Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (27)

26.

— Е — каза Коуди, докато гледаше купчината скъпоценни камъни и бижута — ако не е имало друг резултат, поне ме направи богат. Мога да живея с този неуспех.

Тиа изпуфтя и продължи да рови из бижутата. Ние четиримата, Проф включително, се бяхме разположили около голямо бюро в една от кабинките. Меган и Ейбрахам бяха на пост и охраняваха тунела към банковата зала.

В стаята цареше благочестиво настроение — като че някак трябваше да показвам почит — и мисля, че и останалите трябва да са го усещали. Говореха ниско, с приглушени гласове. Всички с изключение на Коуди. Опита да се облегне на стола си, докато държеше голям рубин, но — разбира се — стоманените крака на стола бяха слети със стоманения под.

— Някога това е щяло да те направи богат, Коуди — каза Тиа, — но сега ще ти е малко трудно да го продадеш.

Това бе вярно. В наши дни бижутерията не струваше практически нищо. Имаше неколцина Епични, които можеха да създават скъпоценни камъни.

— Може би — отговори Коуди, — но златото си остава стандарт.

Почеса се по главата.

— При все че не е сигурно защо. Не можеш да го ядеш, от което се интересуват повечето хора.

— Привично е — обясни Проф. — Не ръждясва, лесно се обработва и трудно се фалшифицира. Нито един Епичен не може да го създава. Все още. На хората им трябва средство за търговия, особено през границите на кралствата и градовете.

Той завъртя в ръце златна верижка.

— Всъщност, Коуди е прав.

— Наистина? — Коуди изглеждаше изненадан.

Проф кимна.

— Независимо дали се заемем или не със Стоманеното сърце, само с откритото тук злато ще можем да издържаме Възмездителите в продължение на няколко години.

Тиа постави тетрадката си на бюрото и разсеяно почука по нея с химикалката си. На другите бюра в кабинката за ипотеки наредихме намереното в трезора. Около три четвърти от съдържанието на сейфовете се оказа възстановимо.

— Имаме преди всичко много завещания — каза Тиа и отвори кутийка кола — удостоверения за притежаване на ценни книжа, паспорти, копия от шофьорски книжки…

— Можем да изпълним цял град с измислени хора, ако поискаме — рече Коуди. — Представете си какъв майтап.

— Втората по обем група — продължи Тиа — е гореспоменатата купчина бижута — ценни и без стойност. Ако нещо оттам е засегнало Стоманеното сърце, то от гледна точка на обема това е най-вероятната група.

— Но не е — намесих се аз.

Проф въздъхна:

— Дейвид, знам какво…

— Каквото имам предвид — прекъснах го аз — е, че бижутерията не обяснява нищо. Стоманеното сърце не е атакувал други банки и не е опитвал — пряко или непряко — да забрани на хората да носят бижута в негово присъствие. Бижутата са достатъчно често срещани сред Епичните, та щеше да се е наложило да вземе мерки.

— Съгласна съм — възрази Тиа, — макар и само отчасти. Възможно е да сме пропуснали нещо. В миналото Стоманеното сърце се е оказвал ловък; може би е въвел тайно ембарго върху определени видове скъпоценни камъни. Ще го проуча, но мисля, че Дейвид е прав. Ако нещо е засегнало Стоманеното сърце, то вероятно е едно от необичайните неща.

— Колко такива има? — попита Проф.

— Над триста — Тиа направи гримаса. — Повечето са сувенири или лични вещи за спомен без истинска стойност. Теоретично всяко от тези неща би могло да бъде нашият виновник. Но съществува и възможността да е нещо, което е носил върху себе си някой от хората в помещението. Или пък би могло да бъде, както явно смята Дейвид, нещо свързано със ситуацията.

— Много е необичайно слабостта на някой Епичен да бъде повлияна просто от близостта с нещо обикновено — обясних аз и вдигнах рамене. — Освен ако някой предмет в трезора не е излъчил някаква радиация, светлина или звук — нещо, което в действителност да е достигнало Стоманеното сърце — шансовете той да е виновникът са малки.

— Независимо от това прегледай предметите, Тиа — каза Проф. — Може би ще сме в състояние да установим връзка между тях и нещо, направено от Стоманеното сърце в града.

— Ами тъмнината? — попита Коуди.

— Тъмнината на Повелителя на нощта?

— Точно — обясни Коуди. — Винаги ми се е струвало странно, че поддържа такъв мрак тук.

— Това вероятно е заради самия него — започнах аз. — Не иска слънчевата светлина да грее върху него и да го прави телесен. Няма да се изненадам, ако това е било част от сделката между тях, една от причините Повелителя да служи като подчинен на Стоманеното сърце. Правителството на Стоманеното сърце осигурява инфраструктура — храна, електричество, предотвратяване на престъпленията — за да компенсира факта, че винаги е тъмно.

— Мисля, че това обяснява нещата — съгласи се Коуди. — На Повелителя на нощта му трябва мрак, но не може да го има, освен ако няма приличен град, от който да действа. Нещо като гайдаря, на когото му трябва да го издържа един хубав град, та той да може да застане на скалите и да свири.

— Гайдар? — попитах аз.

— О, моля те, не започвай и с него — обади се Тиа и вдигна ръка към главата си.

— Гайдар — повтори Коуди.

Гледах го озадачено.

— Не си чувал за гайдите? — поинтересува се Коуди с втрещен тон. — Та те са толкова шотландски, колкото поличките и червените косми под мишниците.

— Ъъъ… бла? — произнесох аз.

— Това е — заключи Коуди. — Стоманеното сърце трябва да падне, за да можем отново да образоваме децата както трябва. Това е посегателство върху достойнството на моята родина.

— Чудесно — обобщи Проф. — Радвам се, че вече имаме подходящата мотивация.

Той лениво потропа по бюрото.

— Притеснен си — отсъди Тиа. Явно познаваше Проф доста добре.

— Все повече се приближаваме към конфронтацията. Продължим ли така, ще изкараме Стоманеното сърце, но няма да можем да се бием с него.

Хората на бюрото се умълчаха. Вдигнах поглед и загледах високия таван; стерилните бели лампи из залата не светеха достатъчно, за да достигнат и до най-отдалечените ъгли. В това помещение беше студено и тихо.

— Кой е последният момент, в който можем да се измъкнем?

— Така — започна Проф. — Можем да го изкараме за конфронтация със Светлина, а после да не се появим.

— Това може да се окаже хубав сам по себе си майтап — отбеляза Коуди. — Съмнявам се, че на Стоманеното сърце кой знае колко често му връзват тенекия.

— Ще реагира зле на такова излагане — продължи Проф. — Точно сега ние, Възмездителите, сме трън в очите му — ние сме неприятност. Нанесли сме три удара в този град и не сме убивали никого, който да е жизненоважен за организацията му. Избягаме ли, наяве ще излезе това, което сме вършили. Ейбрахам и аз оставяме доказателства, които ще потвърдят, че ние сме зад това — този е единственият начин да гарантираме, че нашата победа, ако такава има, няма да бъде приписана на някой Епичен, а на обикновени хора.

— Тоест, ако избягаме… — рече Коуди.

— Стоманеното сърце ще знае, че Светлина е бил измислица и че Възмездителите са търсили начин да го убият — каза Тиа.

— Е — отговори Коуди — повечето Епични вече искат да убият повечето от нас. Тъй че може би нищо няма да се промени.

— Сега ще е по-лошо — обадих се аз, все още загледан в тавана. — Той уби спасителните работници, Коуди. Параноичен е. Открие ли какво сме готвили, ще ни погне здраво. Мисълта, че сме опитали да се доберем до него… че сме проучвали слабостите му… няма просто да го приеме и да седи.

Сенките помръднаха, аз свалих поглед и видях Ейбрахам да влиза в кабинката ни.

— Проф, помоли ме да те предупредя, щом часът настъпи.

Проф провери мобилния си и кимна.

— Трябва да се връщаме обратно в скривалището. Всеки да взема една торба и да я пълни с намерените неща. Ще ги сортираме по-нататък в по-безопасна среда.

Станахме от столовете си, а Коуди потупа по главата мъртвия и замръзнал в стоманата клиент на банката, стоварил се до стената на тази стаичка. Докато излизаха, Ейбрахам постави нещо на бюрото.

— За теб.

Пистолет.

— Не съм добър с…

Спрях. Изглеждаше ми познат. Пистолетът… който баща ми взе.

— Намерих го в отломките до баща ти — обясни ми Ейбрахам. — Трансферсията е превърнала дръжката в метал, но повечето от частите са си били от хубава стомана. Махнах магазина и почистих патронника, а плъзгачът и спусъкът още си работят, както се очаква. Не бих му се доверил, преди да му направя пълно прострелване в базата, но има големи изгледи все още да стреля надеждно.

Взех пистолета. Това оръжие уби баща ми. Струваше ми се нередно да го държа.

Доколкото знаех обаче, това бе и единственото оръжие, наранило Стоманеното сърце.

— Не знаем дали нещо, свързано с оръжието, е направило възможно Стоманеното сърце да бъде ранен — продължи Ейбрахам. — Стори ми се, че ще си струва да го изровя. Ще го разглобя, ще го почистя за теб и ще проверя патроните. Може все още да ги бива, при все че е вероятно да се наложи да сменим барута, ако гилзите не са го изолирали от трансферсията. Ако всичко е наред, можеш да го носиш. Ако ти се предостави възможност, можеш да опиташ да го застреляш с него.

Кимнах в знак на благодарност, после изтичах да взема една торба и да изнеса моята част от намереното от нас.

 

 

— Звукът на гайдата е най-величественият звук, който сте чували — обясни Коуди с бурни жестове, докато вървяхме по коридора към укритието. — Мелодично съчетание от сила, крехкост и чудо.

— Звучи като натъпкани в миксера умиращи котки — каза ми Тиа.

Коуди погледна тъжно.

— Да, и прелестна е тази мелодия, девойко.

— Чакай малко — спрях го аз и вдигнах пръст. — Тези гайди. За да бъдат направени… ти какво каза? Само трябвало да убиеш някой мъничък дракон, а те били напълно истински и въобще не били митологични — и до днес живеели в Шотландските планини.

— Да — потвърди Коуди. — Важното е да намериш някой малък. Големите са твърде опасни, нали така, а и от пикочния им мехур не можеш да направиш добра гайда. Но трябва ти да го убиеш, разбираш ли. Гайдарят трябва да е убил своя дракон. Това е част от обичая.

— След това — продължих аз — трябвало да отрежеш пикочния мехур и да поставиш… какво беше?

— Резбовани рога от еднорог, за да направиш свирките — каза Коуди. — Имам предвид, можеш да използваш нещо по-малко недостъпно, като слонова кост. Но ако ще бъдеш пурист, трябва да са рога от еднорог.

— Възхитително — изкоментира Тиа.

— Величествена дума — рече Коуди. — Разбира се, тя е шотландска. Идва от деликатността, на която се възхищаваме; в нея сричката Дел идва от Дал Риата, древното и могъщо кралство от шотландските легенди. Да, мисля, че една от великите песни за гайда е от онова време. Abharsair e d’a chois e na Dun Eideann.

— Аб… ха… какво? — попитах аз.

— Abharsair e d’a chois e na Dun Eideann — повтори Коуди. — Нежно и поетично име, което не може да се преведе на английски…

— На шотландския келтски диалект означава Дяволът слезе в Единбург — каза Тиа и се наведе към мен, но говореше достатъчно високо, та Коуди да може да чува.

По изключение Коуди не можа да каже нищо.

— Говориш шотландския келтски, момиче?

— Не — отвърна му Тиа. — Потърсих го последния път, когато разказваше това.

— Хъм… намери ли го?

— Да. Въпреки че твоят превод е съмнителен.

— Хайде сега. Винаги съм твърдял, че си умница, девойче. Наистина.

Той се прокашля в ръка.

— О, виж ти. В базата сме. Ще разкажа историята по-нататък.

Другите бяха стигнали до скривалището малко по-рано и Коуди препусна да ги види, а после тръгна след Меган към тунела.

Тиа поклати глава, след това тръгна с мен към тунела. Вървях последен и проверявах дали вървите и кабелите, които прикриваха входа, са си на мястото. Включих скритите сензори за движение, които щяха да ни предупредят, ако някой дойдеше, и пропълзях навътре.

— … просто не знам, Проф — говореше Ейбрахам с тихия си глас. — Просто не знам.

Двамата изминаха обратния път в тих разговор отпред. Бях опитал да ги доближа, за да ги чувам, но Тиа многозначително постави ръка на рамото ми и ме дръпна назад.

— Е? — попита Меган и скръсти ръце, докато всичките се събирахме около масата. — Какво става?

— Ейбрахам не харесва как се разпространяват слуховете — обясни Проф.

— Изглежда, че обществото приема историята ни за Светлина — каза Ейбрахам. — Уплашени са, а от удара ни срещу електроцентралата имаше ефект — има режим на електричеството из целия град. Както и да е, не виждам доказателство, че Стоманеното сърце е повярвал. Правоприлагането прочиства долните улици. Повелителя на нощта снове из града. От информаторите чувам само, че Стоманеното сърце търси група бунтовници, а не Епичен съперник.

— Значи удряме отново силно — каза Коуди, скръсти ръце и се облегна на стената до тунела. — Убиваме още няколко Епични.

— Не — възразих аз и си спомних разговора с Проф. — Трябва да бъдем по-съсредоточени. Не можем просто да премахваме случайни Епични; трябва да мислим като някой, който опитва да завладее града.

Проф кимна.

— Всеки наш удар, при който Светлина не излиза на открито, ще направи Стоманеното сърце по-подозрителен.

— Отказваме ли се? — попита Меган, а в гласа й се долавяше отсянка на нетърпение, въпреки че очевидно опитваше да я прикрие.

— Съвсем не — отговори Проф. — Може би все пак ще реша, че трябва да се оттеглим — ако не сме достатъчно уверени за слабото място на Стоманеното сърце, мога да направя точно така. Все още не сме стигнали дотам. Ще продължим с този план, но трябва да направим нещо голямо, за предпочитане — съчетано с появата на Светлина. Трябва да притиснем Стоманеното сърце максимално здраво и да предизвикаме гнева му. Да го заставим да излезе.

— И как ще направим това? — поинтересува се Тиа.

— Време е да убием Конфлукс — съобщи Проф. — И да унищожим Правоприлагането.