Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (33)

32.

След около шестнадесет часа седях на пода на новото укритие, ядях купа поръсени със стафиди овесени ядки, а на крака и на страната ми светеха диодите на болконтрола. Трябваше да оставим повечето от хубавата си храна и карахме на запасите от дупката.

Останалите от Възмездителите ми отстъпваха място. Намирах го странно, понеже познаваха Меган по-дълго от мен. Всъщност нищо особено не свързваше двама ни, дори и да бе започнала да се сближава с мен.

В действителност, като погледнех назад, реакцията ми на нейната смърт изглеждаше глупава. Та аз бях просто едно хлътнало момче. Въпреки това беше болезнено. Лоша работа.

— Хей, Проф — каза Коуди, седнал пред един лаптоп. — Трябва да видиш това, земляк.

— Земляк? — попита Проф.

— Имам малко австралийска кръв — обясни Коуди. — Дядото на баща ми е бил четвъртинка австралиец. Винаги ми се е щяло да пробвам така да се обръщам към хората.

— Ти си странен човек, Коуди — отвърна Проф. Върна се към нормалното си „аз“, поне в по-голямата му част — днес може би малко по-сериозен. Такива бяха и останалите от тях, дори и Коуди. Загубата на член на групата не беше приятно изживяване, макар да разбирах, че и преди са минавали през всичко това.

Проф погледна екрана за момент и вдигна вежда. Коуди чукна, после чукна отново.

— Какво е това? — попита Тиа.

Коуди завъртя лаптопа. Нямахме столове; просто седяхме на постелките си. И въпреки че това укритие бе по-малко от предишното, струваше ми се празно. Ние не бяхме достатъчно на брой.

Екранът беше син, с обикновени черни главни букви. ИЗБЕРИ ВРЕМЕ И МЯСТО. АЗ ЩЕ ДОЙДА.

— Това — обясни Коуди — е единственото, което хората могат да видят на кой да е от стоте забавни канала от мрежата на Стоманеното сърце. Излиза на дисплея на всеки включен мобилен телефон и на всички информационни екрани в града. Нещо ме кара да мисля, че се добрахме до него.

Проф се усмихна.

— Това е добре. Оставя ни да изберем мястото на боя.

— Обикновено прави така — казах аз, докато гледах овесената си каша. — Остави Кривата линия да избере. Смята, че това е послание — градът е негов и му е все едно дали опитваш да намериш място, което ти дава предимство. Така и така ще те убие.

— Иска ми се само да не се чувствах сляпа — намеси се Тиа.

Седеше в отсрещния ъгъл с дейтапада си. На задната му страна беше закачила мобилния си и използваше по-големия екран на пада, за да разглежда съдържанието от телефона.

— Объркващо е. Как са открили, че съм хакнала системата им от камери? Нямам достъп отникъде, всяка пробойна е запушена. Не мога да видя нищо от ставащото в града.

— Ще намерим място, където да поставим камерите си — каза Проф. — Няма да бъдеш сляпа, когато се изправим срещу него, Тиа. Това…

Мобилният на Ейбрахам избипка. Той го вдигна.

— Близките аларми съобщават, че пленникът ни се е размърдал, Проф.

— Добре — рече Проф, стана и погледна към входа на по-малката стаичка, където бе задържан пленникът ни. — Тази загадка ме тормози цял ден.

Докато се обръщаше, очите му срещнаха моите и долових проблясък на вина у него.

Мина бързо покрай мен и започна да дава нареждания. Щяхме да разпитваме пленника с насочена право към него светлина, а Коуди щеше да стои зад него с опрян в главата му пистолет. Всички трябваше да носят якетата си. Смениха моето с резервно. Беше от черна кожа и ми беше с един или два размера по-голямо.

Възмездителите започнаха да нагласяват нещата. Коуди и Тиа влязоха в стаята на пленника, като след тях влезе и Проф. Набутах лъжица овесена каша в устата си, после видях Ейбрахам, който стоеше в главната стая.

Дойде до мен и застана на едно коляно.

— Живей, Дейвид — тихо изрече той. — Живей живота си.

— Това правя — измърморих аз.

— Не. Ти позволяваш на Стоманеното сърце да живее твоя живот вместо теб. Той го контролира, всяка стъпка по пътя. Живей собствения си живот.

Потупа ме по рамото, като че това оправяше всичко, а после ми махна да дойда с него в съседната стая.

Въздъхнах, изправих се и го последвах.

Пленникът беше дългурест, доста възрастен мъж — може би караше шестдесетата си година — оплешивяващ и тъмнокож. Въртеше глава и опитваше да разбере къде е, въпреки че все още бе със завързани очи и със запушена уста. Определено не изглеждаше опасен, както си беше овързан на стола. Разбира се, много „незаплашителни“ Епични можеха да убиват просто с мисъл.

За Конфлукс не се предполагаше, че има такива сили. Но и за Случайност не допускахме, че има увеличена ловкост. Освен това дори не знаехме дали този е Конфлукс. Осъзнах, че обмислям положението, което беше добре. Поне ми пречеше да мисля за нея.

Ейбрахам насочи силна струя светлина право в лицето на пленника. Много Епични се нуждаеха от видимост, за да използват силите си срещу някого, тъй че държането на човека неориентиран си беше много практично и полезно. Проф кимна на Коуди, който сряза превръзките на очите и устата на мъжа, застана зад него и насочи страховит пистолет калибър 357 към главата му.

Пленникът премигна срещу светлината и се огледа. Сви се в стола си.

— Кой си ти? — попита Проф, застанал до светлината, където пленникът нямаше да може да различи чертите му.

— Едмънд Сенс — отговори човекът и замълча. — А ти?

— Това не е важно за теб.

— Е, като гледам как ме държите в плен, предполагам, че е изключително важно за мен.

Едмънд имаше приятен глас със слаб индийски акцент. Изглеждаше нервен — очите му не спираха да се стрелкат на всички страни.

— Ти си Епичен — заяви Проф.

— Да — отвърна Едмънд. — Наричат ме Конфлукс.

— Началник на частите на Правоприлагането на Стоманеното сърце — продължи Проф. Ние останахме тихи, както ни бе наредено, за да не покажем на мъжа колко души има в стаята.

Едмънд се закиска.

— Началник? Да. Предполагам, че можеш да ме наричаш така.

Наведе се назад и затвори очи.

— Въпреки че по-уместно би било да съм сърцето. Или пък просто батерията.

— Защо беше в багажника на онази кола? — попита Проф.

— Понеже ме превозваха.

— И ти подозираше, че лимузината ти може да бъде нападната, тъй че си се скрил в багажника?

— Млади човече — любезно произнесе Едмънд, — ако исках да се скрия, щях ли да се овържа, да си запуша устата и да си завържа очите?

Проф мълчеше.

— Искате доказателство, че съм този, за когото се представям — изрече Едмънд с въздишка. — Е, бих предпочел да не ви карам да го измъкнете със сила от мен. Да имате механично устройство, чиято енергия е изхабена? Без никакъв заряд в батерията?

Проф погледна настрани. Тиа бръкна в джоба си и подаде фенерче-химикалка. Проф го опита и не се появи светлина. После се подвоуми. Най-накрая ни даде знак да излезем от стаята. Остана Коуди с насочен в Едмънд пистолет, но останалите — Проф също — се събрахме в главната стая.

— Може да е способен да я презареди и да я накара да избухне — тихо обясни Проф.

— Все пак ще ни трябва доказателство кой е той — каза Тиа. — Ако може да я зареди с докосване, или е Конфлукс, или е друг Епичен с много сходна сила.

— Или някой, на когото Конфлукс е предал умението си — добавих аз.

— Търсачът го отбелязва като могъщ Епичен — възрази Ейбрахам. — По-рано сме го пробвали върху офицери от Правоприлагането, на които Конфлукс е давал от силите си, и той не ги е регистрирал.

— Ами ако е различен вид Епичен? — попита Тиа. — Конфлукс му е дал някои от силите си, за да покаже, че може да зарежда предмети с енергия и да ни накара да си мислим, че той е Конфлукс? Може да се преструва на безвреден и после, когато не очакваме, да обърне пълните си сили срещу нас.

Проф бавно поклати глава.

— Не мисля. Твърде е оплетено и е твърде опасно. Защо ще смятат, че сме решили да отвличаме Конфлукс? Съвсем лесно можехме да го убием и там, където го пипнахме. Мисля, че той е този, който твърди, че е.

— А тогава защо е бил в багажника? — попита Ейбрахам.

— Вероятно ще ни отговори, ако го попитаме — предположих аз. — Искам да кажа, че засега не се е държал по трудния начин.

— Това ме и притеснява — каза Тиа. — Твърде лесно е.

— Лесно ли? — попитах аз. — Меган загина, за да можем да заловим тоя хубавец. Искам да чуя какво има да каже.

Проф ме изгледа и тупна с химикалката по дланта си. Кимна и Ейбрахам взе дългата дървена пръчка, която завързахме за фенерчето. Върнахме се в стаята и Проф допря фенерчето до бузата на Едмънд.

Лампичката на фенерчето засвети веднага. Едмънд се прозина и опита да се намести във въжетата си.

Проф отдръпна фенерчето; то продължаваше да свети.

— Заредих ви батерията — каза Едмънд. — Може би това ще е достатъчно да ви убеди да ми дадете нещо за пиене…?

— Преди две години — започнах аз и пристъпих напред въпреки нарежданията на Проф — през юли, сте участвал в голям проект на Стоманеното сърце. Какъв беше той?

— Аз наистина не се ориентирам много добре във времето… — отвърна мъжът.

— Не би трябвало да бъде трудно да си припомните — продължих аз. — Хората от града не знаят, но с Конфлукс стана нещо странно.

— Лятото? Хмм… да не беше, когато ме изведоха от града?

Едмънд се усмихна.

— Да, спомням си слънчевата светлина. Трябвах му, за да заредя някои от танковете му по някаква причина.

Онова беше настъпление срещу Диалас, Епичен от Детройт, който разгневи Стоманеното сърце, като прекрати част от доставките на храни. Участието на Конфлукс беше много прикрито. Малцина знаеха за него.

Проф ме гледаше, а устните му се бяха изопнали до тясна черта. Не му обърнах внимание.

— Едмънд — попитах аз — на коя дата си пристигнал в града?

— През пролетта на година 4 след Злочестие.

Четири години след Злочестие. За мен това приключваше въпроса — повечето хора смятаха, че Конфлукс е минал на страната на Стоманеното сърце през година 5, когато Правоприлагането за пръв път се сдоби с механизирани единици и спиранията на тока от година 4 най-накрая започнаха да намаляват. Но според грижливо събираните от мен поверителни източници Стоманеното сърце първоначално не се беше доверявал на Конфлукс и не го беше използвал за важни работи почти една година.

Докато гледах този човек, много неща от бележките ми за Конфлукс започнаха да добиват смисъл. Защо никога не го показваха? Защо го превозваха по този начин? Защо забулването, потайността? Не беше само заради слабостта на Конфлукс.

— Ти си пленник — заключих аз.

— Разбира се, че е — обади се Проф, ала Конфлукс кимна.

— Не — обясних аз на Проф. — Винаги е бил пленник. Стоманеното сърце не го използва като наместник, а като източник на енергия. Конфлукс не е начело на Правоприлагането, той е просто…

— Една батерия — довърши Едмънд. — Роб. Спокойно, можеш да го кажеш. Свикнал съм. Аз съм ценен роб, което всъщност е положение за завиждане. Подозирам, че няма да мине много време, докато ни намери и избие всички вас, задето сте ме отвлекли.

Направи гримаса.

— Съжалявам за това. Ужасно ненавиждам, когато хората се бият заради мен.

— Цялото това време… — обадих се аз. — Искри!

Стоманеното сърце не можеше да допусне да се разбере как се държи с Конфлукс. В Нюкаго Епичните само дето не бяха свещени. Колкото по-силни бяха, толкова повече права имаха. Управлението се основаваше на това. Епичните се подчиняваха на строгата си йерархия, понеже знаеха, че дори и да са на дъното й, продължават да са много по-важни от обикновените хора.

Но ето ти един Епичен, който е роб… нищо повече от някаква електроцентрала. Това имаше огромно значение за всеки в Нюкаго. Стоманеното сърце беше лъжец.

Май не бива да се изненадвам твърде много, рекох си аз. Тоест, след всичко друго, което е извършил, това е дреболия. Все пак изглеждаше важно. Или може би просто се бях сдобил с първото нещо, което отклоняваше вниманието ми от Меган.

— Спри го — рече Проф.

— Моля? — попита Едмънд. — Кое да изключа?

— Ти си надарител — обясни Проф. — Епичен с умение за прехвърляне. Върни си силата от хората, на които си я дал. Изтегли я от механизираните единици, коптерите, електростанциите. Искам да обезсилиш всеки, на когото си дал от силата си.

— Ако направя това — колебливо произнесе Едмънд — Стоманеното сърце няма да ми се зарадва, когато си ме върне.

— Можеш да му кажеш истината — отговори Проф и вдигна пистолет с едната си ръка, за да е насочен в светлината на лампата. — Ако те убия, силата ще изчезне. Не се страхувам да го извърша. Вземи си обратно силата, Едмънд. После ще си поговорим още.

— Много добре — каза Едмънд.

И както го каза, просто изключи Нюкаго.