Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (2)

1.

Плъзнах се край стената на стълбището и приклекнах, когато стъпих на чакъла долу. С пухтене забързах по една от подземните улици в Нюкаго. От смъртта на баща ми бяха изминали десет години. Онзи съдбовен ден стана известен за повечето хора като Анексията.

Носех свободен кожен елек и панталони, през рамото ми висеше пушка. Улицата беше тъмна, макар да бе една от по-плитко разположените подземни улици, с решетки и отвори към небето. В Нюкаго винаги беше тъмно. Повелителя на нощта, част от вътрешния кръг на Стоманеното сърце, беше един от първите Епични, които се заклеха във вярност към него.

Заради него в небето няма изгрев на слънцето или изгрев на луната, а само чиста тъмнина. През цялото време. Всеки ден. Единственото, което можеш да видиш горе, е Злочестие: светилото се появи една година преди хората да почнат да се превръщат в Епични. Никой не знае защо Злочестие свети в мрака. Разбира се, никой не знае на първо място защо Епичните почнаха да се появяват или пък каква е връзката им със Злочестие.

Продължих да подтичвам и сам се ругаех, задето не съм тръгнал по-рано. Светлините на тавана на подземната улица примигваха, крушките бяха в сини аплици. По улицата се срещаше типичният подземен отпадък: наркомани по ъглите, дилъри — че и по-лоши — в пресечките. Имаше и няколко групи плахи работници, които отиваха или се връщаха от работа, облечени в дебели палта и скрили лица в грубите яки. Крачеха прегърбени и гледаха в земята.

Прекарах по-голямата част от изминалото десетилетие сред други като тях и работех на място, което наричахме просто Фабриката. Донякъде сиропиталище, донякъде училище, а най-вече основание за използване на безплатен детски труд. Но ми даваше покрив и храна почти за десет години. По-добре, отколкото да живея на улицата.

Минах край група работници. Един ме напсува зад гърба на някакъв език, който смътно ми прозвуча като испански. На следващата пресечка се четяха написани със спрей върху стените — имена на улици. Повечето повърхности в подземните улици бяха от лъскав метал. Когато Голямата Трансферсия превърна повечето от Стария град в плътна стомана, това включваше и повечето от пръстта и скалата, десетки или дори стотици стъпки в дълбочина.

В ранните години на управлението си Стоманеното сърце се стараеше повече да се представи като доброжелателен, макар и безмилостен, диктатор. Неговите Копачи прорязаха няколко нива подземни улици и сгради и в Нюкаго почнаха да прииждат хора. Тук животът беше тежък, ала навсякъде другаде властваше хаос — Епичните воюваха помежду си за територия, разни полуофициални или държавни военни групировки опитваха да завземат земи.

В Нюкаго беше друго. Тук някой Епичен можеше преспокойно да те убие, ако не хареса как го гледаш, но поне имаше електричество, вода и храна. Хората се нагаждат. Това правим ние.

С изключение на онези, които отказват да се нагодят.

Хайде, рекох си и проверих колко е часът на мобилния, който носех в джобче на ръкава. Проклетата железница не работи. Свърнах в друга пресечка и притичах през улицата. Светлината идваше от тавана и от витрините на магазините. Ако ми трябваше повече осветление, винаги можех да ползвам мобилния. В момента беше нагласен без светлина; след десет години в непрестанен мрак, човек привиква.

Подминах свитите фигури на просяците, после прескочих един от тях и се втурнах на улица „Зийгел“, по-широка и по-добре осветена от повечето улици. На тавана тук се редуваха бледозелени и жълти лампи. Ако знаеш цвета на лампите на улиците, можеш да се ориентираш съвсем прилично под земята. Поне на горните нива. Дори ветераните в града избягваха по-ниските нива, наречени Стоманените катакомби, където човек твърде лесно се губеше.

Две пресечки до улица „Шустер“, помислих аз и погледнах през отвора в тавана към добре осветените лъскави небостъргачи горе. Притичах двете преки, после хукнах по стълбата нагоре. Трополях по стоманените стъпала, които отразяваха светлината на мътните слаби лампи.

Измъкнах се на улицата и тутакси се шмугнах в една алея. Много хора разправяха, че надземните улици далеч не са така опасни като подземните, но горе никога не се чувствах уютно. Право да си кажа, никога и никъде не се чувствах в безопасност, дори и във Фабриката с останалите ученици. Наоколо вървяха Епични и се смесваха с обикновените хора.

Както и да е, тук трябваше да внимавам. Докато носенето на пушка беше най-обикновено нещо долу, из подземните улици, горе можеше да привлече внимание. По-добре да си стоя скрит. Приклекнах до някакви сандъци, затаих дъх и погледнах мобилния. Извадих на екрана обща карта на района и я проверих.

Точно срещу мен имаше постройка с червен неонов надпис. Игралният дом При магистрата. Отпред вече почваше да излиза народ и аз си отдъхнах с облекчение. Бях стигнал точно след края на играта.

Хората бяха до един от надземните улици, в тъмни костюми и пъстри рокли. У тях имаше нещо старовремско. Мъжете носеха шапки. Видът им пряко контрастираше със стоманените сгради и далечното бумтене на модерния коптер на Правоприлагането. Елегантните хора изведнъж взеха да правят път на един мъж в яркочервен костюм на тънко райе, червена мека шапка и пелерина в тъмночервено и черно.

Свих се още малко. Този мъж носеше прякора Случайност. Той беше Епичен с ясновидски сили. Можеше например да познава числата, които ще се паднат при игра на зарове, или какво ще бъде времето. Освен това можеше да предусеща опасностите и така се беше издигнал до положението на Висш Епичен. Не можеш да убиеш такъв човек просто с пушечен изстрел. Той ще знае и ще избегне куршума. Силите му бяха толкова добре координирани, че можеше да избегне и картечна стрелба, отровена храна или влизане в сграда, която е заредена с експлозиви.

Висши Епични. Бяха адски трудни за убиване.

Случайност беше член на правителството на Стоманеното сърце на средно ниво, не беше част от най-вътрешния кръг като Повелителя на нощта, Зарево или Конфлукс. Но беше достатъчно силен, та да държи в страх повечето Низши Епични в града. Имаше дълго лице и закривен нос. Застана на тротоара пред игралния дом и запали цигара, докато останалите клиенти се изсипваха навън зад гърба му. На лактите му висяха две жени в тесни рокли.

Сърбяха ме ръцете да сваля пушката и да го прострелям. Той беше садистично чудовище. Твърдеше, че силите му действат най-добре, когато практикува изкуството екстиспиция — гадаене на бъдещето по вътрешностите на мъртви същества. Случайност предпочиташе човешките вътрешности и обичаше да са пресни.

Удържах се. В мига, когато решах да опитам да го застрелям, силите му щяха да се задействат. Случайност нямаше защо да се бои от един самотен снайперист. Сигурно мислеше, че изобщо няма от какво да се бои. Ако информацията ми беше вярна, в следващия час щеше да се докаже колко бърка той по въпроса.

Хайде, помислих аз. Сега е най-доброто време да се действа срещу него. Прав съм. Трябва да съм прав.

Случайност продължаваше да пуши и кимаше на някои минувачи. Нямаше телохранители. И за какво биха му послужили? На пръстите му блестяха пръстени, макар че богатството нямаше никакво значение за него. Дори и без правилата на Стоманеното сърце, които му позволяваха да вземе каквото пожелае, Случайност можеше да спечели цяло състояние във всеки игрален дом в кой да е ден.

Нищо не се случи. Дали пък не бърках? Бях толкова сигурен. Обикновено информацията на Билко беше достоверна. Из подземните улици вървеше мълва, че Възмездителите пак са в Нюкаго. Случайност беше човекът, в когото щяха да се прицелят. Знаех го. За мен изучаването на Възмездителите се беше превърнало в навик, може би дори в преследване. Аз…

Край Случайност мина една жена. Висока, стройна и руса, с тясна червена рокля с дълбоко деколте. Дори и с двете хубавици под ръка, Случайност се обърна и я зяпна. Тя позабави крачка и отвърна на погледа му. После се усмихна и продължи по пътя си, а хълбоците й се движеха като лък по струните на виолончело.

Не чух какво си казаха, но в крайна сметка новодошлата замени другите жени. Поведе Случайност по улицата. Шепнеше в ухото му и се смееше. Двете други жени изчакаха по-назад със скръстени ръце, без да смеят да се оплакват. Случайност не обичаше неговите жени да му отвръщат.

Това трябваше да е. Влязох по-навътре в алеята. Познавах отлично района. Тъкмо проучването на картите на квартала с театрите ме накара да закъснея. Стрелнах се край задната част на сградата вдясно от мен, като се придържах към сенките, и надзърнах от следващата алея тъкмо навреме да видя как жената и Случайност крачеха бавно по стоманения тротоар отпред.

Този квартал се осветяваше от окачени на стълбове лампи. Старите улични лампи бяха изцяло превърнати в стомана — с всичките им електроники и крушки. Вече не работеха, но бяха удобни за окачване на фенери.

Те хвърляха езерца от светлина, през които минаваше двойката. Затаих дъх и наблюдавах отблизо. Случайност със сигурност носеше оръжие. Костюмът му беше скроен така, че да крие издутината под мишницата.

Случайност не притежаваше никакви преки нападателни сили, ала това всъщност нямаше значение. Ясновидските му сили позволяваха винаги да улучва с пистолет, колкото и див да е изстрелът. Реши ли да те убие, разполагаш само с две секунди да реагираш, иначе си мъртъв.

Жената май не носеше оръжие, но не можех да съм сигурен. Роклята разкриваше много извивки. Може би пистолет, привързан за бедрото? Вгледах се по-внимателно, когато тя навлезе в следващото езерце от светлина, но се оказа, че зяпам повече нея, отколкото търся оръжия. Блестящи от остроумие очи, ярко червени устни, златиста коса. И това деколте…

Разтърсих се. Идиот, рекох си. Имаш цел. Жените пречат на такива работи като поставената цел.

Ама, в името на Злочестие, дори деветдесетгодишен сляп свещеник би се спрял да позяпа тази жена. Ако не беше сляп, де. Тъпа метафора. Трябва да се постарая повече. Срещам трудности с метафорите.

Съсредоточи се. Вдигнах пушката, без да освобождавам предпазителя, и погледнах през мерника заради приближението. Къде щяха да го ударят? Преди да се пресече с „Бърнли“, тази улица минаваше няколко мрачни и тъмни пресечки, осветени само от фенерите. „Бърнли“ беше основно танцово средище тук; вероятно жената подмамваше Случайност да иде с нея в някой клуб. Най-бързо се стигаше по тази тъмна и слабо населена улица.

Празната улица беше много добър знак. Възмездителите рядко удряха Епичен, който се намира на твърде оживено място. Те не обичаха невинни жертви. Почнах да оглеждам през мерника високите прозорци, за да видя дали някой наблюдава.

Преследвах Възмездителите от години. Те бяха единствените, които продължаваха да се борят. Сенчеста група, която проследяваше, залагаше клопки и убиваше могъщите Епични. Възмездителите — те бяха героите. Не от вида, който татко си представяше — без Епически сили, без бляскави костюми. Не твърдяха, че бранят истината, или американския идеал, или друга подобна глупост.

Просто убиваха. Един по един. Целта им беше да убият всеки Епичен, който се имаше за по-горен от закона. И понеже такива бяха всички Епични, Възмездителите си имаха много работа.

Продължих да оглеждам прозорците. Как биха опитали да убият Случайност? Май имаше малко начини. Трябваше да се постараят да го хванат в невъзможно за бягство положение. Ясновидските сили щяха да му подскажат най-добрия път да се опази, но ако се озовеше в положение, където всеки път води до смърт, то човек би могъл да го убие.

Наричаме това шахмат. Но наистина е трудно за постигане. По-вероятно беше Възмездителите да знаят слабостта на Случайност. Всеки Епичен имаше поне по една слабост — предмет, състояние на ума, някакво действие — което неутрализира силите им.

Ето, казах си аз с разтуптяно сърце, когато през мерника зърнах една тъмна фигура зад прозорец на третия етаж на една сграда отсреща. Не успях да различа подробности, но човекът вероятно следеше Случайност през мерника на своята пушка.

Всъщност ги открих. Това беше. След всичките упражнения и проучвания ги открих.

Продължих да наблюдавам, дори с по-голямо настървение. Снайперистът би трябвало да е само една част от плана за убийството на Епичния. Ръцете ми взеха да се потят. Другите хора се вълнуваха от спортове или от екшъни, обаче аз нямах време за изкуствено създадени емоции. Но това… да имам възможността да наблюдавам Възмездителите в действие, да видя лично една от техните клопки…

Е, това беше буквално сбъдване на една от най-великите ми мечти, въпреки че беше само първа стъпка в плановете ми. Не бях дошъл само да погледам убийството на един Епичен. Намерението ми беше преди края на нощта да открия как да накарам Възмездителите да ме допуснат да се присъединя към тях.

— Случайност! — провикна се някой наблизо.

Застинах, после пъргаво свалих пушката и се отдръпнах в алеята. След миг една фигура претича през входа към улицата. Набит мъж в смокинг и подходящ панталон.

— Случайност! — кресна отново той. — Чакай ме!

Пак вдигнах пушката, за да огледам подробно новодошлия през мерника. Това беше ли част от клопката на Възмездителите?

Не. Това беше Дони „Проблемите“ Харисън, Низш Епичен с една-единствена сила — способността да стреля с пистолет, без патроните му да свършват. Беше телохранител и бияч в организацията на Стоманеното сърце. Нямаше как да е част от плана на Възмездителите — те не работеха с Епични. Никога. Възмездителите мразеха Епичните. Убиваха само най-лошите сред тях, но никога не биха допуснали някой да влезе в екипа им.

Тихичко ругаех и гледах как Дони отива при Случайност и жената. Лицето й беше угрижено, пълните й устни бяха стиснати, прекрасните й очи бяха присвити. Да, тя беше разтревожена. Със сигурност беше една от Възмездителите.

Дони заговори, обясняваше нещо и Случайност се свъси. Какво ставаше?

Насочих вниманието си отново към жената. Има нещо в нея…, мислех си аз, докато очите ми блуждаеха. Беше млада, на осемнадесет-деветнадесет години, но погледът й беше като на много по-стар човек.

Угриженото й изражение изчезна в миг и се замени от преднамерена баналност, когато се обърна към Случайност и с жест го подкани да продължат. Какъвто и да беше капанът, тя трябваше да отведе Епичния по-нататък по улицата. В това имаше смисъл. Да се заложи клопка на ясновидец беше трудно. Ако сетивата му за заплаха доловяха и най-слаб намек за капан, той щеше да избяга. Жената сигурно знаеше слабостта му, но не искаше да се възползва, докато не се озоват на по-изолирано място.

Дори и тогава можеше да не свърши работа. Случайност си оставаше въоръжен, а и слабостите на мнозина Епични бяха печално известни със сложността си. Ако погрешното нещо станеше в погрешния момент, силите му щяха да го предупредят и той щеше да побегне.

Продължих да наблюдавам. Какъвто и да беше проблемът на Дони, той явно нямаше нищо общо с жената. Дони продължаваше да ръкомаха по посока на игралния дом. Ако успееше да убеди Случайност да се върне…

Капанът никога нямаше да щракне. Възмездителите щяха да се оттеглят, да изчезнат, да подберат нова мишена. Можех да прекарам години в търсене на възможност като днешната.

Не можех да допусна това. Поех дълбоко дъх, свалих пушката си и я преметнах. После излязох на улицата и тръгнах към Случайност.

Време беше да представя на Възмездителите автобиографията си.