сега там има построени къщи, а и Службата по националните паркове и резервати купи една част от мястото. Но татко казва — в това е сигурен — че е имало малко семейно гробище.

Хоуп се поизправи на мястото си.

— Във фермата ли?

— Хората някога са погребвали близките си в земята си, вместо в двора на църквата или на гробищата. Каза, че се стигало дотам по стар и изровен път, било заобиколено от дървета. Може още да е там.

— Мога да проуча — предложи Оуен. — Ако са ексхумирали телата, със сигурност има документи за преместването на гробовете.

— В старата ферма на Райдър. — Намръщен, Райдър се взираше в бирата си. — Има едно езерце. Малко.

— Татко каза, че са имали малък вир за гмуркане. Откъде знаеш за него?

— Излизах с едно момиче, което живееше в една от онези нови къщи. Има малко гробище, много старо. Заградено е с ниска каменна стена, има си и табела. От тези на парковата служба. Не съм обръщал голямо внимание. Повече се интересувах как да я накарам да се съблече и да скочи в езерцето.

— Защо не си ми казвал досега? — попита майка му.

— Обикновено не ти казвам за момичетата, които се опитвам да съблека. — Усмихна й се. — Мамо, бил съм сигурно на шестнайсет. Беше първото момиче, с което излизах на срещи, след като взех книжка. Как ли се казваше? Анджела… Бауърс, Бозън… нещо такова. Не успях да я убедя да се съблече, така че не продължи дълго. И изобщо не съм се сещал за това досега. Но помня, че си мислех, гадост, някои от тези мъртъвци тук са мои роднини, а после пак превключих към надеждата да я видя гола.

— Вниманието на мъжа не трае дълго на шестнайсет години — намеси се Бекет. — Освен ако не става дума за голи момичета.

— Още е там — каза си Джъстин. — Трябваше да знаем, Каролий.

— Татко много искаше да се отърве от фермата — напомни й сестра й. — Нямаше търпение да се махне от всичко, свързано с фермерството. Двамата с дядо много дълго не си говориха заради това. Нищо чудно, че не знаем.

— Сега знаем — прекъсна ги Оуен. — Ще идем да видим.

— Добре. — Джъстин стана. — Да натоварим децата и кучетата.

— Какво? — Оуен примигва насреща й. — Искаш да тръгнем сега ли?

— Какво му е на момента?

— Слънцето скоро ще залезе и…

— Значи, не бива да губим време.

— Ако изчакаме до утре, мога да ида аз, да огледам, да ви кажа какво…

— Защо изобщо си хабиш силите? — попита го Райдър.

След известно суетене, кратка пауза за обсъждане и голямо вълнение от страна на момчетата, които гледаха на това като на приключение, успяха да се натоварят в няколко коли и пикапа. Един от спорните въпроси бе относно кучетата и накрая оставиха Бен и Йода, с Къс и Финч за компания, намалявайки значително бройката.

Хоуп се озова на предната седалка в пикапа на Райдър, а Глупчо се бе излегнал помежду им.

— Щеше да е по-разумно да идем утре — отбеляза тя.

— В цялата история няма място за разум.

— Така е. И се радвам, че тръгнахме тази вечер. Той може да не е там или пък каменните плочи да са повредени. Може гробът изобщо да не е бил маркиран.

— Чудесно. Продължавай с положителното мислене.

— Само се подготвям за възможните варианти.

— Има възможност и да намериш това, което търсиш.

— Предполагам, че съм малко притеснена, че може да не намерим нищо, както и ако намерим.

Той свали едната си ръка от волана и се пресегна да улови нейната в жест, който изненадващо накара сърцето й да се разтупти.

— Престани и се отпусни!

Понеже рязката заповед бе в съзвучие с онова, с което бе свикнала, тя направи точно така.

— Всичко това е било част от фермата — каза й той, когато завиха по тиха улица с къщи, които бяха разположени достатъчно далеч една от друга, за да има място за просторни морави и множество сенчести дървета.

— Сигурно е било красиво. Само поля и ниски хълмове в далечината.

— Хората трябва да живеят някъде. А и тук не са застроили нагъсто, така че е добре. Имахме доста работа по време на строителния бум. Хората искаха допълнителни стаи, ремонтираха домовете си.

Тя се наведе напред.

— Това не е ли…

— Да, старата фамилна къща на Райдър във фермата. Строителният предприемач е бил достатъчно разумен да не я събаря, а да вложи малко пари в ремонта й — обзалагам се, че е спечелил доста след това.

— Красива е — тези каменни стени, дърворезбата по верандите. И е голяма. С красива градина и дървета. Сигурно са построили допълнително онази остъклена част, но е стилно. Хубаво място. — Тя го погледна за миг, докато подминаваха, после се извърна назад. — Влизал ли си вътре?

— Правихме малък ремонт вътре преди около три години. Нова кухня, две бани, добавихме и допълнителна стая над гаража. Както и онази остъклена веранда, която хареса.

— Какво усети?

— Тогава ли? Беше просто работа. Добра поръчка. Сега? — Той сви рамене. — Мисля, че разбирам за какво говори мама. Може би е трябвало да обърнем по-голямо внимание на тази част от миналото си, да изпитваме по-голямо уважение. Дядо ми направо мразеше фермата и беше съвсем ясно, че не се разбира със своя баща, така че аз не съм се замислял особено.

Отново зави и поеха по тесен, покрит с чакъл път.

— Това частна собственост ли е?

— Може би. Може и да е на парковата служба. Ще се оправяме, ако се наложи.

— Тук са се били, нали? Северът и Югът, момчета и мъже.

— Било е истински ад — каза той. — Виждаш ли там?

Забеляза малкото езерце, за което им бе казал, водата му изглеждаше тъмна и дълбока на гаснещата светлина. Папурът го заобикаляше отвсякъде с кафявите си кадифени главици, а зелените папрати на лятото бяха застлали тучен килим наоколо.

Отвъд него, преди дърветата да се сгъстят, се виждаше ниска каменна стена. Като онези, помисли си тя, които Били Райдър сигурно е вдигал. В средата стърчаха каменни надгробни плочи. Хоуп преброи шестнайсет — малки камъни, белязани от времето и природните сили, някои килнати към суровата земя.

— Изглежда самотно. Тъжно и самотно.

— Не мисля, че е много весело да си умрял.

Той спря пикапа, слезе и кучето го последва по петите. Когато Хоуп остана на мястото си, той заобиколи и й отвори вратата, докато и останалите от семейния конвой паркираха наоколо.

— Или е тук, или го няма. Все едно, ние сме тук.

Тя кимна и пристъпи до него.

Мястото не бе толкова самотно с хората наоколо, с отекващите им гласове. С тичащите момчета и душещите кучета. И все пак Хоуп се чувстваше леко притеснена и посегна да улови ръката на Райдър, доволна, че той сплете пръсти с нейните.

Бяха повече от шестнайсет, забеляза тя, когато се приближиха. Някои от надгробните камъни бяха просто плочи, поставени наравно със земята.

Не върху всички имаше имена или ако някога е имало, времето ги бе заличило. Но тя прочете онези, които можа. Мери Маргарет Райдър. Даниъл Едуард Райдър. Имаше и мъничка плоча, отбелязала гроба на Сюзън — просто Сюзън, починала през 1853 г. едва на два месеца.

Някой явно косеше тревата, мислено отбеляза тя, така че не бе обрасла навсякъде. Но пак имаше усещането за диво място. В рязък контраст с невръстното бебе, забеляза гроба на Катрин Фостър Райдър, която бе живяла от 1781 до 1874 година.

— Деветдесет и три години — пророни Джъстин до нея. — Дълъг и смислен живот. Ще ми се да знаех каква е роднинската ни връзка.

— Ще вземеш библията и ще разбереш.

— Защо те не могат да останат в хотела като Лизи? — попита я Мърфи. — Защо трябва да стоят тук?

— Лизи сигурно е по-специална. — Джъстин го вдигна и притисна лице към шията му, а Хоуп се извърна.

Мислеше си, че Райдър е редом с нея, но сега забеляза, че се е отдалечил леко вдясно и стои сам до три близки гроба.

Тръгна към него и усети сърцето си да бие глухо, докато се приближаваше.

— Той е в средата.

— Какво? — Ръката й трепереше, когато отново се пресегна към него.

— Бил е роден последен, починал е втори. Били са братя.

— Как можеш да… Аз не мога да различа имената.

— Смрачава се — каза той, когато тя приклекна, за да се взре отблизо.

— О, боже. Били Райдър. Не са сложили пълното му име на гроба му. Просто Били. 14 март 1843 г. до 17 септември 1862 г.

— И Джошуа, по-рано същата година. Чарли, двадесет и две години по-късно. Трима братя.

— Това е Били. — Само за това можеше да мисли сега. Тук беше. Бяха го намерили. — Тя тук ли е? — Хоуп вдигна глава. — Как може да е тук?

— Не е тя. — Разбрал за какво говори, Райдър махна с ръка. — Орлови нокти. Покриват цялата стена зад тези гробове.

Обърна се и погледна майка си. Очите им се срещнаха и нямаше нужда да й казва каквото и да е. Нейните очи се напълниха със сълзи, когато тръгна към тях.

— Намерили сте го.

— Времето почти е заличило надписа, но името се разчита. Починал е същата година като Лизи. В същия месец, само с един ден разлика.

Оуен дойде до майка си, прегърна я през кръста, стиснал ръката на Ейвъри. Дойде и Бекет с Клеър, както и момчетата, които като по чудо бяха притихнали. И Уили Би, който потупа леко ръката на Каролий, когато тя изхлипа тихичко.

Слънцето клонеше към заник и сумракът се изпълни от сладкия аромат на орлови нокти.

Хоуп прокара пръсти по името, после притисна ръка до сърцето си.

— Другия път ще донесем цветя. — Джъстин облегна глава на рамото на Оуен, пресегна се към Бекет, докосна и ръката на Райдър. — Време е да си спомним за тях. Ние сме тук, защото тях ги е имало, затова е време да ги почетем.

Воден от импулс, Райдър измъкна джобно ножче, отряза няколко стръка орлови нокти. Сложи ги на гроба.

— И това е нещо.

Безкрайно трогната от този простичък жест, Хоуп се изправи и обхвана лицето му с длани.

— Идеално е — каза тя и го целуна.

— Захладня. Ще настинеш — обърна се Бекет към Клеър. — Ще мина през къщата да прибера кучетата и ще заведа Клеър и момчетата у дома.

— Трябва да й кажем. — Клеър погледна към Хоуп. — Мисля, че е хубаво всички да сме там, когато й кажеш.

— Може да почака до утре. Ставаш много бледа, когато си уморена. — Бекет погали с пръст бузата й. — А сега си бледа. Може да почака до утре.

— Може би така и бездруго е по-добре. — Ейвъри вдигна ръце. — Ще помислим как да й кажем. Имам предвид, добре, намерихме го. Но какво означава това? Струва ми се направо жестоко да й съобщим, че е погребан тук, на километри от мястото, където е тя.

— Утре сутрин — съгласи се Джъстин. — Да кажем, към девет. Да, така прекъсваме работния ти ден — обърна се тя към Райдър, преди той да се обади. — Но е преди Клеър и Ейвъри да отворят, а и преди Хоуп и Каролий да посрещат гости.

— В девет става.

— Ще дойдеш ли, Уили Би? — Тя се обърна към едрия мъж с малкото кученце в ръце. — Можеш ли да отделиш малко време?

— Ако искаш да присъствам, Джъстин, ще дойда.

— За мен ще значи много. Искам да разбера коя от всички е била майка им. Изгубила е двама от синовете си, може би и третия, преди да почине. Това е жестока съдба. — Гласът й пресекна, преди да си поеме дълбоко въздух и да се съвземе. — Искам да науча името й и да го запомня.

— Става тъмно. — Уили Би потупа ръката й, погали я. — Хайде да те заведа у дома, Джъстин.

— Добре. Да се прибираме всички.

Но Райдър остана малко, след като другите тръгнаха към колите. С усилие на волята направи крачка назад от трите гроба, когато Хоуп докосна ръката му.

— Добре ли си?

— Да. Не знам. Странно е.

— Че са били трима. Като теб и Оуен, и Бекет?

— Не знам — повтори той. — Всичко е свързано, предполагам. Той е прароднина на майка ми. От нашето семейство е. Тя е от твоето. Аз нося името му — последното му име е моето първо. И… — Той тръсна глава, сякаш искаше да прогони усещането. — Да вървим.

— Какво? И какво още? — настоя тя, докато той я отвеждаше настрани.

— Нищо. Просто е странно, както казах.

Не й каза, че бе разбрал още в мига, в който бе прекрачил отвъд каменната стена, къде да намери Били. Бе усетил накъде да тръгне и какво ще намери.

Само си въобразяваше разни неща, каза си той, когато се качиха отново в пикапа. Заради сумрака в гробището.

Но бе усетил нещо, още чувстваше нещо, сякаш някакъв трепет точно под кожата си. Докато потегляше, погледът му се премести към огледалото за обратно виждане. Отправи един последен поглед към каменната стена и надгробните камъни, към буйно израслите орлови нокти.

После впери очи в пътя пред себе си.