Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (29)

28.

Повечето хора не са виждали Висш Епичен в славата му. Така казваме, когато те призоват силите си наистина — когато мощта им расте, а чувствата им са разпалени до гняв и бяс.

Около тях има сияние. Въздухът става парлив, все едно се е изпълнил с електричество. Биенето на сърцето замира. Вятърът сдържа диханието си. Издигането на Повелителя на нощта беше третият път, в който виждах нещо подобно.

Бе облечен в нощ, и около него се гърчеше и извиваше чернота. Лицето му беше бледо, прозрачно, но очите блестяха, а устните бяха опнати от презрение и омраза. Презрението на божество, което едва търпи дори и своите съюзници. Беше дошъл да убива.

Вдигнах поглед към него и усетих, че съм ужасѐн.

— Злочестие!

Меган изруга, стовари крак върху газта и извъртя микробуса настрана, докато от Повелителя на нощта към нас се нахвърляха сенки. Движеха се като призрачни пръсти.

— Прекратявайте! — извика Тиа. — Измъквайте се оттам!

Нямаше време. Повелителя на нощта се носеше из въздуха и не обръщаше внимание на неща като вятъра и гравитацията. Летеше като призрак пред колата си и право към нас. Въпреки това той не беше истинската опасност — истинската опасност бяха пипалата от чернота. Микробусът не можеше да им избяга; имаше десетки.

Избутах настрана страха си и вдигнах пушката. Около мен микробусът дрънчеше и подскачаше. Наоколо се издигаха лентички мрак и се усукваха около возилото.

Идиот, казах си аз. Хвърлих пушката и спуснах ръка в джоба на якето си. Фенерчето! Извадих го паникьосан и го включих право в лицето на Повелителя на нощта, докато той се носеше край прозореца ми. Летеше с главата напред, все едно плуваше във въздуха.

Реакцията бе незабавна. Въпреки че фенерчето излъчваше малко видима за мен светлина, лицето на Повелителя на нощта веднага загуби безтелесността си. Очите му спряха да блестят, а сенките около главата му изчезнаха. Лъчът невидима светлина проби тъмните пипала като лазерен лъч през гъста плетка.

На ултравиолетовата светлина лицето на Повелителя на нощта не изглеждаше божествено. Изглеждаше крехко, човешко и много, много изненадано. Помъчих се да вдигна пушката, за да стрелям по него, но оръжието ми бе твърде неудобно, а пък пистолетът на баща ми беше привързан под мишницата, където не можех да го достигна, докато държах фенера.

Повелителя на нощта ме изгледа за около един удар на сърцето с разширени от уплаха очи. После избяга на мига и се изниза странично от микробуса. Не бях сигурен, но изглеждаше, че губи височина, докато светех върху него, все едно всичките му сили се изчерпваха.

Изчезна по една пряка и движещите се около микробуса сенки изчезнаха заедно с него. Имах чувството, че няма да се върне скоро, не и след уплахата, която току-що му причиних.

Около нас избухна стрелба от картечни пистолети; куршумите засипваха страната на микробуса с метални прозвънявания. Изругах и се наведох, когато прозорецът ми се натроши. Мотоциклетистите бяха открили огън. Въпреки че бях приклекнал ниско, можах да видя ужасяващата гледка — лъскав черен коптер на Правоприлагането се издигаше иззад търговските сгради пред нас.

— Злочестие, Тиа! — изкрещя Меган и завъртя кормилото. — Как изпусна това?

— Не знам — отвърна Тиа. — Аз…

През небето пропълзя следвано от дълга димна следа кълбо светлина и експлодира в страната на хеликоптера. Той се наклони във въздуха, пламъците го обхванаха от едната страна, из небето се разхвърчаха парчета.

Роторите се забавиха и машината започна да пада.

Ракетна установка, схванах аз. Проф.

— Без паника.

Гласът на Проф бе стабилен.

— Можем да се оправим с това. Коуди, Ейбрахам, готови за разделянето.

— Проф! — обади се Ейбрахам. — Мисля, че ти…

— Още четири хеликоптера идват! — намеси се Тиа. — Явно са ги крили из складовете по целия път на лимузината. Не са знаели къде ще ги ударим; онзи просто е бил най-близкият. Аз… Меган, какво правиш?

Хеликоптерът беше извън контрол. От едната му страна бълваше пушек, описваше разкривена окръжност и слизаше към улицата право пред нас. Меган не обръщаше; засили скоростта, наведе се над волана и подкара микробуса с отчаяна, луда бързина точно към мястото, където щеше да се удари хеликоптерът.

Напрегнах се, отпуснах се назад в седалката и паникьосано сграбчих вратата откъм себе си. Тя беше полудяла!

Нямаше време за възражения. Засипваха ни куршуми, улиците се виждаха като размазано петно, Меган караше право под хеликоптера, когато той се разби на улицата с достатъчна сила, за да разтърси земята под нас.

Нещо разпори покрива на микробуса с ужасното скърцане на метал в метал и ние се завъртяхме настрана, ударихме се в стената на някаква тухлена сграда и остъргахме в нея моята страна на колата. Шум, хаос, искри. Вратата ми се откачи. Тухлите се удряха в стоманата само на сантиметри от мен. Сякаш продължаваше безкрайно.

После, секунда по-късно, микробусът спря. Разтреперан, поех дълбоко дъх. Бях засипан с парченца от предното стъкло; прозорецът се беше строшил.

Меган седеше задъхана в шофьорската седалка — с щура усмивка на лицето и широко отворени очи.

— Злочестие! — произнесох аз и погледнах в нейното странично огледало към горящия хеликоптер отзад. Беше ударил улицата точно след като минахме под него и бе блокирал мотористите и преследването.

— Злочестие, Меган! Това беше страхотно!

Усмивката й се разтегна.

— Вие двамата отзад добре ли сте? — викна тя и надзърна през прозорчето в задната част на микробуса.

— Все едно съм бил в центрофуга — оплака се Коуди и простена. — Струва ми се, че шотландецът се е стекъл в краката ми, а американецът се е изкачил при ушите ми.

— Проф — обади се Ейбрахам. — Търсачът ми все още беше включен, когато Повелителя на нощта избяга, и беше фокусиран да локализира Епични. Разчитанията ми бяха объркващи, но в тази лимузина има още един Епичен. Може би трети. В това няма смисъл…

— Не, има — прекъсна го Меган, бързо отвори вратата откъм себе си и скокна на улицата. — Те наистина превозват Конфлукс; не са знаели дали ще ударим. Просто са искали да са готови, ако го направим. Той е в тази кола. Ти усещаш това, Ейбрахам. Може би трети, по-дребен Епичен като още една мярка за сигурност.

Забързано се пресегнах, за да разкопчая предпазния колан, после осъзнах, че дясната му половина е била откъсната, докато сме обърсвали стената. Потреперих, после изхвърчах от микробуса откъм страната на Меган.

— Я вие четиримата побързайте — нареди Проф. Чух как откъм неговия край на линията набира мощност двигател. — Другите хеликоптери почти са ви достигнали, а моторите ще ви обкръжат.

— Наблюдавам ги — обади се Тиа. — Може би разполагате с около минута.

— Къде е Повелителя на нощта? — попита Проф.

— Дейвид го подплаши с фенерчето — обясни Меган, отиде до задницата на микробуса и отвори вратите.

— Добра работа — изкоментира Проф.

Ухилих се доволно, щом стигнах задницата на микробуса. Бях точно навреме, за да видя как вътре Коуди и Ейбрахам смъкват капака на грамаден сандък. Не ги бях забелязал да товарят колата — станало е в хангара.

Коуди носеше тъмнозелено яке и очила — създадената от нас униформа за Светлина. Очите ми бяха привлечени от нещата в сандъка — три лъскави зелени мотоциклета.

— Моторите от магазина на Диамант! — възкликнах аз и ги посочих. — Вие сте ги купили!

— Купили сме ги я! — отвърна Ейбрахам и прекара ръка по гладката тъмнозелена украса на единия от моторите. — Нямаше да стане да допусна машини като тези да ни се изплъзнат.

— Но… ти ми каза не!

Ейбрахам се засмя.

— Чувал съм как караш, Дейвид.

Избута някаква рампа от буса и дотътри един от моторите до Меган. Тя седна и запали двигателя. Монтирани отстрани на колелата малки кръгове сияеха яркозелено. Бях ги забелязал при Диамант.

Граватонични приспособления, мина ми през ума. Може би за да направят колелата по-леки? Граватониката не можеше да застави нещата да летят; използваше се да намали отката или да направи тежки предмети по-лесни за носене.

Ейбрахам дотъркаля следващия мотор.

— Ти щеше да караш един, Дейвид — каза Коуди и забързано заприбира неща от задницата на колата, сред тях и търсача. — Някой обаче повреди микробуса.

— Така и така нямаше да избяга на хеликоптерите — отвърна Меган. — Двама от нас ще трябва да се движат тандем.

— Ще взема Дейвид на моя — заяви Коуди. — Хващай тая торба, момко. Къде са каските?

— Бързо! — с напрегнат глас възкликна Тиа.

Скокнах да взема посочената от Коуди торба. Беше тежка.

— Мога да карам! — казах аз.

Меган ме изгледа, както си нахлупваше шлема.

— Отнесе два знака, докато опитваше да завиеш покрай един ъгъл.

— Бяха малки! — възразих аз, преметнах през рамо торбата и се завтекох към машината на Коуди. — А и бях доста напрегнат!

— Вярно? — попита Меган. — Колкото сме ние сега?

Запънах се. Ха сега. Сам си го докарах, нали?

Коуди и Ейбрахам запалиха моторите си. Имаше само три каски. Не поисках — надявах се якето ми да е достатъчно.

Преди да достигна Коуди, чух тупкащите звуци на хеликоптер над себе си. От една от преките излезе брониран микробус на Правоприлагането; в картечния купол на покрива имаше човек. Той откри огън.

— Злочестие! — каза Коуди и бързо подкара мотоциклета си, докато куршумите се забиваха в земята около него. Върнах се при останките на нашия микробус.

— Скачай — изкрещя ми Меган; тя беше най-близко. — Сега!

Наведох се и изтърчах до мотора й, хвърлих се зад нея и я стиснах през кръста, докато тя подгряваше двигателя. Изнесохме се и полетяхме по тясна уличка, тъкмо когато моторите на Правоприлагането се появиха с рев от друга пряка.

Изгубихме Коуди и Ейбрахам мигновено. Бях прегърнал плътно Меган — признавам си, че ми се щеше да можех да го направя при по-нормални обстоятелства. Чантата на Коуди ме удряше по гърба.

Оставих си пушката в буса, досетих се и ми стана чоглаво. Не бях обърнал внимание в паниката си да взема торбата на Коуди и да се добера до някой мотор.

Почувствах се ужасно, все едно съм изоставил приятел.

Изхвърчахме от уличката, Меган сви по някаква тъмна градска улица и увеличи скоростта ни до невероятна степен. Вятърът духаше в лицето ми така силно, че трябваше да се сниша зад гърба й.

— Къде отиваме? — извиках аз.

За щастие все още разполагахме с мобилните телефони и безжичните устройства. Не можех да я чуя по естествения начин, но гласът й прозвуча в ухото ми.

— Имаме план! Пръсваме се в различни посоки и се събираме!

— Само дето вървиш в грешната посока — ядосано се обади Тиа. — Ейбрахам също!

— Къде е лимузината? — попита Ейбрахам; дори и с гласа му в ухото ми, трудно беше да го чуя през вятъра.

— Забравете лимузината — нареди Проф.

— Все още мога да се добера до Конфлукс — възрази Ейбрахам.

— Няма значение — продължи Проф.

— Но…

— Приключи — с рязък глас каза Проф. — Ние избягахме.

Избягахме.

Меган мина през бабунка, аз се раздрусах, но не се пусках. Щом разбрах какво има Проф предвид, главата ми се замая. Епичен, който наистина иска да победи Стоманеното сърце, не би избягал от Правоприлагането; би трябвало да може самичък да се оправи с няколко взвода от тях.

Побягвайки, ние показахме какви сме в действителност. Стоманеното сърце вече нямаше да застане лично срещу нас.

— Тогава искам да направя нещо — каза Ейбрахам — да го ударя, преди да се изнесем от града. Половината от Правоприлагането ще върви по петите ни. Лимузината е неохранявана, а аз имам няколко гранати.

— Джон, нека опита — намеси се Тиа. — Това така и така е провал. Поне можем да го направим да излезе скъпо на Стоманеното сърце.

Уличните лампи се бяха слели в петно. Можех да чуя моторите зад нас и рискувах да погледна през рамо. Злочестие!, рекох си аз. Бяха близо, а фаровете им осветяваха улицата.

— Въобще няма да го направиш — обясни Проф на Ейбрахам. — Правоприлагането е след теб.

— Ще ги отклоним от него — намесих се аз.

— Стой — прекъсна ме Меган. — Ние ще направим какво?

— Благодаря — рече Ейбрахам. — Срещаме се на Четвърта и „Нодел“; опитайте да отклоните вниманието от мен.

Меган опита да се обърне и да ме изгледа убийствено през отвора на каската си.

— Продължавай да караш! — настоятелно й казах аз.

— Слонце — отговори тя и взе следващия завой. Без да намали скоростта.

Изкрещях, сигурен, че сме мъртви. Машината слезе почти успоредно на земята и се плъзна покрай уличното платно, но граватониците отстрани засияха ярко и не ни оставиха да се преобърнем. Отчасти остъргахме, отчасти завихме покрай ъгъла, сякаш бяхме привързани за него.

Изправихме се и писъкът ми замря.

Зад нас гръмна взрив и стоманената улица се разтресе. Погледнах през рамо и вятърът шибна косата ми. Един от черните мотоциклети на Правоприлагането не бе успял да вземе бързо завоя и сега беше димяща развалина, забита в стената на стоманена сграда. Граватониката им май не беше добра като нашата, ако въобще имаха такава.

— Колко са? — попита Меган.

— Сега са трима. Не, стой, има още двама. Петима. Искри!

— Чудесно — измърмори Меган. — И как точно очакваш да отклоним огъня от Ейбрахам?

— Не знам. Импровизирай!

— Поставят барикади на близките улици — предупреди ни Тиа. — Джон, хеликоптер на Седемнадесета.

— Отивам натам.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Опитвам да ви опазя живи, хлапета — отговори Проф.

— Искри — изруга Коуди. — Барикада на Осма. Минавам по уличката към „Марстън“.

— Не — предупреди го Тиа. — Опитват да те заставят да минеш оттам. Завий назад. Можеш да се измъкнеш към подземните улици по „Моултън“.

— Добре — отвърна Коуди.

Меган и аз излетяхме на широк път и секунда по-късно моторът на Ейбрахам обърса уличното платно от една пряка пред нас, почти паралелно на повърхността; граватониците не му дадоха да се преобърне. Беше впечатляващо; машината, обърната почти изцяло на едната си страна, колелата се въртят, а изотдолу извират искри. Граватоничните механизми убиваха инерцията, тъй че колелата можеха да се захванат за пътя и моторът да се изправи, но само след продължително плъзгане на една страна.

Обзалагам се, че мога да карам едно от тези чудеса, казах си аз. Не изглежда толкова трудно. Като да се подхлъзнеш на бананова кора при завой със скорост сто двадесет и осем километра в час. Фасулска работа.

Хвърлих поглед през рамо. Зад нас имаше поне дузина черни мотори, въпреки че се движехме твърде бързо, за да опитват да стрелят по нас. Всички трябваше да се съсредоточим върху шофирането. Може би това беше основната причина да се кара толкова бързо.

— Бронирана машина! — извика Тиа. — Право пред вас!

Едва можахме да реагираме, когато гигантска желязна машинария на два крака, четири метра и половина висока, изтрополя на улицата и откри огън с двете си ротативни оръдия. Куршумите удариха стената на стоманената сграда до нас и образуваха облак от искри. Държах главата ниско, а челюстта стисната, докато Меган натисна някаква ръчка по мотора и ни свали в дълго граватонично пързаляне, почти успоредно на настилката, за да минем под куршумите.

Вятърът ми сваляше якето, искрите ме заслепяваха. Едва можах да различа двата грамадни стоманени крака от двете ни страни, когато се шмугнахме между краката на машината. Меган изправи мотора с широко завъртане, щом свихме зад един ъгъл. Ейбрахам заобиколи бронираната машина, но моторът му изпускаше дим.

— Ударен съм — обясни той.

— Добре ли си? — разтревожено попита Тиа.

— Якето ме запази цял — измърмори Ейбрахам.

— Меган — тихо се обадих аз. — Той не изглежда добре.

Ейбрахам се забавяше и се държеше с една ръка за страната.

Тя го погледна, после бързо се обърна към улицата.

— Ейбрахам, като вземем следващия завой, искам да влезеш веднага в първата уличка. Ония са достатъчно назад от нас и може и да не видят. Аз ще продължа направо и ще ги привлека.

— Ще се запитат къде съм отишъл — възрази Ейбрахам. — Това…

— Направи го! — рязко каза Меган.

Той не спори повече. Взехме следващия ъгъл, но трябваше да забавим, за да не изпреварим Ейбрахам. Виждах, че от него капе кръв, а моторът му е обсипан с дупки от куршуми. Беше си чудо, че още се движи.

Като завихме, Ейбрахам сви и се стрелна надясно. Меган шибна мотора си и вятърът стана на вой, докато фучахме по тъмната улица. Рискувах да погледна назад и почти изпуснах чантата на Коуди, която се смъкна от рамото ми. За момент трябваше да отделя едната си ръка от Меган и да задържа чантата, от което загубих равновесие и за малко да се изтъркалям на улицата.

— Внимавай — каза ми Меган и изруга.

— Дадено — смутено й отвърнах аз. В този объркан миг ми се стори, че видях друг зелен мотор като нашия да ни следва плътно.

Отново погледнах. Моторите на Правоприлагането явно бяха захапали стръвта и вървяха след нас, а не след Ейбрахам. Фаровете им създаваха светлинна вълна на улицата, а каските им отразяваха лампите. Нямаше и следа от призрачния мотор, който ми се стори да съм видял.

— Искри — включи се Тиа. — Меган, издигат блокади навсякъде около вас, особено на местата, които водят към подземните улици. Явно са се досетили, че там ще опитаме да избягаме.

В далечината видях блясъка на експлозия в небето и още един хеликоптер започна да изпуска дим. Друг обаче се насочваше към нас — черна фигура с проблясващи светлинки на фона на тъмното небе.

Меган увеличи скоростта.

— Меган? — попита Тиа; гласът й беше пронизан от напрежение. — Насочила си се право към блокадата.

Меган не отговори. Както я бях обгърнал, можех да усетя как тялото й става все по-твърдо. Наведе се напред и от нея сякаш се понесе сила.

— Меган! — обадих се аз; забелязах светлините отпред, докато Правоприлагането поставяше блокадата си. Коли, бусове, камиони. Още дузина войници, механизирано поделение.

— МЕГАН! — изкрещях аз.

За момент като че потръпна, после изруга и ни отклони настрана, докато пушечната стрелба засипваше улицата наоколо. Прелетяхме по някаква уличка и стената беше на сантиметри от лакътя ми; после изскочихме на следващата улица и направихме дълъг завой, като хвърляхме искри при вземането на ъгъла.

— Измъкнах се — тихо простена Ейбрахам. — Зарязвам мотора. Мога да се добера до една от дупките. Не ме забелязаха, но някои от войниците дойдоха и започнаха да се мотаят по стълбата, след като минах.

— Искрите да го отнесат — измърмори Коуди. — Следиш ли радиообмена на Правоприлагането, Тиа?

— Да — отговори тя. — Объркани са. Смятат, че това е нападение над града в пълен мащаб. Проф продължава да сваля хеликоптери от небето, а всички ние се пръснахме в различни посоки. Правоприлагането явно смята, че се сражава с десетки, може би стотици въстаници.

— Добре — включи се и Проф. — Коуди, чист ли си?

— Още бягам на няколко мотора — каза той. — Сега правя пълен кръг.

Той замълча.

— Тиа, къде е лимузината? Още ли е на улицата?

— Носи се към двореца на Стоманеното сърце — отговори тя.

— И аз тръгвам натам — заяви Коуди. — Коя улица?

— Коуди… — намеси се Проф.

Огънят откъм гърба ме отклони от разговора им. Мернах мотоциклети; хората на тях държаха картечни пистолети и стреляха. Сега се движехме по-бавно; Меган ни бе отвела в беден квартал с по-тесни улици и ни прекарваше през много извивки и завои.

— Меган, това е опасно — каза Тиа. — Тук е пълно с улици без изход.

— Другият път пък е целият без изход — отвърна Меган. Явно се беше съвзела от помрачението, което за малко да я докара дотам да ни забие в блокадата.

— Ще ми бъде трудно да ви водя — каза Тиа. — Опитай да вземеш следващия завой надясно.

Меган взе да се насочва натам, но наближаващ мотор тръгна да ни пререже пътя; войникът ни засипваше с огън от картечния пистолет с една ръка. Меган изруга, забави, войникът се понесе към нас, после тя сви наляво по уличката. За малко да се блъснем в голяма кофа за боклук, но тя успя да се промъкне покрай нея. Предположих, че се движим с не повече от тридесет километра в час.

Едвам достигаме двадесет, помислих си. Тридесет километра в час по тесни улички, докато стрелят по теб. Продължаваше да е откачено, просто друг вид откачено.

При тази скорост можех хубаво да се държа с една ръка; торбата на Коуди ме удряше по гърба. Май трябваше да съм я хвърлил досега. Дори не знаех какво…

Опипах чантата и разбрах нещо. Внимателно я прехвърлих пред себе си — между Меган и мен. Стиснах колене около мотора, пуснах се от Меган и отворих чантата.

Вътре се намираше електромагнитното оръдие. С формата на стандартен автомат, може би малко по-дълго; от едната страна бе поставена една от батериите. Измъкнах го. С батерията беше тежко, но все още можех да го движа.

— Меган! — обади се Тиа. — Блокада пред вас.

Свърнахме в друга уличка и за малко да изпусна оръжието, докато се вкопчих в Меган с едната си ръка.

— Не! — каза Тиа. — Не надясно. Това е…

В уличката ни последва мотор. Куршуми уцелиха стената току над главата ми. Точно пред нас улицата свършваше в стена. Меган опита да натисне спирачките.

Не мислех. Хванах оръдието с двете ръце, отпуснах се назад и вдигнах дулото точно над рамото на Меган.

После стрелях в стената.