Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (24)

23.

Изпъшках, докато издърпвах въжето и редувах ръцете. С всяко дърпане от системата от макари се донасяше умолително писукане, все едно бях завързал някоя нещастна мишка към уред за изтезания и я въртях с ликуване.

Конструкцията бе изградена близо до водещия в дупката на Възмездителите тунел — единственият път за влизане или излизане. Бяха изминали пет дни от нападението ни над електроцентралата и през повечето от тях не се показвахме, а планирахме следващия си ход — удара срещу Конфлукс, за да обезсилим Правоприлагането.

Ейбрахам тъкмо се бе завърнал от снабдителен набег. Това означаваше, че аз престанах да бъда един от тензорните специалисти на групата и се превърнах в техния източник на безплатен тийнейджърски труд.

Продължих да тегля, от челото ми капеше пот и започна да се процежда през тениската. Най-накрая от дълбините на дупката се появи сандъчето, Меган го издърпа от поставката му на колелца и го стовари в стаята. Аз пуснах въжето и изпратих поставката на колела и въжето надолу по тунела, за да може Ейбрахам да привърже още един сандък с провизии.

— Искаш ли да направиш следващия? — попитах Меган, докато си бършех челото с кърпата.

— Не — безгрижно отговори тя, постави палетата върху количка и я откара, за да я нареди до останалите.

— Сигурна ли си? — попитах я аз; ръцете ме боляха.

— Справяш се чудесно — отговори ми тя, — а и това е добро упражнение.

Постави сандъка, после седна на стола, вдигна крака на бюрото и отпи лимонада, докато четеше книга на мобилния си.

Поклатих глава. Беше невероятна.

— Мисли за това като за проява на кавалерство — разсеяно продължи Меган и почука по екрана, за да свали надолу още текст. — Закриляш едно беззащитно момиче от болка и тъй нататък.

— Беззащитно? — попитах аз, когато Ейбрахам ни даде знак. Въздъхнах и отново задърпах въжето.

Тя кимна.

— Абстрактно погледнато.

— Как може някой да бъде абстрактно беззащитен?

— Изисква доста работа — обясни тя и отпи от питието си. — Само изглежда лесно. Точно като абстрактното изкуство.

Просумтях.

— Абстрактно изкуство? — запитах аз, докато дърпах въжето.

— Да. Нали знаеш, човекът рисува черна линия на платното, нарича го метафора и го продава за милиони.

— Никога не е имало такова нещо.

Тя ме изгледа развеселено.

— Със сигурност е имало. Не си ли учил за абстрактното изкуство в училище?

— Обучаван съм във Фабриката — обясних аз. — Елементарна математика, четене, география, история. Нямаше време за нищо друго.

— А преди това? Преди Злочестие?

— Бях на осем — продължих аз. — И живеех в центъра на Чикаго, Меган. Образованието ми се състоеше основно в това да се уча да избягвам бандите и да не надигам глава в училище.

— Това си учил на осем години? В началното училище?

Вдигнах рамене и продължих да дърпам. Изглеждаше притеснена от казаното от мен, но ще призная, че аз бях притеснен от казаното от нея. Хората не бяха плащали толкова много пари за такива прости неща, нали? Това ме слисваше. Хората преди Злочестие са били странни.

Издърпах следващото пале и Меган скокна от стола си, за да го прекара. Не можех да си мисля, че прочиташе много, но не изглеждаше раздразнена от прекъсванията. Наблюдавах я и отпих дълбока глътка от чашата си с вода.

Нещата между нас бяха… различни след откровението й в асансьорната шахта. В много отношения беше по-спокойна в близост до мен, което не бе особено смислено. Не трябваше ли нещата да бъдат по-мъчителни? Знаех, че не одобрява мисията ни. За мен това изглеждаше доста важна работа.

И все пак наистина беше професионалист. Не приемаше, че Стоманеното сърце трябва да бъде убит, но не изостави Възмездителите, нито помоли за прехвърляне в друга тяхна клетка. Не знаех колко такива има — явно само Тиа и Проф бяха наясно — но имаше поне още една.

Както и да е, Меган остана и не допусна чувствата й да я отвличат от работата. Може и да не беше съгласна, че Стоманеното сърце трябва да умре, но от изкопченото от нея излизаше, че тя вярва в борбата против Епичните. Бе като войник, който е уверен, че определена битка не е разумна от тактическа гледна точка, но достатъчно поддържаше генералите, за да се сражава независимо от това.

Уважавах я за това. Искрите да го отнесат, аз я харесвах все повече и повече. И въпреки че напоследък не бе особено привързана към мен, вече не беше открито враждебна и студена. Това ми създаваше възможност да пробвам някоя прелъстителна магия. Щеше ми се да знаех някоя.

Тя постави сандъчето на място, аз чаках Ейбрахам да сигнализира да започна да дърпам отново. Вместо това той се появи на входа на тунела и започна да разкача системата от макари. Рамото му бе излекувано от пистолетния изстрел с болконтрола, уреда на Възмездителите, който помагаше на плътта да заздравява извънредно бързо.

Не знаех много за него, при все че говорих с Коуди — той го нарече „последното от трите“. Три образеца на невероятна технология, дадени на Възмездителите от дните на Проф като учен. Тензорите, якетата и болконтрола. Според разказаното ми от Ейбрахам, Проф създал всяка от технологиите и после ги откраднал от лабораторията, където работел, с намерението да започне собствената си война срещу Епичните.

Ейбрахам свали последните части на системата от макари.

— Готови ли сме? — попитах аз.

— Да.

— Преброих повече сандъци от тези тук.

— Другите са твърде големи, за да минат през тунела — обясни Ейбрахам. — Коуди ще ги превози до хангара.

Така наричаха мястото, където държаха возилата си. Бях ходил там; голямо помещение с няколко коли и микробус вътре. Не беше сигурно като това укритие — хангарът трябваше да има достъп до горния град и не можеше да е част от подземната улична мрежа.

Ейбрахам отиде до пирамидата от дузина сандъци, които бяхме струпали в скривалището. Потърка брадичка и ги заразглежда.

— Можем и да разтоварим тия — каза той. — Имам още един час на разположение.

— Преди какво? — попитах го и застанах до него край сандъците.

Не ми отвърна.

— Често излизаше през последните няколко дни — отбелязах аз.

Отново не ми отговори.

— Няма да ти каже къде е бил, Колене — обясни Меган, изопнала се на бюрото. — Привиквай с това. Проф често го изпраща с тайни задачи.

— Но… — произнесох аз и се почувствах уязвен. Мислех си, че съм си извоювал място в екипа.

— Не се натъжавай, Дейвид — отвърна Ейбрахам и хвана лост, за да отвори едно от сандъчетата. — Не става дума за доверие. Трябва да пазим някои неща в тайна, дори в групата, в случай че някой от нас попадне в плен. Стоманеното сърце си има свой начин да се добира до това, което хората крият — никой освен Проф не бива да знае всичко, което вършим.

Беше добро обяснение и вероятно затова не можех да зная и за други клетки на Възмездителите, но все пак бе дразнещо. Докато Ейбрахам отваряше следващо сандъче, бръкнах в торбичката на кръста си и измъкнах тензора. С него изпарих дървените капаци на няколко сандъка.

Ейбрахам повдигна вежда към мен.

— Какво? — попитах аз. — Коуди ми каза да продължа да се упражнявам.

— Ставаш доста добър — рече Ейбрахам. После бръкна в едно от отворените от мен сандъчета и извади ябълка, вече покрита със стърготини. Малко се оцапа, докато я извади.

— Твърде добре — продължи той. — Но понякога лостът е по-ефективен, а? Освен това можем да поискаме да използваме повторно тези сандъчета.

Въздъхнах, но кимнах. Беше просто… е, трудно. Трудно беше да забравя усещането за сила, което изпитах при проникването в електроцентралата. Като правех дупки в стените и създавах опорите, можех да подчинявам материята на волята си. Колкото повече използвах тензора, толкова повече се запалвах от възможностите му.

— Също така е важно — поде Ейбрахам — да избягваме да разкриваме какво можем. Представи си всички да знаеха за тези неща, а? Светът щеше да е различен и много по-труден за нас.

Кимнах и неохотно оставих тензора настрана.

— Твърде неприятно, че трябваше да оставим онази дупка и Диамант я видя.

Ейбрахам се подвоуми съвсем за малко.

— Да — съгласи се той. — Твърде неприятно.

Помогнах му да разтовари провизиите, към нас се присъедини Меган и заработи с характерната си ефективност. Тя завърши с надзираване и с указания къде да подреждаме различните храни. Ейбрахам приемаше нарежданията й без оплаквания, въпреки че тя беше по-млад член на групата.

Към средата на разтоварването Проф излезе от кабинета си за планиране. Дойде при нас, докато преглеждаше някакви книжа в папка.

— Научи ли нещо, Проф? — попита го Ейбрахам.

— По изключение, слуховете се носят както ни отърва — отговори Проф и хвърли папката на бюрото на Тиа. — В града се носят новини за нов Епичен, дошъл да предизвика Стоманеното сърце. Половината Нюкаго говори за това, докато другата половина се барикадира в мазетата си и чака битката да отмине.

— Това е чудесно! — изкоментирах аз.

— Да — Проф изглеждаше притеснен.

— Какво не е наред тогава? — попитах аз.

Той почука по папката.

— Тиа каза ли ви какво има на чиповете с данни, които донесохте от електроцентралата?

Поклатих глава и опитах да скрия любопитството си. Щеше ли да ми каже? Може би това щеше да ме насочи с какво се е занимавал Ейбрахам тайно през последните няколко дни.

— Пропаганда — обясни Проф. — Според нас сте попаднали на секретен отдел за обществено манипулиране в правителството на Стоманеното сърце. Донесените от вас папки съдържат заявления за печата, бележки за слухове, за които се планира да бъдат разпространявани, и истории за извършени от Стоманеното сърце неща. Повечето от тези истории и слухове са фалшиви, доколкото Тиа може да го установи.

— Не е той първият владетел, който измисля величествена история за себе си — отбеляза Ейбрахам и постави консерви с пилешко месо на една от издълбаните лавици, които заемаха цялата стена на задната стая.

— Но защо ще му е това на Стоманеното сърце? — попитах аз и обърсах чело. — Искам да кажа… той е практически безсмъртен. Не е като да му трябва да изглежда по-могъщ, отколкото е.

— Арогантен е — каза Ейбрахам. — Всички го знаят. Можеш да го видиш в очите му, в гласа му, в действията му.

— Да — съгласи се Проф. — По която причина тези слухове са толкова объркващи. Историите нямат за цел да го възвеличават — или ако целта им е такава, начинът му да го постига е странен. Повечето от разказите са за извършени от него жестокости. Убити от него хора, сгради — даже малки градчета — които се предполага, че е унищожил. Но нищо от това не е станало в действителност.

— Пуска слухове, че е изклал цели градчета? — попита Меган и прозвуча разтревожено.

— Дотолкова можем да кажем — потвърди Проф. И той се включи и помагаше да разтоварим сандъците. Забелязах, че щом той се появи, Меган спря да нарежда.

— Най-малкото някой иска Стоманеното сърце да изглежда по-ужасен, отколкото е в действителност.

— Може би сме попаднали на някаква революционна група? — пламенно предложих аз.

— Съмнявам се — отвърна Проф. — В една от главните правителствени сгради? С такава охрана? Освен това, от думите ви май излиза, че пазачите са знаели за мястото. Както и да е, много от тези истории са придружени от документация, според която те са били съчинени лично от Стоманеното сърце. Това подчертава лъжливостта им и нуждата да бъдат подкрепени от изфабрикувани факти.

— Постоянно се хвали — каза Ейбрахам — и измисля неща — само че сега министерството му трябва да направи всичките негови твърдения да звучат истински, иначе той ще изглежда глупаво.

Проф кимна и сърцето ми помръкна. Бях предположил, че сме открили нещо важно. Вместо това бях намерил единствено отдел, зает да изкарва Стоманеното сърце добър. И по-зъл. Или нещо друго.

— Значи Стоманеното сърце не е толкова ужасен, колкото би му се искало ние да смятаме — заяви Ейбрахам.

— О, той е ужасен — възрази Проф. — Би ли обяснил, Дейвид?

— Над седемнадесет хиляди потвърдени убийства на негово име — разсеяно изрекох аз. — Има го в бележките ми. Много са били невинни. Не може всичките да са измислица.

— И не са — потвърди Проф. — Той е ужасен, страшен индивид. Просто иска всички ние да го знаем.

— Колко странно — каза Ейбрахам.

Бръкнах в сандък със сирена, извадих увитите в хартия парчета и ги поставих в студеното хранилище на отсрещната страна на стаята. Толкова много от храните, които Възмездителите ядяха, бяха неща, които не можех да си позволя. Сирене, пресни плодове. Повечето от храната в Нюкаго трябваше да се доставя заради тъмнината. Беше невъзможно да се отглеждат плодове и зеленчуци на открито и Стоманеното сърце внимаваше да държи здраво земеделските земи около града.

Скъпи храни. Вече свиквах да ги ям. Странно колко бързо можеше да стане това.

— Проф — попитах аз, докато поставях пита сирене в хранилището — питал ли сте се някога дали Нюкаго вероятно няма да е по-зле без Стоманеното сърце, отколкото е с него?

На другия край на стаята Меган се обърна рязко и ме изгледа, но аз не я погледнах. Няма да му изпея какво каза, тъй че спри да ме зяпаш. Просто искам да знам.

— Вероятно ще е по-зле — отговори Проф. — Поне за известно време. Инфраструктурата на града вероятно ще рухне. Ще има недостиг на храна. Докато някой могъщ не заеме мястото на Стоманеното сърце и не гарантира работата на Правоприлагането, ще има грабежи.

— Но…

— Ти искаш своето отмъщение, синко? Е, това е цената му. Няма да го захаросвам. Опитваме да не засягаме невинни, но когато убием Стоманеното сърце, ще причиним страдание.

Седнах край хладилната дупка.

— Помислял ли си някога за това? — попита Ейбрахам. Беше измъкнал синджирчето изпод ризата си и го потъркваше с пръст. — През всичките години планиране и подготовка да убиеш оня, когото мразиш, никога ли не си се замислял какво ще стане с Нюкаго?

Изчервих се, но после поклатих глава. Не бях.

— И… какво правим?

— Продължаваме като досега — отговори Проф. — Работата ни е да изрежем заразената плът. Само тогава тялото може да започне да се лекува — но най-напред ще боли много.

— Но…

Проф се обърна към мен и аз забелязах нещо в израза му. Страшно изтощение, умората на някого, който е водил война изключително дълго време.

— Добре е за теб да мислиш върху това, синко. Разсъждавай. Тревожи се. Стой буден нощем, уплашен заради жертвите на идеологията си. За теб ще е добре да научиш цената на това да се биеш. Но трябва да те предупредя за нещо. Няма да намериш отговори. Няма добър избор. Подчинение на един тиранин или хаос и страдания. В крайна сметка избирам второто, макар че това измъчва душата ми. Не се ли сражаваме, с човешкия род е свършено. Бавно се превръщаме в овце на Епичните, в роби и прислуга — загниваме. Това не е само за отмъщение или отплата. Става дума за оцеляването на нашата раса. Става дума за това хората да са господари на собствената си съдба. Избирам страданието и несигурността пред това да се превърна в домашен любимец.

— Чудесно е — намеси се Меган — да избираш сам. Но, Проф, ти не избираш само за себе си. Ти избираш за всеки в града.

— Така е — и той плъзна някакви кутии на полицата.

— Най-накрая — продължи Меган — те не се превръщат в господари на съдбата си. Или ги управлява Стоманеното сърце, или са оставени да се оправят сами — поне докато не се появи някой друг Епичен, за да ги управлява отново.

— Тогава ще убием и него — тихо отговори Проф.

— Колко можеш да убиеш? — попита Меган. — Не можеш да спреш всички Епични, Проф. Най-накрая някой друг ще се установи тук. Мислиш, че ще е по-добър от Стоманеното сърце?

— Достатъчно, Меган — каза Проф. — Вече говорихме за това, а аз съм взел решението си.

— Нюкаго е едно от най-добрите места за живеене в Разединените Щати — продължи Меган и не обърна внимание на забележката на Проф. — Трябва да се фокусираме върху Епични, които не са добри администратори, върху места, където животът е по-лош.

— Не — възрази Проф, а гласът му звучеше по-рязко.

— Защо не?

— Защото в това е проблемът! — отсече той. — Всички приказват колко страхотно място е Нюкаго. Но то не е страхотно, Меган. Изглежда добро само при сравнение! Да, има и по-лоши места, но докато смятаме тази гнусна дупка за идеал, няма да стигнем никъде. Не можем да ги оставим да ни убедят, че това е нормално!

Стаята притихна, а Меган изглеждаше поразена от избухването на Проф. Аз седнах, а раменете ми провиснаха.

Въобще не приличаше на каквото си бях представял. Славните Възмездители, които въздават правосъдие на Епичните. Въобще не си бях помислял за вината, която ще носят, за споровете, за несигурността. Можех да го видя в тях, същия страх, който изпитвах в електроцентралата. Притеснението, че е възможно да вършим по-лоши неща, че можем да се окажем лоши като Епичните.

Проф си тръгна и безсилно махна с ръка. Чух как завесата прошумолява, а той се оттегля в стаята си за размишления. Меган го гледаше как се отдалечава с почервеняло от гняв лице.

— Не е толкова зле, Меган — тихо произнесе Ейбрахам. Все още изглеждаше спокоен. — Всичко ще бъде наред.

— Как можеш да приказваш такива работи? — попита тя.

— Не се налага да надвиваме всички Епични, разбираш ли — обясни той. В тъмнокожата си ръка държеше верижка с малко провиснало от нея медальонче. — Просто трябва да удържим достатъчно дълго.

— Няма да слушам глупостите ти, Ейбрахам — отговори тя. — Не и сега.

С тези думи се обърна и излезе от склада. Пропълзя в отвеждащия в стоманените катакомби тунел и изчезна.

Ейбрахам въздъхна и се обърна към мен.

— Не изглеждаш добре, Дейвид.

— Зле ми е — честно си казах аз. — Мислех си… че ако някой притежава отговорите, то това ще са Възмездителите.

— Грешно ни преценяваш — каза Ейбрахам и се доближи към мен. — Грешно преценяваш Проф. Не гледай към екзекутора за обяснение защо острието му се стоварва. А Проф е общественият екзекутор, войник на човешкия род. Други ще дойдат да възстановяват.

— Но това не те ли мъчи? — попитах аз.

— Не прекалено — просто отговори Ейбрахам и отново си окачи верижката. — Но аз имам надежда, която останалите нямат.

Сега можех да видя медальончето му. Беше малко и сребърно, със стилизиран знак S на него. Стори ми се, че отнякъде разпознавам този символ. Напомняше ми за баща ми.

— Ти си един от Верните — предположих аз. Чувал бях за тях, макар че не бях срещал такива. Фабриката отглеждаше реалисти, не мечтатели, а за да бъдеш един от Верните, трябваше да си мечтател.

Ейбрахам кимна.

— Как все още можеш да вярваш, че ще се появят добри Епични? — попитах аз. — Искам да кажа, изминали се повече от десет години.

— Десет години не е твърде дълго — отговори Ейбрахам. — Не и в по-далечна перспектива. В сравнение с нея дори и хората не са толкова древен вид! Героите ще дойдат! Някой ден ще има Епични, които не убиват, не мразят, не потискат. Ще бъдем защитени.

Идиот, мина ми през ума. Беше моментна реакция, при все че веднага се почувствах зле от нея. Ейбрахам не беше идиот. Беше мъдър човек или изглеждаше такъв до сега. Но… как можеше все още да смята, че ще има добри Епични? Същият начин на разсъждаване уби баща ми.

Все пак поне има нещо, което да очаква, казах си аз. Толкова лошо ли беше да желаеш да съществува някаква митична група от Епични-герои — да ги чакаш да се появят и да донесат спасение?

Ейбрахам стисна рамото ми, усмихна ми се и си тръгна. Станах и мернах как последва Проф в стаята за размишления, нещо, което не бях виждал да прави никой от останалите. Скоро чух тих разговор.

Поклатих глава. Мислех си да продължа с разтоварването, но установих, че нямам желание за това. Погледнах тунела към катакомбите. Просто ми хрумна, изпълзях през него и отидох да проверя дали мога да намеря Меган.