Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (35)

34.

Вибрациите ме разтърсваха до душата. Сякаш и тя вибрираше в отговор. Вдишах, оформих с мисъл звука, после протегнах ръка напред и изпратих музиката навън. Музиката можех да чуя само аз и да я контролирам само аз.

Отворих очи. Част от тунела пред мен се срути под формата на фин ронлив прах. Носех маска, въпреки че Проф не спираше да ме уверява, че прахът не бил тъй вреден при вдишване, колкото съм го мислел.

Носех мобилния завързан за челото; той светеше ярко. Малкият тунел в стоманата бе тесен, но аз бях сам, тъй че можех да се движа колкото ми трябваше.

Както винаги използването на тензора ми напомни за Меган и за деня, в който проникнахме в електроцентралата. Напомни ми за асансьорната шахта, където тя сподели с мен неща, които явно не беше споделяла с мнозина. Попитах Ейбрахам дали знае, че тя е от Портланд, и той изглеждаше изненадан. Каза, че не говорела за миналото си.

Изгребах стоманения прах в кофа, после я затътрих по тунела и я изсипах. Направих го още няколко пъти, а после се върнах към копаенето с тензора. Другите изсипваха праха по остатъка от пътя навън.

Добавих още около метър към тунела и проверих телефона си, за да видя как се справям. Ейбрахам бе поставил три други мобилни отгоре, за да създаде триангуларна система, която да ми позволи да прокопая тунела с точност. Трябваше да мръдна малко повече вдясно, а след това да тръгна под ъгъл нагоре.

Следващия път, когато избирам позиция за засада срещу Висш Епичен, казах си аз, ще взема някоя, която е по-близо до съществуващи подземни тунели.

Останалите от екипа се съгласиха с Ейбрахам, че ще трябва да минират игрището с експлозиви отдолу, а искаха и няколко прикрити тунела, водещи към периметъра. Бях уверен, че щеше да е добре да разполагаме с тях, когато застанем срещу Стоманеното сърце, но построяването на всичко ставаше много уморително.

Почти съжалявах, че съм показал такъв талант с тензора. Почти. Беше си много внушително да мога да дълбая през плътната стомана само с ръце. Не можех да хакерствам като Тиа, да разузнавам като Коуди или да поправям машините като Ейбрахам. По този начин поне имах място в отбора.

Разбира се, помислих си, докато изпарявах още един участък от стената, пред уменията на Проф моите изглеждат като нищо. Съвсем като нищо. Бях полезен в тази роля, защото той отказваше да я поеме. Това вгорчаваше удовлетворението ми.

През ума ми мина мисъл. Вдигнах ръка и събрах вибрациите на тензора. Как успя Проф да направи онзи меч? Удари стената, нали? Опитах да имитирам движението, ударих с юмрук стената на тунела и насочих избухването на енергия в ума си през тензора.

Не получих меч. Няколко шепи прах се изсипаха от дупка в стената, последвани от дълга стоманена буца, смътно напомняща закръглен морков.

Е, това е началото. Предполагам.

Протегнах се да вдигна моркова, но забелязах движеща се по малкия тунел светлина. Бързо сритах моркова в купчината прах и се върнах към работата.

Проф скоро застана зад мен.

— Как върви?

— Още около метър — отвърнах аз. — После мога да изкопая мястото за експлозивите.

— Добре — каза Проф. — Опитай да го направиш дълго и тънко. Искаме да насочим взрива нагоре, а не надолу по тунела.

Кимнах. Планът беше да се отслаби „покривът“ на кухината, която щеше да се намира точно под центъра на Соулджър Фийлд. Тогава щяхме да поставим експлозивите с внимателно извършено от Коуди заваряване и да насочим взрива натам, накъдето искахме.

— Продължавай — каза Проф. — Засега ще извозвам твоя прах.

Кимнах, благодарен за възможността да прекарвам повече време с тензора. Този беше на Коуди. Даде ми го, понеже моят все още беше разкъсан, провиснал като окото на зомби. Не питах Проф за двата, които носеше. Не изглеждаше разумно.

Известно време работехме в тишина — аз изрязвах парчета стомана, Проф извозваше праха. Намери моя морковоподобен меч и ме изгледа недоумяващо. Надявах се, че не ме вижда как се изчервявам на бледата светлина.

Най-накрая мобилният ми телефон избипка и ми съобщи, че доближавам правилната дълбочина. Внимателно издълбах дълга дупка на нивото на раменете. Тогава се протегнах и започнах да оформям малка „стая“, в която да натъпчем експлозивите.

Проф се върна с кофата в ръка и видя какво съм направил. Провери телефона си, погледна към тавана и тихо потропа с чукче по метала. Кимна на себе си, въпреки че не можех да определя никаква разлика в звученето.

— Знаеш ли — започнах аз — твърде съм уверен, че тези тензори нарушават законите на физиката.

— Какво? Искаш да кажеш, че унищожаването на солиден метал с пръстите на ръцете не е нормално?

— Още повече — продължих аз. — Мисля, че се получава по-малко прах, отколкото трябва. Винаги се сляга и заема по-малко място от стоманата — но не може да го направи, ако не е била по-компактна от стомана, което не може да бъде.

Проф изсумтя и напълни още една кофа.

— Нищо, свързано с Епичните, не е смислено — казах аз и издърпах още малко прах от дупката, която правех. — Дори и силите им.

Подвоумих се.

— Особено силите им.

— Вярно — съгласи се Проф. Продължи да пълни кофите си.

— Дължа ти извинение, синко. За това как се държах.

— Тиа ми го обясни — бързо започнах аз. — Каза, че имало нещо в миналото ти. Някаква история с тензорите. Разбирам го. Няма проблем.

— Не, има. Но това става, когато използвам тензорите. Аз… добре, така е, както Тиа е казала. Неща от миналото ми. Съжалявам за това как се държах. Нямаше оправдание за него, особено предвид това през какво си бил минал току-що.

— Не беше толкова зле — успокоих го аз. — Имам предвид онова, което направи.

Останалото беше ужасно. Опитах да не мисля за дългия път с умиращото момиче в ръцете ми. Умиращо момиче, което не спасих. Продължих нататък.

— Беше невероятен, Проф. Не бива да използваш тензорите само при сблъсъка със Стоманеното сърце. Трябва да ги ползваш постоянно. Помисли какво…

— СПРИ.

Замръзнах. От тона на гласа му ме прониза шок по гръбнака.

Проф вдишваше и издишваше дълбоко, а ръцете му бяха заровени в стоманения прах. Затвори очи.

— Не говори така, синко. Не ми се отразява добре. Моля те.

— Разбира се — внимателно изрекох аз.

— Просто… приеми извинението ми, ако искаш.

— Разбира се.

Проф кимна и се върна към работата си.

— Мога ли да попитам нещо? — казах аз. — Няма да споменавам… знаеш какво. Поне не пряко.

— Давай.

— Добре, изобретил си тези неща. Смайващи неща. Болконтролът, якетата. От думите на Ейбрахам разбирам, че си разполагал с тези уреди при създаването на Възмездителите.

— Така е.

— Следователно… защо не изобретиш нещо друго? Друг вид оръжие, основано на силата на Епичните? Искам да кажа, ти продаваш знание на Диамант, а той го продава на учени, които да създадат технология като тази. Струва ми се, че в това си добър, точно колкото тях. Защо продаваш знанието, а не го използваш ти самият?

Проф работи мълчаливо няколко минути, после дойде да ми помогне да вадя прах от дупката, която правех.

— Това е добър въпрос. Питал ли си Ейбрахам или Коуди?

Направих гримаса.

— Коуди приказва за демони или феи — за които твърди, че ирландците ги били изцяло откраднали от предците му. Не мога да преценя дали е сериозен.

— Не е — отвърна Проф. — Просто му харесва да наблюдава как реагират хората, когато говори такива работи.

— Ейбрахам смята, че понеже сега нямаш лаборатория, както е било някога. Без подходящото оборудване не можеш да създадеш нова технология.

— Ейбрахам е много сериозен човек. Какво мислиш ти?

— Мисля, че щом можеш да намираш средства да купуваш или крадеш експлозиви, мотори и дори коптери, когато ти трябват, можеш да си набавиш и лаборатория. Трябва да има друга причина.

Проф отупа праха от ръцете си и се извърна да ме погледне.

— Добре. Мога да разбера накъде води това. Можеш да ми зададеш един въпрос за миналото ми.

Каза го, все едно беше подарък, някакво… покаяние. Беше се отнесъл с мен зле, отчасти заради нещо в миналото му. Компенсацията му беше част от това минало.

Оказах се напълно неподготвен. Какво исках да знам? Питах ли го как е измислил тензорите? Питах ли го какво го е накарало да не иска да ги използва? Явно се стягаше.

Не искам да го прекарвам през това, рекох си аз. Не и ако го засяга толкова дълбоко. Не исках да правя това, точно както не исках някой да ме води през спомена за това какво се е случило с Меган.

Реших да се спра на нещо по-безобидно.

— Какъв си бил? — попитах аз. — Преди Злочестие. Какво си работил?

Проф изглеждаше слисан.

— Това е твоят въпрос?

— Да.

— Сигурен си, че искаш да знаеш?

Кимнах.

— Бях учител по естествени науки в пети клас — отговори той.

Отворих уста, за да се засмея на шегата, но тонът на гласа му ме накара да се спра.

— Наистина? — попитах най-накрая.

— Наистина. Един Епичен разруши училището. То… все още беше в учебна година.

Той гледаше в стената, а емоцията изтичаше от лицето му. Слагаше си маска.

За този въпрос реших, че е невинен.

— А тензорите — започнах аз. — Болконтролът. Работил си в лаборатория по някое време, нали?

— Не — отвърна той. — Тензорите и болконтролът не са мои. Останалите предполагат, че съм ги изобретил. Не съм.

Това откровение ме зашемети.

Проф се обърна да си събере кофите.

— Децата в училище също ме наричаха Проф. Това винаги се лепва, въпреки че не съм професор — даже не съм завършил университет. Станах учител по естествени науки само по случайност. Обичах самото преподаване. Поне го обичах тогава, когато смятах, че то е достатъчно да промени нещата.

Заслиза по тунела и ме остави да се чудя.

 

 

— Това е. Можеш да се обърнеш.

Обърнах се и нагласих чантата, която мъкнех на гръб. Коуди, застанал на стълбата над мен, свали маската от лицето си и изтри чело с ръката, която не държеше оксижена. Няколко часа бяха изминали, откакто изрязах кухината под стадиона. Коуди и аз прекарахме тези часове в копаене на по-малки тунели и дупки из стадиона, като той заваряваше там, където има нужда.

Последната ни работа бе изработването на снайперското леговище, което щеше да бъде позицията ми в началото на битката. Намираше се пред второто равнище седалки на западната страна на стадиона, приблизително на нивото на четиридесет и пет метровата линия. Не искахме да се забелязва отгоре, затова използвах тензора, издълбах пространство под пода, и оставих отгоре само няколко сантиметра метал. Изключението беше половин метър близо до пътеката за главата и раменете ми, за да мога да прицеля пушка през дупката в ниската преграда пред реда.

Коуди се протегна от мястото си на стълбата и разклати металната рамка, току-що заварена от него за дъното на зоната, която бях издълбал. Кимна, явно доволен, че ще ме крепи, докато чакам в леговището на снайпера. Подът на този сектор беше твърде тънък, за да може да се издълбае дупка, достатъчно дълбока за криене; рамката беше нашето решение на проблема.

— Къде сега? — попитах аз, докато Коуди слизаше по стълбата. — Да направим оная дупка за измъкване още по-нагоре на третия ред?

Коуди преметна оксижена си през рамо и изпука със схванатия си гръб.

— Ейбрахам се обади да каже, че сега отива да се занимае с ултравиолетовите прожектори. Свършил е поставянето на експлозивите под игрището преди малко, тъй че за мен е време да отивам и да заварявам там. Можеш да правиш следващата дупка сам — но ще ти помогна да занесеш стълбата там. Засега добра работа по тези дупки, момко.

— Значи си отново на момко? — попитах го аз. — Какво стана със земляк?

— Разбрах нещо — обясни Коуди, докато сгъваше стълбата и я накланяше на една страна. — Австралийските ми предци?

— Да? — хванах долния край на стълбата и го последвах, докато вървеше от местата на първия ред във вътрешността на стадиона.

— Дошли са от Шотландия. Следователно, ако искам да бъда наистина автентичен, трябва да мога да говоря австралийски с шотландски акцент.

Продължихме да крачим през катраненочерното пространство под местата, подобно на голям, извит коридор — мисля, че се наричаше галерия. Планираният долен край на следващата дупка за измъкване беше в една от тоалетните по-нататък по коридора.

— Австралийско-шотландско-тенесийски акцент, а? — попитах аз. — Упражняваш ли го?

— А, не — отговори Коуди. — Аз не съм шантав, момче. Просто малко ексцентричен.

Усмихнах се, после извърнах глава и погледнах към игрището.

— Ние наистина ще опитаме с това, нали?

— По-добре да го опитаме. Обзаложих се с Ейбрахам на двайсет долара, че ще победим.

— Просто… Трудно е да го повярвам. Прекарал съм години в правене на планове за този ден, Коуди. Повече от половината си живот. И той дойде. Въобще не е каквото си бях представял, но дойде.

— Трябва да изпитваш гордост — каза Коуди. — Възмездителите си работеха по един и същи начин повече от половин десетилетие. Без промени, без истински изненади, без големи рискове.

Протегна ръка и почеса лявото си ухо.

— Често се питах дали не изпадаме в застой. Така и не можах да подбера аргументи, за да предложа промени. Трябваше външен човек, та да ни пораздруса мъничко.

— Да нападнем Стоманеното сърце е „мъничко пораздрусване“?

— Е, не е да си ни накарал да свършим нещо наистина откачено, като да опитаме да свием колата на Тиа.

Точно пред тоалетните оставихме стълбата и Коуди отиде да провери някакви експлозиви на отсрещната стена. Смятахме да ги използваме за отвличане на вниманието; Ейбрахам щеше да ги детонира при необходимост. Замислих се, после извадих една от взривителните си капсули с формата на гумичка.

— Може би трябва да поставя една от тях — казах му аз. — Ако ни потрябва втори човек, за да детонира експлозивите.

Коуди изгледа капсулата и потърка брадичка. Знаеше какво имам предвид. Втори човек за детониране на експлозивите щеше да ни трябва, само ако Ейбрахам бъде убит. Не обичах да мисля за това, но след Меган… Да, вече виждах всички ни доста по-уязвими от някога.

— Знаеш ли — каза Коуди и взе капсулите от мен. — Наистина бих искал да имам резервен вариант при експлозивите под игрището. Тяхното детониране е най-важно; те ще прикриват изтеглянето ни.

— Да речем — съгласих се аз.

— Ще имаш ли нещо против да взема това и да го лепна там, преди да го заваря? — попита ме Коуди.

— Не, стига Проф да се съгласи.

— Той обича подсигуряването — рече Коуди и пусна капсулата в джоба си. — Просто си дръж писалката подръка. И не я натискай случайно.

Понесе се отново към тунела под игрището, а аз внесох стълбата в съблекалните и се хванах за работа.

 

 

Промуших юмрука си във въздуха и се свих, когато стоманеният прах се посипа около мен. Ето как го е направил, помислих си аз и огънах пръсти. Не бях разбрал номера с меча, но ставах добър в пробиването и изпаряването на неща пред ръката ми. Трябваше да има общо с овладяването на звуковите вълни на тензора, тъй че те да следват движението на ръката ми и да създават нещо като… обвивка около нея.

Направена като хората, вълната щеше да се движи заедно с юмрука ми. Както димът би последвал ръката ти, ако я прекараш през него. Усмихнах се и размахах ръка. Най-накрая го проумях. Хубаво. Ставите на пръстите доста ме боляха.

Довърших дупката с по-обикновен удар с тензора и се протегнах от върха на стълбата да оформя отвора. През него можех да видя чисто черното небе. Бих искал някой ден отново да видя слънцето, рекох си аз. Горе имаше само чернота. Мрак и Злочестие, която гореше точно над нас, като страшно червено око.

Прехвърлих се от стълбата на втория ред места. Изведнъж в мен проблесна ярък като съновидение спомен. Наблизо беше мястото, където бях седнал при единственото си идване на този стадион. Баща ми беше спестявал усилено, за да ни купи билети. Не можех да си спомня кой беше нашият отбор, но помнех вкуса на купения от баща ми хотдог. Ликуването на моя баща, въодушевлението му.

Приклекнах сред седалките и се сниших за всеки случай. Шпионските безпилотни самолети на Стоманеното сърце вероятно не летяха, щом като целият град беше без електричество, но можеше да е изпратил хора да разузнават и да търсят Светлина. Щеше да бъде разумно да остана незабележим колкото може по-дълго.

Издърпах от раницата си въже, вързах го за крака на един от стоманените столове, после се промъкнах обратно до дупката, слязох по стълбата и се върнах при тоалетната под втория ред. Провесих въжето — даваше възможност за по-бързо измъкване от стълбището; прибрах стълбата и празната си раница в една от кабинките и се отправих към местата.

Там ме чакаше Ейбрахам, облегнат на входа към долните места, скръстил мускулестите си ръце и с умислена физиономия.

— Тъй, предполагам, че ултравиолетовите прожектори са свързани? — попитах аз.

Ейбрахам кимна.

— Би било хубаво да използваме прожекторите на стадиона.

Засмях се.

— Бих искал да видя как ще оправиш лампи, чиито крушки са превърнати в стомана и са слети с фасунгите им.

Известно време и двамата стояхме и гледахме бойното поле. Проверих си телефона. Беше ранно утро; предвиждахме да повикаме Стоманеното сърце в 5 часа сутринта. Надявахме се войниците му да са изтощени от цяла нощ действия срещу грабежите без транспортни средства и бронирани единици. Тъй или иначе Възмездителите обикновено работеха нощем.

— Петнадесет минути до предвиденото стартово време — отбелязах аз. — Коуди свърши ли със заваряването? Проф и Тиа вече върнаха ли се?

— Коуди приключи заварката и отива към позицията си — отговори ми Ейбрахам. — Проф ще пристигне всеки момент. Можаха да се снабдят с коптер, а Едмънд даде на Тиа способността да го зареди. Тя отлетя да го приземи извън града, за да не издава положението ни.

Ако нещата се закучеха, тя щеше да нагласи обратния си полет така, че да се спусне и да ни вземе, точно когато експлозивите експлодират. Също така щяхме да пуснем димни завеси от трибуните, за да прикрием изтеглянето си.

Все пак бях съгласен с Проф. Човек не можеше да лети по-бързо от Стоманеното сърце или пък да го надвие със стрелба с коптер. Това беше решителното сражение. Побеждаваме го или загиваме.

Моят мобилен светна и в ухото ми проговори глас.

— Върнах се — каза Проф. — Тиа също е в готовност.

Той замълча за миг.

— Хайде да свършим тая работа.