Крис Картър
Един по един (20)

20.

Робърт и Карлос отидоха право в магазина за видеоигри „Следващо поколение“ в Хайд Парк, където беше работил Кевин Лий Паркър. Според Анита най-добрият приятел на Кевин беше колегата му Емилио Мендоса.

Магазинът за видеоигри заемаше ъглово помещение в малък търговски център на булевард „Креншоу“. По това време нямаше много клиенти, само няколко хлапета, които разглеждаха лавиците.

— Извинете — каза Хънтър, привличайки вниманието на продавача, който подреждаше две лавици в предната част на магазина. — Бихте ли ми казали дали Емилио е на работа днес?

Погледът на мъжа се стрелна няколко пъти между двамата детективи.

— Аз съм Емилио — отговори, остави последната игра на лавицата и се усмихна развълнувано. — Какво мога да направя за вас? — Пуерториканският му акцент беше едва доловим и очарователен.

Емилио беше на трийсет и няколко години, с тежко и странно оформено тяло — кръгло и подобно на луковица около раменете и корема, малко като стиснат с ръце детски балон. Имаше къса черна коса и идеално подстригани мустаци.

— Ние сме от лосанджелиската полиция — каза Робърт и показа значката и служебната си карта. Гарсия направи същото. — Има ли тук по-уединено място, където да поговорим?

Емилио неспокойно пристъпи от крак на крак. Озадаченият му поглед се стрелна между двамата детективи.

— Става дума за Кевин Лий Паркър — поясни Хънтър, но Емилио изглеждаше смутен.

— Добре ли е Кевин?

Робърт огледа магазина и насочи поглед към Емилио.

— Може ли да поговорим на паркинга? — предложи той и посочи с глава.

— Да, разбира се. — Мъжът кимна и се обърна към високия, мършав продавач зад гишето: — Франк, ще си взема десетина минути почивка. Ще се оправиш ли?

Франк задържа погледа си върху двамата мъже с Емилио.

— Да — кимна. — Всичко наред ли е?

— Да. Ще се върна след десетина минути.

Емилио и детективите излязоха на паркинга.

— Кевин е добре, нали? — попита той, когато стигнаха до колата на Карлос. Хънтър долови страх в гласа му.

— Кога видя Кевин за последен път? — попита Гарсия.

— В понеделник — отвърна Емилио. — Той беше на работа в понеделник. Тази седмица трябваше да работи всеки ден, но не дойде във вторник, нито в сряда. Анита, съпругата му, ми се обади във вторник сутринта. Кевин не се прибрал в понеделник вечерта. Обадила се на полицията, но те не й обърнали голямо внимание.

— Знаеш ли в колко часа си тръгна Кевин от работа в понеделник? — попита Робърт.

— Да, по същото време както винаги. Затвори магазина в седем вечерта, както прави всеки ден. Обикновено вървим заедно до автобусната спирка на булевард „Хайд Парк“ и Десето авеню, но в понеделник реших да вечерям в „Чико“, на ъгъла — посочи на изток. — Попитах Кевин дали иска да дойде, но той отговори, че ще се прибере вкъщи и ще играе с дъщеря си.

— Знаеш ли дали е стигнал до автобусната спирка?

— Не. — Емилио поклати глава.

— В понеделник Кевин изглеждаше ли или говореше ли по различен начин? — попита Карлос. — Нервен, притеснен, развълнуван, разтревожен или уплашен?

Емилио направи гримаса, сякаш това беше най-странният въпрос на света.

— Не. Кевин беше… — Той повдигна рамене. — Кевин си беше както винаги. Усмихнат. Щастлив. Нямаше нищо различно в него.

— Играеше ли хазарт?

Мъжът отвори широко очи и се засмя нервно.

— Кевин комарджия? Не. Той обича видеоигрите и онлайн игрите, по-точно „Зовът на дълга — съвременна война“, „Тайни операции 2“ и „Призрачно разузнаване“, но това е всичко. Никакви игри в казина. Кевин не би прахосал пари за такова нещо.

— Откога се познавате? — попита Хънтър.

Емилио несигурно поклати глава.

— Отдавна. Повече от петнайсет години. Запознахме се в прогимназията в Гардена. Кевин ми намери тази работа преди две години, след като стана управител на магазина. Борех се да оцелявам. Съкратиха ме преди няколко години и не можех да си намеря работа. Кевин е истински приятел… Най-добрият ми приятел.

— Значи не мислиш, че може да се е забъркал в нещо? — попита Гарсия.

— Не. Вижте, ако Кевин е в беда… каквото и да е, той щеше да ми се обади, сигурен съм. Или сам щях да разбера. Той не умее да пази тайни. Много е простодушен и понякога срамежлив. Обича семейството и работата си. За него почти няма друго. Сигурно се е случило нещо. И имам предвид нещо лошо. Уверявам ви, Кевин не би изчезнал току-така. Няма причина да го прави. Не е пияница и знам, че не кръшка. — Той млъкна и се втренчи в двамата детективи, вече видимо притеснен. — Случило му се е нещо, нали? Затова сте дошли. И не сте от отдел „Изчезнали лица“.

— Не, боя се, че не сме — отвърна Карлос.