Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (22)

21.

— Как е сигналът? — попита Проф през безжичното си устройство.

Вдигнах ръка към ухото си.

— Добре — произнесох аз. На лента на китката ми носех мобилния си — настроен на честотата на мобилните на Възмездителите и напълно обезопасен откъм шпионирането на Стоманеното сърце. Бяха ми дали и едно от якетата им. Изглеждаше като тънко спортно яке в черно и червено — но имаше кабели под цялата подплата и зашит в гърба мъничък енергиен заряд. Той щеше да разпростре конкусионно поле около мен, ако ме удареха сериозно.

Проф го бе направил лично за мен. Каза, че ще ме защити от падане от ниско или от малък взрив, но и че не бива да опитвам да скачам от скали или да оставям да ме прострелват в лицето. Не че възнамерявах да върша което и да е от двете.

Носех го с гордост. Не ми бяха съобщили официално, че съм член на групата, но тези две промени означаваха практически същото. Разбира се, и отиването на тази задача вероятно беше добър знак.

Погледнах мобилния си; показваше, че съм на линия само с Проф. Почукването по екрана можеше да ме свърже с всички от екипа, да ме свърже с отделен член или да ми позволи да избера неколцина и да говоря с тях.

— На позиция ли сте? — попита Проф.

— Да.

Стоях в тъмен тунел от чиста стомана, а единствената светлина идваше от моя мобилен и от мобилния на Меган по-нагоре. Носеше тъмни джинси и разкопчаното отпред кафяво кожено яке върху впита тениска. Оглеждаше тавана.

— Проф — започнах тихо и се извърнах, — сигурен ли сте, че не мога да съм партньор на Коуди за тая мисия?

— Коуди и Тиа са проникване — обясни Проф. — Минавали сме през това, синко.

— Тогава може би да отида с Ейбрахам. Или с Вас.

Хвърлих поглед през рамо и заговорих още по-тихо.

— Тя всъщност не ме харесва много.

— Няма да допусна двама членове на екипа ми да не се сработват — твърдо отсече Проф. — Ще се научите да работите заедно. Меган е професионалист. Ще мине добре.

Да, професионалист е, помислих си аз. Твърде много е професионалист. Но Проф не чуваше нищо от това.

Поех дълбоко дъх. Част от нервността ми, както бях наясно, идваше от работата. Измина седмица от разговора ми с Проф и останалите Възмездители се съгласиха, че ударът по електроцентралата — и представянето за Епичен-конкурент, докато го осъществяваме — е най-добрият план.

Денят беше днес. Щяхме да се промъкнем и да разрушим електроцентралата на Нюкаго. Това щеше да е първата ми истинска операция с Възмездителите. Най-накрая бях част от групата. Не исках да съм слабакът.

— Добре ли си, синко? — попита ме Проф.

— Да.

— Тръгваме. Задействай си таймера.

Настроих си мобилния за десетминутно броене. Проф и Ейбрахам щяха да проникнат първи от другата страна на централата, където бяха големите машини. Щяха да си проправят път нагоре и да поставят взривове. На десетата минута Меган и аз щяхме да влезем и да откраднем батерия, която да използваме с електромагнитното оръдие. Тиа и Коуди щяха да влязат последни, през направената от Проф и Ейбрахам дупка. Те бяха помощната група — готови да влязат и да ни помагат да извадим батерията ако трябваше, но иначе щяха да стоят отзад и да ни дават информация и указания.

Вдишах дълбоко. На ръката без мобилен носех черния кожен тензор, с блестящите зелени ивици от върховете на пръстите до дланта. Меган ме погледна, докато се изкачвах до края на тунела, прокопан от Ейбрахам вчера при една разузнавателна мисия.

Показах й броенето.

— Сигурен ли си, че можеш да го направиш? — попита ме тя. В гласа се долавяше скептицизъм, въпреки че лицето й беше невъзмутимо.

— Станал съм много по-добър с тензорите — отвърнах й аз.

— Забравяш, че съм наблюдавала повечето от практическите ти занятия.

— Коуди нямаше нужда от тия обуща — казах аз.

Тя вдигна вежда към мен.

— Аз мога да го направя — продължих и отидох до края на тунела, където Ейбрахам беше оставил стоманен стълб да стърчи от земята. Беше достатъчно къс, за да мога да стъпя на него и да достигна ниския таван. Часовникът цъкаше. Ние не говорехме. Наум опитах няколко начина да започна разговор, но всичките замираха на устните ми щом отворех уста. Всеки път ме посрещаше стъкленият поглед на Меган. Тя не искаше да приказва. Искаше да свърши работата.

Защо ли въобще ми дреме?, помислих си аз, докато гледах тавана. Освен първия ден, не ми е показала друго освен хладина и от време на време презрение.

И все пак… около нея имаше нещо. Нещо повече от факта, че е красива, че носи малки гранати в сутиена си — което, между другото, все още намирах за страхотно.

Във Фабриката имаше момичета. Но, както всички останали, те бяха примирени. Наричаха го да си живееш живота, но се страхуваха. Страхуваха се от Правоприлагането, страхуваха се, че някой Епичен ще ги убие.

Меган не изглеждаше уплашена от каквото и да е. Никога. Не играеше игрички с мъжете, не мигаше често-често с очи, не казваше неща, които не мисли. Вършеше каквото трябваше да се свърши и беше много добра в това. Намирах го невероятно привлекателно. Искаше ми се да можех да й го обясня. Да вадя думи от устата си обаче изглеждаше като да опитвам да избутам топчета за игра през ключалка.

— Аз… — подех аз.

Мобилният ми избипка.

— Давай — каза тя и погледна нагоре.

Опитах се да си кажа, че не съм облекчен от прекъсването, повдигнах ръце към тавана и затворих очи. Ставах по-добър с тензорите. Не бях добър колкото Ейбрахам, но повече не бях и пречка. Поне не през повечето време. Опрях плътно ръката си към металния таван на тунела и натиснах, като я задържах на място със започването на вибрациите.

Бръмченето наподобяваше усърдното пърпорене на току-що запалена малка спортна кола, която не е на скорост. Това бе още една от метафорите на Коуди за звука; аз бях описал усещането като от разклатена пералня, пълна със стотина епилептични шимпанзета. Бях доста горд от това сравнение.

Натиснах и удържах ръката си, като тихичко си бръмках в същия тон. Това ми помогна да се концентрирам. Другите не го правеха, но пък и не им се налагаше винаги да държат ръката си опряна в стената. Разбира се, исках да се науча да го правя като тях, но засега и това щеше да свърши работа.

Вибрациите се усилиха, но аз ги обуздавах, стисках ги в ръката си. Удържах ги, докато не ми се стори, че ноктите на ръцете ми ще се изтръгнат. Тогава отдръпнах ръка и някак си натиснах.

Представете си да държите рояк пчели в уста, после да ги изплюете и да опитате да ги насочвате в едно направление само със силата на дъха и волята си. Нещо такова е. Ръката ми се отмести и аз освободих полумузикалните вибрации право в тавана, който затрака и се разтресе с тихо жужене. Около ръката ми се понесе стоманен прах и се посипа долу, сякаш някой бе допрял ренде в корпуса на хладилник.

Меган скръсти ръце и загледа с повдигната вежда. Подготвих се за хладен, безразличен коментар. Тя кимна и каза:

— Добра работа.

— Да, знаеш, че доста се упражнявах. Блъсках на стария стеноизпаряващ фитнес.

— На какво? — тя се смръщи, докато издърпваше донесената от нас стълба.

— Няма значение — отвърнах аз, качих се по стълбата и проврях глава в сутерена на Станция Седем, електроцентралата. Разбира се, никога не бях влизал в което и да е от градските съоръжения. Приличаха на бункери, заобиколени с високи стоманени стени и огради. Стоманеното сърце обичаше да наблюдава нещата; място като това нямаше да бъде просто електроцентрала, но щеше да има и канцеларии на горните етажи. Всичките грижливо оградени, пазени и наблюдавани.

За щастие, сутеренът нямаше камери. Повечето от тях бяха в коридорите.

Меган ми подаде пушката и аз се изкачих в стаята отгоре. Намирахме се в складово помещение, тъмно, като изключим няколко от постоянните лампи, които на такива места… се оставят постоянно включени. Отидох до стената и чукнах по мобилния.

— Вътре сме — тихо произнесох аз.

— Добре — отвърна гласът на Коуди.

Изчервих се.

— Извинявай. Смятах да изпратя това на Проф.

— Ти го направи. Той ми нареди да ви наблюдавам. Включи камерата на слушалката.

Слушалката обхващаше ухото и имаше малка, стърчаща камера. Чукнах няколко пъти по екрана на мобилния и я активирах.

— Хубаво — рече Коуди. — Тиа и аз сме се настанили на входния пункт на Проф.

Проф харесваше непредвидените случаи и това обикновено значеше, че оставя един или двама души да отвличат вниманието или да задействат планове, ако главните екипи бъдат приклещени.

— Нямам много за вършене тука, — продължи Коуди; южняшкият му акцент беше силен както винаги — тъй че ще ви досаждам.

— Благодаря — отвърнах му аз и погледнах към Меган, която изпълзяваше от дупката.

— Не го споменавай, момко. И спри да гледаш блузата на Меган.

— Аз не…

— Просто се майтапя. Надявам се да продължиш да го правиш. Ще бъде забавно да гледам как те прострелва в крака, като те пипне.

Многозначително се загледах настрана. Оказа се, че за щастие Коуди не е включил и Меган точно в този разговор. Всъщност се усетих как дишам по-леко, след като знам, че Коуди ни наблюдава. Меган и аз бяхме двамата най-нови членове на групата; ако някой имаше нужда от указания, това бяхме ние.

Меган носеше на гръб раницата ни, напълнена с необходимите за инфилтрирането неща. Извади пистолет — ако бъдем честни, щеше да е по-полезен при близък бой от пушката ми.

— Готов? — попита ме тя.

Кимнах.

— За колко „импровизиране“ от теб трябва да съм готова днес? — поинтересува се Меган.

— Само за колкото е необходимо — промърморих аз и вдигнах ръка към стената. — Ако знаех кога ще има нужда, нямаше да е импровизация, нали? Щеше да бъде планиране.

Тя се захили.

— Тази концепция ти е чужда.

— Чужда? Не видя ли всички тетрадки с планове, които донесох в групата? Нали се сещаш, тези, при чието измъкване едва не загинахме всички?

Тя се обърна и не ме погледна, а стойката й се вдърви.

Искрите да я вземат тая жена, помислих си аз. Веднъж опитай да разбереш нещо. Поклатих глава и поставих ръка на стената.

Една от причините градските съоръжения да се смятат за неуязвими беше охраната. Камери по всички коридори и стълбища; мислех си, че ще хакнем сигурността и ще сменим записите на камерите. Проф каза, че със сигурност ще хакнем записите, за да ги гледаме, но променянето им, за да прикриеш проникването си, рядко ставало тъй добре като по старите филми. Стоманеното сърце не наемаше глупави служители по сигурността и те щяха да забележат, ако видеото им има прескачане. Освен това по коридорите патрулираха войници.

Все пак съществуваше много по-прост начин да се гарантира, че няма да бъдем забелязани. Просто трябваше да стоим извън коридорите. В повечето зали нямаше камери, тъй като извършваните там изследвания и експерименти се пазеха в тайна, дори и от охраната на сградата. Още повече, и логично, ако следиш наистина внимателно всички коридори, можеш да залавяш нарушителите. Как иначе биха се придвижвали хората от стая в стая?

Вдигнах ръка и с малко концентрация изпарих метър и половина широка дупка в стената. Погледнах през нея, светейки си с мобилния. Бях повредил някакво компютърно оборудване на стената и трябваше да избутам от пътя си едно бюро, за да вляза, но вътре нямаше никого. В този час на нощта в голяма част от централата нямаше хора и Тиа много внимателно бе очертала пътя ни, за да намали до минимум шанса да се натъкнем на някого.

След като пропълзяхме вътре, Меган извади нещо от раницата и го постави на стената до пробитата от мен дупка. Имаше малка, зловещо примигваща червена светлинка. Трябваше да поставяме експлозиви до всяка направена от нас дупка, тъй че след детонирането на сградата да не може да се разбере за тензорите от развалините.

— Продължавай да се движиш — каза Коуди. — Всяка минута, която сте вътре, е минута в повече, в която някой може да влезе в някоя стая и да се запита откъде ли са дошли всичките тия дупки.

— Действаме — отговорих аз, плъзнах пръст по екрана на мобилния и изкарах картата на Тиа. Продължахме ли направо през стаите, щяхме да достигнем аварийно стълбище с по-малко камери. Можехме да ги избегнем, ако се промъкнем през някакви стени и се придвижим два етажа нагоре. Тогава трябваше да си пробием път до главния склад за енергийните батерии. Щяхме да поставим останалите експлозиви, да откраднем една-две батерии и да се изпаряваме.

— На себе си ли говориш? — попита Меган; гледаше вратата, държеше пистолета на нивото на гърдите, а ръката й беше изпъната и готова.

— Кажи й, че слушаш ушните духчета — предложи Коуди. — При мен винаги проработва.

— Коуди е на линията — обясних аз, докато работех върху следващата стена. — Предава ми прекрасни коментари на живо. И ми разказва за ушните духчета.

Това почти предизвика усмивка у нея. Кълна се, че видях една, поне за миг.

— Ушните духчета са напълно истински — каза Коуди. — Заради тях микрофони като тези работят. Те също така ти казват да изядеш последното парче от пая, когато знаеш, че Тиа го е искала. Задръж за секунда. Набутал съм се в системата за сигурност и някой идва по коридора. Задръж.

Замръзнах и после забързано укротих тензора.

— Да, влизат в стаята до вашата — обясни Коуди. — Лампите си бяха включени. Вътре може и да има още някой — не мога да ти кажа от записите. Може би сте се измъкнали на косъм от куршума. Или по-скоро, измъкнали сте се от това да се изплъзвате на доста куршуми.

— Какво да правим? — напрегнато попитах аз.

— За Коуди ли? — попита Меган и се намръщи.

— Коуди, би ли могъл просто да включиш и нея? — ядосано попитах аз.

— Наистина ли искаш да говориш за гърдите й, когато е на линия? — невинно запита Коуди.

— Не! Искам да кажа. Въобще недей да говориш за това.

— Чудесно. Меган, в съседната стая има някой.

— Възможности? — спокойно запита тя.

— Можем да почакаме, но осветлението вече беше включено. Предполагам, че някоя учена нощна птица все още работи.

Меган вдигна пистолета си.

— Хм… — казах аз.

— Не, момиче — отсече Коуди. — Знаеш какво мисли Проф за това. Стреляй по охраната, ако се налага. По никой друг.

Планът предвиждаше да задействаме някоя аларма и да евакуираме сградата, преди да детонираме експлозивите си.

— Нямаше да се налага да застрелям хората в съседната стая — спокойно възрази Меган.

— А какво друго би сторила, девойче? — попита Коуди. — Нокаутираш ги, после ги оставяш за когато взривяваме постройката?

Меган се двоумеше.

— Окей — успокои ни Коуди. — Според Тиа има и друг път. Ще трябва обаче да се изкатерите по една асансьорна шахта.

— Прекрасно — отвърна Меган.

Изтичахме обратно в първата стая, през която бяхме минали. Тиа качи нова карта за мен, с обозначените тензорни точки, и аз се залових за работа. Този път бях малко по-нервен. Щяхме ли навсякъде да се натъкваме на още размотаващи се учени и работници? Какво щяхме да правим, ако някой ни изненада? Ами ако е някой невинен пазач?

За пръв път в живота си се усетих разтревожен почти толкова за това какво мога аз да върша най-накрая, колкото и за това какво някой може да ми стори. Не беше приятно положение. Вършеното от нас в общи линии си беше тероризъм.

Но ние сме добрите, казах си аз, пробих стената и оставих Меган да се промъкне първа. Разбира се, кой ли терорист не си е мислил, че той или тя е добрият? Вършехме нещо важно, но какво значение щеше да има то за семейството на случайно убита от нас чистачка? Докато бързах през съседната стая с изключени лампи — тази беше лаборатория, със стъкленици и други прибори — ми беше трудно да се освободя от тези въпроси.

И тъй, фокусирах се върху Стоманеното сърце. Този ужасен, омразен сарказъм. Застанал с взетото от баща ми оръжие, насочил цевта към по-низшия човек.

Този образ свърши работа. Можех да забравя всичко друго, докато мислех за това. Нямах всички отговори, но поне имах цел. Отмъщение. Какво значение, ако ме изяде отвътре и ме остави празен? Стига да ме кара да правя живота по-добър за всички останали. Проф разбираше това. И аз го разбирах.

Стигнахме асансьорната шахта без инциденти и влязохме в нея през един съседен склад. Изпарих голяма дупка в стената, Меган промуши глава и погледна нагоре във високата и тъмна шахта.

— Е, Коуди, не би ли трябвало да има път нагоре?

— Да. Странични дръжки. Поставят ги във всички асансьорни шахти.

— Май някой е забравил да съобщи на Стоманеното сърце за това — казах аз и погледнах след Меган. — Тези стени са съвършено гладки. Няма стълба или нещо подобно. Няма и въжета или жици.

Коуди изруга.

— Значи се връщаме към другия път? — поинтересува се Меган.

Отново разгледах стените. Чернотата сякаш се простираше навсякъде над и под нас.

— Можем да чакаме асансьора.

— Асансьорите имат камери — обясни Коуди.

— Значи ще се качим на него — продължих аз.

— И ще съобщим на хората вътре, когато сме се натоварили? — попита Меган.

— Просто чакаме за някой без хора в него — отвърнах аз. — Асансьорите са празни около половината време, нали? Отиват при повикване.

— Добре — рече Коуди. — Проф и Ейбрахам са се натъкнали на дребно препятствие — чакали са една стая да се опразни, за да могат да минат през нея. Проф казва, че имате пет минути чакане. Не стане ли нищо дотогава, зарязваме работата.

— Окей — отвърнах аз и почувствах пристъп на разочарование.

— Ще им пусна някои изображения — обясни Коуди. — За малко няма да съм на линия с вас; ако ви трябвам, потърсете ме. Ще следя асансьора. Тръгне ли, ще ви съобщя.

Линията изпука, когато Коуди смени честотите, и ние зачакахме.

И двамата седяхме тихо, напрегнати да дочуем шума на приближаващия се асансьор, въпреки че нямаше да го видим преди Коуди да го направи с видеозаписите си.

— Така… колко често става така? — попитах след няколко минути клечане до Меган, застанал в стаята до дупката, пробита от мен в стената на асансьорната шахта.

— Кое? — попита тя.

— Чакането.

— По-често, отколкото си мислиш — отвърна тя. — Това, което вършим, често е въпрос предимно на синхронизиране. Доброто синхронизиране изисква много чакане.

Тя погледна ръката ми и установих, че съм потропвал нервно по стената.

Накарах се да спра.

— Седиш — каза тя и гласът й омекна — и чакаш. Все се връщаш на плана, представяш си го. После обикновено не тръгва както трябва.

Изгледах я подозрително.

— Какво? — попита ме тя.

— Това, което каза. Мисля си абсолютно същото.

— И?

— И ако обикновено нещо не върви както трябва, защо винаги ми се нахвърляш за импровизирането?

Тя стисна устни.

— Не — продължих аз. — Време е да се изясниш с мен, Меган. Не само за тази мисия, но и изобщо. Какво ти става? Защо се държиш с мен, все едно ме мразиш? В началото, когато исках да се присъединя, ти говори в моя подкрепа! Най-напред изглеждаше впечатлена от мен — Проф можеше въобще да не обърне внимание на плана ми, ако не беше казала нещата, които каза. Но оттогава се държиш, все едно съм горила на увеселението ти.

— Какво?

— Горила на увеселението ти. Знаеш… изяждам цялата храна? Ядосвам те? Нещо такова?

— Ти си много особен човек, Дейвид.

— Да, всяка сутрин вземам хапче за особеност. Виж, Меган, няма да оставя това така. През цялото време откакто съм с Възмездителите, явно върша нещо, което те дразни. Добре, какво е то? Какво те накара така да се обърнеш срещу мен?

Тя извърна поглед.

— Да не е лицето ми? — попитах аз. — Понеже това е единственото нещо, за което мога да се сетя. Искам да кажа, ти беше изцяло за мен след удара по Случайност. Може би е лицето ми. Не мисля, че е толкова зле, ако вземем предвид лицата изобщо, но понякога изглежда глупаво, когато…

— Не е лицето ти — прекъсна ме тя.

— Не мислех, че е то, но имам нужда да ми говориш. Кажи нещо.

Понеже мисля, че си страшно привлекателна и не мога да разбера какво се прецака. За щастие се въздържах да произнеса това на висок глас. Също така държах очите си точно върху главата й, да не би Коуди да гледа.

Тя не каза нищо.

— Е? — подбутнах я аз.

— Петте минути свършват — каза тя и провери мобилния си.

— Няма да оставя това да свърши толкова лесно, това…

— Петте минути свършват — внезапно произнесе Коуди и се намеси. — Съжалявам, деца. Тази мисия е капут. Никой не вика асансьорите.

— Не можеш ли да задвижиш един за нас? — попитах аз.

Коуди се засмя.

— Момко, ние сме вътре в системата за сигурност, но това е съвършено различно от това да можеш да контролираш нещата в сградата. Ако Тиа можеше да ни вкара дотам, можехме да взривим постройката отвътре, като претоварим инсталацията или нещо такова.

— О.

Погледнах нагоре по хлътналата шахта. Приличаше на огромно разтегнало се нагоре гърло… по което трябваше да се изкачим… което ни правеше…

Лоша аналогия. Много лоша. Все едно, нещо ме присвиваше под лъжичката. Ненавиждах идеята за отстъпление. Нагоре отвеждаше пътят към унищожаването на Стоманеното сърце. Назад имаше още чакане, още планове. Бях правил планове с години.

— О, не — изрече Меган.

— Какво? — попитах я разсеяно аз.

— Ще импровизираш, нали?

Протегнах в шахтата ръката с тензора на нея, опрях я до стената и започнах малка вибрационна експлозия. Ейбрахам ме беше научил да произвеждам взривове с различна големина; той казваше, че един майстор на тензора може да контролира вибрациите и да отпечатва модели и дори форми в обекта си.

Натиснах здраво с ръка и усетих как ръкавицата се тресе. Но не беше само тя. Цялата ми ръка. В началото това ме объркваше. Сякаш аз създавах силата, а не ръкавицата — ръкавицата просто някак помагаше за оформянето на удара.

Не можех да се проваля в това. Направех ли го, операцията приключваше. Трябваше да се чувствам стресиран от това, но не беше така. Разбирах, че по някаква причина, когато нещата станеха наистина много напечени, се отпусках по-лесно.

Стоманеното сърце, възправил се над баща ми. Пистолетен изстрел. Няма да се откажа.

Ръкавицата вибрираше; от стената около ръката ми на малко петно падна прах. Плъзнах пръсти напред и усетих какво съм направил.

— Стъпенка — тихо произнесе Меган и освети с мобилния си.

— Вярно? — попита Коуди. — Включи си камерата, момиче.

Миг по-късно той подсвирна.

— Не си се показвал пред мен, Дейвид. Не мислех, че си толкова опитен, та да направиш нещо такова. Вероятно бих ти го предложил, ако знаех, че можеш.

Преместих ръката си настрани и направих друга стъпенка, като я поставих до първата в шахтата, точно до дупката в стената. Направих още две за краката, после излязох от дупката в асансьорната шахта и поставих ръце и крака в отворите.

Протегнах се и направих още две стъпенки отгоре. Изкачих се с провесена през рамото пушка. Не поглеждах надолу, но отворих още две дупки и продължих. Катеренето и дълбаенето с тензора въобще не бяха лесни, но успявах да придам форма на тензорните удари и да оставям ръб в предната част на всяка стъпенка, та поне ги правех лесни за хващане.

— Могат ли Проф и Ейбрахам да се забавят малко по-дълго? — попита Меган отдолу. — Дейвид май реже добре, но може да ни отнеме около петнадесет минути да се качим.

— Тиа смята — отвърна Коуди.

— Хубаво, тръгвам след Дейвид — отвърна Меган. Звучеше глухо. Погледнах през рамо; беше омотала шал около лицето си.

Прахът от дръжките; не иска да го вдишва. Умно. Беше ми трудно да го избягвам, а стоманеният прах не изглеждаше като нещо, което е умно да вдишваш. Според Ейбрахам прахът от тензорите не бил толкова опасен, колкото изглеждал, но аз продължавах да смятам, че няма да е добра идея и свивах глава и задържах дъх при всяко отваряне на нова дупка.

— Впечатлен съм — проговори един глас в ухото ми. Гласът на Проф. Почти подскочих от шок, което щеше да е много лошо. Трябва да се е включил с мобилния си в моето видеопредаване, а и можеше да следи образите от камерата в безжичното ми устройство.

— Дупките са точно и добре оформени — продължи Проф. — Продължавай така и скоро ще бъдеш добър колкото Ейбрахам. Може вече и да си надминал Коуди.

— Звучите притеснен от нещо — казах аз между две стъпенки.

— Не притеснен. Просто изненадан.

— Трябваше да се направи — продължих аз и сумтях, докато се набирах покрай още един етаж.

Проф замълча за известно време.

— Така е. Виж, не можете да се изтеглите по същия път. Ще отнеме много време, тъй че трябва да се изнесете от другаде. Тиа ще ви обясни откъде. Чакайте първата експлозия.

— Разбрано — отвърнах аз.

— И, Дейвид — добави Проф.

— Да?

— Добра работа.

Усмихнах се и се набрах отново.

Продължихме да се катерим нагоре по асансьорната шахта. Тревожех се, че в някакъв момент асансьорът ще слезе надолу, при все че в такъв случай щеше да се размине с нас на няколко сантиметра. Намирахме се от страната на шахтата, където трябваше да има стълба. Просто не бяха поставили такава.

Може би Стоманеното сърце е гледал същите филми като нас, помислих си навъсено, когато най-накрая подминахме втория етаж. Още един за изкачване.

Мобилният изцъка в ухото ми. Погледнах го на китката си — някой беше заглушил канала ни.

— Не харесвам това, което направи на групата — обади се Меган с неясен глас.

Изгледах я през рамо. Носеше раницата с екипировката ни вътре, а носът и устата й бяха завити с шала. Очите й ме гледаха яростно, слабо осветени от блясъка на закачения на ръката й мобилен. Красиви очи, които надзъртат над покривалото на шала.

И огромната черна яма, зинала зад нея. Тпруу. Залитнах замаян.

— Слонце — продължи тя. — Бъди съсредоточен.

— Ти си тази, която каза нещо! — прошепнах аз и се обърнах. — Какво значи, че не харесваш какво съм направил на групата?

— Преди да се появиш ти, щяхме да се изнасяме от Нюкаго — каза Меган от ниското. — Да ударим Случайност и после да си тръгваме. Ти ни накара да останем.

Продължих да се катеря.

— Но…

— О, просто млъкни и поне веднъж ме остави да говоря.

Млъкнах.

— Присъединих се към Възмездителите, за да убивам Епични, които го заслужават — продължи Меган. — Нюкаго е едно от най-безопасните и най-стабилни места в целите Разединени Щати. Не смятам, че трябва да убиваме Стоманеното сърце, и не ми харесва как превзе отвътре екипа, за да водиш личната си война срещу него. Брутален е, вярно, но действа по-добре от повечето Епични. Не заслужава да умре.

Думите ме смаяха. Не мислела, че трябва да убиваме Стоманеното сърце? Той не заслужавал да умре? Това беше лудост. Устоях на импулса да погледна отново надолу.

— Сега мога ли да говоря? — попитах аз и направих още две дръжки.

— Окей, става.

— Ти луда ли си? Стоманеното сърце е чудовище.

— Да. Съгласна съм. Но той е ефективно чудовище. Виж, какво правим ние днес?

— Разрушаваме една електроцентрала.

— А колко градове все още имат електроцентрали? — попита тя. — Знаеш ли въобще?

Продължих да се катеря.

— Израснах в Портланд — обясни тя. — Знаеш ли какво стана там?

Знаех, въпреки че не казах. Не беше нещо хубаво.

— Войните за надмощие между Епичните оставиха града в развалини — продължи Меган с по-тих глас. — Нищо не остана, Дейвид. Нищо. Целият Орегон е пустош; даже дърветата са изчезнали. Няма никакви електростанции, пречиствателни станции за вода или бакалници. И Нюкаго щеше да представлява това, ако Стоманеното сърце не се беше намесил.

Продължих да се катеря, а потта ме гъделичкаше по врата. Мислех за промяната в Меган — тя охладня към мен веднага след като заговорих за премахването на Стоманеното сърце. Най-зле се беше отнасяла с мен, когато бяхме постигали напредък — когато отидохме да вземем плановете ми и когато разбрах как да убия Повелителя на нощта.

Не моето „импровизиране“ я е настроило срещу мен. Били са намеренията ми. Успехът ми да убедя групата да вземе на мушка Стоманеното сърце.

— Не искам да съм причината отново да стане нещо като Портланд — продължи Меган. — Да, Стоманеното сърце е ужасен. Но е от такъв вид, с когото хората могат да живеят.

— Защо не напусна тогава? — попитах я аз. — Защо си тук?

— Защото съм Възмездител — отговори тя. — И не е моя работа да възразявам на Проф. Ще си свърша работата, Колене. Ще я свърша добре. Този път обаче мисля, че правим грешка.

Отново използваше прякора, който ми бе дала. Всъщност, май беше добър знак, понеже явно го използваше, само когато ми е по-малко ядосана. Беше някаква проява на привързаност, нали? Само ми се щеше прякорът да не е напомняне за нещо толкова неудобно. Защо не… Свръх-Добър-Стрелец? Това направо самичко идваше на езика, нали?

Изкатерихме остатъка от пътя в тишина. Меган отново свърза аудиопредаването ни с останалия екип, което явно беше знак, че разговорът е приключил. Може би беше — аз със сигурност не знаех какво друго да кажа. Как въобще би могла да мисли, че да живееш под властта на Стоманеното сърце е нещо добро?

Мислех си за другите деца във Фабриката, за хората от долните улици. Мина ми през ума, че много от тях мислят по същия начин — дошли са тук и са знаели, че Стоманеното сърце е чудовище, но все пак смятат, че животът в Нюкаго е по-добър от този на други места.

Само че бяха примирени — а Меган бе всичко друго, но не и това. Тя бе дейна, невероятна, способна. Как можеше тя да мисли като тях? Това промени познанията ми за света — или поне каквото си мислех, че зная. Предполагаше се Възмездителите да са различни.

Ами ако е права?

— О, искрите да го отнесат дано! — внезапно изрече Коуди в ухото ми.

— Какво?

— Загазили сте го, момко. Това е…

В същия момент вратите към асансьорната шахта точно над нас — онези на третия етаж — се разтвориха. Двама униформени пазачи пристъпиха на ръба и се взряха надолу в мрака.