Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (17)

16.

Магазинът на Диамант не беше в стая, а в един от дългите коридори на катакомбите. Предположих, че другият му край или е задънен, или се охранява. Пространството се осветяваше отгоре от преносими лампи, които бяха почти ослепителни след пълната тъмнина на катакомбите.

Тези лампи огряваха оръжия, които висяха със стотици по стените. Красиво полирана стомана и тъмно матово черно. Пушки. Пистолети. Масивни електронно компресирани зверове като оръжието на Ейбрахам, с пълни граватоници. Старомодни револвери, стекове гранати, гранатомети.

Аз притежавах две оръжия — пистолет и пушка. Пушката беше верен приятел. Имах я вече от три години и бях свикнал много да разчитам на нея. Когато бях в нужда, тя работеше. Връзката ни беше страхотна — аз се грижех за нея и тя се грижеше за мен.

При вида на магазина на Диамант обаче се почувствах като момче, което притежава само една количка играчка, и току-що му е предложен цял шоурум, пълен с ферарита.

Ейбрахам лениво провлече краката си в коридора. Не загледа оръжията. Меган влезе, а аз я следвах по петите, зяпайки окачените по стените оръжия.

— Ухаа. Като… бананова плантация за оръжия.

— Бананова плантация — повтори Меган с равен глас.

— Да. Нали знаеш как бананите растат на дърветата си, висят надолу и узряват?

— Колене, метафорите ти са тъпи.

Изчервих се. Художествена галерия. Трябваше да кажа „като художествена галерия за оръжия“. Не, чакай. Ако го кажа така, излиза, че оръжията идват да разгледат галерията. Значи, галерия на оръжия?

— Откъде въобще знаеш какво са банани? — тихо попита Меган, докато Ейбрахам поздравяваше някакъв дебел човек, застанал до празно място на стената. Това можеше да е само Диамант. — Стоманеното сърце не внася стоки от Латинска Америка.

— От моите енциклопедии — отговорих аз разсеяно. Галерия с оръжия за престъпно разрушение. Това трябваше да кажа. Звучи впечатляващо, нали? — Прочетох ги няколко пъти. Нещичко ми е останало в главата.

— Енциклопедии.

— Аха.

— Които си прочел „няколко пъти“.

Спрях, понеже си дадох сметка какво съм изтърсил.

— Ааа, не. Искам да кажа, само ги преглеждах. Нали разбираш, търсех снимки на оръжия. Аз…

— Какъв си зубрач — каза тя и отиде при Ейбрахам. Прозвуча весело.

Въздъхнах, присъединих се към тях и опитах да привлека вниманието й с новото сравнение, обаче Ейбрахам ни представяше на търговеца.

— … ново момче — говореше той, сочейки към мен. — Дейвид.

Диамант ми кимна. Имаше ярка риза с шарка на цветя, каквито се предполага, че навремето са носели хората в тропиците. Може би оттам ми дойде банановата метафора. Диамант имаше бяла брада и дълга бяла коса, макар да оплешивяваше над челото. Грамадната усмивка проблясваше и в очите му.

— Допускам — каза той на Ейбрахам, — че искате да видите какво ново имам. Колко вълнуващо. Знаете ли, че останалите ми, ъхъм, клиенти още дори не са се отбили! Вие сте първите. Първият избира!

— И плаща най-високите цени — додаде Ейбрахам и се обърна да огледа стената с оръжията. — Напоследък смъртта върви толкова скъпо.

— Казва човекът с електронно компресираната Манчестър 451 — отвърна Диамант. — С граватоници и гранатомет. Тези гранати експлодират добре. Малко са дребнички, но човек може да ги изстрелва по наистина забавен начин.

— Покажи ни какво имаш — подкани го Ейбрахам вежливо, въпреки че гласът му звучеше малко напрегнато. Бях готов да се закълна, че говореше по-спокойно с разбойниците, които го простреляха. Странна работа.

— Приготвям някои неща, които да ви покажа — рече Диамант. Усмивката му беше като на риба-папагал, за която открай време смятах, че прилича на папагал. Не че съм ги виждал и двете, де. — Защо просто не огледате наоколо? Да се поразровите. Да ми кажете какво ви е по вкуса.

— Отлично — отговори Ейбрахам. — Благодаря.

Той ни кимна. Знаехме какво да правим. Да търсим каквото и да е вън от обичайното. Оръжие, което да причинява големи разрушения, за да приличат на дело на Епичен. Щом предстоеше да имитираме Епичен, значи ни трябваше нещо впечатляващо.

Меган застана до мен и огледа една картечница, която изстрелваше запалителни снаряди.

— Не съм зубрач — тихо й прошепнах аз.

— Защо това е от значение? — попита тя неутрално. — Няма нищо лошо да си умен. Всъщност, ако си интелигентен, ще бъдеш по-добро попълнение за екипа.

— Аз просто… хммм… не обичам да ми казват така. Освен това, някой да е чувал за зубрач, който скача от летящ самолет и докато пада към земята, убива във въздуха Епичен?

— Никога не съм чула някой да е направил това.

— Федрус го е направил — възразих аз. — Екзекуцията на Червения лист, преди три години в Канада.

— Тази история беше пресилена — тихо подхвърли Ейбрахам на минаване край нас. — Беше хеликоптер. И това беше част от плана — бяхме много внимателни. А сега се съсредоточете върху текущата си задача, ако обичате.

Затворих си устата и заразглеждах оръжията. Запалителните заряди бяха впечатляващи, но не особено оригинални. Не бяха достатъчно ярки за нас. Впрочем, което и да е от основните оръжия не би ни свършило работа — независимо дали изстрелва куршуми, ракети или гранати, нямаше да е убедително. Трябваше ни по-скоро нещо като енергийните оръжия на Правоприлагащите. Начин да наподобим естествената огнева мощ на Епичен.

Продължих по-нататък по коридора и колкото повече вървях, толкова по-необикновени ставаха оръжията. Спрях се пред няколко любопитни предмета. Изглеждаха доста безобидни — бутилка за вода, мобилен телефон, писалка. Бяха окачени на стената като оръжия.

— Ах, ти си наблюдателен човек, така ли, Дейвид?

Подскочих, обърнах се и видях ухиления Диамант зад гърба си. Как може един дебелак да се движи така тихо?

— Какво представляват?

— Авангардни стелт-експлозиви — гордо отвърна Диамант. Протегна се и почука по стената, където се появи образ. Явно в магазина имаше и изобразител. Показа бутилка вода върху маса. Край масата мина един бизнесмен, зачетен в някакви книжа. Остави ги на масата и врътна капачката на бутилката.

И се взриви.

Аз отскочих заднешком.

— А, надявам се, че оценяваш стойността на тези кадри — рече Диамант. — Рядко се сдобивам с добри снимки на стелт-експлозивите в действие. Това тук е доста забележително. Обърна ли внимание как експлозията отхвърли тялото назад, обаче не нанесе големи щети наоколо? Това е важно за един стелт-експлозив, особено ако лицето, което трябва да бъде убито, носи важни документи.

— Отвратително — отговорих аз и се извърнах.

— Ние сме в бизнеса със смърт, млади човече.

— Видеото имам предвид.

— Ако това ще ти помогне, онзи не беше твърде добър човек. — Съмнявах се това да е от значение за Диамант. Той приветливо почука по стената. — Хубав взрив. Да си призная, продавам тези неща отчасти, защото ми харесва да се хваля с това видео. То е единствено по рода си.

— Всичките ли са взривове? — попитах аз, докато оглеждах невинните на вид устройства.

— Писалката е детонатор. Като я щракнеш отзад, взривяваш някое от малките устройства до нея, които приличат на гуми. Те са универсални взривни капсули. Залепи ги до нещо експлозивно, задействай ги и те в повечето случаи могат да го взривят. Зависи от веществото, но са програмирани с някои доста модерни разпознавателни алгоритми. Работят с повечето взривни вещества. Лепни едно от тях върху нечия граната, отдалечи се и щракни писалката.

— Ако можеш да залепиш някое от тези върху гранатата — рече Меган и се приближи до нас, — можеш просто да извадиш щифта. Или да застреляш човека.

— Не е подходящо за всяка ситуация — отбранително каза Диамант. — Но могат да са много забавни. Какво по-хубаво от това да детонираш собствените експлозиви на противника, когато той не го очаква?

— Диамант — провикна се Ейбрахам някъде по коридора. — Ела да ми обясниш това тук.

— Ах, отличен избор! Прекрасни експлозии… — И търговецът се понесе към Ейбрахам.

Разглеждах панела с невинни, ала смъртоносни предмети. В тях имаше нещо много нередно. Аз бях убивал хора, но честно. С пушка в ръце, и то само по принуда. Нямах много житейски философии, но една от малкото беше нещо, научено от баща ми: никога да не удрям пръв. Ако трябва да нанеса втория удар, то да се постарая противникът да не се изправи на крака за трети.

— Тези могат да са полезни — каза Меган, която още стоеше със скръстени ръце. — Макар да се съмнявам, че този фукльо наистина си дава сметка за какво.

— Знам — отвърнах аз в опит да поправя грешката си. — Исках да кажа, да запишеш смъртта на онзи нещастник? Напълно непрофесионално.

— Всъщност той продава експлозиви, затова притежанието на подобен запис е професионално от негова страна. Подозирам, че има записи на действието на всички оръжия, понеже тук долу не можем да ги изпробваме лично.

Аз тръснах отвратено глава.

— Меган, записът показа как някакъв човек се взриви. Беше ужасно. Не можеш да се перчиш с такива работи.

Тя помълча, видимо загрижена за нещо. После ме погледна.

— Да. Разбира се. Ти така и не ми каза защо толкова се притесняваш да не ти казват зубрач.

— Казах ти. Не ми харесва, защото искам да правя страхотни неща, нали разбираш. А зубрачите не…

— Не е това — прекъсна ме тя и ме изгледа хладно. Искри, ама хубави очи имаше. — Притеснява те нещо по-дълбоко, което трябва да превъзмогнеш. Това е слабост. — Тя хвърли един поглед на бутилката с вода, после отиде при оръжието, което Ейбрахам инспектираше. Беше някакъв вид базука.

Наместих пушката на рамо и пъхнах ръце в джобовете си. Напоследък май прекарвах доста време в слушане на лекции. Мислех си, че като напусна Фабриката, това ще свърши. А трябваше да знам, че няма да е така.

Извърнах се от Меган и Ейбрахам и заразглеждах близката стена отсреща. Трудно ми беше да се съсредоточа върху оръжията, което ми се случваше за пръв път. Умът ми се връщаше към въпроса на Меган. Защо се притеснявах да ме наричат зубрач?

Отидох при нея. Ейбрахам тъкмо казваше:

— … не зная дали е това, което искаме.

— Но експлозиите са толкова мощни — възрази Диамант.

— Защото умните деца ги отвеждаха — казах аз тихичко на Меган.

Усещах как ме гледа, но продължавах да зяпам стената.

— Много деца във Фабриката така се мъчеха да докажат колко са умни. Имахме училище, нали разбираш. Ходиш на училище половин ден и работиш половин ден, ако не те изгонят. Ако се справяш зле, учителят просто те изключва и тогава работиш по цял ден. Училището беше по-лесно от Фабриката, затова повечето деца наистина много се стараеха.

— Умните обаче… наистина умните… зубрачите… те напускаха. Вземаха ги горе, в града. Ако покажеш някакви умения с компютрите или математиката, или писането, заминаваш. Чувам, че получавали добра работа. В пропагандната служба на Стоманеното сърце или в счетоводните му кантори и тем подобни. Като малък бих се смял на това, че Стоманеното сърце има счетоводители. А той ги има много, разбираш ли. В една империя ти трябват такива хора.

Меган ме изгледа любопитно.

— Затова ти…

— Научих се да съм тъп. Посредствен, по-скоро. Тъпите ги изритваха от училище, а аз исках да уча — знаех, че ми е нужно да уча — затова трябваше да остана. Освен това знаех, че отида ли горе, ще загубя свободата си. Той следи своите счетоводители много по-изкъсо, отколкото фабричните работници.

— Имаше и други момчета като мене. Много от момичетата напредваха бързо, умните, де. А някои от познатите ми момчета почнаха да приемат като повод за гордост това, че не са ги взели горе. Човек не иска да е от умниците. А аз трябваше да съм още по-внимателен, понеже задавах твърде много въпроси за Епичните. Трябваше да крия моите тетрадки, да търся начини да оборвам онези, които мислеха, че съм умен.

— Но ти вече не си там. Вече си с Възмездителите. Така че няма значение.

— Има. Защото аз не съм такъв. Не съм умен, а просто упорит. Умните ми приятели въобще не трябваше да учат. Аз трябваше да уча като кон за всеки тест.

— Като кон ли?

— Разбираш ме. Защото конете работят много, нали така? Теглят каруци, плугове и прочие?

— Аха. Последното го пропускам.

— Не съм умен.

Не споменах, че учех толкова упорито отчасти, за да знам съвършено отговора на всеки въпрос. Само тогава можех да си гарантирам, че ще отговоря погрешно точно на толкова въпроси, колкото да остана в средата на класа. Достатъчно умен, за да остана в училище, но недостоен за забелязване или внимание.

— Освен това, наистина умните ми приятели учеха, защото им доставяше удоволствие. А на мене — не. Мразех учението.

— Прочел си енциклопедията. Няколко пъти.

— За да търся неща, които може да са слаби места на Епичните. Трябваше да науча за различните метали, химичните съединения, природните явления и символите. На практика всичко може да е нечие слабо място. Надявах се нещо да ми просветне. Нещо за него.

— Значи всичко е за него.

— Всичко в моя живот е за него, Меган — отговорих аз и я погледнах. — Всичко.

Умълчахме се, а Диамант продължаваше да бръщолеви. Ейбрахам се беше обърнал и ме гледаше умислено.

Страхотно, осъзнах аз. Чул ме е. Направо страхотно.

— Достатъчно, Диамант, благодаря — рече той. — Това оръжие наистина не върши работа.

Търговецът въздъхна.

— Добре тогава. Но вие можете да ми подскажете какво би могло да ви свърши работа.

— Нещо различно — отговори Ейбрахам. — Нещо невиждано досега, а също така и разрушително.

— Е, аз не разполагам с много неща, които не са разрушителни. Но различно… Да видим…

Ейбрахам ни даде знак да продължаваме да търсим. Меган тръгна, обаче Ейбрахам задържа мен. Улови ме за ръката. Хватката му беше доста здрава.

— Стоманеното сърце взема умните — тихо ми каза той, — понеже се бои от тях. Той знае, Дейвид. Всички тези оръжия не го плашат. Не оръжията ще го свалят. Ще го свали човекът, който е достатъчно умен да открие пукнатината в неговата броня. Знае, че не може да изтреби всички, затова ги взема на работа. Когато умре, то ще е заради някой като теб. Запомни го.

Пусна ме и тръгна след Диамант.

Погледах го малко, после отидох при друга група оръжия. Всъщност думите му нищо не промениха, но колкото и да е странно, чувствах се малко по-висок, докато разглеждах редицата оръжия и успявах да определя производителя на всяко от тях.

Обаче съвсем не съм зубрач. Поне аз знам истината.

Разглеждах оръжията няколко минути и се гордеех, че разпознавам толкова много от тях. За съжаление, нито едно не изглеждаше достатъчно различно. Всъщност самият факт, че аз мога да ги разпозная, гарантираше това. Трябваше ни нещо, което никой да не е виждал до момента.

Може пък да няма нищо, помислих аз. Ако сменя често стоката си, може да сме подбрали неподходящия ден да го посетим. Понякога в торбата с късмети няма нищо свястно. Това…

Спрях, защото забелязах нещо различно. Мотоциклети.

В далечния край на коридора бяха наредени три мотоциклета. В началото не ги забелязах, понеже бях съсредоточен върху оръжията. Бяха лъскави, тъмнозелени с черна шарка отстрани. Направо ми се прииска да се прегърбя и да приклекна, за да съм по-аеродинамичен. Можех да си представя как се нося по улиците на такъв мотоциклет. Изглеждаха толкова заплашителни — като алигатори. Истински бързи алигатори в черно. Алигатори-нинджи.

Реших да не пробвам това сравнение пред Меган.

Доколкото можех да видя, нямаха вградени оръжия, но отстрани имаше някакви странни устройства. Може би енергийни оръжия? Не приличаха много на останалата стока на Диамант, но пък при него всичко беше доста смесено.

Меган мина покрай мен и аз вдигнах показалец да посоча мотоциклетите.

— Не — рече тя, без да погледне.

— Ама…

— Не.

— Ама те са страхотни! — възразих аз и вдигнах ръце, все едно това беше достатъчен довод. А и трябваше да бъде, искри! Бяха страхотни!

— Едва подкара някакъв си бабешки седан, Колене. Не ми се ще да те виждам яхнал нещо с граватоници.

— Граватоници! — Та това беше още по-страхотно.

— Не — твърдо отсече Меган.

Погледнах Ейбрахам, който проверяваше нещо наблизо. Той погледна първо мен, после мотоциклетите и се усмихна.

— Не.

Въздъхнах. Не се ли предполага, че купуването на оръжия е нещо по-забавно?

— Диамант — провикна се Ейбрахам към търговеца. — А това какво е?

Онзи се заклатушка като гъска.

— О, чудесно е. Прекрасни експлозии. Това е… — Лицето му помръкна, щом се приближи и видя какво разглежда Ейбрахам. — О. Това ли било. Хъм. Съвсем отлично е, обаче не знам дали е подходящо за вашите нужди…

Въпросното оръжие беше грамадна пушка с много дълга цев и оптически мерник. Изглеждаше малко като AWM — една от снайперските пушки, които Фабриката ползваше за образец на своите продукти. Само че дулото беше по-голямо и при ложата имаше някакви особени намотки. Беше боядисана в черно и тъмнозелено, а на мястото на пълнителя зееше голяма дупка.

Диамант въздъхна.

— Това оръжие е чудесно, обаче ти си ми добър клиент. Трябва да те предупредя, че не разполагаш с ресурсите да го задействаш.

— Моля? — учуди се Меган. — Продаваш повредена пушка?

— Не е това — отвърна Диамант и почука по стената до пушката. Показа се образ — някакъв мъж лежи на земята, държи пушката и разглежда през оптическия мерник разни порутени сгради. — Нарича се електромагнитно оръдие и е разработено в резултат от изследванията на някакъв Епичен, който хвърля куршуми.

— Рик О’Шей — рекох аз и кимнах. — Ирландец.

— Наистина ли това му е името? — попита тихо Ейбрахам.

— Аха.

— Ужасно. — Той потръпна. — Да вземеш хубавата френска дума и да я превърнеш в… в нещо, което Коуди би казал. Calice!

— Както и да е. Той може да прави предметите нестабилни, като ги докосне; после те избухват, когато попаднат под някакво значително въздействие. Общо взето, зарежда разни камъни с енергия, мята ги по хората и те експлодират. Стандартен Епичен с кинетична енергия.

Повече ме интересуваше идеята, че технологията е разработена на основата на неговите сили. Рики беше от по-новите Епични. Не би трябвало да е действал по времето, когато някои Епични са били затваряни и с тях са правили експерименти, както ми бяха обяснили Възмездителите. Значеше ли това, че още се провеждат изследвания? И има място, където държат Епични в плен? Не бях чувал такова нещо.

— И какво за оръдието? — обърна се Ейбрахам към Диамант.

— Така, както ти казах — и той почука и записът тръгна — това е един вид гаусова пушка, само че работи с проектил, който е предварително натоварен с енергия. И когато стане експлозивен, този куршум получава огромна скорост чрез използването на малки магнити.

Мъжът на записа щракна някакво копче и намотките светнаха в зелено. Той натисна спусъка и последва взрив от енергия, макар да нямаше видим откат. От дулото на пушката плисна зелена светлина и остави диря във въздуха. Една от далечните сгради избухна и от нея се разнесе странен дъжд от зелена светлина, който сякаш обгърна всичко наоколо.

— Ние… не сме сигурни защо прави това — призна Диамант. — Дори не знаем как. Технологията превръща проектила в зареден експлозив.

Потреперих при мисълта за тензорите и за якетата — технологията, използвана от Възмездителите. Всъщност, доста от технологията, с която разполагахме, се беше появила с идването на Епичните. Колко от нея разбирахме истински?

Разчитахме на недоразбрана технология, която произлизаше от тайнствени създания, а те самите не знаеха как правят нещата, които правят. Бяхме като глухи хора, опитващи да танцуват в ритъм, който не чуват, дълго след като музиката е спряла. Или… чакай малко. Не знам какво би трябвало да означава това.

Все едно. Светлините при експлозиите от тази пушка бяха много характерни. Дори красиви. Не се виждаха много отломки, само във въздуха още се носеше зеленият дим. Едва ли не сградата беше превърната направо в енергия.

Тогава ми хрумна нещо.

— Аурора бореалис — казах и посочих с пръст. — Изглежда като илюстрациите, които съм виждал.

— Разрушителната способност ми се струва добра — рече Меган. — Сградата беше почти напълно разрушена само с един изстрел.

Ейбрахам кимна.

— Може би точно това ни е нужно. Диамант, може ли все пак да полюбопитствам за онова, което спомена по-рано? Че не работи?

— А, работи си отлично — побърза да отговори търговецът. — Само че му трябва енергиен заряд, за да стреля. Мощен енергиен заряд.

— Колко мощен?

— Петдесет и шест КС — рече Диамант и след кратко мълчание додаде. — За един изстрел.

Ейбрахам подсвирна.

— Много ли е това? — попита Меган.

— Аха — отвърнах аз удивено. — Кажи-речи няколко хиляди стандартни енергийни клетки.

— Обикновено трябва да го включиш с кабел в собствена захранваща единица — обясни Диамант. — Не можеш да зареждаш този калпазанин в контакта на стената. За изстрелите в този демонстративен запис са използвани няколко петнадесетсантиметрови кабела и собствен генератор. — Той хвърли поглед на пушката. — Купих я с надеждата да изтъргувам с определен клиент няколко високоенергийни горивни клетки и после да успея да я продам в работещо състояние.

— Кой знае за това оръжие? — попита Ейбрахам.

— Никой. Купих го направо от лабораторията, която го е създала, а мъжът, който записа видеото, беше мой служител. Никога не е излизало на пазара. Всъщност, изследователите, които го разработиха, загинаха няколко месеца по-късно — горките глупаци се самовзривиха. Но това получава човек, когато всеки ден прави оръжия, свръхзареждащи материята.

— Взимаме го — заяви Ейбрахам.

— Така ли? — изненада се Диамант, а после лицето му се разтегли в усмивка. — Е… Отличен избор! Сигурен съм, че ще останете доволни. Но нека пак да обясня, че пушката няма да стреля, докато не намерите източник на енергия. Много мощен източник, какъвто навярно няма да можете да транспортирате. Разбираш ли?

— Ще намерим — отговори Ейбрахам. — Колко?

— Дванадесет — съобщи Диамант, без да му мигне окото.

— Не можеш да я продадеш на друг — рече Ейбрахам — и не можеш да я задействаш. Ще получиш четири. Благодаря ти.

Той извади някаква кутийка, чукна по нея и я даде на търговеца.

— И освен това искаме да добавиш и една от онези писалки-взривители — хрумна ми да кажа, докато записвах с мобилния си видеото с гаусовата пушка. Само дето не поисках и мотоциклет, но прецених, че това наистина ще е пресилване.

— Много добре — отговори Диамант и повдигна кутийката. Какво имаше вътре все пак? — Случайност тук ли е? — попита той.

— Уви, не — рече Ейбрахам. — Сблъсъкът с него не ни остави време за събиране. Но има четирима други, включително Отсъствие.

Събиране ли? Това пък какво беше? Отсъствие беше Епичен, убит от Възмездителите предната година.

Диамант изсумтя. Установих, че съм много любопитен какво има в кутията.

— Ето още нещо — каза Ейбрахам и даде някакъв чип.

Диамант го взе с усмивка.

— Ти наистина знаеш как да подсладиш сделката, Ейбрахам. Така си е.

— Никой не бива да разбере, че сме го купили — каза Ейбрахам и кимна към оръдието. — Не казвай никому дори, че съществува.

— Разбира се — докачи се Диамант. Отиде и измъкна изпод тезгяха стандартна торба и почна да разглобява електромагнитното оръдие.

— С какво му платихме? — обърнах се аз съвсем тихичко към Меган.

— Когато Епичните умират, с телата им става нещо.

— Мутация на митохондриите, аха — съгласих се аз.

— И така, когато убием някой Епичен, ние събираме част от митохондриите му. Те са необходими на учените, които правят всичките тези неща. Диамант може да ги продаде на някоя секретна лаборатория.

Тихо подсвирнах.

— Охо.

— Да — отвърна тя. Явно се тревожеше за нещо. — Клетките се разлагат само за няколко минути, ако не ги замразиш, затова събирането им е трудно. Има няколко групи, които се занимават с това, със събирането на клетки. Те не убиват Епични, а измъкват кръвни проби и ги замразяват. Това се е превърнало в един вид тайна и много ценна валута.

Значи така ставало. Епичните дори не трябваше да знаят. Но когато аз го научих, се разтревожих още повече. Доколко разбирахме този процес? Какво биха си казали Епичните за продажбата на техния генетичен материал?

Никога не бях чувал за това, въпреки че изучавах Епичните. Това ми послужи за напомняне. Може и да бях разбрал едно-друго, обаче извън моите познания съществуваше цял един свят.

— Ами онзи чип, който Ейбрахам му даде? Който Диамант нарече подсладител на сделката?

— Записи на експлозии.

— Ама разбира се.

— Ти защо поиска онзи детонатор?

— Не знам. Просто ми се стори забавно. И понеже явно ще мине доста време преди да получа някой от онези мотоциклети…

— Никога няма да получиш.

— … рекох си да поискам нещо.

Тя не отговори, обаче май неумишлено я бях подразнил. Отново. Трудничко ми беше да реша какво я ядосва: очевидно си имаше собствени специални правила кое е „професионално“ и кое — не.

Диамант опакова оръдието и за мое удоволствие добави писалката-детонатор и пакет от „гумичките“, които работеха с нея. Стана ми доста приятно да получа нещо допълнително. И тогава ми замириса на чесън.

Свъсих се. Не беше точно чесън, но приличаше. Какво беше…

Чесън.

Фосфорът мирише на чесън.

— В беда сме — рекох аз веднага. — Повелителя на нощта е тук.