Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (18)

17.

— Невъзможно! — каза Диамант и провери телефона си. — Не би трябвало да са тук поне още час-два.

Спря и затули ухото си — имаше малко безжично устройство — а мобилният премига в ръката му.

Пребледня — вероятно момичето отвън му съобщи за нечие ранно пристигане.

— О, Боже.

— Искри — изкоментира Меган и преметна чантата на електромагнитното оръдие на рамо.

— Имаш среща със Стоманеното сърце днес? — попита Ейбрахам.

— Няма да бъде той — отвърна Диамант. — Ако беше мой клиент, никога не би дошъл лично.

— Изпраща Повелителя на нощта — казах аз и подуших въздуха. — Да, тук е. Подушвате ли го?

— Защо не ни предупреди? — обърна се Меган към Диамант.

— Не говоря за други клиенти с…

— Няма значение — намеси се Ейбрахам. — Тръгваме си.

Той посочи коридора срещу пътя, по който дойдохме ние.

— Къде води това?

— Няма изход — обясни Диамант.

— Оставил си се без път за измъкване? — недоверчиво го попитах аз.

— Никой няма да ме нападне! — отвърна Диамант. — Не и с оръжието, което имам тук. Злочестие! Предполага се, че такива неща не се случват. Клиентите ми са наясно, че не подраняват.

— Задръж го отвън — каза Ейбрахам.

— Да задържа Повелителя на нощта? — невярващо попита Диамант. — Та той е безтелесен. В името на Злочестие, та той може да преминава през стени.

— Тогава не го оставяй да върви из целия коридор — спокойно каза Ейбрахам. — Там отзад има сенки. Ние ще се скрием.

— Не… — започна Диамант.

— Няма време за разправии, приятелю — обясни Ейбрахам. — Всички се преструват, че им е все едно, че продаваш на всички страни, но се съмнявам, че Повелителя на нощта ще се отнесе добре с теб, ако ни открие тук. Ще ме разпознае; виждал ме е преди. Намери ли ме тук, всички сме мъртви. Разбираш ли?

Диамант, все още пребледнял, кимна.

— Хайде — каза Ейбрахам, нарами оръжието си и се запъти по коридора покрай задната част на магазина. Меган и аз го последвахме. Сърцето ми се блъскаше. Повелителя на нощта щял да разпознае Ейбрахам? Каква ли история ги свързваше?

В другия край на коридора имаше пирамиди от сандъци и кутии. Наистина беше без изход, но нямаше светлини. Ейбрахам ни махна да се скрием зад кутиите. Все още можехме да виждаме покритите с оръжия стени на мястото, където бяхме. Диамант стоеше там и кършеше ръце.

— Ето — каза Ейбрахам, постави картечницата си на някаква кутия и го насочи право срещу Диамант. — Дръж го, Дейвид. Не стреляй, освен ако не се налага.

— Няма да подейства срещу Повелителя на нощта — казах аз. — Той притежава Първична непобедимост — куршумите, енергийните оръжия, експлозиите просто минават през него.

Освен ако не можехме да го изкараме на слънчева светлина, при положение, че бях прав. Държах се уверено пред останалите, но истината е, че разполагах само със слухове.

Ейбрахам бръкна в джоба на работните си панталони и измъкна нещо. Един от тензорите.

Веднага ме заля прилив на облекчение. Щеше да ни проправи път към свободата.

— Значи няма да чакаме?

— Не, разбира се — спокойно каза той. — Чувствам се като плъх в капан. Меган, свържи се с Тиа. Трябва да разберем за най-близкия до този тунел. Ще прокопая път до него.

Меган кимна, коленичи и закри уста с ръка, докато шепнеше в мобилния си телефон. Ейбрахам загря тензора, а аз поставих прицела на картечницата му и преместих лостчето на автоматична стрелба. Той кимна одобрително.

Погледнах през прицела. Беше хубав, много по-хубав от моя, с означители на дистанцията, с наблюдение на скоростта и възможност за включване на компенсатори при ниска осветеност. Доста добре виждах Диамант, когато посрещна новите си клиенти с отворени ръце и широка усмивка на лицето.

Напрегнах се. Бяха осем — двама мъже и жена в костюми с четирима войници от Правоприлагането. И Повелителя на нощта. Висок азиатец, който присъстваше само наполовина. Блед, безтелесен. Носеше хубав костюм, но в дългото сако имаше нещо източно. Косата му бе къса и ходеше с ръце зад гърба.

Пръстът ми се насочи към спусъка. Тази твар беше дясната ръка на Стоманеното сърце, източникът на мрака, който изолираше Нюкаго от слънцето и звездите. Подобна тъмнина се носеше по пода около него, отиваше към сенките и се събираше там. Той можеше да убива с нея, можеше да прави пипалата на тази тъмна мъгла солидни и да прониже някого.

Това — безтелесността и манипулирането на мъглата — бяха единствените му две сили, но пък бяха невероятни. Можеше да преминава през твърдо вещество и като всички безтелесни можеше да лети с постоянна скорост. Можеше да направи затворено помещение съвсем тъмно и после да те прониже с тъмнината. Можеше и да държи цял град в постоянен мрак. Мнозина смятаха, че посвещава повечето от енергията си на това.

Което винаги ме беше притеснявало. Ако не беше толкова зает да държи града на тъмно, можеше да бъде могъщ като Стоманеното сърце. Както и да е, беше повече от достатъчен да се справи и с трима ни, както бяхме неподготвени.

Той и двама от подчинените му разговаряха с Диамант. Щеше ми се да мога да чувам какво си говорят. Колебаех се, после се дръпнах от прицела. Много от усъвършенстваните оръжия имаха…

Да. Преместих лостчето и задействах усилвателя на звука на прицела. Извадих слушалката от мобилния си телефон и я прекарах покрай чипа на прицела, за да я наглася, а после я поставих в ухото си. Наведох се напред и насочих прицела точно към групичката. Апаратът предаваше разговора.

— … този път се интересува от определени видове оръжия — обясняваше една от служителките на Повелителя на нощта. Носеше костюм с панталон; черната й коса беше късо подрязана над ушите. — Нашият император е разтревожен, че частите ни твърде много разчитат на бронираните единици за тежковъоръжена подкрепа. С какво разполагате за по-мобилни военни поделения?

— Ъъ, с много неща — отговори Диамант.

Искри, изглежда нервен. Не ни поглеждаше, но не го свърташе и сякаш се потеше. За участник в нелегалната оръжейна търговия със сигурност не се оправяше добре със стреса.

Диамант премести поглед от жената към Повелителя на нощта, чиито ръце бяха сключени зад гърба. Според моите бележки рядко говореше по време на делови срещи. Предпочиташе да ползва служителите си. Това бе нещо, типично за японската култура.

Разговорът продължи и Повелителя на нощта продължи да стърчи с изпънат гръб и мълчалив. Не отидоха да гледат оръжията по стените, въпреки че Диамант намекна, че могат да го направят. Накараха го да им носи оръжията и винаги един от сътрудниците ги преглеждаше и задаваше въпросите.

Това е доста удобно, помислих си аз, а по слепоочието ми се стече капка нервна пот. Може да се съсредоточи върху Диамант — да го проучва и да мисли, без да си губи времето да поддържа разговор.

— Готово — прошепна Меган. Обърнах се и видях как върти мобилния си, а ръката й закрива светлината му, за да покаже на Ейбрахам изпратената от Тиа карта. Той трябваше да се наведе много, за да различи нещо; тя бе затъмнила екрана на мобилния си телефон почти до черно.

Ейбрахам тихо изсумтя.

— Два метра право назад, няколко градуса по-ниско. Това ще отнеме няколко минути.

— Захващай се тогава — каза Меган.

— Ще ми трябва помощта ти за изгребването на праха.

Меган застана отстрани, Ейбрахам постави ръце на задната стена, близо до пода, и задейства тензора. Под него започна да се разпада широк диск стомана и да отваря тунел, през който да можем да пропълзим. Меган започна да изгребва и да отмества стоманения прах, докато Ейбрахам се концентрираше.

Върнах се към наблюдението и опитах да дишам колкото мога по-тихо. Тензорите не вдигаха много шум, просто бръмчаха леко. Надявах се, че никой няма да обърне внимание.

— … господарят смята, че това оръжие не е качествено — каза служителят и върна една картечница. — Разочаровани сме от стоката ти, търговецо.

— Е, искате тежко оръдие, но да не е установка. Това е комбинация, която е трудно изпълнима. Аз…

— Какво е имало тук на стената? — попита тих, призрачен глас. Звучеше като висок шепот, с лек акцент, и все пак пронизваше. Потръпнах от него.

Диамант настръхна. Леко преместих прицела. Повелителя на нощта стоеше до стената с оръжията. Сочеше към мястото, където от стената стърчаха куки — където беше електромагнитното оръдие.

— Тук е имало нещо, нали така? — попита Повелителя на нощта. Почти никога не говореше пряко на някого. Това не беше добър знак. — Отворил си днес. Вече си имал посетители?

— Аз… не обсъждам други клиенти — каза Диамант. — Знаете това.

Повелителя на нощта отново погледна стената. В същия момент Меган бутна някаква кутия, както пренасяше стоманена прах. Шумът не беше силен — всъщност тя не забеляза, че го е направила. Но Повелителя на нощта извърна глава към нас. Диамант последва погледа му; търговецът на оръжия изглеждаше толкова нервен, че човек можеше да направи млякото на масло, ако поставеше ръката му вътре.

— Забеляза ни — тихо казах аз.

— Какво? — попита Ейбрахам, все още концентриран.

— Просто… продължавайте — казах аз и се изправих. — И пазете тишина.

Време беше за малко импровизация.