Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (34)

33.

— Всъщност не се смятам за Епичен — каза Едмънд и се наведе над импровизираната маса. Бяхме я направили от сандък и дъска, и седяхме на пода, за да се храним на нея.

— Бях заловен и използван за снабдяване с енергия само месец след трансформацията си. Името на първия ми собственик беше Бастион. Как да ви кажа, той беше отвратителен, след като открихме, че не мога да му прехвърлям силата си.

— Защо мислиш, че е така? — попитах го, докато дъвчех някаква пастърма.

— Не знам — отвърна Едмънд и вдигна ръце пред себе си. Обичаше много да жестикулира, докато говореше; човек трябваше да внимава, за да не получи изневиделица удар в стил нинджа при особено натъртено възклицание за вкуса на хубавото къри.

Това му беше най-опасното. Въпреки че Коуди стоеше наблизо и никога твърде далеч от пушката си, Едмънд изобщо не беше провокативен. Всъщност изглеждаше приятен, поне когато не говореше за неизбежната ни ужасяваща смърт в ръцете на Стоманеното сърце.

— С мен нещата винаги са били такива — продължи Едмънд и посочи към мен с лъжицата си. — Мога да предавам силите си само на обикновени хора и трябва да ги докосна, за да го направя. Никога не съм можел да предам силата си на Епичен. Опитвал съм.

Проф — той пренасяше някакви провизии покрай нас — се спря на място. Обърна се към Едмънд.

— Какво каза?

— Не мога да предавам силата си на други Епични — повтори Едмънд и сви рамене. — Просто силите работят по този начин.

— Така ли е и при другите надарители? — попита Проф.

— Не съм виждал такива — отвърна Едмънд. — Надарителите са рядкост. Дори в града да има други, Стоманеното сърце никога не ме е оставял да се срещна с тях. Не се притесняваше, че не може да вземе от силите ми за себе си; беше напълно щастлив, че ме използва като батерия.

Проф изглеждаше притеснен. Продължи по пътя си, а Едмънд ме изгледа с вдигнати вежди.

— Какво беше това?

— Не знам — отговорих аз, също толкова объркан.

— Както и да е, да продължавам с разказа си. На Бастион не му се хареса, че не мога да го надаря, и затова ме продаде на един с името Изолация. Винаги съм го смятал за тъпо име за Епичен.

— Не е толкова зле като Ел Брас Бичето — възразих аз.

— Шегуваш се. Наистина ли има Епичен, който се нарича така?

Кимнах.

— От вътрешната част на Ел Ей. Той вече е мъртъв, но ще бъдеш изненадан от глупавите имена, с които се носят повечето от тях. Невероятните космически сили не се равняват на висок коефициент за интелигентност или дори на усет за уместното. Някой път ми напомни да ти разкажа за Пи-Пи.

— Не звучи толкова зле — усмихнато рече Едмънд. — Даже е донякъде белег за осъзнаване. Има елемент на усмивка. Ще ми се да видя Епичен, който обича да се усмихва.

Аз говоря с такъв, мина ми през ума. Все още не го бях възприел изцяло.

— Е — продължих аз, — тя не се усмихва дълго време. Мислеше си, че името е добро, и тогава…

— Какво?

— Опитай да го произнесеш няколко пъти наистина бързо — предложих аз.

Той размърда уста, а после тя се разтвори от огромна усмивка.

— Ахаа…

Учудено поклатих глава, докато продължавах да си ям пастърмата. Как да гледам на Едмънд? Не беше герой, какъвто търсеха хора като баща ми и Ейбрахам, въобще не. Едмънд пребледняваше, когато говорехме за битка със Стоманеното сърце; толкова плах, че често искаше разрешение да говори, преди да изкаже мнението си.

Не, той не бе Епичен-герой, роден да се бие за правата на хората, но беше почти толкова важен. Никога не бях виждал Епичен, нито бях чел или дочул история за такъв, който толкова явно да нарушава стереотипа. Едмънд не беше арогантен, не носеше омраза, нито презрение.

Беше загадъчно. Част от мен не спираше да мисли — това ли е то? Най-накрая попадам на Епичен, който не иска да ме убие или зароби, и той е възрастен, любезен индиец, който обича да си слага захар в млякото?

— Изгубил си някого, нали? — попита Едмънд.

Изгледах го остро.

— Какво те кара да питаш?

— Всъщност, реакции като тази. И фактът, че всеки в екипа ти като че ли ходи върху намачкан станиол и опитва да не произведе никакъв звук.

Искри. Хубава метафора. Да ходиш върху намачкан станиол. Трябваше да я запомня.

— Коя беше тя? — попита Едмънд.

— Кой е казал, че е била тя?

— Погледът върху лицето ти, синко — каза Едмънд и се усмихна.

Не отговорих, въпреки че донякъде беше, защото се опитвах да пресека понеслия се през ума ми поток от спомени. Меган ме гледа ядосано. Меган се усмихва. Меган се смее едва няколко часа преди смъртта си. Идиот. Познаваше я едва няколко седмици.

— Аз убих жена си — разсеяно изрече Едмънд, отпусна се назад и се загледа в тавана. — Беше злополука. Наелектризирах кухненския тезгях, докато опитвах да заредя микровълновата фурна. Глупаво, нали? Исках замразена мексиканска питка. Сара умря заради това.

Той потропа по масата.

— Надявам се твоята да е умряла заради нещо по-голямо.

Това зависи, помислих си аз, от това какво ще направим по-нататък.

Оставих Едмънд на масата и кимнах на Коуди, който стоеше до стената и отлично се преструваше, че е охрана. Отидох до другата стая, където Проф, Тиа и Ейбрахам бяха насядали около дейтапада на Тиа.

Почти отидох да търся Меган — моят инстинкт ми каза, че тя ще пази извън скривалището, тъй като останалите са вътре. Идиот. Присъединих се към останалите и надникнах през рамото на Тиа в екрана на разширения мобилен дейтапад. Зареждаше го от един от откраднатите от електроцентралата резервоари. Щом Едмънд си върна дадените умения, електричеството на града изчезна, включително и от кабелите, които понякога минаваха през стоманените катакомби.

Падът й показваше стар жилищен комплекс от стомана.

— Не е добро — отсъди Проф и посочи някакви цифри отстрани на екрана. — Сградата до него все още е населена. Няма да се бия с Висш Епичен, когато има странични хора толкова наблизо.

— Пред двореца му? — попита Ейбрахам. — Няма да очаква това.

— Съмнявам се да очаква нещо по-особено — поде Тиа. — Освен това Коуди е поразузнал. Започнали са грабежи, тъй че Стоманеното сърце е изтеглил Правоприлагането близо до двореца си. В действителност му е останала само пехотата, но това е достатъчно. Няма как да се промъкнем вътре и да направим приготовления. А ще ни трябва да подготвим района, ако ще излизаме срещу него.

— Соулджър Фийлд — тихо произнесох аз.

Обърнаха се към мен.

— Погледнете — казах аз, пресегнах се и разгънах картата на Тиа. Изглеждаше направо примитивна в сравнение с изгледите от камери в реално време, които бяхме използвали.

Поставих екрана в стара, като цяло изоставена част на града.

— Старият футболен стадион — казах аз. — Наблизо не живее никой и в района няма нищо за обиране, тъй че наоколо няма да има хора. Можем да използваме тензорите, за да пробием тунели от някоя близка точка на подземните улици. Това ще ни позволи да се приготвим спокойно, без да се притесняваме, че са ни шпионирали.

— Много е открито — каза Проф и потърка брадичката си. — По-скоро бих застанал срещу него в някоя стара сграда, където можем да го объркаме и да го целим от много страни.

— Това ще даде резултат и тук — казах аз. — Почти сигурно ще долети в средата на игрището. Можем да поставим снайпер на горните седалки и да си прокопаем няколко неочаквани тунела — с въжени линии — от седалките до вътрешните помещения на стадиона. Бихме могли да объркаме Стоманеното сърце и приближените му чрез поставянето на тунели там, където не ги очакват, а теренът ще бъде непознат за хората му — много повече от обикновен жилищен комплекс.

Проф кимна бавно.

— Все още не сме се заели с истинския въпрос — каза Тиа. — Всички го мислим. Може и да говорим за него.

— Слабостта на Стоманеното сърце — тихо изрече Ейбрахам.

— Твърде сме ефективни — отбеляза Тиа. — Определихме позицията и можем да го изкараме да се сражава с нас. Можем да му устроим перфектна засада. Но ще има ли това някакво значение?

— Опираме до това — заключи Проф. — Слушайте хубаво, хора. Залогът е следният. Можем да се изтеглим сега. Ще бъде провал — всички ще разберат, че сме опитали да го убием и сме се провалили. Това може да навреди толкова, колкото убиването му ще бъде добро дело. Хората ще си помислят, че Епичните наистина са непобедими и че дори ние не можем да застанем срещу някого като Стоманеното сърце. Освен това, Стоманеното сърце лично ще се захване с това да ни залови. Той не е от хората, които се отказват лесно. Където и да отидем, винаги ще трябва да внимаваме и да се притесняваме за него. Но можем да си тръгнем. Не знаем слабостта му, не и със сигурност. Може би най-добре е да се измъкнем, докато можем.

— А ако не се измъкнем? — попита Коуди.

— Продължаваме с плана — каза Проф. — Правим всичко, което можем, за да го убием, опитваме с всяка възможна нишка от спомените на Дейвид. Поставяме на стадиона капан, който съчетава всички тези възможности, и рискуваме. Това ще е най-несигурният удар, в който съм участвал някога. Някое от тези неща може да подейства, но по-вероятно никое от тях няма, и ще влезем в бой с един от най-могъщите Епични в света. Вероятно ще ни избие.

Всички седяхме смълчани. Не. Не можеше да приключи така, нали?

— Искам да опитам — каза Коуди. — Дейвид е прав. Винаги е бил прав. Да се промъкваме, да избиваме дребни Епични… това няма да промени света. Имаме шанс срещу Стоманеното сърце. Трябва поне да опитаме.

Изпитах прилив на облекчение.

Ейбрахам кимна.

— По-добре да загинем тук, с възможността да победим тая твар, отколкото да бягаме.

Тиа и Проф се спогледаха.

— И ти искаш да го направиш, нали, Джон? — попита Тиа.

— Или се бием с него тук, или Възмездителите са свършени — отговори Проф. — Ще прекараме остатъка от живота си в бягство. Освен това се съмнявам, че бих могъл да живея в мир със себе си, ако избягам след всичко, през което сме преминали.

Кимнах.

— Трябва поне да опитаме. Заради Меган.

— Басирам се, че щеше да го намери иронично — отбеляза Ейбрахам.

Погледнахме го, а той сви рамене.

— Тя не искаше да върши тази работа. Не знам какво би си помислила за нас, когато посвещаваме завършека й на нейната памет.

— Можеш да бъдеш депресивен, Ейб — каза Проф.

— Истината не е депресивна — възрази Ейбрахам с лекия акцент в гласа си. — Лъжите, които се преструвате, че приемате, са наистина депресивни.

— Заявява го човекът, който все още вярва, че Епичните ще ни спасят — продължи Проф.

— Господа — включи се Тиа. — Достатъчно. Мисля, че сме съгласни. Ще опитаме това, въпреки че е смешно. Ще опитаме да убием Стоманеното сърце без всякаква действителна идея какво е слабото му място.

Един по един кимнахме. Трябваше да опитаме.

— Не правя това за Меган — казах аз най-накрая. — Но го правя отчасти заради нея. Ако трябва да се изправим и да умрем, за да знаят хората, че някой все още се бори, тъй да бъде. Проф, ти каза, че се притесняваш да не би провалът ни да потисне хората. Не го виждам така. Те ще чуят за нас и ще разберат, че съществува нещо различно от това да се върши каквото Епичните заповядват. Може и да не убием Стоманеното сърце. Дори и да не успеем, може да бъдем причината за смъртта му. Някой ден.

— Не бъди толкова уверен, че ще се провалим — отговори Проф. — Ако смятах, че това е сигурно самоубийство, нямаше да допусна да продължим. Както казах, не възнамерявам да обвързвам надеждите ни да го убием само с едно предположение. Ще опитаме всичко. Тиа, какво ще подейства според твоите инстинкти?

— Нещо от банковия трезор — каза тя. — Едно от нещата е специално. Просто искам да знам кое е.

— Донесе ли ги, когато оставихме старото укритие?

— Донесох най-необичайните — отговори тя. — Натъпках останалите в дупката отвън. Можем да ги донесем. Доколкото знам, Правоприлагането не ги е открило.

— Вземаме всичко и го разпръсваме тук — каза Проф и посочи стоманения под на стадиона, който някога е бил почва. — Дейвид е прав; Стоманеното сърце вероятно ще кацне там. Не трябва да знаем точно какво го е отслабило — можем просто да го разхвърляме и да го употребим.

Ейбрахам кимна.

— Добър план.

— Ти какво мислиш, че е? — попита го Проф.

— Ако трябва да предположа? Бих казал, че е бил пистолетът на бащата на Дейвид или изстреляните от него куршуми. Всеки пистолет е леко различен по свой си начин. Може би е бил съставът на метала.

— Достатъчно лесно е да се опита — казах аз. — Ще донеса пистолета и когато имам шанс, ще стрелям в него. Не мисля, че ще даде резултат, но искам да опитам.

— Добре — каза Проф.

— А ти, Проф? — попита Тиа.

— Мисля, че е станало, понеже бащата на Дейвид е бил един от Верните — спокойно каза Проф. Не гледаше към Ейбрахам. — Нищо че са глупци, те са искрени глупци. Хора като Ейбрахам виждат света различно от нас. Може би начинът, по който бащата на Дейвид е гледал на Епичните, му е позволил да рани Стоманеното сърце.

Отпуснах се и го премислих отново.

— Е, и за мен няма да е много трудно да стрелям в него — обади се Ейбрахам. — Всъщност май всички трябва да опитаме. А и всичко останало, за което се сетим.

Гледаха мен.

— Все още мисля, че е кръстосаният огън — обясних аз. — Мисля, че Стоманеното сърце може да бъде ранен само от някой, който няма намерението да го нарани.

— Това е по-трудно за уреждане — каза Тиа. — Прав ли си, вероятно няма да подейства, който и от нас да го улучи, понеже всъщност ние го искаме мъртъв.

— Съгласен — отбеляза Проф. — Но е добра теория. Ще трябва да измислим начин да накараме собствените му войници да го ударят случайно.

— Той трябва най-напред да ги доведе — каза Тиа. — След като е убеден, че в града има негов Епичен съперник, може просто да докара Повелителя на нощта и Зарево.

— Не — казах аз. — Ще дойде с войници. Светлина използваше хора, и Стоманеното сърце ще иска да бъде готов — ще иска да има подръка собствените си войници, за да се оправят с дреболии като тази. Освен това той ще иска да се изправи лично срещу Светлина, но ще иска и свидетели.

— Съгласен съм — каза Проф. — Войниците му вероятно ще имат нареждане да не стрелят, докато по тях не е стреляно. Можем да нагласим така, та да сметнат, че трябва да отговарят на стрелбата.

— Тогава трябва да можем да задържим Стоманеното сърце достатъчно дълго, за да спретнем добър кръстосан огън — разсъди Ейбрахам. Поспря се. — Всъщност, ще трябва да го задържим по време на кръстосания огън. Ако си помисли, че това е просто засада за войници, ще отлети и ще остави Правоприлагането да се занимава с нея.

Ейбрахам погледна Проф.

— Светлина ще трябва да се появи.

Проф кимна:

— Знам.

— Джон… — обади се Тиа и докосна ръката му.

— Това трябва да бъде направено — каза той. — Трябва ни и начин да се оправим с Повелителя на нощта и със Зарево.

— Казвам ви — започнах аз — Зарево няма да бъде проблем. Той е…

— Знам, че не е това, което изглежда, синко — каза ми Проф. — Приемам го. Ти обаче бил ли си се някога срещу илюзионист?

— Разбира се — отвърнах аз. — С Коуди и Меган.

— Онзи беше слаб — възрази Проф. — Предполагам все пак, че ти дава представа какво да очакваш. Зарево ще бъде по-силен. Много по-силен. Почти ми се иска да беше още един огнен Епичен.

Тиа кимна.

— Той трябва да бъде приоритет. Ще ни трябват кодови фрази, ако изпрати въображаеми версии на другите членове на групата, за да ни объркват. И ще трябва да внимаваме за фалшиви стени, за несъществуващи войници от Правоприлагането, които да ни разсейват, и за подобни работи.

— Мислиш ли, че Повелителя на нощта въобще ще се появи? — запита Ейбрахам. — Както разбрах, от малкото представление с фенерчето на Дейвид е търтил да бяга като заек пред ястреб.

Проф изгледа мен и Тиа.

Аз свих рамене:

— Може и да не се появи.

Тиа кимна:

— Повелителя на нощта не е лесен за предвиждане.

— Независимо от това трябва да сме готови за него — продължих аз. — Но ще съм напълно доволен, ако остане настрана.

— Ейбрахам — заговори го Проф. — Мислиш ли, че можеш да направиш един-два ултравиолетови прожектора с допълнителните батерии? Трябва също така да снабдим всекиго с тези фенерчета.

Замълчахме и имах чувството, че всички мислим за едно нещо. Възмездителите харесваха извънредно добре планирани операции, изпълнени само след седмици или месеци подготовка. А сега щяхме да опитаме да ликвидираме един от най-силните Епични в света с украшенийца и фенерчета.

Това трябваше да направим.

— Смятам — започна Тиа, — че трябва да имаме добър план за измъкване в случай, че нищо от тези работи не действа.

Проф не изглеждаше съгласен. Изразът му бе станал мрачен; знаеше, че ако нито едно от тези предложения не ни позволи да убием Стоманеното сърце, шансовете ни да оцелеем бяха нищожни.

— Един коптер ще бъде най-добре — каза Ейбрахам. — Без Конфлукс Правоприлагането е приковано за земята. Ако можем да използваме батерия или дори да го накараме да зареди един коптер за нас…

— Това ще е добре — съгласи се Тиа. — Но все пак ще трябва да се откъснем.

— Така, все още държим Диамант под стража — продължи Ейбрахам. — Можем да вземем от експлозивите му…

— Я чакай — объркано попитах аз. — Под стража?

— Наредих на Ейбрахам и Коуди да го хванат във вечерта на малката ви среща — разсеяно каза Проф. — Не можех да рискувам да го оставя да каже каквото знае.

— Но… ти каза, че той няма…

— Видял е дупка, направена от тензорите — обясни Проф — а в ума на Повелителя на нощта ти си свързан с него. Щом те видеха на някоя от нашите операции, щяха да арестуват Диамант. Това беше за негова безопасност, както и за наша.

— И… какво правите с него?

— Храним го обилно — отговори Проф — и го подкупваме да мирува. Беше твърде объркан от нахлуването ни и мисля, че е доволен, задето го прибрахме.

Проф се спря.

— Обещах му да види как работят тензорите в замяна на престоя му в една от нашите дупки, докато цялата работа приключи.

Обезпокоен се облегнах на стената на стаята. Проф не го каза, но можех да разбера истината от тона му. Информацията за тензорите щеше да промени начина на работа на Възмездителите. Дори и да победим Стоманеното сърце, те бяха загубили нещо изключително — повече нямаше да могат неочаквано да се промъкват на някое място. Неприятелите им щяха да могат да планират, да наблюдават, да се подготвят.

Бях предизвикал края на една ера. Явно не ме обвиняваха, но не можех да не изпитвам определена вина. Бях като оня, който е донесъл разваления коктейл от скариди на партито и е докарал на всички повръщане за цяла седмица.

— Както и да е — каза Ейбрахам и почука по екрана на дейтапада на Тиа. — Можем да изкопаем част от игрището с тензорите, да оставим няколко сантиметра или малко повече стомана, след това да напълним дупката с експлозиви. Ако трябва да се измъкваме, взривяваме го, може би пращаме на оня свят някои от войниците и използваме объркването и дима, за да прикрият бягството ни.

— Ако Стоманеното сърце не ни догони и не свали коптера — добави Проф.

Замълчахме.

— Май каза, че аз съм бил депресивен? — попита Ейбрахам.

— Съжалявам — отговори Проф. — Вместо това си представи, че съм казал нещо самодоволно за истината.

Ейбрахам се усмихна.

— Планът е осъществим — обобщи Проф. — Въпреки че можем да опитаме с лъжлива експлозия, евентуално в двореца му, за да го изкараме оттам. Ейбрахам, оставям те да се оправяш с това. Тиа, можеш ли да изпратиш съобщение до Стоманеното сърце през мрежата, без да те проследят?

— Би трябвало да мога — отвърна тя.

— Добре, предай му отговора на Светлина. Напиши му: „Бъди готов в нощта на третия ден. Ще разбереш мястото, когато времето настъпи.“

Тя кимна.

— Три дни? — рече Ейбрахам. — Не е много време.

— Ние всъщност нямаме много време за подготовка — обясни му Проф. — Освен това всеки по-дълъг срок ще бъде твърде подозрителен; той вероятно очаква да застанем срещу него тази нощ. Все пак това ще свърши работа.

Възмездителите кимнаха и приготовленията за последната ни битка започнаха. Облегнах се на стената, а безпокойството ми растеше. Най-накрая щях да имам шанс да се изправя срещу него. Да го убием с този план изглеждаше почти невъзможно — както обикновено.

Но най-после щях да имам своя шанс.