Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (11)

10.

Напъхал ръце в джобовете на якето си, прекосих улицата и се отправих към моя апартамент. Попипвах с пръст ролката изолирбанд, която обикновено носех. Двамата не харесаха плана ми, обаче не предложиха нищо по-добро. Надявах се да успеят да изпълнят ролите си в него.

Без пушката се чувствах съвсем гол. В стаята имах скрити два пистолета, обаче без пушка човек не е истински опасен. Или поне не е принципно опасен. Да улучиш нещо с пистолет винаги ми се виждаше случайно.

Меган успя, помислих си тогава. Не просто улучи, ами улучи Висш Епичен в полет, стреляйки с два пистолета, и то с единия — от хълбок.

По време на сражението ни със Случайност тя показа чувство. Страст, гняв, раздразнение. Последните две — към мен, но поне беше нещо. И тогава, за няколко мига, след като той падна… имаше връзка. Задоволство, одобрение, което пролича, когато тя говори на Проф в моя полза.

Сега го нямаше. Какво означаваше това?

Спрях в края на детската площадка. Да не би наистина да мислех за момиче сега? Намирах се само на пет крачки от мястото, където се криеха група от Правоприлагането, вероятно насочили към мен автомати или енергийни оръжия.

Идиот, рекох си и се заизкачвах по металната стълба към моя апартамент. Щяха да изчакат да извадя нещо инкриминиращо и тогава да ме спипат. Надявах се.

Беше мъчително да се качвам по стълбите така, с гръб към врага. Направих каквото правех винаги, когато ме обземеше страх. Замислих се как баща ми пада окървавен до колоната в разрушеното фоайе на банката, а аз се крия. Не помогнах.

Никога вече няма да съм такъв страхливец.

Стигнах до вратата на моя апартамент, после се замотах с ключовете. В далечината чух дращене, обаче се престорих, че не забелязвам. Трябва да беше снайперистът върху катерушката, който сменяше позиция, за да ме държи на прицел. Да, от този ъгъл със сигурност го видях. Катерушката беше тъкмо толкова висока, че той да може да стреля в апартамента ми през вратата.

Пристъпих в единствената си стая. Без антре или нещо такова, просто дупка в стоманата, като повечето жилища из подземните улици. Може и да нямах баня и течаща вода, но по тукашните стандарти живеех доста добре. Цяла стая, само за един човек?

Поддържах я разхвърляна. Няколко стари кутийки от макарони стояха на купчина до вратата и миришеха на подправки. По пода се валяха дрехи. На масата имах кофа с вода отпреди два дни и камара мърляви и очукани прибори за хранене.

Не ги използвах, за да ям с тях. Те бяха за показ. Също и дрехите; не носех нито една от тях. Истинските ми дрехи, четири здрави ката, стояха винаги чисти и изпрани, сгънати в сандъка до матрака ми на пода. Преднамерено поддържах стаята разхвърляна. Това всъщност ми лазеше по нервите, понеже обичам нещата да са спретнати.

Бях установил, че мърлящината притъпява бдителността на хората. Ако хазяйката ми се качеше тук да души, щеше да открие каквото очаква. Тийнейджър, току-що навършил пълнолетие, който пилее заработеното за една година лесен живот, преди отговорностите да го връхлетят. Тя не би надзъртала или ровичкала за тайници.

Забързах към сандъка. Отключих го и измъкнах раницата си — вече заредена с един чифт дрехи, резервни обувки, няколко сухи порциона и два литра вода. В джоба от едната страна имаше пистолет, а от другата — димка.

Пристъпих към матрака и разкопчах калъфката. Вътре беше моят живот. Десетки папки, пълни с изрезки от вестници и събрана оттук-оттам информация. Осем тетрадки, изписани с моите мисли и открития. Една по-голяма тетрадка с индексите ми.

Може би трябваше да взема всичко с мен, когато тръгвах да гледам нападението над Случайност. В края на краищата надеждата ми беше да ида при Възмездителите. Обмислих го, но реших, че няма да е разумно. На първо място, беше прекалено много. Бих могъл да го нося, ако се налага, но щеше да ме бави.

И просто беше твърде ценно. Това проучване беше най-стойностното нещо в живота ми. Събирането на някои от сведенията за малко не ме беше погубило — да шпионирам Епичните, да задавам въпроси, които е по-добре да не се задават, да плащам на съмнителни осведомители. Гордеех се с него, да не споменаваме, че се боях да не му се случи нещо. Бях преценил, че тук е на сигурно място.

Металната площадка на стълбите отвън се разлюля от нечии ботуши. Погледнах през рамо и видях едно от нещата, от които обитателите на подземните улици се бояха най-много — Правоприлагането в пълно бойно снаряжение. Стояха на площадката с автомати в ръце, лъскави черни шлемове на главите и армейски брони на гърдите, коленете и ръцете. Бяха трима.

Шлемовете им имаха черни забрала, които се спускаха над очите и оставяха устните и брадичките открити. Бяха с вградено нощно виждане и светеха в бледо зелено с една особена, прилична на дим, шарка, която се въртеше и правеше вълнички, отпред. Беше хипнотизираща — казваха, че тъкмо това е и предназначението й.

Нямаше нужда да се преструвам, за да се ококоря и мускулите ми да се напрегнат.

— Ръцете на главата — нареди водачът им, вдигнал на рамо автомата, чието дуло сочеше към мен. — На колене, поданико.

Така наричаха хората — поданици. Стоманеното сърце не се затормозяваше с никакви глупави преструвки, че владението му е някаква си република или има представително управление. Не наричаше хората граждани или другари. Те бяха поданици в неговата империя. Това е то.

— Нищо не съм направил! — изскимтях аз. — Бях там само да погледам!

— Ръцете горе, коленете долу! — ревна офицерът.

Подчиних се.

Влязоха в стаята и оставиха прага подозрително свободен, за да има снайперистът им изглед през вратата. От това, което бях прочел, сметнах, че тези тримата са част от петчленен отряд, наречен Ядро. Трима редовни войници, един специалист — в случая снайперист — и един дребен Епичен. Стоманеното сърце разполагаше с петдесетина подобни ядра.

Правоприлагането се състояха почти изцяло от отряди за специални операции. Ако имаше да се води голямо сражение — нещо истински опасно — Стоманеното сърце, Зарево, Повелителя на нощта или може би Конфлукс, който беше началник на Правоприлагането, се заемаха лично. Правоприлагането се използваха за по-дребните проблеми в града, с които Стоманеното сърце не искаше да се главоболи. В известен смисъл Правоприлагането не му беше необходимо. Те бяха версията на момчетата за паркиране на един диктатор и убиец.

Един от тримата войници ме държеше под око, докато другите двама преравяха съдържанието на матрака ми. Тя тук вътре ли е, чудех се аз. Невидима? Инстинктите и спомените от проучванията ми говореха, че би трябвало да е близо.

Трябваше само да се надявам, че е в стаята. Обаче не можех да действам, докато Коуди и Меган не изпълнеха своята роля в плана ми, затова напрегнато ги чаках.

Двамата войници измъкнаха тетрадките и папките измежду двете парчета дунапрен, от които се състоеше матракът. Единият разлисти записките.

— Това е информация за Епичните, сър — доложи той.

— Мислех, че ще мога да видя как Случайност се бие с друг Епичен — казах аз, забил поглед в пода. — Когато открих, че става нещо ужасно, опитах да се измъкна. Бях там само да видя какво ще стане, разбирате ли?

Офицерът почна да разглежда тетрадките. Войникът, който ме наблюдаваше, явно се смущаваше от нещо. Току поглеждаше първо към мен, после към другите.

— Сериозно си загазил, поданико — рече офицерът и хвърли една от тетрадките ми на пода. — Един Епичен, важен при това, е мъртъв.

— Нямам нищо общо! Кълна се. Аз…

— Ба.

Водачът даде знак на другия войник.

— Събери това.

— Сър — обади се онзи, който ме наблюдаваше. — Той може и да говори истината.

Аз се поколебах. Този глас…

— Рой? — казах потресен. Той навърши пълнолетие една година преди мен… и после постъпи в Правоприлагането.

Офицерът отново ме погледна.

— Ти познаваш този поданик?

— Тъй вярно — неохотно отвърна Рой. Беше висок и риж. Открай време го харесвах. Във Фабриката беше помощник — Марта даваше тази длъжност на по-големите момчета; те трябваше да предпазват от тормоз по-малките и по-слабите работници. Той си вършеше работата добре.

— И не каза нищо? — строго попита водещият офицер.

— Аз… виноват, сър. Трябваше да кажа. Той все се захласваше по Епичните. Виждал съм го да пресича пеш половината град и да чака под дъжда, само защото е чул, че може би ще мине някой нов Епичен. Ако научеше нещо за сражение между двама Епични, отиваше да гледа, независимо дали това е добра идея или не.

— Прилича ми точно на такъв тип човек, който не би трябвало да е на улицата — отсъди офицерът. — Събери това. Синко, ще дойдеш и ще ни кажеш точно какво си видял. Ако свършиш добра работа, може и да преживееш нощта. Това…

Навън прозвуча изстрел. Лицето на офицера разцъфна в червено и предната част на шлема му избухна, когато куршумът го улучи.

Търкулнах се към раницата. Коуди и Меган си бяха свършили работата — безшумно бяха свалили снайпериста и бяха заели позиция да ме подкрепят.

Рязко отлепих велкрото отстрани на раницата и измъкнах пистолета, после бързо стрелях в бедрото на Рой. Куршумите улучиха отвор в неговата броня от подсилена пластмаса и го събориха, макар че почти не уцелих. Проклети пистолети.

Другият войник падна след добре прицелен изстрел на Коуди, който трябваше да се намира върху онази катерушка отвън. Не спрях да проверявам дали третият войник е мъртъв — Рефракционната може би беше в стаята, въоръжена и готова за стрелба. Извадих димката и дръпнах щифта.

Хвърлих я. От нея излетя струя сив дим и изпълни стаята. Затаих дъх, вдигнах пистолета. Силите на Рефракционната щяха да бъдат неутрализирани, щом димът я докоснеше. Зачаках да се появи.

Нищо не се случи. Тя не беше в стаята.

Сподавих една ругатня и все още сдържайки дъха си, погледнах към Рой. Той опитваше да се придвижи, държеше крака си и се мъчеше да насочи пушката към мен. Скочих през дима и изритах пушката настрани. После измъкнах пистолета му от кобура и го захвърлих. И двете оръжия щяха да са безполезни за мен, понеже бяха свързани с ръкавиците му.

Ръката на Рой беше в джоба му. Опрях пистолета си в слепоочието му и я измъкнах. Опитал беше да набере номер на мобилния. Запънах пистолета и той пусна апарата.

— И без това е твърде късно, Дейвид — просъска Рой и после закашля от дима. — Конфлукс ще разбере в мига, когато не сме на линия. Още Ядра са на път насам. Ще пуснат и шпиони да наблюдават. Сигурно вече са тук.

Все още без да дишам, пребърках джобовете на панталоните му. Нямаше други оръжия.

— Държиш се глупаво, Дейвид — продължи Рой, кашляйки. Не му обърнах внимание и огледах стаята. Налагаше се отново да почна да дишам, а димът ставаше непоносим.

Къде беше Рефракционната? Може би на стълбищната площадка. Изритах димката навън с надеждата тя да е там.

Нищо. Или бърках относно слабото й място, или тя беше решила да не идва с екипа за мен.

Ами ако се прокрадваше към Меган и Коуди? Никога не биха забелязали, че се приближава.

Погледнах надолу. Мобилния на Рой.

Струва си да опитам.

Грабнах мобилния и отворих на указателя. Рефракционната беше вписана под прозвището си. Повечето Епични предпочитаха така.

Набрах.

Почти веднага на детската площадка прозвуча изстрел.

Не можех повече да сдържам дъха си. Шмугнах се навън, останах присвит и изритах димката от стълбищната площадка. Заслизах по стълбите и почнах да дишам дълбоко.

После със сълзящи очи огледах детската площадка. Коуди клечеше отгоре на катерушката с извадена пушка. В основата й стоеше Меган с пистолет, а в краката й лежеше тяло в черно и жълто. Рефракционната.

Меган стреля още веднъж в нея, просто за сигурност, но жената явно беше мъртва.

Поредният елиминиран Епичен.