Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (4)

3.

Пистолетите имаха едно явно предимство пред пушките — бързината. Даже и не опитах да го изпреваря. Свърнах настрани и се понесох с всички сили към една алея.

Недалеч някой извика. Случайност, допуснах аз. Дали ме е видял да бягам? Но аз съм на тъмно, а и той не гледаше. Нещо друго е. Сигурно капанът…

Дони „Проблемите“ почна да стреля по мен.

Особеното при пистолетите е, че с тях човек се прицелва адски трудно. Даже тренираните и опитни професионалисти по-често пропускаха. А ако вдигаш пистолета пред себе си отстрани, все едно си мислиш, че си в някой проклет екшън, тогава улучваш още по-рядко.

Тъкмо това направи и Дони. Дулният проблясък от пистолета му светна в мрака. В земята до мен се удари куршум и хвърли искри, рикоширайки от стоманения тротоар. Хлътнах в алеята и се притиснах към стената, встрани от погледа на Дони.

Върху стената продължиха да се сипят куршуми. Не смеех да погледна, обаче го чувах как ругае и крещи. Бях прекалено паникьосан, за да броя изстрелите. Пълнител като неговия можеше да има поне дузина патрони…

Ох, да бе, рекох си. Силата на Дони „Проблемите“ беше такава, че патроните му никога не свършваха. Можеше да продължава да ме обстрелва и да ме държи на място. Накрая той се появи иззад ъгъла и стреля направо.

Оставаше ми само едно. Поех дълбоко дъх, плъзнах пушката от рамото си и я хванах. Отпуснах се на колене близо до входа на алеята, излагайки се на риск, и вдигнах пушката. Запалената цигара ми сочеше лицето на Дони.

Куршум удари стената над мен. Подготвих се да натисна спусъка.

— Спри, слонце! — викна някой и прекъсна стрелбата на Дони. Една фигура мина помежду ни в мъждивата светлина, тъкмо когато стрелях. Пропуснах. Това беше Случайност.

Свалих пушката, тъкмо когато във въздуха проехтя нов изстрел, този път някъде отвисоко. Снайперистът. Куршумът удари земята и почти улучи Случайност. Но той мръдна настрани тъкмо навреме. Предчувствието му за опасност.

Случайност тичаше несръчно и когато се доближи до лампата, видях защо. Ръцете му бяха оковани. Но той все пак се измъкваше. Какъвто и да беше планът на Възмездителите, май се проваляше.

Двамата с Дони се спогледахме, после той хукна след Случайност и изстреля няколко случайни куршума към мен. Това, че разполагаше с неизчерпаем запас от тях, обаче не го правеше по-добър стрелец. Така че всички пропуснаха.

Изправих се на крака и погледнах в обратната посока, където стоеше жената. Добре ли беше тя?

Във въздуха се чу силно пукане и Дони „Проблемите“ извика и падна. Усмихнах се, но за кратко — последва втори изстрел и от стената до мен се разлетяха искри. Изругах и отново се шмугнах в алеята. След секунда жената в тясната рокля свърна след мен. Държеше малък Деринджър и се целеше право в лицето ми.

Общо взето, при стрелба с пистолет хората не улучваха от десет крачки. Обаче не знаех каква е статистиката, когато пистолетът е на тридесет сантиметра от физиономията ти. Може би не толкова добра в полза на мишената.

— Чакай! — казах и вдигнах ръце, при което пушката се плъзна на рамото ми. — Опитвам да помогна! Не видя ли, че Дони стреля по мен?

— За кого работиш? — попита жената.

— За фабриката Тъмното убежище, ама карах и такси, обаче…

— Слонце — заяви тя. Все още целейки се в мен, тя вдигна ръка към главата си и докосна ухото си с пръст. Видях обица, която сигурно беше свързана с мобилния й.

— Говори Меган. Тиа, взривявай.

Наблизо се чу взрив, който ме накара да подскоча.

— Това пък какво беше?

— Игралният дом.

— Взривихте игралния дом? Мислех, че Възмездителите не закачат невинни!

Това я накара да замръзне на място. Не сваляше пистолета от мен.

— Откъде знаеш кои сме?

— Преследвате Епичните. Кои други да сте?

— Но…

Тя прекъсна. Изруга тихо и пак вдигна пръст.

— Няма време. Ейбрахам, прицели ли се?

Не чух отговора, обаче тя явно остана доволна. Недалеч се чуха още няколко експлозии.

Тя ме изгледа, но ръцете ми още бяха вдигнати, а и трябваше да е видяла как Дони стреля по мен. Очевидно реши, че не представлявам заплаха. Свали пистолета, пъргаво се пресегна надолу и откърши острите токчета на обувките си. После сграбчи роклята си отстрани и я разпра.

Зяпнах.

По принцип се смятам за прилично уравновесен, обаче не се случва всеки ден човек да се озове в тъмна уличка с разкошна жена, която си съдира дрехите. Отдолу имаше сутиен и тесни колоездачни гащета от спандекс. Със задоволство отбелязах, че кобурът й наистина е привързан за дясното бедро. Мобилният й беше закачен отвън на кобура.

Тя захвърли роклята — скроена беше да се сваля лесно. Ръцете й бяха слаби и стегнати. Наивният вид от по-рано съвсем беше изчезнал и беше заменен от твърдост и решителност.

Направих една стъпка и пистолетът в миг се насочи отново към челото ми. Застинах.

— Излез от алеята — нареди тя и посочи.

Аз нервно се подчиних и излязох на улицата.

— На колене. Ръцете зад тила.

— Аз наистина не…

— Долу!

Паднах на колене. Чувствах се глупаво. Вдигнах ръце на главата си.

— Хардман — рече тя, опирайки пръст в ухото си. — Ако този тук кихне, пусни му един куршум.

— Ама…

Тя хукна по улицата, много по-бърза без токчетата и роклята. Останах сам на улицата. Чувствах се идиотски да стоя така. Косъмчетата на тила ми настръхваха при мисълта за снайпериста, който се цели в мен.

Колко агенти имаха Възмездителите тук? Не можех да си представя, че ще опитат нещо такова с по-малко от двадесетина човека. Поредната експлозия разтресе земята. Защо? Взривовете щяха да привлекат вниманието на Правоприлагането, войниците на Стоманеното сърце. Лакеите и разбойниците бяха достатъчна беля; а Правоприлагането имаше модерни оръжия и няколко бронирани единици — костюми-роботи със силова броня, високи по три метра и половина.

Следващият взрив беше наблизо, само на една пряка. Нещо в първоначалния план се беше объркало, иначе Случайност нямаше да се измъкне от жената в червено. Меган? Как каза, че й е името?

Това беше един от резервните им планове. Но какво опитваха да направят?

От близката алея изхвърча една фигура и едва не ме накара да подскоча. Останах на място, ругаейки снайпериста, но леко извъртях глава да погледна. Фигурата беше облечена в червено и още носеше белезници. Случайност.

Взривовете, разбрах аз. Целта им е да го подплашат и да го върнат в тази посока!

Случайност прекоси улицата, обърна се и затича към мен. Меган, ако изобщо така се казваше, излетя от същата алея като него. Тръгна насам в опит да го догони, но недалеч зад нея от съседната улица връхлетя още една група фигури.

Четирима от разбойниците на Шприцър, в костюми и с полуавтоматични пистолети. Целеха се в Меган.

Гледах от другата страна на улицата как Меган и Случайност ме подминават. Разбойниците ми се падаха далеч вдясно, а Меган и Епичният ми се падаха отляво. Всички бяхме на една и съща тъмна улица.

Хайде!, приканих аз наум снайпериста. Тя не ги вижда! Ще я улучат. Свали ги!

Нищо. Разбойниците прицелиха оръжията си. Усетих как по врата ми се стича вадичка пот. После стиснах зъби, търкулнах се настрани, измъкнах пушката и се прицелих в един от преследвачите.

Поех дълбоко дъх, успокоих сърцето си и натиснах спусъка с ясното очакване да бъда улучен в главата някъде отгоре.