Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (23)

22.

— Казвам ти, чух нещо — каза единият от охранителите и примижа надолу. Като че ли гледаше точно в мен, обаче в асансьорната шахта бе тъмно — по-тъмно, отколкото смятах, че ще бъде при отворени врати.

— Нищо не виждам — възрази другият. Гласът му отекна тихо.

Първият откачи фенерчето си от колана.

Сърцето ми замря. О-хо.

Опрях ръка в стената; единственото нещо, което ми мина през ум да направя. Тензорът завибрира и опитах да се съсредоточа, но с тях горе беше трудно. Фенерчето изщрака.

— Видя ли? Чу ли това?

— Звучи като пещта — сухо отбеляза вторият пазач.

Ръката ми трополеше по стената и това съдържаше някакъв механичен звук. Направих гримаса, но продължих. Светлината на фенерчето заблестя в шахтата. Почти загубих контрол над вибрацията.

Нямаше начин да не ме видят с тази светлина. Твърде близо бяха.

— Там няма нищо — изсумтя пазачът.

Какво? Вдигнах поглед. Изглежда, че някак си не ме бяха видели, нищо че бяха съвсем наблизо. Намръщих се, объркан.

— Хм — рече другият пазач. — Все пак чух звук.

— Идва от… знаеш къде — настоя първият.

— О — съгласи се другият. — Вярно.

Първият охранител натъпка фенерчето обратно на мястото му на колана си. Как можа да не ме види? Насочи го точно срещу мен.

И двамата се дръпнаха от отвора и затвориха вратите.

Какво е това, в името на огньовете на Злочестие?, помислих си аз. Можеше ли наистина да са ни пропуснали в тъмнината?

Тензорът ми се изключи.

Приготвях се да изпаря джоб в стената, за да се скрием там — да се махнем от стрелбата им, ако се стигнеше дотам. Но понеже не фокусирах удара, отрязах голямо парче от стената пред себе си и дръжката ми мигновено изчезна. Хванах се за страната на отворената от мен дупка и едва намерих опора.

Над мен се изсипа прашна експлозия и падна върху Меган като проливен дъжд. Здраво стиснал ръба на дупката, погледнах надолу и я съзрях да ми хвърля кръвнишки поглед и да отмахва с мигане прах от очите си. Всъщност ръката й май се движеше към пистолета й.

Злочестие!, стреснато си помислих аз. Шалът и кожата й бяха посребрени, а очите й бяха ядосани. Не мисля, че дотогава бях виждал подобно изражение в очите на някого — поне не насочено към мен. Все едно можех да почувствам излъчващата се от нея омраза.

Ръката й продължи да се промъква към оръжието на хълбока.

— М-Меган? — попитах аз.

Ръката й спря. Не знаех какво съм видял, но то си бе отишло мигновено. Тя премигна и изразът й омекна.

— Трябва да внимаваш какво унищожаваш, Колене — изстреля Меган и се пресегна да избърше част от праха от лицето си.

— Да — казах аз и погледнах в дупката, на която висях. — Ей, тука има стая.

Вдигнах мобилния и осветих вътре, за да имам по-добра видимост.

Беше малка стая — покрай едната стена бяха построени няколко подредени бюра с компютърни терминали и етажерки за папки. Имаше две врати — едната бе подсилена метална врата с ключалка.

— Меган, тук определено има стая. И в нея не личи да има някой. Идвай.

Набрах се и пропълзях вътре.

Щом влязох, помогнах на Меган да се надигне и да излезе от шахтата. Тя се поколеба, преди да поеме ръката ми, а после, щом се провря, мина покрай мен без да каже и дума. Изглежда отново беше станала студена към мен, може би дори малко зла.

Коленичих до дупката в асансьорната шахта. Не можех да се отърва от усещането, че току-що е станало нещо много странно. Първо охраната не ни видя, после Меган премина от отварянето към мен до пълното затваряне за броени секунди. Дали не беше променила мнението си за споделеното с мен? Дали не се притесняваше, че ще кажа на Проф, че не подкрепя убиването на Стоманеното сърце?

— Какво е това място? — попита Меган от центъра на малката стая. Таванът бе толкова нисък, че тя почти трябваше да се приведе — а аз определено трябваше да го направя. Тя разви шала си, ръсна облаче метален прах, изкриви лице и започна да изтръсква дрехите си.

— Нямам представа — отговорих й аз, докато проверявах мобилния и качената от Тиа карта. — Стаята я няма на картата.

— Ниски тавани — продължи Меган. — Врата с код. Интересно.

Тя ми подхвърли раницата.

— Постави експлозив на дупката. Аз ще проверя тук.

Аз бръкнах в раницата за взрива, а тя разби вратата без устройство за електронни карти и продължи през нея. Поставих малкото устройство на отворената от мен дупка, а после забелязах кабели в долната част на стената.

Последвах ги и проучвах участък от пода, когато Меган се върна.

— Има още две стаи като тази — обясни тя. — В тях няма хора, малки са и са построени около асансьорната шахта. Най-много мога да предположа, че тук би трябвало да е оборудването за пещите и за поддръжката на асансьорите, но вместо това са скрили тези стаи тук и са ги махнали от схемата на сградата. Чудя се дали няма разстояние и между другите етажи — ако и там има скрити стаи.

— Погледни това — казах аз и посочих това, което бях открил.

Тя коленичи до мен и огледа стената и кабелите.

— Експлозиви — каза тя.

— Стаята вече е подготвена за взривяване — допълних аз. — Зловещо, а?

— Каквото и да има тук — разсъди Меган — трябва да е важно. Достатъчно важно, та да си струва разрушаването на цялата електроцентрала, за да не се допусне да бъде открито.

И двамата погледнахме компютрите.

— Какво правите вие двамата? — върна се гласът на Коуди във връзката ни.

— Открихме тази стая — обясних аз — и…

— Продължавайте — каза Коуди и ме преряза. — Проф и Ейбрахам току-що се натъкнаха на охранители и бяха принудени да ги застрелят. Пазачите са мъртви, телата им са укрити, но скоро ще ги търсят. Ако имаме късмет, ще разполагаме с няколко минути преди някой да е разбрал, че вече не патрулират.

Изругах и бръкнах в джоба си.

— Какво е това? — попита Меган.

— Една от универсалните взривни капсули, които взех от Диамант — казах аз. — Искам да видя дали работят.

Притеснено използвах електрическата лента, за да залепя малкото кръгло нещо на експлозива, който намерихме под подовата настилка. В джоба си носех детонатора му — този, който приличаше на писалка.

— Според картата, която Тиа ни даде — продължи Меган, — само две стаи ни делят от зоната с енергийните батерии, но всъщност сме малко под нея.

Спогледахме се и се разделихме, за да огледаме укритата стая. Може и да нямахме много време, но трябваше поне да опитаме да разберем каква информация съдържаше това място. Тя дръпна една етажерка и грабна наръч папки. За секунда се изправих и заотварях чекмеджета по бюрата. В едно имаше няколко чипа с данни. Хванах ги, махнах с тях към Меган и ги хвърлих в раницата й. Тя пусна вътре папките, после претърси друго бюро, докато аз вдигнах ръка към дясната стена и направих отвор за нас.

Тъй като скритата стая беше между два етажа, не бях сигурен как е свързана с останалата част на сградата. Направих дупката в стената в посоката, в която искахме да вървим, но я направих близо до тавана.

Тя се отвори в стая на третия етаж, но близо до пода — значи имаше някакво застъпване между нашата прикрита стая и третия етаж. Набързо погледнах картата и можах да схвана как са скрили стаята. На схемата асансьорната шахта бе показана като малко по-голяма, отколкото бе в действителност. Тя включваше и шахта за поддържане, която не съществуваше — и която обясняваше липсата на дръжки. Строителите са предполагали, че шахтата за поддръжка ще предостави път за обслужване на асансьора, но не са знаели, че всъщност в това пространство ще се намести скритата стая.

Меган и аз се изкатерихме на третия етаж през дупката. Минахме през стаята — някаква конферентна зала — и прекосихме друга, която беше наблюдателен салон. Изпарих стената и отворих дупка в дълго складово помещение с нисък таван. Това беше целта ни — складът, където пазеха батериите.

— Вътре сме — съобщи Меган на Коуди, докато се промъквахме. Стаята бе пълна с лавици с разни електрически уреди, каквито въобще не ни трябваха.

И двамата тръгнахме в различни направления и търсехме забързано.

— Страхотно — рече Коуди. — Батериите трябва да са някъде вътре. Гледайте за цилиндри, около педя широки и високи горе-долу до под коляното.

Забелязах някакви големи шкафове на отсрещната стена, с ключалки на вратите.

— Може би е тук — казах на Меган и тръгнах към тях. Бързо разкарах ключалките с тензора и отворих вратите, когато тя застана до мен. Вътре в единия от шкафовете имаше висок куп зелени цилиндри, наредени странично един върху друг. Всеки приличаше малко на кръстоска от мъничко буренце с бира и автомобилна батерия.

— Това са батериите — каза Коуди и прозвуча облекчено. — Наполовина се притеснявах, че въобще няма да има. Хубаво, че си взех четирилистната детелинка на тази операция.

— Четирилистна детелинка? — попита Меган със сумтене, докато вадеше нещо от раницата си.

— Разбира се. От родината.

— Тя е ирландска, Коуди, а не шотландска.

— Зная — продължи Коуди без запъване. — Трябваше да убия един ирландец, за да взема моята.

Измъкнах една от батериите.

— Не са толкова тежки, колкото си мислех — обясних аз. — Сигурни ли сме, че тези ще имат достатъчно мощност, за да заредят електромагнитното оръдие? На него му трябва много енергия.

— Тези батерии са заредени от Конфлукс — произнесе Коуди в ухото ми. — По-мощни са в пъти от всичко, което бихме могли да направим или купим. Ако те не проработят, нищо няма да проработи. Вземай колкото можеш да носиш.

Може и да не бяха толкова тежки, колкото си мислех, но все пак бяха някак си обемисти. Извадихме останалото оборудване от раницата на Меган, а после извадихме по-малката торба, която бяхме натъпкали на дъното. Успях да напъхам четири от батериите вътре, докато Меган прехвърляше останалите ни неща — няколко взривни заряда, въже и амуниции — в по-малката си чанта. Имахме и лабораторни дрехи за дегизировка. Оставих ги навън — подозирах, че ще ни трябват, за да се измъкнем.

— Как са Проф и Ейбрахам? — попитах аз.

— Излизат — отговори Коуди.

— Ами нашето излизане? — продължих. — Проф каза, че не бива да се връщаме по асансьорната шахта.

— Имате ли лабораторно облекло? — поинтересува се Коуди.

— Разбира се — отвърна ми Меган. — Но ако влезем в коридорите, може и да запишат лицата ни.

— Това е риск, който всички ние трябва да поемем — обясни Коуди. — Първата експлозия е след две минути.

Наметнахме лабораторните престилки, аз приклекнах и оставих Меган да ми помага да нарамя раницата с батериите. Беше тежка, но въпреки това можех да се движа доста добре. Меган облече своята лабораторна престилка. Стоеше й добре, но на нея каквото и да е би й стояло добре. Тя преметна по-леката си чанта на рамо и после изгледа пушката ми.

— Може да бъде разглобена — обясних аз, докато свалях приклада от оръжието, после извадих магазина и патрона от патронника. Вдигнах предпазителя за всеки случай и после поставих нещата в чантата й.

На престилките беше избродирано логото на Станция Седем, а и двамата имахме фалшиви баджове, с които да се придвижваме. Дегизировката никога не би ни позволила да влезем — охраната беше твърде строга — но в ситуация на хаос щеше да ни изведе.

Постройката се разтърси със зловещ грохот — експлозия номер едно. Тя най-вече трябваше да даде повод за евакуация, а не толкова да нанася истински щети.

— Давайте! — ревна Коуди в ушите ни.

Изпарих ключалката на вратата към стаята и двамата нахлухме в коридора. От вратите надзъртаха хора — изглеждаше оживен етаж, дори и нощно време. Някои от хората бяха чистачи в сини комбинезони, но други бяха техници в лабораторни облекла.

— Експлозия! — дадох всичко от себе си, за да изглеждам паникьосан. — Някой напада сградата!

Хаосът настъпи веднага и ние скоро бяхме понесени от бягащата от станцията тълпа. Тридесетина секунди по-късно Коуди възпламени втората експлозия на един от по-горните етажи. Земята потрепери и хората около нас в коридора запищяха и взеха да гледат тавана. Някои от хората, които бяха около десет, стискаха малки компютри или чанти за книжа.

Всъщност, нямаше нищо, от което да се плашат. Началните експлозии бяха поставени в места без хора, а и нямаше да съборят зданието. Щеше да има четири ранни взрива, приготвени, за да изкарат всички цивилни вън от централата. После можеха да започнат истинските детонации.

Бягахме бързо по коридорите и стълбищата и внимавахме да вървим с наведени глави. Тук имаше нещо странно, и докато тичахме, аз разбрах какво е то. Сградата бе чиста. Подовете, стените, стаите… твърде чисти. Докато сме влизали е било твърде тъмно, за да го забележа, но на светло ми изглеждаше твърде непривично. Долните улици изобщо не бяха тъй чисти. Не беше уместно всичко да е така излизано и спретнато.

Докато търчахме, стана ясно, че мястото е достатъчно голямо и че никой служител няма да познава всички работещи тук; въпреки разузнавателните сведения, че хората от сигурността имали лицата на всички служители в папки, които сверявали с базата данни, никой не ни спря.

Повечето от охраната, и те притеснени от експлозиите като всички останали, тичаха с растящото множество, и това още повече отслаби страховете ми.

Всички ние заляхме последната стълба и се появихме във фоайето.

— Какво става? — изрева един от охранителите. Стоеше до изхода с извадено и насочено оръжие. — Някой видял ли е нещо?

— Епичен! — произнесе Меган без дъх. — Облечен в зелено. Видях го да върви през сградата и да изстрелва енергийни заряди!

Гръмна и третата експлозия и разклати сградата. Последваха я поредица по-малки взривове. Други групи хора плъпнаха от близки стълбища и от коридорите на приземния етаж.

Охранителят изруга и след това постъпи мъдро. И той побягна. Не се очакваше да се изправи срещу Епичен — даже можеше да си навлече неприятности за това, дори и Епичният да действаше срещу Стоманеното сърце. Обикновените хора не се занимаваха с Епичните и толкова. В Разединените Щати това беше най-висшият закон.

Изнесохме се от електроцентралата на площадката. Хвърлих поглед назад и видях от огромната постройка да се издигат стълбове дим. Докато гледах, следваща серия малки експлозии се задейства на една висока редица прозорци; всяка експлозия проблясваше в зелено. Проф и Ейбрахам не просто бяха поставили бомби, а светлинно шоу.

— Това е Епичен — промълви някаква жена до мен. — Кой би бил толкова глупав…

Подхвърлих една усмивка към Меган и двамата се включихме в устремилия се към портите в оградата на площадката човешки поток. Охраната опита да задържи хората вътре, но при следващия взрив се отказаха и отвориха вратите. Меган и аз последвахме останалите на тъмните улици на града и оставихме зад себе си димящото здание.

— Камерите на охраната все още работят — съобщи Коуди на всички по открития канал. — Все още евакуират сградата.

— Задръжте последните експлозии — спокойно нареди Проф. — Хвърлете листовките обаче.

Отзад дойде леко изпукване и разбрах, че от горните етажи са били изстреляни листовки, съобщаващи за идването на нов Епичен в града; сега те се носеха над града. Наричахме го Светлина — избраното от мен име. Листовката бе изпълнена с пропаганда, която призоваваше Стоманеното сърце да се покаже и твърдеше, че Светлина бил новият господар на Нюкаго.

Меган и аз бяхме в колата си преди Коуди да даде сигнала за отбой. Седнах зад волана, но Меган влезе през същата врата и ме избута на мястото на пътника.

— Мога да шофирам — заявих аз.

— Ти унищожи последната кола с каране из един квартал, Колене — каза тя и подкара машината. — Струва ми се, че събори два знака. А и май видях останките на някакви кофи за боклук, докато бягахме.

На устните й се появи слаба усмивка.

— Грешката не беше моя — заявих аз, окрилен от успеха ни, докато гледах как Станция Седем стърчи в тъмното небе. — Ония боклукчийски кофи си го търсеха. Нахални слонцета.

— Взривявам големия — изрече в ухото ми Коуди.

В сградата отекна верига от взривове; предположих, че сред тях са и поставените от Меган и от мен експлозиви. Сградата потрепери и огньове погълнаха прозорците.

— Ха — сконфузено каза Коуди. — Не я събори.

— Достатъчно добре — отвърна Проф. — Следите от влизането ни са изчезнали, а и централата всеки момент ще спре да работи.

— Да — съгласи се Коуди. Можех да чуя разочарованието в гласа му. — Просто исках да бъде малко по-драматично.

Извадих детонатора-писалка от джоба си. Вероятно нямаше да свърши нищо — поставените от нас по стените взривове вероятно вече бяха задействали другите на пода. Все пак натиснах върха на писалката.

Последвалата експлозия беше около десет пъти по-силна от предишната. Колата ни се разтърси и над града се посипаха отломки, заваля прахоляк и парчета камък. Меган и аз се обърнахме в седалките навреме, за да видим как електроцентралата рухва с ужасно скърцане.

— Уха — каза Коуди. — Гледай само. Май някоя от батериите е гръмнала.

Меган погледна мен, погледна писалката, после завъртя очи. След секунди карахме по улицата срещу пожарните коли и линейките, понесли се към мястото на срещата с останалите от Възмездителите.