Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (41)

40.

Всички изстрели улучиха… и отскочиха от Стоманеното сърце, като камъчета, хвърлени по танк. Свалих пистолета. Стоманеното сърце издигна ръка към мен; около дланта му засия енергия, но не ми пукаше.

Това е то, мина през ума ми. Опитахме всичко. Не знаех тайната му. Никога не съм я знаел.

Провалих се.

Той пусна енергиен заряд и някаква примитивна частица в мен не искаше просто да стои на място. Хвърлих се настрани, зарядът удари земята до мен и пръсна нагоре дъжд от разтопен метал. Земята потрепери и взривът наруши преобръщането ми. Тупнах тежко върху неподатливата повърхност.

Спрях и замаян се проснах там. Стоманеното сърце пристъпи напред. Наметалото му бе разкъсано на някои места от ударите на Проф, но не изглеждаше да изпитва от това повече от неудобство. Надвеси се над мен с протегната напред ръка.

Беше величествен. Можех да го оценя, дори докато се подготвях да умра от ръцете му. Пелерината в сребърно и черно плющеше, а разкъсванията я правеха някак по-истинска. Класически квадратно лице, челюст, на която би завидял всеки професионален футболист, хармонично и мускулесто тяло, но не като на културист. Това не беше преувеличение; беше съвършенство.

Огледа ме, а ръката му блестеше.

— О, да — каза той. — Детето в банката.

Примигнах изненадано.

— Аз помня всекиго и всичко — каза ми той. — Няма защо да се изненадваш. Аз съм божествен, момче. Не забравям. Смятах те за мъртъв. Недовършена работа. Мразя недовършените работи.

— Ти уби баща ми — прошепнах аз. Глупаво, но това излезе.

— Убил съм много бащи — каза Стоманеното сърце. — И майки, синове, дъщери. Това е мое право.

Сиянието на ръката му стана по-ярко. Приготвих се за каквото идеше.

Проф нападна Стоманеното сърце откъм гърба.

Рефлексивно се претърколих настрана, когато двамата се стовариха върху земята наблизо. Проф се оказа отгоре. Дрехите му бяха обгорени, разкъсани и окървавени. Държеше меча си и започна да го стоварва върху лицето на Стоманеното сърце.

Той се засмя, когато оръжието го удари; всъщност лицето му нащърби меча.

Говореше с мен, за да примами Проф навън, замаяно осъзнах аз. Той…

Стоманеното сърце протегна ръце нагоре, отхвърли Проф и го запрати назад. Съвсем малкото усилие на Стоманеното сърце отнесе Проф на цели три метра. Той се удари и изохка.

Вятърът се засили и Стоманеното сърце се издигна прав. После скочи и се понесе във въздуха. Слезе приклекнал на едно коляно и заби юмрук в лицето на Проф.

Около него плисна червена кръв.

Извиках, изправих се на крака и се затичах към Проф. Глезенът ми обаче не беше в ред, паднах здраво и се ударих в земята. През сълзите от болка видях Стоманеното сърце отново да удря надолу.

Червено. Толкова много червено.

Висшият Епичен се изправи и махна с окървавената си ръка.

— Отличаваш се, дребен Епичен — каза той на падналия Проф. — Смятам, че ме развълнува повече от всеки друг преди теб.

Пропълзях напред и стигнах мястото на Проф. Черепът му беше счупен отляво, очите бяха изскочили напред и гледаха безжизнено. Мъртъв.

— Дейвид! — извика Тиа в ухото ми. Откъм нейния край на линията имаше стрелба. Правоприлагането беше открило хеликоптера.

— Върви — прошепнах аз.

— Но…

— Проф е мъртъв — обясних. — Аз също. Върви.

Тишина.

От джоба си извадих писалката-детонатор. Бяхме насред игрището. Коуди бе поставил моя капсул-детонатор на купчината експлозиви, а тя беше точно под нас. Е, щях да отвея Стоманеното сърце в небето, каквото и да излезе от това.

Няколко войници от Правоприлагането се втурнаха към Стоманеното сърце и докладваха за периметъра. Чух как коптерът думка, докато се издигаше, за да се отдалечи. Чух и как Тиа плаче на линията.

Застанах на колене до тялото на Проф.

Баща ми умира пред мен. Застанал съм на колене до него. Върви… бягай…

Поне този път не бях страхливец. Вдигнах писалката и докоснах с пръст копчето на върха. Взривът щеше да ме убие, но нямаше да нарани Стоманеното сърце. Беше оцелявал в експлозии по-рано. Все пак можеше да отнеса няколко войници със себе си. Това си струваше.

— Не — нареди Стоманеното сърце на хората си. — Аз ще се оправям с него. Този е… специален.

Погледнах към него и примигнах със замаяните си очи. Беше вдигнал ръка, за да отпрати хората от Правоприлагането.

Имаше нещо странно в далечината зад него, над ръба на стадиона, над луксозните апартаменти. Намръщих се. Светлина? Но… това не беше правилната посока. Не гледах към града. Освен това, градът никога не беше излъчвал толкова величествена светлина. Червено, оранжево, жълто. Самото небе сякаш бе пламнало.

Примигнах през димната мараня. Слънчева светлина. Повелителя на нощта бе мъртъв. Слънцето изгряваше.

Стоманеното сърце се завъртя. След това залитна назад и издигна ръка срещу светлината. Устата му зина от благоговение; после я стисна и изскърца със зъби.

Обърна се към мен, а очите му бяха разширени от гняв.

— Трудно ще бъде да намеря заместник на Повелителя на нощта — изръмжа той.

Коленичил посред игрището, аз гледах светлината. Този прекрасен блясък, това могъщо нещо отвъд.

Има по-големи от Епичните неща, казах си аз. Има живот, има и любов, има я и самата природа.

Стоманеното сърце тръгна към мен.

Където има злодеи, там ще има и герои. Гласът на баща ми. Само почакайте. Те ще дойдат.

Стоманеното сърце вдигна блестящата си ръка.

Понякога, синко, трябва да подадеш ръка на героите…

И изведнъж разбрах.

Разбирането отвори ума ми, като горящите лъчи на самото слънце. Аз знаех. Аз разбирах.

Без да поглеждам надолу, взех оръжието на баща си. Помотах го из ръцете си за миг и после го насочих право към Стоманеното сърце.

Стоманеното сърце изхъмка и го изгледа презрително.

— Е?

Ръката ми трепереше цялата. Слънцето осветяваше Стоманеното сърце откъм гърба.

— Идиот — произнесе той, протегна се, сграбчи ръката ми и строши костите. Почти не усетих болка. Пистолетът падна на земята с едно дрън. Стоманеното сърце протегна ръка, въздухът долу се завихри и създаде малък вятър под оръжието; той го издигна в ръката му. Епичният го насочи към мен.

Вдигнах поглед към него. Обрамчен от сияйна светлина убиец. Гледан така, той беше просто сянка. Тъмнина. Нищо пред истинската сила.

Хората на този свят, сред тях и Епичните, ще изчезнат с времето. Може и да съм червей в сравнение с него, но пък той беше червей в строежа на мирозданието.

На бузата му стоеше мъничката резка на белега. Единственото несъвършенство в тялото му. Дар от човек, който беше вярвал в него. Дар от човек, по-добър от това, което Стоманеното сърце въобще щеше да бъде или да осъзнае.

— Трябваше да внимавам повече онзи ден — каза той.

— Баща ми не се страхуваше от теб — прошепнах аз.

Стоманеното сърце настръхна, насочил оръжието към главата ми; аз бях пред него на колене, окървавен. Винаги използваше оръжието на неприятеля си срещу него. Това бе част от модела. Вятърът разбърка издигащия се край нас дим.

— Това е тайната — казах аз. — Държиш ни в мрак. Демонстрираш ужасните си сили. Убиваш, разрешаваш на Епичните да убиват, обръщаш оръжията на хората срещу тях. Дори пускаш лъжливи слухове колко си ужасен, все едно не си изключително зъл. Искаш да се страхуваме…

Очите на Стоманеното сърце се разшириха.

— … понеже можеш да бъдеш наранен само от някой, който не се страхува от теб — довърших аз. — Само че такъв човек не съществува, нали? Ти се грижиш за това. Дори Възмездителите, дори Проф. Дори и аз. Всички се боим от теб. За щастие, познавам някой, който не се бои от теб и никога не се е боял.

— Нищо не знаеш — проръмжа той.

— Знам всичко — прошепнах аз. После се усмихнах.

Стоманеното сърце дръпна спусъка.

Вътре в пистолета чукчето удари края на гилзата на куршума. Барутът експлодира и оловото полетя напред, призовано да убива.

Вътре в цевта то удари нещото, което бях поставил там. Тънка писалка, с копче на върха, което можеш да натиснеш. Беше достатъчно малка, за да влезе в пистолета. Детонатор. Свързан с експлозивите под краката ни.

Куршумът удари бутона и го натисна.

Кълна се, че можах да видя как протича експлозията. Всеки удар на сърцето ми сякаш траеше цяла вечност. Огънят избликна нагоре, а стоманеното игрище се скъса като хартия. Страховита червенина, която си отива с мирната красота на изгрева.

Огънят погълна Стоманеното сърце и всичко около него; разкъса тялото му, тъкмо когато той отвори уста, за да закрещи. Кожата се смъкна, мускулите изгоряха, органите бяха накълцани. Издигна поглед към небето, унищожен от вулкана от огън и вихър, който се разтвори под краката му. В тази нищожна частица от мига Стоманеното сърце — най-великият от всички Епични — умря.

Можеше да бъде убит само от някой, който не се страхува от него.

Той натисна спусъка.

Той предизвика детонацията.

И както показа арогантното му и самоуверено презрение, Стоманеното сърце не се страхуваше от себе си. Може би той беше единственото живо същество, което не се боеше.

Нямах време да се усмихна в този замръзнал момент, но въпреки това го усетих, когато огънят дойде за мен.