Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (13)

12.

— Охо — възкликна Коуди. — Честно казано, момко, мислех си, че преувеличаваш. Ама ти наистина си завършен супермозък, а?

Изчервих се и си останах седнал. Бяха отворили папките и бяха разпръснали съдържанието им. После минаха на тетрадките, предаваха си ги един на друг и ги разучаваха. Коуди най-сетне загуби интерес и дойде да седне при мен — опря се на лакти с гръб към масата.

— Имах работа за вършене — обясних аз. — Реших да я върша добре.

— Впечатляващо — рече Тиа. Тя седеше по турски на пода. Беше обула джинси, но още носеше блуза и блейзер, а прическата на късата й червена коса беше безупречна. Вдигна една от тетрадките ми. — Организацията е рудиментарна и не си ползвал стандартните класификации. Но е изчерпателно.

— Че има ли стандартни класификации?

— Няколко различни системи. Изглежда си уловил някои термини, които минават от система в система. Например Висш Епичен. Аз лично предпочитам системата на степенуването. На други места си измислил интересни неща. Наистина харесвам част от твоята терминология. Първична непобедимост, да речем.

— Благодаря — отвърнах аз, въпреки че малко се смущавах. Много ясно, че съществуваха начини за класифициране на Епичните. Аз обаче нямах нито образованието, нито средствата да уча такива неща, затова си бях измислил собствена система.

Оказа се изненадващо лесно. Имаше и особени случаи, разбира се — странни Епични, чиито сили не попадаха в нито една класификация, обаче удивително голям брой от останалите показваха сходства. Винаги имаше индивидуални особености като трепкането на илюзиите на Рефракционната. Основните способности обаче често много си приличаха.

— Обясни ми това — каза Тиа и вдигна друга тетрадка.

Без особено желание се смъкнах от стола и седнах на пода до нея. Сочеше бележка, която бях сложил под данните за един Епичен на име Твърдината.

— Това е моят знак за Стоманеното сърце. Твърдината показва способност като неговата. Наблюдавам всички подобни Епични. Ако ги убият или ако те разкрият някакво ограничение на силите си, искам да съм наясно с това.

Тиа кимна.

— А защо не си събрал менталните илюзионисти с манипулаторите на фотони?

— Харесва ми да ги групирам на основата на техните ограничения — обясних аз, взех индекса и отгърнах на определена страница, която да й покажа. Епичните с илюзионистки сили се деляха на две групи. Едните наистина променяха поведението на светлината и създаваха илюзии чрез самите фотони. Другите създаваха илюзии като действаха върху умовете на околните. Те всъщност създаваха халюцинации, а не истински илюзии.

— Виж — казах аз и посочих. — Менталните илюзионисти имат ограничения, подобни на тези на останалите менталисти, онези с хипнотизаторски способности или със способности за контрол на мисълта. Илюзионистите, които могат да променят светлината, действат другояче. Те са много по-близки до Епичните, които могат да манипулират електричеството.

Коуди тихичко подсвирна. Беше извадил манерка и я държеше в ръка, все още облегнат на масата.

— Момко, май трябва да си поприказваме с колко време разполагаш и как да го използваме по-добре.

— Какво по-добро от проучване как да се изтребват Епичните? — попита Тиа и попривдигна вежда.

— Разбира се, че има — отвърна Коуди и си сръбна от манерката. — Помисли си какво би постигнал, ако го сложа да организира всички кръчми в града, в името на бирата!

— Ох, моля ти се — сухо рече Тиа и прелисти записките ми.

— Ейбрахам — каза Коуди, — питай ме защо е трагедия, че младият Дейвид е прекарал толкова време над тези тетрадки.

— Защо е трагедия, че момчето е направило такова проучване? — попита Ейбрахам и продължи да си чисти пушката.

— Твърде проницателен въпрос. Много ти благодаря, че го зададе.

— Удоволствието беше изцяло мое.

Коуди надигна манерката и продължи.

— Както и да е. Защо е толкова силно желанието ти да избиваш Епичните?

— За да отмъстя — отговорих аз. — Стоманеното сърце уби баща ми. Имам намерение…

— Да, да — прекъсна ме Коуди. — Имаш намерението да го видиш пак да кърви и прочие. Голяма отдаденост, голяма синовна преданост от твоя страна. Обаче аз ти казвам, че това не е достатъчно. Имаш страст да убиваш, но ти е нужна страст да живееш. Поне така си мисля аз.

Не знаех какво да отговоря. Изследването на Стоманеното сърце, изучаването на Епичните, за да намеря начин да го убия, беше моята страст. Ако някъде въобще си бях на мястото, не беше ли тъкмо при Възмездителите? Нали това беше делото и на техния живот?

— Коуди — обади се Проф, — защо не идеш да довършиш работата по третото помещение?

— Веднага, Проф — отговори снайперистът, завинти капачката на манерката и излезе с провлечена стъпка от стаята.

— Недей много да слушаш Коуди, синко — рече Проф и положи една от тетрадките ми върху купчинката. — И на нас приказва същото. Тревожи се да не се вторачим в избиването на Епичните толкова, че да забравим да живеем собствения си живот.

— Може и да е прав. Аз… аз наистина нямам кой знае какъв живот извън това.

— Работата ни — каза Проф — няма общо с живота. Нашата работа е убийството. Ще оставим обикновените хора да си живеят живота, да намират радости в него, да се наслаждават на изгрева или на снега. А нашата работа е да им дадем възможност да го правят.

Имах някои спомени от предишния свят. Все пак беше само преди десет години. Само дето беше трудно да помня свят със слънчева светлина, когато всеки ден виждам само мрак. Да си припомням това време… беше като да се мъча да си припомня подробности от лицето на баща ми. Човек постепенно забравя такива неща.

— Джонатан — обади се Ейбрахам, докато поставяше на място дулото на пушката си. — Обмислил ли си нещата, които момчето каза?

— Не съм момче — намесих се аз.

Всички ме изгледаха. Даже Меган, която стоеше до входа.

— Само исках да отбележа — додадох и изведнъж ми стана неудобно. — Искам да кажа, на осемнадесет съм. Навърших пълнолетие. Не съм дете.

Проф ме погледна. После, за моя изненада, кимна.

— Възрастта няма нищо общо. А и ти помогна за убийството на двама Епични, което ме устройва напълно. Би трябвало да е така за всички ни.

— Добре — продължи Ейбрахам меко. — Проф, говорили сме за това и по-рано. Постигаме ли наистина нещо с убиването на Епични като Случайност?

— Отвръщаме с бой — каза Меган. — Само ние го правим. Важно е.

— И все пак — отговори Ейбрахам, докато сглобяваше последната част от пушката — ние се боим да се бием с най-силните. И така господството на тираните продължава. Докато те не паднат, другите Епични няма истински да се боят от нас. Ще се боят от Стоманеното сърце, от Опустошението, от Нощната скръб. Щом не се изправяме срещу подобни същества, да не би да има надежди, че някой ден друг ще се изправи срещу тях?

Стоманената стая притихна, а аз затаих дъх. Думите бяха почти като моите по-рано, ала като че от мекия глас на Ейбрахам с неговия фин акцент добиваха повече тежест.

Проф се обърна към Тиа.

Тя вдигна една снимка и ме попита.

— Това наистина ли е Повелителя на нощта? Сигурен ли си?

Тази снимка беше гордостта на моята сбирка — фотография на Повелителя на нощта до Стоманеното сърце в Деня на анексията, точно преди създадената от него тъмнина да се спусне над града. Доколкото знаех, тя беше единствена по рода си. Продаде ми я един хлапак, чийто баща я направил със стария си полароид.

Обикновено Повелителя на нощта беше прозрачен, безплътен. Можеше да преминава през твърди тела и да контролира самата тъмнина. В града идваше често, но винаги в безтелесната си форма. На тази снимка беше материален, носеше елегантен костюм и шапка. Имаше азиатски черти и черна коса до раменете. Разполагах с други снимки, където той беше безплътен. Лицето бе същото.

— Очевидно е той — отговорих аз.

— И снимката не е подправена — рече Тиа.

— Амии… — не можех да докажа това. — Не мога да гарантирам, че не е. Само че е полароид, значи вероятността да е фалшифицирана е по-малка. Тиа, той трябва да е материален през част от времето. Тази снимка е най-добрата следа, но имам и други. Хора, които са надушили фосфор и са зърнали край тях да минава някой, отговарящ на описанието. — Фосфорът беше един от признаците, че Повелителя на нощта използва силите си. — Открил съм десетина източника и те до един отговарят на тази теория. Слънчевата светлина е важна. Подозирам, че ултравиолетовата част е от значение. Облей го в светлина и той става телесен.

Тиа вдигна снимката и се взря в нея. После се зае да преглежда другите ми бележки за Повелителя на нощта.

— Мисля, че трябва да проучим това, Джон — каза тя. — Ако има шанс, може всъщност да се доберем до Стоманеното сърце…

— Можем — казах аз. — Имам план. Ще проработи.

— Това е глупост — намеси се Меган. Тя стоеше до стената със скръстени ръце. — Откровена глупост. Даже не знаем слабото му място.

— Можем да го разберем — тутакси отвърнах аз. — Убеден съм. Имаме следите, които са ни нужни.

— Даже и да го разберем — каза Меган и вдигна ръка — ще бъде практически безполезно. Препятствията пред възможността дори да се доберем до Стоманеното сърце са непреодолими.

Изгледах я и потиснах гнева си. Имах чувството, че тя спори с мен, не защото искрено не е съгласна, а защото по някаква причина ме намира дразнещ.

— Да… — продумах, обаче Проф ме прекъсна.

— Всички ме последвайте — рече той и стана.

Двамата с Меган се изгледахме ядно, а после всички тръгнахме след Проф към по-малката стая вдясно от основната. Даже Коуди се появи от третата стая — не беше чудно, че е слушал. Носеше ръкавица на дясната ръка. На дланта тя светеше с мека зелена светлина.

— Готов ли е изобразителят? — попита Проф.

— Почти — отговори Ейбрахам. — Той беше едно от първите неща, които нагласих. — Приклекна на пода до някакво устройство, което беше свързано със стената с няколко жици. Включи го.

Внезапно всички метални повърхности в стаята станаха черни. Подскочих. Все едно се носехме в тъмнината.

Проф вдигна ръка и почука по стената по определен начин. Стените се промениха и показаха изглед към града като от покрива на шестетажна сграда. В чернотата примигваха светлините на стотиците стоманени сгради в Нюкаго. Старите не бяха еднотипни; новите, които бяха построени върху някогашното езеро, бяха по-модерни. Първоначално бяха изградени от други материали, а после — умишлено превърнати в стомана. Бях чувал, че можеш да направиш разни интересни неща с архитектурата, когато имаш тази възможност.

— Това е един от най-развитите градове в света — каза Проф. — И се управлява от може би най-могъщия Епичен в Северна Америка. Тръгнем ли срещу него, драматично вдигаме залозите. А ние вече сме стигнали до максимума, който можем да платим. Провалът напълно ще сложи край на Възмездителите. Може да донесе катастрофа. Може да премахне и последната останала съпротива на човешкия род срещу Епичните.

— Само ми позволете да разкажа плана — рекох аз. — Мисля, че ще ви убедя. — Имах предчувствие. Проф искаше да тръгне срещу Стоманеното сърце. Ако успеех да изложа доводите си, той щеше да ме подкрепи.

Проф се обърна към мен и срещна погледа ми.

— Искаш да го направим? Добре. Ще ти дам възможност. Обаче не искам да убеждаваш мен. — Той посочи към Меган, която стоеше до входа, все още със скръстени ръце. — Убеди нея.