Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (32)

31.

— Ейбрахам, още кръв — изрече Тиа, докато работеше с безумна настойчивост. Ейбрахам — ръката му в почервеняла от неговата кръв превръзка — забърза към хладилника.

Меган лежеше на стоманената заседателна маса в главното помещение на нашето укритие. Купища хартия и някои от инструментите на Ейбрахам лежаха на пода, където ги бях събрал. Сега седях отстрани и се чувствах безпомощен, изтощен и ужасѐн. Проф проби път за нас в скривалището отзад; входът бе запечатан от Тиа с някакви метални запушалки и специална запалителна граната.

Не разбирах много какво върши Тиа, докато работеше върху Меган. Имаше превръзки и опити за зашиване на рани. Меган явно имаше вътрешни наранявания. Тиа ги намираше още по-обезпокоителни от огромното количество кръв, което Меган бе загубила.

Можех да видя лицето на Меган. Беше обърнато към мен, а ангелските й очи бяха леко затворени. Тиа бе изрязала повечето от дрехите на Меган и това разкри раните й. Ужасни рани.

Изглеждаше странно, че лицето й е толкова спокойно. Аз обаче сякаш разбирах това. Аз самият се усещах вцепенен.

Стъпка след стъпка… Бях я пренесъл до укритието. Това време беше размазано петно, петно от болка и ужас, от мъка и замаяност.

Проф нито веднъж не ми предложи помощ. На няколко места за малко да ме изостави.

— Ето — каза Ейбрахам на Тиа и дойде с още една банка кръв.

— Закачи я — разсеяно му каза тя, докато работеше от страната на Меган срещу мен. Можех да видя как окървавените й хирургически ръкавици отразяват светлината. Не бе имала време да се преоблече, и ежедневното й облекло — плетена жилетка върху блуза и джинси — сега беше изцапано с червени петна. Тя работеше с напрегната съсредоточеност, но гласът й издаваше паника.

Мобилният телефон на Тиа бипкаше с тих ритъм; имаше медицински софтуер и тя го бе поставила на гърдите на Меган, за да следи пулса й. От време на време го взимаше, за да направи бърза ултразвукова картина на коремната кухина на Меган. С онази част от мозъка ми, която все още можеше да мисли, аз се впечатлявах от подготовката на Възмездителите. Въобще не знаех, че Тиа има медицинска подготовка, да не говорим за запасите от кръв и за хирургическите инструменти.

Не бива да изглежда така, помислих си аз, премигнах и покапаха сълзи, за които не бях разбрал, че са се събрали. Толкова ранима. Гола на масата. Меган е по-силна от това. Не бива ли поне малко да я покрият с чаршаф или нещо такова, докато работят?

Усетих се, че ставам, за да взема нещо и да я покрия, за да има поне подобие на приличие, но тогава схванах колко съм глупав. Всеки момент беше жизненоважен, а аз не можех да се пречкам и да разсейвам Тиа.

Седнах. Бях залят с кръвта на Меган. Повече не можех да усещам мириса й; предполагам, че носът ми бе привикнал към него.

Трябва да бъде окей, замаяно си помислих аз. Аз я спасих. Върнах я. Сега трябва да бъде наред. Така стават нещата.

— Това не бива да става — тихо се обади Ейбрахам. — Болконтролът…

— Не работи при всеки — обясни Тиа. — Не знам защо. Иска ми се да зная, по дяволите. Но никога не е работило добре при Меган, също както винаги й е било трудно да действа с тензорите.

Престанете да говорите за слабостите й!, крещях им аз наум.

Сърдечната дейност на Меган отслабваше. Можех да я чуя, усилена от телефона на Тиа — бип, бип, бип. Преди да съм го разбрал, се изправих. Обърнах се към стаята за размишления на Проф. Коуди не се бе завърнал в скривалището; все още пазеше заловения Епичен на друго място, както му бе наредено. Проф обаче беше тук, в съседната стая. Беше влязъл право там след завръщането и нито веднъж не погледна Меган или мен.

— Дейвид! — рязко изрече Тиа. — Какво правиш?

— Аз… аз…

Заеквах и опитвах да измъкна думите.

— Отивам да доведа Проф. Той ще направи нещо. Ще я спаси. Знае какво да свърши.

— Джон не може да направи нищо тук — каза тя. — Сядай.

Категоричната заповед пресече замаяното ми объркване. Седях и гледах затворените очи на Меган, докато Тиа работеше и тихичко си ругаеше. Проклятията почти съвпадаха с ритъма на сърцето на Меган. Ейбрахам стоеше отстрани и изглеждаше безпомощен.

Гледах очите й. Гледах нейното спокойно, мирно лице, докато бипканията се забавяха. После спряха. От телефона не излизаше звукът на равната линия. Само заредена със значения тишина. Натоварено с данни нищо.

— Това… — казах аз и закапаха сълзи. — Искам да кажа, носих я през целия път дотук, Тиа…

— Съжалявам — отвърна тя. Вдигна ръка към лицето си и остави кървава следа на челото си. После въздъхна и се облегна на стената явно изтощена.

— Направи нещо — изрекох аз. Не нареждане. Молба.

— Направих каквото мога — отговори Тиа. — Няма я, Дейвид.

Тишина.

— Раните бяха лоши — продължи тя. — Ти направи всичко възможно. Грешката не е твоя. За да съм честна, дори да беше успял да я доведеш тук веднага, не знам дали щеше да се оправи.

— Аз…

Не можех да мисля.

Прошумоля плат. Погледнах настрани. Проф стоеше на входа на стаята си. Беше си изтупал дрехите и изглеждаше чист и изпълнен с достойнство — рязък контраст с останалите от нас. Очите му примигнаха към Меган.

— Мъртва ли е? — попита той.

Гласът му бе поомекнал в сравнение с преди, въпреки че все още не звучеше както ми се струваше, че трябва.

Тиа кимна.

— Събирайте каквото можете — нареди Проф и преметна раница през рамо. — Изоставяме позицията. Компрометирана е.

Тиа и Ейбрахам кимнаха, като че бяха очаквали тази заповед. Ейбрахам се спря, постави ръка на рамото на Меган, преклони глава и премести ръка на медальона на врата си. После изтърча да си вземе инструментите.

Взех одеяло от постелята на Меган — нямаше чаршафи — и го донесох, за да я завия. Проф ме изгледа и явно се канеше да критикува лекомислената постъпка, но си удържа езика. Нагласих завивката на раменете на Меган, но оставих главата й открита. Не зная защо хората закриват лицето, когато някой е умрял. Лицето е единственото нещо, което все още изглежда наред. Докоснах го с пръстите си. Кожата още беше топла.

Това не се случва, вдървено си помислих аз. Възмездителите не се издънват така.

За съжаление, фактите — моите собствени факти — заляха ума ми. Възмездителите се издънваха; хора от Възмездителите умираха. Бях проучвал това. Бях го изследвал. Случваше се.

Трябва да осигуря грижи за тялото й, помислих си аз и се наведох, за да я вдигна.

— Остави тялото — нареди Проф.

Не му обърнах внимание, а после усетих как стисва рамото ми. Вдигнах замъглен поглед и намерих лицето му остро, очите разширени и ядосани. Омекнаха, когато го изгледах.

— Станалото е станало — започна той. — Ще изгорим подземието и това ще е подходящо погребение за нея. Като оставим това настрана, опитът да пренесем тялото просто ще ни забави, а може и да бъдем убити. Войниците вероятно все още наблюдават предната позиция. Не можем да знаем колко време ще им отнеме да намерят новата дупка, която съм прокопал тук.

Той се спря.

— Няма я, синко.

— Трябваше да тичам по-бързо — прошепнах аз, точно обратното на казаното от Тиа. — Щях да мога да я спася.

— Гневен ли си? — попита ме Проф.

— Аз…

— Остави вината — продължи той. — Остави отричането. Стоманеното сърце й направи това. Той е целта ни. Това трябва да бъде твоят фокус. Нямаме време за скръб; имаме време само за мъст.

Усетих как кимам. Мнозина биха определили тези думи като неправилни, но те ми помогнаха. Проф беше прав. Ако паднех духом и скърбях, щях да умра. Имах нужда от нещо, което да измести тези чувства, от нещо силно.

Гняв към Стоманеното сърце. Това щеше да свърши работа. Беше ми отнел баща ми, а сега ми отне и Меган. Имах тайното усещане, че докато той е жив, ще ми отнема всичко, което обичам.

Да мразя Стоманеното сърце. Да използвам това, за да ме поддържа. Да… Можех да го направя. Кимнах.

— Събери бележките си — каза Проф — и после вземи изобразителя. Напускаме след десет минути и ще унищожим всичко, което оставяме.

 

 

Гледах назад по новия тунел, изсечен от Проф към скривалището. В края му блестеше остра червена светлина — погребална клада за Меган. Нагласеният от Ейбрахам взрив бе достатъчно мощен, за да разтопи стоманата; можех да доловя горещината тук, толкова далеч.

Ако Правоприлагането успееше да се вмъкне в укритието, щяха да намерят само сгурия и прах. Изнесохме всичко, което можахме, а Тиа прибра още малко в тайна дупка, която тя накара Ейбрахам да изсече в един коридор наблизо. За втори път за един месец гледах един познат ми дом да гори.

Този отнесе със себе си нещо много скъпо. Исках да кажа сбогом, да го прошепна или поне да си го помисля. Не можех да създам думата. Просто… Предполагам, че просто не бях готов.

Обърнах се и последвах останалите; отдалечавахме се в мрака.

 

 

Час по-късно продължавах да вървя през тъмния коридор, свел глава, с провесена на гърба раница. Бях толкова уморен, че едва можех да мисля.

Все пак беше странно — омразата ми беше силна за кратко време, а сега бе просто хладка. Замяната на Меган с омразата май беше лоша сделка.

Отпред имаше движение и Тиа отстъпи. Тя бързо бе сменила окървавените си дрехи. Накара и мен да направя същото, преди да изоставим укритието. Измих си и ръцете, но под ноктите ми все още имаше засъхнала кръв.

— Хей — каза Тиа. — Изглеждаш доста уморен.

Свих рамене.

— Искаш ли да говорим?

— Не за нея. Просто… не сега.

— Окей. Тогава за нещо друго може би?

Нещо, което да те отвлича, намекваше тонът й.

Е, може би щеше да бъде хубаво. Само дето единственото друго нещо, за което исках да говоря, беше почти толкова тежко.

— Защо Проф ми е толкова бесен? — тихо попитах аз. — Изглеждаше… Изглеждаше възмутен, че е трябвало да дойде да ме спасява.

От това ми призляваше. Когато ми говореше по мобилния телефон, звучеше насърчително, решен да помогне. После… сякаш беше друг човек. Това все още си стоеше в него, докато вървеше сам начело на групата.

Тиа проследи погледа ми.

— Проф има някои… лоши спомени във връзка с тензорите, Дейвид. Не обича да ги използва.

— Но…

— Не ти е бесен — продължи Тиа — и не е ядосан, че е трябвало да те измъква, независимо как може и да е изглеждало. Бесен е на себе си. Просто има нужда от известно време насаме.

— Но той беше толкова добър с тях, Тиа.

— Зная — тихо отговори тя. — Виждала съм го. Тук има проблеми, които не можеш да разбереш, Дейвид. Понякога вършенето на неща, които сме вършили някога, ни напомня какви сме били, и то не винаги по приятен начин.

Това не ми прозвуча твърде смислено; все пак тогава умът ми не беше на върха на проницателността си.

Най-накрая стигнахме новата дупка, много по-малка от укритието — само две стаички. Коуди ни посрещна, но говореше приглушено. Явно му бяха съобщили за случилото се. Помогна ни да внесем оборудването в главната стая на новото укритие.

Тук някъде беше затворен Конфлукс, главата на Правоприлагането. Не бяхме ли неразумно дръзки да си мислим, че можем да го задържим? Не беше ли това част от друг капан? Трябваше да предполагам, че Проф и Тиа знаят какво вършат.

Докато работеше, Ейбрахам сгъваше ръката си — простреляната от куршуми. Малките диоди на болконтрола светеха на бицепса му, а дупките от куршуми вече бяха зараснали. Една нощ спане с тези диоди и на сутринта щеше да може да използва ръката си без проблеми. След няколко дни раната щеше да е само белег.

И все пак, помислих си аз, докато подавах чантата си на Коуди и пълзях през тунела към горната стая, не помогна на Меган. Нищо от направеното от нас не помогна на Меган.

Бях загубил много хора през последните десет години. Животът в Нюкаго не беше лесен, особено за сираци. Но нито една от тези загуби не ме беше засягала тъй дълбоко от смъртта на баща ми. Предполагам, че това беше добре — значеше, че отново привиквам да ме е грижа. Все пак на момента усещането беше твърде неприятно.

Когато се подадох от входния тунел в новото скривалище, Проф казваше на всички да си лягат за нощта. Искаше да поспим малко, преди да се занимаваме с пленения Епичен. Докато си оправях леглото, чух го да си говори с Коуди и Тиа. Нещо за инжектиране на пленника с успокоително, за да остане в безсъзнание.

— Дейвид? — попита ме Тиа. — Ранен си. Ще ти закача болконтрола и…

— Ще живея — обясних аз. Можеха да ме лекуват утре. Сега не ми пукаше. Вместо това легнах на завивката си и се обърнах с лице към стената. Тогава най-накрая оставих сълзите да потекат на воля.