Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (15)

14.

— Значи, трябва да си нежен — обясняваше Коуди. — Все едно галиш красива жена в нощта преди голямото мятане на каберите.

— Мятане на кабери ли? — полюбопитствах аз, докато вдигах ръце към парчето стомана на стола пред мен. Седях с кръстосани крака на пода в скривалището на Възмездителите, а Коуди беше до мен, опрял гръб на стената и прострял нозе напред. Изминала беше седмица от покушението срещу Случайност.

— Аха, именно мятане на кабери — отговори Коуди. Макар акцентът му да беше южняшки — и то чисто южняшки — той винаги говореше все едно е от Шотландия. Предполагах, че семейството му е оттам или нещо такова. — Това е един наш спорт у дома, в родината. Представлява хвърляне на дървета.

— На фиданки? Като копия за хвърляне?

— Не, не. Каберите трябва да са толкова дебели, че да не можеш да си докоснеш пръстите, когато ги обгърнеш с ръце. Изтръгваме ги от земята и ги мятаме колкото можем по-далеч.

Скептично вдигнах вежда.

— Печелиш допълнително точки, ако успееш да улучиш някоя птица в небето — поясни той.

— Коуди — намеси се Тиа, която минаваше край нас с куп хартия, — знаеш ли въобще какво е това кабер?

— Талпа — отвърна той. — Ползвахме ги да строим увеселителни заведения. Тъкмо оттам произлиза думата кабаре, моето момиче.

Каза го с такова сериозно лице, че ми беше трудно да преценя вярва ли си или не.

— Ти си буфон — отсъди Тиа и седна на масата, отрупана с разни подробни карти, от които аз нищо не разбирах. Приличаха на планове и скици на града отпреди Анексацията.

— Благодаря — рече Коуди и галантно попривдигна камуфлажното си кепе.

— Това не беше комплимент.

— О, момичето ми, просто ти не си искала да ми правиш комплимент. Обаче думата буфон произлиза от думата буф, ще рече силен и красив, а тя на свой ред…

— Не се ли предполага, че работата ти е да помагаш на Дейвид да разучи тензорите? А не да ме безпокоиш?

— Не се притеснявай. Мога да върша и двете. Аз съм мъж с много таланти.

— И нито един от тях не е да пазиш тишина, за съжаление — промърмори Тиа, наведе се и вписа някакви бележки върху картата.

Аз се усмихнах, макар че и след цяла седмица с Възмездителите не знаех как да ги разбирам. Бях си представял всяка от техните клетки като група от елитните специални части: здраво свързани и силно лоялни един към друг.

И тук наистина имаше нещо такова. Дори караниците на Тиа и Коуди общо взето бяха добросърдечни. Но имаше и доста индивидуалност. Всеки от тях, как да кажа… си вършеше своята работа. Проф не приличаше толкова на водач, колкото на мениджър на средно ниво. Ейбрахам се занимаваше с технологиите, Тиа с проучванията, Меган със събирането на информация, а Коуди — с особените задачи. Или както той обичаше да казва — със запълването на празните места с майонеза, каквото и да означава това.

Беше някак странно да ги виждам като хора. Всъщност част от мен беше малко разочарована. Моите божества бяха обикновени хора, които се заяждаха, смееха се, лазеха си по нервите и — в случая на Ейбрахам — хъркаха. Силно.

— А така. Това е подходящият съсредоточен поглед — рече Коуди. — Добра работа, момко. Трябва умът ти да е остър. Фокусиран. Като на самия сър Уилям. Душа на воин. — Той отхапа малко от сандвича си.

Не бях съсредоточен върху моя тензор, обаче не го показвах. Вместо това вдигнах длан и направих както бях инструктиран. Тънката ръкавица имаше метални ивици отпред на всеки пръст. Линиите се съединяваха в някаква шарка на дланта и всичко светеше в бледо зелено.

Щом се концентрирах, ръката ми почна леко да вибрира, като че наблизо звучеше музика с много баси. Трудно ми беше да се съсредоточа с това странно пулсиране, което пъплеше нагоре по ръката ми.

Вдигнах длан към парчето метал; беше част от тръба. Сега явно трябваше да избутам вибрациите вън от себе си. Каквото и да означаваше това. Технологията се свързваше направо с моите нерви чрез сензори, които интерпретираха сигналите от моя мозък. Така ми го обясни Ейбрахам.

Коуди пък ми каза, че това е магия, и че не бива да задавам въпроси, за да „не разгневя малките демончета вътре, които карат ръкавицата да работи и кафето да има приятен вкус“.

Все още не бях успял да накарам тензорите да правят каквото и да е, но имах чувството, че съм близо. Трябваше да съм съсредоточен, ръцете ми да са стабилни и да бутам вибрациите навън. Същото е като да правиш колелца с цигарен дим, казваше Ейбрахам. Или да ползваш телесната си топлина в прегръдка — без ръце. Това беше обяснението на Тиа. Май всеки си го мислеше по свой начин.

Ръцете ми почнаха да треперят по-силно.

— Стабилно — каза Коуди. — Не губи контрол, момко.

Стегнах мускулите си.

— Уха. Не толкова сковано. Сигурно, силно, но спокойно. Все едно галиш красива жена, помниш ли?

Това ме накара да се замисля за Меган.

Загубих контрол и зелена вълна от димяща енергия избухна от ръката ми и излетя пред мен. Съвсем пропусна тръбата, но изпари металния крак на стола, върху който тя беше поставена. Посипа се прах, столът се килна настрани и тръбата издрънча на пода.

— Искри — възкликна Коуди. — Напомняй ми никога да не допускам да ме галиш, момко.

— Аз пък си помислих, че му каза да си представя красива жена — вметна Тиа.

— Така де. И ако той се отнася така с красивите жени, не искам и да знам какво би причинил на един грозен шотландец.

— Направих го! — възкликнах аз, сочейки металния крак, тоест останките от крака на стола.

— Да, ама пропусна.

— Няма значение — възразих аз. — Най-сетне го накарах да проработи! — Помълчах за малко. — Не беше като да правиш колелца от дим. Беше като… като песен. От ръката ми.

— Това е ново — отбеляза Коуди.

— За всеки е различно — обади се Тиа от масата, все още свела глава. Отвори кутийка кола и продължи да си води бележки. За нищо не я биваше без нейната кола. — Използването на тензорите не е естествено за твоя ум, Дейвид. Ти вече имаш изградени нервни пътища и затова трябва един вид да дадеш мозъка на късо, за да разбереш кои умствени мускули да натовариш. Винаги съм се питала дали ако дадем тензори на някое дете, то ще успее да ги инкорпорира, да ги използва по-добре, просто като още един „крайник“, с който да се упражнява.

Коуди ме погледна. После зашепна:

— Малки демончета. Не я оставяй да те залъже, момко. Мисля, че тя работи за тях. Онази вечер я видях да им оставя пай.

Проблемът беше, че той беше точно толкова сериозен, колкото да ме накара да се питам дали пък не си вярва. Блясъкът в очите му подсказваше, че се майтапи, обаче имаше такова съвършено сериозно лице…

Свалих тензора и му го дадох. Коуди си го сложи и небрежно вдигна ръка — с дланта напред — на една страна и я тласна навън. Тензорът почна да вибрира при движението на ръката му, а когато спря, една бледа, опушено зелена вълна продължи напред и удари падналия стол и тръбата. Те се превърнаха в прах и паднаха като облаче на земята.

Всеки път, щом видех тензорите в действие, аз се изумявах. Обхватът им беше съвсем ограничен, не повече от метър, и не засягаха жива плът. Не бяха много добри в бой — наистина, можеш да превърнеш нечий пистолет в прах, но само ако си много близо. В такъв случай да се концентрираш и да ползваш тензора е много по-неефективно, отколкото просто да халосаш човека.

Въпреки това тензорите предлагаха невероятни възможности. Придвижване из недрата на стоманените катакомби в Нюкаго, влизане и излизане от помещения. Успееш ли да скриеш тензора, можеш да се измъкнеш от всички окови и всички килии.

— Продължавай да се упражняваш — рече Коуди. — Показваш талант, затова Проф ще иска да станеш добър с тензорите. Имаме нужда от още един член на екипа, който може да ги ползва.

— Не можете ли всички? — изненадах се аз.

Коуди поклати глава.

— Меган не може да ги накара да действат, а Тиа рядко е в положение да ги ползва. Тя ни е нужна, за да подсигурява поддръжка по време на мисия. Така че обикновено само Ейбрахам и аз ги ползваме.

— Ами Проф? Той ги е изобретил. Трябва доста да го бива с тях, нали?

Коуди пак поклати глава.

— Не знам. Отказва да ги ползва. Нещо като лош опит в миналото. Не говори за това. Сигурно не би трябвало. Не е нужно ние да знаем. Във всеки случай, ти трябва да се упражняваш. — Коуди тръсна глава, свали тензора и го натика в джоба си. — Какво ли не бих дал навремето за един такъв.

И останалите технологии на Възмездителите бяха удивителни. Якетата, които действаха малко като броня, бяха едни от тях. Коуди, Меган и Ейбрахам ги носеха — различни отвън, а отвътре със сложна мрежа от диоди, които някак ги предпазваха. Друга технология беше търсачът, който показваше дали някой е Епичен. Виждал бях още само болконтрол, както те го наричаха — устройство, което увеличаваше способността на тялото да се лекува.

Толкова е тъжно, помислих аз, докато Коуди донесе метла да почисти праха. Всички тези технологии… биха могли да променят света. Ако Епичните не го бяха променили първи. Съсипаният свят нямаше как да се наслади на ползите.

— Какъв беше животът ти навремето? — попитах аз Коуди, докато му държах лопатката. — Преди да се случи всичко това? Какво работеше?

— Няма да ми повярваш — отвърна Коуди с усмивка.

— Нека да позная — казах аз в очакване на поредната му история. — Професионален футболист? Високо платен убиец и шпионин?

— Полицай — рече унило той, гледайки надолу към купчината прах. — В Нашвил.

— Какво? Наистина ли? — Наистина се изненадах.

Коуди кимна, после ми махна да изхвърля първата купчина прах в кофата за боклук, докато той помете останалото.

— На младини и баща ми е бил полицай, още в старата родина. В малък град. Не си го чувал. Преселил се тук, когато се оженил за майка ми. Аз израснах тук; всъщност никога не съм бил в родината. Но исках да съм като тате, та когато той умря, изкарах академията и постъпих в полицията.

— Ха — отвърнах аз и пак се наведох да събера останалия прах. — Далеч не е толкова бляскаво, колкото си го представях.

— Е, аз лично разбих цял наркокартел, нали разбираш.

— То се разбира от само себе си.

— А пък веднъж Сикрет сървис караха президента през нашия град и всичките ядоха някакви скапани кифли и се изпонатръшкаха, така че нашият участък трябваше да опази президента от заговор за убийство. — Той се провикна към Ейбрахам, който бърникаше една от пушките на екипа. — И франсетата стояха зад тая работа, ще знаеш.

— Не съм французин! — викна в отговор Ейбрахам. — Аз съм канадец, слонце.

— Един дол дренки сте! — рече Коуди, после се ухили и пак се обърна към мен. — Както и да е. Може и да не беше блестящо. Не през цялото време. Но ми беше добре. Обичам да правя добро на хората. Да служа и да защитавам. И после…

— После какво?

— Когато страната рухна, Нашвил беше анексиран — обясни Коуди. — Група от петима Епични сложи ръка на по-голямата част от Юга.

— Вещерското сборище — кимнах аз в отговор. — Всъщност бяха шестима. Имаше двойка близнаци.

— А, да. Все забравям, че си влудяващо осведомен за тези работи. Все тая. Те дойдоха на власт и полицейският участък мина на служба към тях. От нас се очакваше ако не сме съгласни, да върнем значките си и да се пенсионираме. Добрите така и направиха. Лошите останаха и станаха още по-лоши.

— Ами ти?

Коуди докосна предмета, който беше закачен отдясно на колана му. Приличаше на тънък портфейл. Разкопча го и отвътре се показа изподрана — но още полирана — полицейска значка.

— Аз не направих нито едното, нито другото — мрачно каза Коуди. — Положил съм клетва. Да служа и да защитавам. Няма да спра да го правя, само защото някакви си разбойници с магически способности са почнали да пердашат всички наред. Точка по въпроса.

Изтръпнах от думите му. Взирах се в значката, а умът ми се премяташе като палачинка в тиган, докато се мъчех да разбера този човек. Да съчетая закачливия бъбрив самохвалко с образа на полицая, който още е на своя пост. Все още служи, след като градската управа е паднала, полицейският участък е затворен и всичко му е отнето.

Историите на останалите сигурно са подобни, помислих аз, поглеждайки към Тиа, която работеше усърдно и посръбваше от колата. Какво я беше въвлякло в тази битка, която повечето хора биха нарекли безнадеждна? Да живее в непрестанно бягство, за да въздаде справедливост на онези, които законът би трябвало да заклейми, но не може да ги докосне? Какво беше въвлякло Ейбрахам, Меган, самия Професор?

Пак погледнах Коуди, който се канеше да затвори калъфчето на значката. Срещу нея имаше нещо, мушнато зад пластмасата — снимка на жена, но с отрязана ивица там, където са били очите и по-голямата част от носа.

— Кой е това?

— Някой специален — отвърна Коуди.

— Кой?

Той не отговори, а рязко затвори калъфчето на значката.

— По-добре е да не знаем и да не разпитваме за семействата си — обади се Тиа от масата. — Обикновено работата на Възмездителите завършва със смърт, но от време на време залавят някого от нас. По-добре е да не сме в състояние да разкрием неща, които биха изложили на опасност любимите на останалите.

— О, да. Разумно. Просто не бях помислил за това. На мен не ми останаха любими хора.

— Как върви при тебе, момичето ми? — попита Коуди и лениво се приближи към масата. Присъединих се към него и видях, че Тиа е разгърнала списъци, доклади и сметководни книги.

— Изобщо не върви — отвърна намусено тя. Потърка очи под очилата. — Все едно се мъча да възстановя сложна мозайка само от едно парченце.

— Какво правиш? — попитах аз. От сметководните книги разбирах не повече, отколкото от картите.

— Стоманеното сърце е бил ранен в онзи ден — отговори Тиа. — Ако спомените ти са точни.

— Точни са — уверих я аз.

— Спомените избледняват — каза Коуди.

— Не и моите. Не и за това. Не и за онзи ден. Мога да ви кажа какъв цвят беше вратовръзката на отговорника за ипотеките. Мога да ви кажа колко касиерки имаше. Сигурно мога да преброя за вас плочките на тавана. Всичко е тук, в ума ми. Прогорено е в него.

— Добре — отговори Тиа. — Е, ако ти си прав, значи Стоманеното сърце е бил неуязвим през по-голямата част от битката и е бил ранен чак към края. Нещо се е променило. Работя по всички възможности: нещо във връзка с баща ти, с мястото или със ситуацията. Най-вероятна ми се струва възможността, която ти спомена — че има нещо общо с трезора. Може би нещо вътре в него е отслабило Стоманеното сърце и когато трезорът е бил взривен, то е могло да му повлияе.

— Значи ти търсиш опис на съдържанието на трезора.

— Да. Но задачата е невъзможна. Повечето от описите може би са унищожени със самата банка. Външни записи би трябвало да се съхраняват някъде в сървър. Хост на Първа обединена е била компанията Дори Джоунс ООД. Повечето от сървърите им се намират в Тексас, но сградата беше опожарена при метежите на Ардра преди осем години.

— Това оставя нищожната възможност да имат физически запис или дигитално резервно копие в друг от своите клонове, обаче в тази сграда се намираха основните офиси, така че шансовете са минимални. Освен това търсех списъци на клиентите — богатите или известните хора, за които се знае, че ползват банката и имат отделения в трезора. Може да са съхранявали там нещо, което да е вписано в публичния регистър. Особен камък, специфичен символ, който Стоманеното сърце може да е видял, каквото и да е.

Погледнах Коуди. Сървъри? Хост? За какво говореше тя? Той сви рамене.

Проблемът беше, че слабо място на Епичния може да е практически всичко. Тиа спомена символи — имаше Епични, които губеха способностите си за няколко мига при вида на даден мотив. Други отслабваха, когато мислеха определени неща, не ядяха правилните храни или ядяха неправилните храни. Слабостите бяха по-разнообразни от силите.

— Не се ли справим с тази задача — продължи Тиа, — останалата част от плана е безполезна. Тръгваме по опасен път, обаче не знаем дали в края му ще можем да направим необходимото. Това изключително много ме тревожи, Дейвид. Ако се досетиш за нещо — нещо — което може да ми даде още една следа, кажи ми.

— Ще кажа — обещах аз.

— Добре. В такъв случай, взимай Коуди и моля, оставете ме да си върша работата.

— Ти наистина трябва да се научиш да вършиш две неща едновременно, момичето ми. Като мен.

— Лесно е едновременно да си буфон и да забъркваш каши, Коуди. Да оправяш кашите, докато се занимаваш с гореспоменатия буфон — ето кое е много по-трудно. Върви намери нещо да застреляш или каквото там правиш.

— Аз пък си мислех, че правя каквото там правя — небрежно отговори той. Заби пръст на един ред в документ, който приличаше на списък на банковите клиенти. Там пишеше Агенция Джонсън Либърти.

— Какво пра… — подзе Тиа, после млъкна, щом прочете.

— Какво? — попитах аз, когато прочетох. — Тези хора са държали неща в банката, така ли?

— Не — отговори Тиа. — Това не е списък на клиенти. Това е списък на хора, на които банката плаща. Това е…

— Името на тяхната застрахователна компания — обяви Коуди и се подсмихна.

— Злочестие, Коуди — изруга Тиа. — Мразя те.

— Знам, че ме мразиш, момичето ми.

Странно, но и двамата го казаха с усмивка. Тиа незабавно се задълба в документите, макар суховато да отбеляза, че Коуди е омацал хартията с майонеза от сандвича си, когато е посочил с пръст.

Той ме улови за рамото и ме отдалечи от масата.

— Какво стана сега? — попитах аз.

— Застрахователната компания. Хората, на които Първа Обединена е плащала купища пари, за да покриват нещата, които е съхранявала в трезора.

— Следователно тази застрахователна компания…

— Би трябвало да е водила подробни, ежедневни записи на нещата, които е застраховала — ухили се Коуди. — Застрахователите са луди за такива работи. Като банкерите. Всъщност, като Тиа. Ако извадим късмет, банката ще да е подала застрахователен иск след загубата на сградата. Това би оставило допълнителна документална следа.

— Умно — рекох аз, впечатлен.

— О, просто ме бива да намирам неща, които се мотаят под носа ми. Имам набито око. Веднъж хванах елф, знаеш ли.

Аз го изгледах скептично.

— Че те не бяха ли ирландски?

— Много ясно. Той беше в родината на разменни начала. Пратихме на ирландците три репи и един овчи мехур срещу него.

— Не ми прилича на добра сделка.

— О, според мен си беше адски добра сделка, като имаме предвид, че елфите са въображаеми и тъй нататък. Здрасти, Проф. Как ти е поличката?

— Също толкова въображаема, колкото и твоят елф, Коуди — отговори Проф на влизане от едно от страничните помещения, което беше определил за своя „стая за размисъл“, каквото и да означаваше това. Беше стаята с изобразителя и останалите Възмездители страняха от нея. — Мога ли да взема Дейвид назаем?

— Моля ти се, Проф, ние сме приятели. Вече би трябвало да си разбрал, че не е нужно и да питаш за такова нещо… би трябвало отлично да знаеш стандартната ми тарифа за отдаване под наем на някой от моите васали. Три британски лири и бутилка уиски.

Не знаех от кое да се обидя повече — от това, че ме нарече свой васал, или от цената.

Проф не му обърна внимание, а ме хвана за ръка.

— Днес пращам Ейбрахам и Меган при Диамант.

— Търговеца на оръжие? — попитах нетърпеливо. Бяха споменали, че той може да има за продан някаква техника, която да помогне на Възмездителите да се престорят на Епичен. Демонстрираните „сили“ трябваше да са ярки и разрушителни, за да привлекат вниманието на Стоманеното сърце.

— Искам да се присламчиш към тях — продължи Проф. — За тебе ще е полезен опит. Обаче следвай заповедите — Ейбрахам води — и ми съобщи, ако ти се стори, че някой от хората, които срещнете, те е разпознал.

— Ще го направя.

— Тогава отивай да си вземеш пушката. Скоро тръгват.