Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (25)

24.

Меган не беше отишла далеч. Намерих я в края на тунела, седнала на купчина стари сандъци точно пред укритието. Неуверено я приближих, а тя ме изгледа подозрително. След миг изразът й омекна и тя се върна към разглеждането на мрака пред нея. Беше обърнала мобилния си нагоре, за да излъчва светлина.

Покатерих се на сандъците до нея и седнах, но не заговорих. Искаше ми се да имам нещо съвършено да кажа, и — както обикновено — не можех да си представя какво ли би било то. Проблемът беше, че в общи линии бях съгласен с Проф, въпреки че се чувствах виновен за това. Нямах научната подготовка да предвидя какво ще стане с Нюкаго, ако предводителят му бъде убит. Но знаех, че Стоманеното сърце е зъл. Никой съд не би го осъдил, но аз имах право да търся справедливост за нещата, които бе сторил на мен и близките ми хора.

Тъй че просто си седях там и опитвах да съчиня нещо, което няма да я засегне, но и няма да звучи като извинение. По-трудно е, отколкото изглежда — вероятно затова през повечето време аз просто казвам каквото ми идва. Спра ли да мисля, не мога да изляза с нищо.

— Той наистина е чудовище — каза Меган най-накрая. — Знам го. Противно ми е да звуча така, все едно го защитавам. Просто не знам дали ако го убием, това ще бъде добро за хората, които опитваме да защитим.

Кимнах. Разбрах го, наистина. Отново се умълчахме. Както седяхме, можех да дочуя далечни звуци от коридорите, изкривени от странното устройство и акустика на стоманените катакомби. Понякога човек можеше да чуе стичаща се вода, понеже наблизо минаваха канализационните тръби на града. Друг път бях сигурен, че чувам плъхове, въпреки че се чудех от какво ли биха могли да живеят тук долу. Понякога земята сякаш простенваше тихо.

— Какво представляват те, Меган? — попитах аз. — Питала ли си се за това?

— Епичните ли имаш предвид? — попита тя. — Много хора имат теории.

— Знам. Какво мислиш ти обаче?

Не ми отговори веднага. Много хора имаха теории и повечето биха ви ги разказали с удоволствие. Епичните бяха следващата стъпка в човешката еволюция или бяха изпратено от този или онзи бог наказание, или всъщност бяха извънземни. Или бяха резултат от таен проект на правителството. Или всичко беше измама и използваха технология, за да се преструват, че имат сили.

Повечето от теориите се издънваха при срещата с фактите. Нормални хора бяха получили сили и бяха станали Епични; не бяха извънземни или нещо подобно. Имаше достатъчно недвусмислени истории за член на семейството, демонстрирал способности. Учените твърдяха, че не можели да се оправят с генетиката на Епичните, но аз не знаех много за тези неща. Освен това, повечето учени или бяха изчезнали, или работеха за някого от по-силните Епични.

Както и да е, много от слуховете бяха глупави, но това не бе спряло разпространението им и вероятно никога нямаше да го направи.

— Мисля, че са някакво изпитание — обясни Меган.

Намръщих се.

— Искаш да кажеш в религиозен смисъл?

— Не, не изпитание на вярата или нещо подобно — продължи Меган. — Искам да кажа, че са изпитание какво ще направим, ако разполагаме със сила. Неограничена сила. Какво ще направи тя с нас? Как ще се справим с нея?

Намусих се.

— Ако Епичните са пример какво ще вършим със силата, тогава по-добре въобще да не получаваме никаква.

Тя замълча. Секунди след това чух друг странен звук. Подсвиркване.

Обърнах се и изненадано видях Коуди да идва по коридора. Беше сам и пеша, което значеше, че е оставил електрокара — който теглеше сандъците с провизии — в хангара. Беше метнал пушка на рамо и нахлупил бейзболната шапка, избродирана с предполагаемия герб на шотландския му клан. Докосна шапката към нас.

— Така… имаме парти значи? — попита той. Провери мобилния си. — Време за чай ли е?

— Чай? — почудих се аз. — Никога не съм те виждал да пиеш чай.

— Обикновено хапвам малко риба и пакетче чипс — обясни Коуди. — Това е британска традиция. Вие всички сте янки и не разбирате.

Нещо в това твърдение изглеждаше малко вероятно, но не знаех достатъчно, за да го предизвикам.

— Защо са мрачните физиономии? — попита Коуди и подскокна до нас върху сандъците. — Вие двамата приличате на ловци на еноти в дъждовен ден.

Супер, помислих си аз. Защо не мога да правя такива метафори?

— Проф и аз спорихме — обясни Меган с въздишка.

— Пак? Мислех си, че вие двамата сте спрели с това. За какво беше този път?

— Не е нещо, за което искам да говоря.

— Ясно, ясно — Коуди извади дългия си ловджийски нож и започна да си реже ноктите. — Повелителя на нощта е тръгнал из града. Хората разправят, че е навсякъде, минава през стени, надзърта из бърлогите на злодеите и на по-дребните Епични. Всички са на нокти.

— Това е добре — казах аз. — Означава, че Стоманеното сърце приема заплахата сериозно.

— Може би — продължи Коуди. — Може би. Все още не е казал нищо за предизвикателството, което му отправихме, а и Повелителя на нощта си проверява сума ти обикновени типове. Стоманеното сърце може и да подозира, че някой опитва да му отвлече вниманието.

— Може би трябва да ударим Повелителя на нощта — предложих аз. — Сега знаем слабото му място.

— Идеята може да е добра — каза Коуди и измъкна от торбата си дълго, тънко приспособление. Подхвърли ми го.

— Какво е това?

— Ултравиолетово фенерче — обясни той. — Намерих място, където ги продават — добре де, само крушките, а аз ги поставих във фенерчетата и направих няколко за нас. По-добре да сме готови, ако Повелителя на нощта ни изненада.

— Мислиш ли, че ще дойде тук? — попитах аз.

— Най-накрая ще започне и в стоманените катакомби — каза Коуди. — Може вече и да е започнал. Наличието на защитима база не значи нищо, ако Повелителя на нощта просто реши да се промъкне през стените и да ни издуши в съня ни.

Жизнерадостни мисли. Потреперих.

— Сега поне можем да се бием с него — каза Коуди и измъкна друго фенерче за Меган. — Обаче мисля, че сме зле подготвени. Все още не знаем каква е слабостта на Стоманеното сърце. Ами ако той наистина предизвика Светлина?

— Тиа ще намери отговора — казах аз. — Тя много е напреднала в разбирането на станалото в оня банков трезор.

— Ами Зарево? — попита Коуди. — Дори не сме започнали да планираме как да се справим с него.

Зарево, другият от Висшите Епични телохранители на Стоманеното сърце. Меган ме изгледа, очевидно любопитна какво ще кажа след това.

— Зарево няма да бъде проблем — заявих аз.

— Това каза и преди, когато ни пробута цялата тая работа. Но още не си обяснил защо.

— Говорил съм за това с Тиа — отвърнах аз. — Зарево не е това, за което го мислиш.

Бях доста уверен в това.

— Елате, ще ви покажа.

Коуди вдигна вежда, но ме последва, когато запълзях обратно в тунела. Проф вече знаеше какво пише в бележките ми, макар да не бях сигурен, че го вярва. Знаех, че планира среща, на която да говорим за Зарево и Повелителя на нощта, но също така знаех, че чака Тиа, преди да е отишъл твърде далеч с плана. Ако тя не излезеше с отговор как да убием Стоманеното сърце, нищо друго нямаше да има значение.

Не исках да мисля за това. Да се откажем сега, понеже не знаем слабостта му… щеше да бъде като да установиш, че си теглил жребий за десерт във Фабриката и не ти достига само един номер. Само дето няма значение, защото Пит вече се е промъкнал да задигне десерта, тъй че никой няма да получи каквото и да е — даже не и Пит, понеже се оказва, че на първо място никога не е имало никакъв десерт. Е, нещо подобно. Тази метафора е работа в движение.

В горната част на тунела отведох Коуди до кутията, където държахме бележките ми. Порових се из тях няколко минути и установих, че Меган ни е последвала. Изразът на лицето й беше непроницаем.

Хванах папката за Зарево, отнесох я на бюрото и извадих няколко снимки.

— Какво знаете за Зарево?

— Огнен Епичен — каза Коуди и посочи една снимка. На нея се виждаше направен от пламъци човек, а горещината бе тъй силна, че въздухът около него беше деформиран. Никоя фотография не можеше да улови в детайли чертите на Зарево, защото те се състояха само от пламък. Всъщност на всяка от извадените от мен снимки той блестеше тъй ярко, че изкривяваше картината.

— Притежава стандартни огнени Епични сили — каза Меган. — Може да се превръща в пламък — всъщност, той общо-взето винаги е в огнено състояние. Може да лети, да изстрелва огън от ръцете си и да манипулира съществуващи огньове. Създава около себе си поле от голяма горещина, което може да топи куршумите — макар че вероятно те не могат да го наранят, дори и да не са се стопили. Стандартен набор сили на огнен Епичен.

— Твърде стандартен — рекох аз. — Всеки Епичен си има особености. Никой не притежава точно същия набор от сили. Това ме подсети най-напред. Ето я и другата нишка.

Почуках с пръст по серията снимки — всяка беше направена в различен ден — изображение на Зарево, обикновено със Стоманеното сърце и свитата му. Въпреки че Повелителя на нощта често излизаше със задачи, Зарево обикновено оставаше близо до Стоманеното сърце, за да действа като личен телохранител.

— Виждате ли? — попитах аз.

— Какво да виждаме? — попита Коуди.

— Тук — обясних и посочих мъжа, застанал до стражите на Стоманеното сърце на една от снимките. Беше строен, гладко избръснат и носеше официален костюм, тъмни очила и широкопола шапка, затъмняваща лицето му.

Посочих следващата снимка. Там се намираше същото лице. И следващата. И следващата. Лицето му не беше лесно за забелязване и на другите снимки — нито една не беше фокусирана точно върху него, а шапката и очилата винаги прикриваха чертите му.

— Този човек винаги присъства, когато Зарево се появи — заключих аз. — Подозрително е. Кой е и какво върши там?

Меган се намръщи.

— Какво намекваш?

— Ето — продължих аз — погледнете тези.

Извадих пет последователни снимки, светкавична серия кадри, запечатали няколко момента. Сцената — Стоманеното сърце лети през града начело на процесия на приближените си. Понякога правеше това. Въпреки че винаги изглеждаше, че отива на някое важно място, подозирах, че това всъщност беше неговата версия на парад.

С него бяха Повелителя на нощта и Зарево, понесли се на около три метра над земята. Зад тях се движеше кавалкада автомобили като военен конвой. Не можех да видя никакви лица, при все убеждението ми, че подозрителният субект е сред тях.

Пет снимки. Четири от тях показваха триото Епични, полетели един до друг. На една от тях — точно в средата на серията — образът на Зарево се бе замъглил и бе станал прозрачен.

— Зарево, може да става безтелесен като Повелителя на нощта? — предположи Коуди.

— Не — отвърнах аз. — Зарево не е истински.

Коуди премигна:

— Моля?

— Не е истински. Поне не както ние го разбираме. Зарево е невероятно сложна — и невероятно умна — илюзия. Подозирам, че човекът, когото виждаме на тези снимки, онзи с костюма и шапката, е истинският Епичен. Той е илюзионист, със способност да манипулира светлината, за да създава образ, доста подобен на Отразител — само че много по-могъщ. Истинският Зарево и Стоманеното сърце са скалъпили идеята за фалшивия Епичен горе-долу по същия начин, по който ние измисляме Светлина. На тези снимки улавяме момент на разсейване, когато истинският Епичен не е бил съсредоточен върху илюзията си и тя е станала колеблива и почти е изчезнала.

— Фалшив Епичен? — презрително изрече Меган. — Какъв би бил смисълът? На Стоманеното сърце не му трябва да го прави.

— Стоманеното сърце има странна психология — възразих аз. — Повярвай ми. Басирам се, че го познавам по-добре от всеки друг, като изключим най-близките му съюзници. Той е арогантен, както каза Ейбрахам, но също така е и параноичен. Повечето от това, което върши, се свежда до това да се държи за властта и да заставя хората да му се подчиняват. Променя си мястото за сън. Защо му е нужно да върши това? Неуязвим е, нали така? Параноичен е, уплашен, че някой ще открие слабостта му. Унищожи цялата банка, понеже можеше да сме предположили как е бил наранен.

— Много Епични биха сторили това — отбеляза Коуди.

— Защото повечето Епични са точно толкова параноични. Гледай сега, какъв по-добър начин да изненадаш евентуални убийци от това да ги заставиш да се подготвят за някой Епичен, който го няма? Ако прекарат цялото си време в планиране как да убият Зарево, а после се окажат срещу илюзионист, ще ги спипат съвсем неподготвени.

— Значи и нас, ако си прав — заключи Коуди. — Да се биеш с илюзионисти е трудно. Мразя да не мога да вярвам на очите си.

— Виж, един Епичен илюзионист не може да обясни всичко — възрази Меган. — Има отбелязани случаи Зарево да е разтапял куршуми.

— Зарево е скрил куршумите, щом са доближили илюзията, после е хвърлил на земята въображаеми разтопени куршуми. По-късно някой от обкръжението на Стоманеното сърце е отишъл и е разпръснал истински разтопени куршуми като доказателство.

Извадих две други снимки.

— Имам доказателство как правят точно така. Разполагам с планини от документация за това, Меган. Можеш да я четеш. Тиа е съгласна с мен.

Дръпнах още няколко фотографии от купчината.

— Вземете тази. Тук имаме снимки от момента, когато Зарево „изгаря“ една сграда. Аз ги направих лично; виждате ли как хвърля огъня? Погледнете ли следите от изгореното на стените на другия ден в следващата поредица, то те са различни от направените от Зарево хвърляния. Истинските следи от изгоряло са били добавени от група работници през нощта. Прогониха всички от мястото, тъй че не можах да ги заснема, но доказателството от следващия ден е недвусмислено.

Меган изглеждаше дълбоко притеснена.

— Какво? — попита Коуди.

— Каквото казваш — отвърна тя. — Илюзионисти. Неприятни са. Просто се надявам да не ни се налага да се изправяме срещу такъв.

— Не мисля, че ще се налага — отговорих аз. — Обмислил съм го и въпреки репутацията на Зарево, той не изглежда изключително опасен. Не мога да му припиша смъртни случаи, а и рядко се бие. Трябва да е защото иска да внимава да не разкрие какво е в действителност. Имам фактите в тези папки. Щом Зарево се появи, само трябва да застреляме създателя на илюзията — мъжа на снимките — и всичките му илюзии ще изчезнат. Не би трябвало да е много трудно.

— Може и да сте прави за илюзиите — каза Коуди, докато преглеждаше друга група фотографии. — Но не съм сигурен за човека, който според теб ги създава. Ако Зарево беше умен, щеше да направи илюзиите и после да стане невидим.

— Възможно е да не го умее — отвърнах аз. — Не всички илюзионисти го умеят, дори и могъщите.

Запънах се.

— Но ти си прав. Не можем да сме сигурни кой създава фалшивия Зарево, но все още мисля, че Зарево няма да бъде проблем. Ние само трябва да го подплашим — да поставим капан, който ще разкрие илюзията му като неистинска. Когато го заплаши разобличаване, аз ще стрелям. От каквото успях да установя за него, май си пада страхлив.

Коуди замислено кимна.

Меган поклати глава.

— Смятам, че се отнасяте към това много несериозно.

Звучеше ядосана.

— Ако Стоманеното сърце наистина е баламосвал всички през цялото време, тогава е вероятно Зарево да е дори по-опасен, отколкото сме мислили. Тук нещо ме притеснява; не мисля, че сме подготвени за него.

— Ти така или иначе търсиш причина да прекратиш тази мисия — отвърнах й аз ядосано.

— Никога не съм казвала нещо такова.

— Няма нужда да го правиш. Аз…

Прекъсна ме движение в тунела в посока към скривалището и се обърнах навреме, за да видя как Тиа се катери, облечена в стари джинси и в якето си на Възмездителите. Коленете й бяха прашни. Изправи се усмихната.

— Открихме го.

Сърцето в гърдите ми подскочи и разтърси тялото ми с нещо като електричество.

— Слабото място на Стоманеното сърце? Открили сте какво е?

— Не — каза тя, а очите й явно блестяха от въодушевление. — Но това ще доведе до отговори. Аз го намерих.

— Кое, Тиа? — попита Коуди.

— Банковия трезор.