Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (42)

41.

Гледах менящата се окраска от червено, оранжево и черно. Стена от огън и разрушение. Гледах я, докато изчезна. Остави черен белег на земята пред мен около широката пет крачки дупка — кратерът на експлозията.

Гледах всичко това и установих, че все още съм жив. Признавам, че беше най-объркващият момент в живота ми.

Зад мен някой простена. Завъртях се и видях Проф да присяда. Дрехите му бяха залети с кръв и имаше няколко драскотини по кожата, но черепът му си беше цял. Дали бях сбъркал степента на нараняванията му?

Проф протягаше ръка напред с разперена длан. Тензорът му бе разнищен.

— Искри — каза той. — Още 3–4 сантиметра или малко повече и нямаше да мога да го спра.

Прокашля се в юмрука си.

— Ти си слонце с късмет.

Докато говореше, порязванията на кожата му се събираха и зарастваха. Проф е Епичен, казах си аз. Създал е енергиен щит, за да блокира експлозията!

Едва се изправи на крака и огледа стадиона. Няколко войници от Правоприлагането бягаха, след като го видяха да става. Явно не искаха да имат нищо общо със ставащото в центъра на игрището.

— От… — попитах аз. — Откога?

— От Злочестие — отговори Проф и изпука с врата си. — Мислиш ли, че обикновен човек би могъл да издържи срещу Стоманеното сърце колкото мен тази нощ?

Не, разбира се.

— Изобретенията са фалшиви, нали? — продължих аз и постепенно го осъзнавах. — Ти си надарител. Предал си ни способностите си. Екраниращи способности във формата на якета, лекуващи способности във формата на болконтрола, разрушителни способности във формата на тензорите.

— Не знам защо го направих — каза Проф. — Жалък нищожен…

Простена, вдигна ръка към главата си, после изскърца със зъби и изръмжа.

Смаяно отстъпих назад.

— Толкова е трудно да се бориш с това — изрече той през стиснати зъби. — Колкото повече го ползваш… Аах!

Застана на колене и се хвана за главата. За няколко минути притихна и аз го оставих на мира, а и не знаех какво да кажа. Когато надигна глава, изглеждаше по-овладян.

— Давам го — обясни той — понеже, ако го използвам… то прави с мен това.

— Ти можеш да се бориш с него, Проф — казах аз. Струваше ми се вярно. — Виждал съм те как го правиш. Ти си добър човек. Не го оставяй да те овладее.

Той кимна, докато вдишваше и издишваше дълбоко.

— Вземи — и протегна ръка.

Колебливо поех ръката му със здравата си ръка — другата беше счупена. Трябваше да изпитвам болка от това. Твърде съм шокиран.

Не се почувствах по-различно, но Проф явно все повече се овладяваше. Ранената ми ръка се поправяше и костите се съединяваха. За секунди можех отново да я движа и тя действаше отлично.

— Трябва да го разделя помежду ви — продължи той. — Явно не… прониква във вас тъй бързо, както в мен. Но ако предам всичко на един човек, той ще се промени.

— Затова Меган не е могла да използва тензорите — казах аз. — Или болконтрола.

— Какво?

— О, извинявай. Не знаеш. Меган също е Епична.

— Моля?

— Тя е Зарево — казах аз и се присвих малко. — Послужила си е с илюзионистичната си сила, за да измами търсача. Чакай, търсачът…

— Тиа и аз го програмирахме да не ме засича — обясни Проф. — За мен дава лъжлив негатив.

— О. Все едно, според мен Стоманеното сърце трябва да е изпратил Меган да се внедри сред Възмездителите. Едмънд обаче каза, че не може да дава силите си на други Епични, тъй че… да. Ето защо въобще не е можела да си служи с тензорите.

Проф поклати глава.

— Когато той го каза там, в скривалището, аз се запитах. Никога не бях опитвал да предам своите сили на друг Епичен. Трябваше да забележа… Меган…

— Нямало е как да знаеш — възразих му аз.

Проф вдиша и издиша, после кимна. Погледна ме.

— Окей, синко. Няма от какво да се боиш. Този път минава бързо.

Той се поколеба.

— Струва ми се.

— За мен това е достатъчно — отговорих му, докато се изправях.

Въздухът миришеше на експлозиви — на барут, дим и изгоряла плът. Засилващата се светлина на слънцето се отразяваше от стоманените повърхности около нас. Струваше ми се почти заслепяваща, а слънцето още не беше изгряло дори.

Проф погледна слънчевата светлина, сякаш не я беше забелязал одеве. Всъщност се усмихна и все повече приличаше на старото си „аз“. Закрачи през игрището и се насочи към нещо сред отломките.

И личността на Меган се променяше, когато използваше силите си, мина през ума ми. В асансьорната шахта, на мотора… променяше се. Ставаше по-рязка, по-арогантна, дори по-зла. Всеки път преминаваше бързо, но тя едва бе използвала силите си, тъй че може би ефектът върху нея е бил по-слаб.

Ако беше вярно, прекарването на време с Възмездителите — когато е трябвало да внимава да не използва способностите си, за да не се издаде — я е предпазвало. Хората, при които е било предвидено да се внедри, от своя страна я бяха направили повече човек.

Проф се върна с нещо в ръката. Череп, почернял и овъглен. През саждите проблясваше метал. Стоманен череп. Обърна го към мен. На дясната скула имаше резка, като оставена от куршум следа.

— Ха — казах аз и взех черепа. — Ако куршумът е могъл да засегне костта му, защо взривът не е могъл?

— Не бих се изненадал, ако смъртта му е задействала неговата трансферсионна способност — обясни Проф. — Превърнал е останалото от себе си — костите, или част от тях — в стомана, докато е умирал.

Струваше ми се прекалено. Но пък с Епичните ставаха странни неща. Имаше необичайни работи, особено при смъртта им.

Докато гледах черепа, Проф се свърза с Тиа. Разсеяно долових плача, радостните възклицания и разговора, който завърши с това, че тя обърна коптера за нас. Погледнах нагоре и после се усетих как крача към входа на тунела към вътрешността на стадиона.

— Дейвид? — повика ме Проф.

— Ще се върна сега — отвърнах му аз. — Искам да взема нещо.

— Коптерът ще е тук след няколко минути. Предлагам да не сме тук, когато Правоприлагането пристигне в голям брой и види какво е станало.

Затичах се, но той не каза нищо повече. Влязох в мрака, включих светлината на мобилния си на максимум и илюминирах високите сводести коридори. Профучах покрай затъналия в стоманата труп на Повелителя на нощта. Покрай мястото, където Ейбрахам детонира взрива.

Забавих се, надничах в павилиони и тоалетни. Нямах много време да оглеждам и скоро се почувствах глупаво. Какво очаквах да открия? Тръгнала си е. Тя е…

Гласове.

Замръзнах, после се обърнах в мрачния коридор. Там. Тръгнах направо и най-накрая намерих стоманена врата, замръзнала отворена, която водеше в портиерска стаичка. Почти можех да разпозная гласа. Беше познат. Не гласът на Меган, а…

— „… Заслужаваше да преживееш това, дори и аз да не оцелея“ — произнесе гласът. Последва стрелба, която звучеше далеч. — „Знаеш ли, мисля, че хлътнах по теб в първия ден. Глупаво, а? Любов от пръв поглед. Ама че клише.“

Да, познавах този глас. Моят. Спрях на входа и се чувствах все едно сънувам, докато слушах собствените си думи. Изговорени, докато съм защитавал умиращото тяло на Меган. Продължих да слушам, докато цялата сцена се извърти. Чак до края.

— „Не знам дали те обичам“ — произнесе гласът ми. — „Каквото и да е това чувство, то е най-силното, което съм изпитвал от години. Благодаря ти.“

Записът спря. После започна да се върти отначало.

Влязох в стаичката. Меган седеше на пода в ъгъла и гледаше мобилния телефон в ръцете си. Намали звука, когато влязох, но не спря да гледа екрана.

— Имам таен видео и аудиозапис — прошепна тя. — Камерата е поставена в кожата ми, над окото. Задейства се, ако затворя очи твърде дълго или ако пулсът ми стане прекалено учестен или прекалено разреден. Изпраща материала в една от базите ми в града. Започнах да го правя, след като умрях първите няколко пъти. Превъплъщаването винаги е объркващо. Помага ми, ако мога да видя какво е довело до смъртта ми.

— Меган, аз… — какво можех да кажа?

— Меган е истинското ми име — каза тя. — Не е ли смешно? Смятах, че мога да го дам на Възмездителите, понеже онази личност, личността, която аз бях, е мъртва. Меган Тараш. Не е имала никаква връзка със Зарево. Била е просто обикновен човек.

Тя вдигна поглед към мен и на светлината на екрана на телефона й можах да видя сълзи в очите й.

— Пренесъл си ме по целия път — прошепна тя. — Гледах го, когато се преродих първия път сега. Не разбирах действията ти. Мислех си, че трябва да си искал нещо от мен. Сега виждам нещо различно в извършеното от теб.

— Трябва да вървим, Меган — казах аз и пристъпих напред. — Проф може да го обясни по-добре от мен. Сега просто ела с мен.

— Умът ми се променя — прошепна тя. — Когато умра, на следващия ден се прераждам в светлина. На случайно място, не където е било тялото ми, не там, където съм умряла, но наблизо. Всеки път е различно. Аз… не се чувствам като себе си, особено след това. Не съм тази, която искам да бъда. Няма смисъл. На какво вярваш, Дейвид? На какво вярваш, когато собствените ти мисли и чувства явно те мразят?

— Проф може…

— Спри — каза тя и вдигна ръка. — Не… не се приближавай. Просто ме остави. Трябва да помисля.

Пристъпих напред.

— Спри!

Стените изсветляваха, а около нас се надигаха пламъци. Подът зад мен се огъна и се повдигна. Залитнах.

— Трябва да дойдеш с мен, Меган.

— Още една крачка и ще се застрелям — каза тя и посегна към пистолета на пода близо до нея. — Ще го направя, Дейвид. Смъртта не е нищо за мен. Вече не.

Отстъпих с вдигнати ръце.

— Трябва да помисля за това — измърмори тя отново, загледана в телефона си.

— Дейвид — глас в ухото ми. Гласът на Проф. — Дейвид, изтегляме се сега.

— Не използвай силите си, Меган — казах й аз. — Моля те. Трябва да разбереш. Те те променят. Не ги използвай за няколко дни. Скрий се и умът ти ще се изясни.

Тя продължи да гледа екрана. Записът се завъртя отново.

— Меган…

Вдигна пистолета към мен, без да отмества поглед. Сълзите потекоха по бузите й.

— Дейвид! — ревна Проф.

Обърнах се и се затичах към коптера. Не знаех какво друго да направя.