Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (30)

29.

Стената пред нас хвръкна с проблясване на зелена енергия. Меган опита да обърне мотора и да спре. Набивахме спирачки през кълбящия се зелен дим, под гумите ни бяха пръснати камъчета, и се озовахме на улицата от другата страна, където спряхме. Тялото на Меган беше готово да посрещне удара. Тя изглеждаше зашеметена.

Мотористът от Правоприлагането изскочи от дима. Завъртях магнитното оръдие и пометох машината му изпод него. Изстрелът превърна целия мотоциклет в лумване на зелена енергия и изпари него и дори част от човека върху машината. Тялото му се претърколи.

Оръдието беше страхотно — нямаше откат, а изстрелите изпаряваха, вместо да взривяват наистина. Това оставяше малко отломки, но произвеждаше голямо светлинно шоу и много дим.

Меган се обърна към мен, а устните й бяха разделени от усмивка:

— Време беше да почнеш да вършиш нещо полезно.

— Давай — казах й аз. От уличката идваше звукът на още мотори.

Меган пусна мотоциклета ни, после започнахме да се стрелкаме из тесните улици на копторите, та ни се разбълникаха стомасите. Не можех да се обърна и да стрелям с пушката назад, докато карахме, тъй че се хванах за кръста й с една ръка и отпуснах оръжието на рамото й, за да го закрепя; използвах желязната мушка, а оптическият прицел бе сгънат отстрани.

Излетяхме с рев от една уличка и се понесохме към друга блокада. Отворих дупка за нас в някакъв камион, после за добро прицелване ударих бронираната единица в крака. Войниците се пръснаха и се разкрещяха, а някои опитаха да стрелят, докато прехвърчахме през направения от мен отвор. Единицата рухна и Меган сви настрана по тъмна уличка. Зад нас долетяха викове и ругатни, когато част от преследващите ни мотори се набутаха в бъркотията.

— Добра работа — прозвуча в ушите ни Тиа с отново спокоен глас. — Мисля, че мога да ви сваля до подземните улици. Напред има стар тунел в дъното на отводнителен канал. Все пак може да се наложи да си проправите път през стени.

— Мисля, че мога да чукна една-две стени — обясних аз. — Докато не започнат да се крият добре.

— Внимавай — каза Проф. — Това оръдие пие енергията, както Тиа се оправя с опаковките от по шест коли. Енергийната батерия може да снабдява малък град, но ще ти даде дванадесет изстрела в най-добрия случай. Ейбрахам, още ли си с нас?

— Тук съм.

— В дупката?

— Да. Превързвам си раната. Не е толкова зле.

— Аз ще преценя това. Почти при теб съм. Коуди, ти?

— Мога да видя лимузината — прозвуча Коуди в ухото ми, докато Меган заобикаляше още един ъгъл. — Отървах се от повечето преследвачи. Имам тензор; ще ударя лимузината с граната, а после ще използвам тензора, за да си пробия път до подземните улици.

— Това не е вариант — каза Проф. — Твърде много време ще ти отнеме да си пробиеш път толкова дълбоко.

— Стена! — обади се Тиа.

— Падна ми! — пробих отвор в стена в края на тясна уличка. Изръмжахме право в някакъв заден двор, пробих дупка в друга стена, което ни позволи да влезем в съседния двор. Меган зави надясно, после ни прекара през много тесен участък между две къщи.

— Вървете наляво! — каза Тиа, щом стигнахме улицата.

— Проф — потърси го Коуди. — Мога да видя лимузината. Мога да я ударя.

— Коуди, аз не…

— Стрелям, Проф — продължи Коуди. — Ейбрахам е прав. След това Стоманеното сърце ще дойде за нас. Трябва да го ударим колкото можем, докато можем.

— Добре.

— Завий надясно — нареди Тиа.

Завихме.

— Изпращам ви през голяма сграда — обясни Тиа. — Можете ли да се оправите?

Стрелбата заливаше стената край нас, Меган изруга и се наведе още повече. Стисках електромагнитното оръдие в потната си ръка и се чувствах ужасно уязвим с гръб към врага. Можех да чуя моторите отзад.

— Те май наистина ви гонят — тихо произнесе Тиа. — Събират много сили срещу вас и… Злочестие!

— Какво? — попитах аз.

— Видеовръзката ми просто се изгуби — обясни Тиа. — Нещо не е наред. Коуди?

— Малко съм зает — изсумтя той.

Още стрелба прозвуча отзад. Нещо уцели мотора, раздруса ни и Меган изруга.

— Сградата, Тиа! — извиках аз. — Как да я намерим? Вътре ще се откачим от тях.

— Втората надясно — насочи ни Тиа. — После направо до края на улицата. Един стар мол, а каналът е точно зад него. Търсех други пътища, но…

— Ще свърши работа — късо рече Меган. — Дейвид, готов да отвориш мястото за нас.

— Дадено — и закрепих оръдието, макар да бе по-трудно, тъй като беше набрала скорост.

Минахме покрай един ъгъл, после свърнахме към широка ниска постройка в края на улицата. Смътно си спомнях моловете от дните преди Злочестие. Бяха пазари с всичко вътре.

Меган караше бързо и отиваше право към него. Прицелих се внимателно и пробих отвор в стоманените врати на фасадата. Минахме през дима и навлязохме в притискащата чернота на изоставената сграда. Фарът на мотора разкриваше магазини и от двете ни страни.

Мястото отдавна е било ограбено, въпреки че из магазините беше останала доста стока. Превърнатите в стомана дрехи не бяха особено полезни.

Меган се придвижваше с лекота из откритите коридори на мола и ни изкачи по замрелия ескалатор на втория етаж. В сградата отекнаха двигатели — мотоциклетите на Правоприлагането ни последваха вътре.

Тиа явно не можеше да ни води повече, но Меган изглежда имаше идея какво върши. От балкона горе стрелях по следващите ни мотори. Ударих в пода пред тях, унищожих част от него и накарах няколко да се измъкнат, а другите се пръснаха да се крият. Явно никой от тях не беше шофьор от класата на Меган.

— Стена пред нас — съобщи тя.

Унищожих я, после погледнах енергометъра отстрани на магнитното оръдие. Проф беше прав; бях го изтощил доста бързо. Може би имахме още два изстрела.

Изръмжахме във въздуха, граватониката на мотора се задейства и смекчи приземяването ни, когато слязохме с един етаж в коридора долу. Въпреки това се ударихме здраво; моторът не е бил проектиран за скокове от толкова високо. Аз изсумтях, а задникът и краката ми подскочиха от удара. Меган веднага подкара машината напред по тясната улица зад мола.

Можех да видя как земята се снижава напред. Каналът. Само трябваше да…

Блестящ черен коптер се издигна пред нас от канала, а ротационните картечници от двете му страни започнаха да се завъртат.

Нямаш никакъв шанс, помислих си аз, вдигнах магнитното оръдие с две ръце и се прицелих. Меган се сниши и моторът докосна края на канала. Коптерът откри огън. Можех да видя каската на пилота през стъклото на кабината.

Стрелях.

Често бях мечтал за това как извършвам невероятни неща. Представял си бях какво ли ще бъде да работя с Възмездителите, да се сражавам с Епичните, наистина да върша неща, вместо само да си седя и да мисля за тях. С този изстрел най-после моят шанс дойде.

Останах във въздуха, гледах стотонната смъртоносна машина и натиснах спусъка. Чукнах право покрива на хеликоптера и изпарих него и пилота вътре. За миг се почувствах, както трябва да се чувстват Епичните. Като бог.

И паднах от седалката.

Трябваше да го очаквам — свободното падане в шестметров изкоп с двете ръце поставени на оръжието, а не на мястото за седене, го правеше някак си неизбежно. Няма да кажа, че бях щастлив да се окажа полетял към счупени крака и може би по-лошо.

Но този изстрел… Този изстрел си струваше.

Не усетих много от падането. Стана много бързо. Стрелях секунди след като разбрах, че съм паднал от седалката си, и чух изхрущяване. То бе последвано от бум, който ме оглуши, а след него дойде вълна от горещина.

Лежах, замаян, а зрението ми плуваше. Намерих се как гледам развалините на коптера, които горяха наблизо. Чувствах се вцепенен.

Изведнъж Меган ме раздруса. Закашлях се, обърнах се и вдигнах поглед към нея. Беше си свалила каската, тъй че можех да видя лицето й. Нейното красиво лице. Всъщност тя изглеждаше загрижена за мен. Това ме накара да се усмихна.

Казваше нещо. Ушите ми звънтяха и примижах в опит да разчета устните й. Едва чувах думите:

— … ставай, слонце! Ставай!

— Не е допустимо да раздрусваш някого, който е пострадал при падане — изломотих аз. — Може да му е счупен гърбът.

— Ще имаш счупена глава, ако не започнеш да се движиш.

— Но…

— Идиот. Якето ти е поело удара. Помниш ли? Якето, което носиш, за да не бъдеш убит? Предполага се, че ти помага, когато вършиш глупости като това да се пуснеш от мен във въздуха.

— Не възнамерявам да се отделям от теб — измънках. — Изобщо.

Тя замръзна.

Чакай. Нима току-що произнесох това на висок глас?

Яке, мина ми през ума, докато си раздвижвах пръстите на краката, а после вдигнах и двете ръце. Защитното устройство на якето ме е предпазило. И… все още ни преследват.

Злочестие! Аз бях слонце. Изправих се на колене и Меган ми помогна да стъпя на крака. Прокашлях се няколко пъти, но на момента се почувствах по-стабилен. Пуснах я и бях доста устойчив, когато стигнахме мотора; беше го приземила, без да го разбие.

— Стой — казах аз и се огледах. — Къде е…

Електромагнитното оръдие се намираше на парчета там, където бе паднало и срещнало стоманена скала. Изпитах тъга, нищо че знаех, че сега почти нямаме полза от него. Не можехме да го използваме и да се представяме за Епичен, след като от Правоприлагането ме бяха видели да стрелям с него.

И все пак беше жалко да губиш такова хубаво оръжие. Особено след като оставих собствената си пушка в микробуса. Създавах си истински навик.

Седнах на мотора зад Меган; тя отново наложи каската. Горката машина изглеждаше доста нащърбена, издраскана и очукана; предното стъкло беше напукано. Един от граватониците — кръг с размера на длан от дясната страна — вече не светеше като останалите. Мотоциклетът обаче запали, двигателят изрева и Меган ни подкара по изкопа към широкия тунел пред нас. Сякаш отвеждаше в канализацията, но в Нюкаго много такива неща бяха подвеждащи заради Голямата Трансферсия и създаването на подземните улици.

— Ей, там ли сте всички? — тихо ни попита Коуди в слушалките. По някакво чудо бях опазил мобилния и слушалката при падането. — Става нещо странно. Става нещо много, много странно.

— Коуди — попита го Тиа. — Къде си?

— Лимузината е спряна — докладва той. — Прострелях една от гумите и тя се заби в някаква стена. Трябваше да елиминирам шестима войници, преди да мога да се доближа.

Меган и аз навлязохме в тунела; мракът се сгъстяваше. Повърхността се накланяше. Районът ми беше повърхностно познат и съобразих, че оттук ще се окажем в подземните улици близо до улица „Гибънс“, относително ненаселена зона.

— Конфлукс? — обърна се Проф към Коуди.

— Не беше в лимузината.

— Може би някой от застреляните от теб хора от Правоприлагането всъщност е бил Конфлукс — предположи Тиа.

— Тц — отвърна Коуди. — Намерих го. В багажника.

За миг линията утихна.

— Сигурен ли си, че е той? — запита Проф.

— Е, не — каза Коуди. — Може би са завързали друг Епичен в багажника си. Все едно, според търсача този хубавец е много силен. Но е в безсъзнание.

— Застреляй го — изрече Проф.

— Не — настоя Меган. — Доведи го.

— Мисля, че тя е права, Проф — обади се Коуди. — Ако е завързан, няма как да е толкова силен. Или това, или пък са използвали слабото му място, за да го обезсилят.

— Все пак не знаем слабостта му — възрази Проф. — Избави го от мъките му.

— Няма да застрелям човек в безсъзнание, Проф — опъна се Коуди. — Дори и Епичен.

— Тогава го зарежи.

Разкъсвах се. Епичните заслужаваха да умрат. Всичките. Защо обаче беше в безсъзнание — какво правеха с него? Беше ли изобщо Конфлукс?

— Джон — намеси се Тиа. — Може да ни потрябва. Ако е Конфлукс, може да ни каже доста работи. Може дори да успеем да го използваме срещу Стоманеното сърце или да го разменим срещу измъкването си.

— Не се очаква да е твърде опасен — включих се и аз в линията. Устната ми кървеше. Прехапал я бях при падането, и както вече се ориентирах малко по-добре, усетих, че кракът ме боли и че страната ми пулсира. Якетата помагаха, но бяха далеч от съвършенството.

— Добре — завърши Проф. — Дупка седем, Коуди. Не го въвеждай в базата. Остави го вързан, със завързани очи и запушена уста. Не говори с него. Трябва да се занимаваме с него заедно.

— Дадено — съгласи се Коуди. — Заемам се.

— Меган и Дейвид — продължи Проф. — Искам да…

Не чух останалото заради избухването на стрелбата около нас. Моторът — както си беше пострадал — се завъртя и падна.

Точно на страната, където граватониците бяха счупени.