Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (5)

4.

Пистолетът е като фишек. Палиш, хвърляш и никога не знаеш със сигурност къде ще падне и какви поражения ще нанесе.

Един Узи е още по-зле — все едно наниз фишеци. Много по-вероятно да удари някого, но въпреки това неудобен и непокорен.

Пушката е елегантна. Тя е продължение на твоята воля. Прицелваш се, обираш спусъка, работата става. В ръцете на изпълнения със спокойствие експерт нищо не е по-смъртоносно от добрата пушка.

Първият разбойник падна от изстрела ми. Леко придвижих пушката настрана и после натиснах отново. Вторият рухна. Другите двама свалиха оръжията си и се заизмъкваха.

Поглеждам. Натискам. Третият пада. Последният търчеше презглава, когато се прицелих в него, и успя да се прикрие. Изпитах колебание, сърбеше ме гръбнакът — очаквах да усетя куршума от снайперската пушка да удари гърба ми. Не долетя. Явно Хардман бе разбрал, че съм от добрите.

Изправих се неуверено. След това, без да знам какво друго да върша, се обърнах наляво и се втурнах с всичка сила по улицата след Случайност и жената-Възмездител. Епичният изруга и се оттегли към някакъв страничен сокак. Улиците бяха напълно празни. Нашите експлозии и пушечен огън бяха накарали всички наоколо да се ометат — такива неща не бяха рядко явление в Нюкаго.

Меган се понесе след Случайност; успях да свия встрани и да я засека. Тя ме изгледа ядно, докато се носехме рамо до рамо по улицата след Епичния.

— Казах ти да не се месиш! — кресна тя.

— Добре, че не ти обърнах внимание! Току-що ти спасих живота.

— Затова и не те застрелях. Разкарай се.

Не й обърнах внимание. Тичешком смъкнах пушката и се прицелих в Епичния. Не улучих — много трудно е да тичаш и да стреляш едновременно. Бърз е!, помислих си раздразнено.

— Няма полза. Не можеш да го улучиш.

— Мога да го забавя — отвърнах аз и свалих пушката. Претичахме покрай една кръчма със загасени светлини и затворени врати. Група нервни клиенти гледаха през прозореца. — Избягването на изстрелите ще го извади от равновесие.

— Не и задълго.

— Трябва двамата да стреляме едновременно. Можем да го заковем между двата куршума, така че, накъдето и да свърне, да попадне на един от тях. Шахмат.

— Ти луд ли си? — попита тя, тичайки. — Това ще е почти невъзможно.

Права беше.

— Добре. Тогава да използваме слабостта му. Знам, че я знаеш! Иначе нямаше да му сложиш белезниците.

— Няма да помогне — отговори тя и свърна край една улична лампа.

— В твоя случай свърши работа. Кажи ми и аз ще я използвам.

— Слонце — наруга ме тя. — Чувството му за опасност се притъпява, ако е привлечен от теб. Значи ако не те намери много по-хубав, отколкото би трябвало, няма да помогне.

Ох. Това, виж, си беше проблем.

— Трябва да… — подзе тя и млъкна, вдигайки пръст до ухото си, докато тичахме. — Не! Джон, мога да се справя! Не ми пука колко са близо!

Опитват да я накарат да се изтегли, заключих аз. Не след дълго Правоприлагането щяха да се появят.

Пред нас една злощастна шофьорка на път към квартала с клубовете забави на ъгъла. Колата спря със скърцане, когато Случайност връхлетя пред нея. После хукна надясно по друга уличка, която да го изведе на някое по-оживено място.

Хрумна ми идея.

— Дръж — рекох и подхвърлих пушката на Меган. Измъкнах резервния пълнител и също го хвърлих. — Стреляй по него. Забави го.

— Какво? Кой си ти, че да ми даваш…

— Направи го! — настоях и се плъзнах към колата. Отворих вратата до шофьора. — Вън.

Жената се подчини и остави ключовете. В свят, пълен с Епични с право да отнемат всяко превозно средство, малцина задаваха въпроси. Стоманеното сърце е суров с крадците, които не са Епични, така че повечето хора не биха посмели да постъпят като мен.

До колата Меган изруга, после вдигна пушката ми и умело стреля. Целеше се добре и Случайност, който беше доста близо по уличката, се олюля надясно. Чувството за опасност го беше накарало да се отмести от пътя на куршума. Както се надявах, това го забави доста.

Запалих двигателя на колата. Беше хубав спортен модел и изглеждаше практически нова. Много жалко.

Понесох се по улицата. Бях казал на Меган, че съм карал такси. Вярно си беше; опитах преди няколко месеца, веднага след напускането на Фабриката. Но не споменах, че работата продължи само ден — оказа се, че съм ужасен за нея.

Не знаеш колко ще ти хареса нещо, докато не пробваш. Една от любимите поговорки на татко. Таксиметровата компания не беше очаквала да „опитам“ шофирането в една от техните коли. А как иначе момче като мен би се озовало зад волана? Аз бях сирак, собственост на Фабриката през по-голямата част от живота ми. Такива като мен не правят точно големи пари. По подземните улици бездруго няма място за коли.

Както и да е. Шофирането се оказа мъничко по-трудно, отколкото очаквах. Изскърцах край ъгъла на тъмната улица. Едва владеех колата. Натисках педала на газта. Пътем съборих един знак „стоп“ и един надпис. Изминах пряката за секунди и взех следващия завой. Качих се на бордюра и бутнах няколко кофи за смет, обаче успях да запазя контрол, завих и спрях колата с предницата в южна посока.

Сиреч, гледах право надолу по алеята, по която Случайност се олюляваше, препъваше се в боклуци и сандъци, а Меган го забавяше. Почти стигна до мен.

Чу се пукот, Случайност се сви и предното стъкло на колата ми изведнъж се напука — дупката от куршума в него беше на сантиметри от главата ми. Сърцето ми подскочи. Меган продължаваше да стреля.

Знаеш ли, Дейвид, рекох си, наистина трябва да обмисляш плановете си малко по-задълбочено.

Скочих върху педала и връхлетях с рев алеята. Тя беше толкова тясна, че колата едва минаваше. От лявата й страна хвръкнаха искри, когато мръднах съвсем лекичко натам и отпрах страничното огледало.

Фаровете осветиха фигура в червен костюм, с оковани ръце и развято наметало. Епичният беше загубил шапката си, бягайки. Очите му зяпнаха. Нямаше къде да иде.

Шахмат.

Или поне аз така смятах. Когато приближих, Случайност скочи във въздуха и стовари краката си върху предното стъкло на колата със свръхчовешка ловкост.

Това напълно ме потресе. Не се очакваше той да притежава някакви засилени физически способности. Разбира се, такъв като него — така лесно избягваше опасностите — нямаше много възможности да проявява подобни качества. Все едно. Краката му удариха стъклото в ловък маньовър, на какъвто е способен само някой със суперрефлекси. Отблъсна се и скочи назад, стъклото на колата се пръсна, тласъкът от удара с колата отхвърли Случайност по алеята.

Когато върху мен се посипаха стъкла, отлепих крак от газта. Колата спря със скърцане сред порой искри. Случайност прецизно завърши превъртането си и се приземи грациозно.

Замаяно поклатих глава. Точно така, суперрефлекси, осъзнах с част от ума си. Трябваше да се досетя. Това е съвършено допълнение към качествата на ясновидеца. Случайност беше достатъчно разумен да го запази в тайна. Мнозина от могъщите Епични бяха преценили, че ако укрият една-две от способностите си, това им дава предимство, когато друг Епичен опита да ги убие.

Случайност хукна напред. Виждах го как ме гледа. Устните му бяха извити в цинична усмивка. Той беше чудовище — бях записал над сто убийства, свързани с него. По очите му можах да отсъдя, че се кани да включи и мен в списъка.

Скочи във въздуха, като че се готвеше да се стовари върху покрива на колата.

Пук! Пук!

Гръдният му кош избухна.