Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (38)

37.

Преди да успея да направя нещо повече от това да зяпна, сенките около мен се заизвиваха. Дръпнах се настрана, докато няколко от тях се стрелнаха във въздуха, където току-що бях застанал. Въпреки впечатлението, че Повелителя на нощта може да одушевява сенките, в действителност той изпускаше черна мъгла, която се стичаше в мрака. Нея той можеше да манипулира.

Можеше да управлява много ловко няколко от пипалата й, но обикновено използваше много от тях, вероятно понеже беше по-плашещо. Контролирането на толкова много пипала бе по-трудно и той можеше основно да хваща, да задушава или да пронизва. Всяко тъмно петно около мен започна да създава остриета, които търсеха кръвта ми.

Шмугнах се между тях, а най-накрая трябваше да се търкалям по земята, за да премина под няколко удара. Да се измъкваш с претъркулване по стоманен под не е приятно изживяване. Когато се изправих, хълбокът ме болеше.

Запотен, прескочих няколко от преградите за задържане на зрителите и осветявах с фенера си всяка подозрителна сянка. Все пак не можех да го насочвам едновременно навсякъде и трябваше да се въртя, за да избягвам сенките зад гърба си. Следях бегло разговорите на другите Възмездители в ухото си, въпреки че бях твърде зает да не ме убият, за да мога да възприема много от тях. Нещата сякаш бяха в състояние на хаос. Проф се беше показал, за да привлича вниманието на Стоманеното сърце; Ейбрахам го бяха засекли заради изстрела, с който ме спаси. Той и Коуди бягаха и се сражаваха с войниците от Правоприлагането.

Взрив разлюля стадиона — звукът премина по коридора и профуча над мен като престояла кола през сламка. Хвърлих се над последната от стоманените прегради и се усетих как неистово размахвам фенерчето около себе си, за да спирам острие след острие от чернотата.

Меган вече я нямаше там, където бе застанала преди. Почти бях готов да повярвам, че е била сетивна измама. Почти.

Не мога да удържам така, помислих си аз, когато черно острие удари якето ми и бе отблъснато от защитата му. Можах да усетя удара през ръкава, а диодите на якето започнаха да светят. Това яке изглеждаше много по-слабо от предишното. Може би беше някакъв прототип.

И наистина, следващото копие, което ме докосна, проби якето и разкъса кожата ми. Изругах и насочих светлината към друго петно мастилена мазна чернота. Повелителя на нощта скоро щеше да ме надвие, ако не сменях тактиката.

Трябваше да се бия по-умно. Повелителя на нощта трябва да е в състояние да ме вижда, за да използва остриетата си срещу мен, започнах аз. Тъй че беше наблизо — и въпреки това коридорът изглеждаше празен.

Препънах се, което ме спаси от това някакво острие да ми откъсне главата. Идиот, помислих си аз. Той може да се движи през стени. Няма просто да си стои на открито; едва-едва ще се подава навън. Трябваше само да…

Ето го!, мина през ума ми, щом съзрях частица от чело и очи, които се подаваха от отсрещната стена. Всъщност, изглеждаше твърде глупав, като дете в дълбокия край на басейна, което си мисли, че е невидимо, понеже в по-голямата си част е под водата.

Насочих светлината към него и опитах да стрелям в същия момент. За съжаление размених ръцете, за да държа фенера в дясната — което означаваше, че стрелям с лявата. Споменах ли какво мисля за пистолетите и точността им?

Изстрелът беше настрани. Искам да кажа, много настрани. Можех по-скоро да улуча летяща над стадиона птица, отколкото Повелителя на нощта. Но фенерът подейства. Не знаех какво ще стане, ако силите му изчезнат, докато преминава през някой предмет. За съжаление това май не го уби — лицето му се дръпна през стената, щом отново стана телесен.

Не знаех какво има от другата страна на тази стена. Тя се намираше срещу игрището. Тогава навън ли беше той? Не можех да се спра и да погледна картата на телефона си. Вместо това изтичах към близката будка. Бяхме прокопали там тунел под пода. Надявах се, че ако не спра да се движа, докато Повелителя на нощта е навън, на него ще му е трудно да ме намери, щом се появи отново.

Влязох в павилиона и пропълзях в тунела.

— Хора — прошепнах аз в телефона, докато лазех — видях Меган.

— Моля? — попита Тиа.

— Видях Меган. Жива е.

— Дейвид — каза Ейбрахам. — Тя е мъртва. Всички го знаем.

— Казвам ти, видях я.

— Зарево — обади се Тиа. — Опитва да се добере до теб.

Както пълзях, изпитах силно обезсърчение. Разбира се — илюзия. Но… тук нещо не беше наред.

— Не знам — казах аз. — Очите си бяха наред. Не мисля, че една илюзия може да бъде толкова подробна — толкова правдоподобна.

— Илюзионистите няма да са кой знае какво, ако не ги бива да създават реалистични кукли — обясни Тиа.

— Налага им се — Ейбрахам, не наляво! На другата страна. Всъщност, хвърли граната долу, ако можеш.

— Благодаря — леко запъхтяно каза той. Можах да чуя експлозията два пъти — веднъж през неговия микрофон. Една отдалечена част на стадиона потрепери.

— Фаза три е провал, между другото. Стрелях по Стоманеното сърце веднага след като се разкрих. Не стана нищо.

Фаза три беше теорията на Проф — че един от Верните може да нарани Стоманеното сърце. Щом куршумите на Ейбрахам бяха отскочили, то теорията не беше правилна. Имахме още само две идеи. Първата бе моята теория за кръстосания огън; другата — че пистолетът или куршумите на баща ми са били особени в някакво отношение.

— Как се справя Проф? — попита Ейбрахам.

— Държи се — отвърна Тиа.

— Той се бие със Стоманеното сърце — намеси се Коуди. — Можах да видя малко, но — искри! Изключвам се за момент. Почти ме догониха.

Приклекнах в тесния тунел и опитах да се ориентирам в ставащото. Все още можех да дочуя много стрелба и от време на време някой взрив.

— Проф привлича вниманието на Стоманеното сърце — обясни Тиа. — Все още обаче нямаме потвърдени попадения от кръстосан огън.

— Опитваме — каза Ейбрахам. — Ще замъкна следващата група войници да ме преследват по пистата, а после ще оставя Коуди да ги накара да стрелят по него през игрището. Това може да има ефект. Дейвид, къде си? Може и да ми се наложи да детонирам един-два взрива за отвличане на вниманието, за да изгоня войниците откъм тебе от укритието им.

— Тръгвам по втория тунел от будките — обясних аз. — Ще изляза на приземното ниво, близо до мечката. След това ще се насоча на запад.

Мечката беше огромна препарирана мечка, част от някаква промоция по време на футболния сезон, сега замръзнала на място като всичко останало.

— Готово — каза Ейбрахам.

— Дейвид — включи се Тиа. — Щом си видял илюзия, това значи, че Зарево и Повелителя на нощта са едновременно по петите ти. От една страна това е добре — чудехме се къде ли е изчезнал Зарево. За теб обаче е зле — имаш да се разправяш с двама могъщи Епични.

— Не беше илюзия, казвам ви — възразих аз, докато опитвах да жонглирам с оръжието и фенера. Разрових се в големия джоб с капак, за да извадя изолирбанда. Баща ми казваше винаги да го държа подръка; с годините се изненадах колко добър беше този съвет. — Тя беше истинска, Тиа.

— Дейвид, помисли си за момент. Как би се озовала Меган там?

— Не знам — отвърнах аз. — Може би те… са направили нещо и са я съживили…

— Изгорихме всичко в скривалището. Тялото й беше кремирано.

— Може да е имало ДНК — обясних аз. — Може би имат Епичен, който може да съживява хората или нещо подобно.

— Парадоксът на Даркон, Дейвид. Твърде много си занимаваш ума.

Завърших и залепих фенера странично на цевта на пушката — не отгоре, понеже исках да мога да използвам прицела. Оръжието стана небалансирано и тежко, но смятах, че с пушка е по-добре, отколкото с пистолет. Напъхах го в кобура под мишницата си.

Парадоксът на Даркон се отнасяше до учен, който е изследвал Епичните и е размишлявал над тях в ранните им дни. Посочил бе, че щом като Епичните нарушават познатите закони на физиката, буквално всичко е възможно — но и предупреждаваше, че не е задължително всяко дребно изключение да е причинено от силите на някой Епичен. Често мисленето по този начин не водеше до никакви отговори.

— Да си чувал за Епичен, който да може да върне някой друг към живота? — попита Тиа.

— Не — признах си аз. Някои можеха да лекуват, но никой не можеше да съживи някой друг.

— Не беше ли ти човекът, който каза, че вероятно си имаме работа с илюзионист?

— Да. Но как могат да знаят как е изглеждала Меган? Защо да не използват Коуди или Ейбрахам, за да отвлекат вниманието ми; някой, за когото да знаят, че е там?

— Имат я на видео от удара срещу Конфлукс — обясни Тиа. — Използват я, за да те объркат, за да те извадят от равновесие.

Повелителя на нощта за малко да ме убие, докато зяпах призрачната Меган.

— Беше прав за Зарево — продължи Тиа. — Щом този огнен Епичен изчезна от погледа на хората от Правоприлагането, изчезна и от видеозаписите ми. Това е било само илюзия, предназначена да обърква. Истинският Зарево е някой друг. Дейвид, опитват да те изпързалят така, че Повелителя на нощта да те убие. Трябва да приемеш това. Позволяваш на надеждите ти да замъглят твоята преценка.

Тя имаше право. Искрите да я отнесат, но имаше право. Спрях в тунела, нарочно вдишах и издишах и се заставих да се изправя пред това. Меган беше мъртва. Сега слугите на Стоманеното сърце си играеха с мен. Това ме ядоса. Не, побеснях.

Това водеше до друг проблем. Защо ще рискуват да разкрият Зарево по този начин? Да го оставят да изчезне, след като се измъкне, и то когато е вероятно ние да наблюдаваме мястото? Да използва илюзия на Меган? Тези неща показаха какъв наистина е Зарево.

Прониза ме студ. Те знаеха. Знаели са, че сме по петите им, тъй че нямаше какво да се преструват. Знаели са и къде сме поставили ултравиолетовите прожектори, рекох си аз, и къде се крият някои от нас.

Ставаше нещо странно.

— Тиа, мисля, че…

— Ще спрете ли да дрънкате, глупаци такива — обади се Проф с груб, рязък глас. — Трябва да се концентрирам.

— Всичко е наред, Джон — успокоително се обади Тиа. — Справяш се отлично.

— Ха! Идиоти. Всичките сте идиоти.

Използва тензорите, рекох си аз. Те едва ли не го превръщат в друга личност.

Нямаше време да мисля за това. Просто се надявах всички да живеем достатъчно дълго, за да ни се извини Проф. Излязох от тунела зад някакви високи стоманени кутии и размахах пушката с фенерчето по коридора.

От удара ме спаси чиста случайност. Стори ми се, че видях нещо в далечината, втурнах се към него и опитах да го осветя повече. През това време ме удариха три остриета тъмнина. Едното разряза право гърба на якето ми и одраска плътта. Още частица от сантиметъра и щеше да пререже гръбначния ми стълб.

Задъхах се и се завъртях. Повелителя на нощта стоеше наблизо в подобната на пещера стая. Стрелях по него, но нищо не стана. Изругах, приближих се с пушка на нивото на рамото, а ултравиолетовата светлина се лееше пред мен.

Повелителя на нощта се усмихна сатанински, когато го ударих с куршум в лицето. Нищо. Ултравиолетовата светлина не действаше. Паникьосан, замръзнах на място. Бях ли сбъркал слабостта му? Но ултравиолетът беше действал по-рано. Защо…

Завъртях се и едвам удържах група остриета. Светлината ги разпръсна в мига, в който ги докосна, тъй че все още действаше. Какво ставаше тогава?

Илюзия, сетих се аз и се почувствах глупав. Слонце. Колко ли пъти ще се хвана на това? Огледах стените. Твърдо мернах Повелителя как ме гледа от една от тях. Дръпна се преди да мога да стрелям и мракът отново стана неподвижен.

Чаках и се потях, фокусиран на същата точка. Може би щеше да надникне отново. Фалшивият Повелител на нощта стоеше от дясната ми страна и изглеждаше невъзмутим. Зарево беше някъде в стаята. Невидим. Можеше да ме застреля. Защо не го направи?

Повелителя на нощта отново надзърна и аз стрелях, но се измъкна мигновено и изстрелът рикошира от стената. Реших, че вероятно щеше да излезе срещу мен от друго направление, и се затичах. Докато тичах, замахнах с приклада на пушката по фалшивия Повелител на нощта. Както очаквах, предметът мина през него, а привидението леко трепна, като холограмен образ.

Прозвучаха експлозии. Ейбрахам изруга в ушите ми.

— Какво? — попита Тиа.

— Кръстосаният огън не действа — обясни Коуди. — Накарахме голям брой войници да стрелят едни срещу други през дима, без те да разберат, че Стоманеното сърце е по средата.

— Поне десет изстрела го улучиха — каза Ейбрахам. — Тази теория е отписана. Повтарям, случайният огън не го наранява.

Злочестие!, помислих си. А бях толкова сигурен за тази теория. Скръцнах със зъби, както си тичах. Няма да можем да го убием, помислих си аз. Всичко това ще бъде безсмислено.

— Притеснявам се, че мога да го потвърдя — каза Коуди. — И аз видях куршумите да го удрят, а той дори не обърна внимание.

Пауза.

— Проф, ти си машина. Просто си го мислех.

Единственият отговор на Проф беше сумтене.

— Дейвид, как се справяш с Повелителя на нощта? — попита ме Тиа. — Трябваш ни, за да задействаме фаза четири. Стреляш по Стоманеното сърце с оръжието на баща си. Само това ни остана.

— Как се справям с Повелителя ли? — отвърнах аз. — Зле. Ще изляза, когато мога.

Продължих да се нося по широката открита галерия под редовете за зрителите. Може би ако излезех навън, щях да се оправя по-добре с това. Тук вътре имаше твърде много места за криене.

Той ме чакаше, когато излязох от тунела, мина ми през ума. Трябва да са подслушвали разговорите ни. Ето как знаеха толкова много за първоначалната ни диспозиция.

Това, разбира се, бе невъзможно. Мобилните сигнали не можеха да бъдат хакнати. Леярната Летящ Рицар го гарантираше. А освен това Възмездителите общуваха в собствената си мрежа.

Освен…

Мобилният на Меган. Все още беше свързан с мрежата ни. Бях ли споменал на Проф и на останалите, че тя го загуби при падането? Предполагах, че е бил строшен, но ако не е бил…

Подслушвали са приготовленията ни, мислех аз. Да сме споменавали, че Светлина не е истински? Мислех напрегнато и опитвах да си припомня разговорите ни от последните три дни. Нямах спомен. Може би сме говорили за това, а може би не. Възмездителите обикновено внимаваха при разговорите си по мрежата, просто като още една предпазна мярка.

По-нататъшните ми разсъждения бяха прекъснати, когато забелязах в коридора пред мен някаква фигура. Забавих се, вдигнах пушката до рамо и я взех на прицел. Какво щеше да опита Зарево този път?

Още един образ на Меган, просто застанала права. Носеше джинси и тясна, закопчана догоре червена риза — но не и якето на Възмездителите; златната й коса беше хваната на конска опашка до раменете. Внимателно минах покрай илюзията, ако Повелителя на нощта ме нападнеше отзад. Тя ме гледаше с равнодушен израз, но не помръдна.

Как можех да намеря Зарево? Вероятно щеше да бъде невидим. Не бях сигурен дали има тази сила, но беше логично.

През ума ми преминаха начини да се разкрие невидим Епичен. Или трябваше да слухтя за него, или да замъгля въздуха с нещо. Брашно, пръст, прах… може би някак да използвам тензора? По челото ми се стичаше пот. Ненавиждах да зная, че ме гледа някой, някой, когото аз не мога да видя.

Какво да направя? Първоначалният ми план за справяне със Зарево беше да разкрия, че зная тайната му, и да го подплаша, както направих с Повелителя на нощта при удара за Конфлукс. Това нямаше да подейства сега. Знаеше, че сме след него. Необходимо му беше да види Възмездителите мъртви, за да скрие тайната си. Злочестие, Злочестие, Злочестие!

Илюзията на Меган завъртя глава и ме загледа, докато опитвах да проуча всички ъгли на стаята и да слушам за движения.

Илюзията се намръщи.

— Познавам те — каза тя.

Беше нейният глас. Потреперих. Казах си, че един могъщ Епичен илюзионист ще може да създава и звуци покрай образите си. Зная, че е така. Няма нужда да се изненадвам.

Ала това бе нейният глас. Как така Зарево познаваше гласа й?

— Да… — изрече тя и тръгна към мен. — Познавам те. Нещо за… нещо за колене.

Очите й се присвиха върху мен.

— Сега трябва да те убия.

Колене… Зарево не можеше да знае за това, нали? Беше ли ме наричала Меган с това име по мобилния? Не може да са подслушвали още тогава, нали?

Подвоумих се; прицелът на оръжието ми беше върху нея. Илюзията. Или беше Меган? Повелителя на нощта идваше. Не можех просто да стоя там, но не можех и да избягам.

Тя ме приближаваше. С арогантния си израз изглеждаше тъй, все едно светът е неин. Меган се беше държала така и преди, но тук имаше нещо повече. Държането й беше по-уверено, въпреки че бе свила устни от объркване.

Трябваше да разбера. Трябваше.

Свалих оръжието и се хвърлих напред. Тя реагира, но твърде бавно, и аз й взех пистолета.

Беше истински.

Секунда по-късно коридорът експлодира.