Кейт Мортън
Отминали времена (5)

2.

Разбира се, лукът беше важен, но това не променяше факта, че листата му не допринасяха с нищо за аранжировката на цветята. Сафи огледа тъничките зелени стръкчета, които току-що беше откъснала, завъртя ги насам-натам, примижа с надеждата така да й се сторят по-подходящи и впрегна цялото си въображение, за да си ги представи на масата. В безценната кристална ваза от баба им имаха нищожен шанс, може би с нещо цветно, за да прикрие произхода на зеленината. Или пък — мислите й набраха инерция и тя задъвка устната си, както правеше, когато й хрумнеше някоя велика идея, — можеше просто да остави темата да я води, да добави малко листа от копър и с хумористичен коментар да обвини за всичко военния недостиг.

Отпусна ръка с въздишка, все още стиснала меките листа. Главата й се поклати тъжно и сякаш от само себе си. За каква ли не лудост са готови да се вкопчат мислите на отчаяния човек! Ясно беше, че лукът няма да свърши работа — не само беше безнадеждно неподходящ за целта, но и колкото повече Сафи държеше листата в ръка, толкова по-силно миризмата им заприличваше на вонята на стари чорапи. Мирис, с който войната и по-специално участието на близначката й в нея бяха дали на Сафи предостатъчно възможности да се запознае. Не. След четири месеца в Лондон общуване с най-изисканите кръгове от Блумсбъри, под бомбените заплахи и нощуването в бомбоубежища, Джунипър заслужаваше нещо по-добро от одеколон с мирис на мръсно пране.

Да не говорим за госта, когото толкова загадъчно беше поканила на вечеря. Джунипър не се сприятеляваше лесно — младата Мередит беше любопитно изключение, — но Сафи умееше да чете между редовете и макар че редовете на Джунипър в най-добрия случай бяха доста кривички, тя се досети, че младият мъж трябва да е направил нещо изключително храбро, за да спечели благоразположението на малката й сестра. Следователно поканата беше проява на признателността на семейство Блайд и всичко трябваше да бъде безупречно. Отново погледна стръковете лук и се увери, че те определено не са безупречни. Но след като ги беше откъснала, не биваше да ги похабява — какво светотатство! Лорд Ултън би се ужасил. Сафи щеше да намери с какво да ги сготви, но не и за менюто тази вечер. Лукът и последиците от консумирането му могат сериозно да навредят на компанията.

Сафи изсумтя безутешно, после го направи отново, понеже усещането много й допадна, и тръгна обратно към къщата, както винаги доволна, че пътят й не минава през основната градина. Не би го понесла — някога това място беше превъзходно. Истинска трагедия беше, че толкова много цветни градини в страната бяха изоставени или превърнати в зеленчукови. В последното си писмо Джунипър пишеше, че не само цветята в Ротън Роу в Хайд Парк са премазани от купчини дървесина, желязо и тухли — костите на един бог знае колко къщи, — а и цялата южна част на парка бе раздадена за обработване. Да, нуждата го налагаше, призна Сафи, но въпреки това беше трагично. Ако човек няма картофи, коремът му се бунтува, но няма ли красота, душата се вкоравява.

Точно пред нея кръжеше късна пеперуда, размахваше крилца като огледалните ръбчета на духалото пред камината. Нима не беше истинско чудо, че такова съвършенство, такъв естествен покой продължават да съществуват, докато човечеството събаря тавана на света върху себе си! Лицето на Сафи грейна, тя протегна изпънатия си пръст, но пеперудата не й обърна внимание, издигна се, после се спусна и се стрелна да проучи тъмните плодове на мушмулата. Без да обръща внимание на нищо! Сафи усмихнато продължи да се мъкне към замъка и се наведе под възлестите клони на глицинията, като внимаваше да не си закачи косата.

Господин Чърчил не биваше да забравя, че войните не се печелят само с куршуми, и да възнагради онези, които съумяват да съхраняват красотата, докато светът край тях се разпада на грозни късове. Медал на името на Чърчил за съхранение на красотата на Англия — според Сафи звучеше чудесно. Когато Сафи го спомена на закуска онзи ден, Пърси се подсмихна с неизбежното самодоволство на човек, който от месеци пълзи по бомбените кратери и си е заслужил собствен медал за храброст, но Сафи отказа да се почувства като глупачка. Всъщност пишеше писмо до вестник „Таймс“ по този въпрос. В основни линии: че красотата е важна както изкуството, литературата и музиката, още повече сега, когато цивилизованите страни явно са решени да се подтикват една друга към все по-варварски актове.

Сафи открай време обожаваше Лондон. Бъдещите й планове зависеха от оцеляването на Лондон и тя приемаше всяка хвърлена бомба като посегателство срещу самата себе си. В кулминацията на въздушните атаки и насред рева на противовъздушната артилерия и воя на сирените, печалните експлозии бяха неин постоянен среднощен спътник, тя трескаво гризеше ноктите си — ужасен навик, за който обвиняваше Хитлер, — и се питаше дали като човек, който обича града, тя не страда още повече, тъй като не е с него в нещастието, както тревогата на майката заради ранения й син е по-дълбока, ако синът е надалече. Още като момиче Сафи усещаше, че жизненият й път не е сред калните полета или между древните камънаци на Милдърхърст, а сред паркове и кафенета, сред разговорите за литература в Лондон. Когато двете с Пърси бяха мънички, след погребението на мама и преди раждането на Джунипър, когато все още си бяха само тримата, татко водеше близначките в Лондон всяка година, за да прекарат известно време в къщата в Челси. Бяха млади, времето не ги беше протъркало, заглаждайки различията им и заостряйки мненията им, и към тях се отнасяха — а и самите те се държаха така помежду си — като към две напълно еднакви копия. Обаче когато бяха в Лондон, Сафи усещаше първите прояви на разграничаване — дълбоко, но силно вътре в себе си. Подобно на баща им, Пърси копнееше за ширналите се зелени гори у дома, но Сафи се чувстваше по-жива в града.

Зад нея се чу някакъв тътен и Сафи изстена — не искаше да се обръща и да установи, че тежките облаци вече злорадстват досами рамото й. От всички лишения заради войната загубата на редовната прогноза за времето по радиото й бе нанесла особено жесток удар. Сафи беше приела невъзмутимо намаляването на времето за четене, беше се съгласила Пърси да й носи по една книга седмично от библиотеката вместо обичайните четири. Прие оптимистично нуждата да замени копринените си рокли със сукмани. Без усилие прие и загубата на слугите, които се разбягаха като бълхи от давещ се плъх, и последвалото си привикване към ролята на главна готвачка, градинарка, перачка и чистачка. Но опитите на Сафи да проумее чудатостите на английското време се натъкнаха на достоен противник. Макар че живееше в Кент, откакто се помни, тя не бе развила типичния за местните жени усет към времето: всъщност беше установила, че прави тъкмо обратното: притежаваше странната способност да простира прането и да броди храбро из полето, когато по всичко личи, че се кани да вали.

Сафи закрачи по-бързо, почти заприпка, мъчейки се да не обръща внимание на мириса на стръковете лук, който сякаш се засилваше, колкото повече ускоряваше ход тя. Едно беше сигурно: след края на войната Сафи завинаги щеше да се раздели с живота в провинцията. Пърси още не го знаеше — трябваше да избере подходящ момент да й съобщи новината, — обаче Сафи беше решила да замине за Лондон. Смяташе там да си намери малък апартамент, само за един човек. Не притежаваше мебели, но това не беше съществено затруднение — за такива неща Сафи се оставяше в ръцете на съдбата. Със сигурност обаче нямаше да вземе със себе си нищо от Милдърхърст. Щеше да си купи нови дрехи, щеше да започне наново почти две десетилетия по-късно, отколкото възнамеряваше първоначално, но какво да се прави. Вече беше по-възрастна, по-силна и този път нищо нямаше да я спре, колкото и силна да беше съпротивата.

Намеренията й бяха тайна, но Сафи си създаде навика редовно да чете обявите за наеми в „Таймс“ всяка събота, за да е готова, когато се появи сгоден случай. Обмисляше възможността за Челси и Кенсингтън, но накрая се спря на един от площадите от времето на крал Джордж в Блумсбъри, който беше съвсем близо пеша до Британския музей и до магазините на „Оксфорд Стрийт“. Надяваше се Джунипър също да остане в Лондон и да се установи някъде близо до нея, а Пърси щеше да им идва на гости, разбира се. Надали щеше да остава повече от една нощ обаче, понеже много държеше да спи в собственото си легло и да е там, за да крепи замъка — дори със собственото си тяло при нужда, — ако той започне да се руши.

В уединението на собствените си мисли Сафи често посещаваше малкия си апартамент, особено когато Пърси обикаляше нагоре-надолу по коридорите на замъка, вбесяваше се заради олющената боя и изкривените греди и оплакваше всяка нова пукнатина по стените. Тогава Сафи затваряше очи и отваряше вратата на собствения си дом. Щеше да е малък и непретенциозен, и много чист — лично щеше да се погрижи, — и навсякъде щеше да мирише на полир от пчелен восък. Сафи стисна стръковете лук и закрачи още по-бързо.

Бюро до прозореца, пишещата й машина „Оливети“ върху него и миниатюрна стъклена ваза — някоя стара и красива бутилка също би свършила работа — в ъгъла с едно-единствено разцъфнало цвете, което се сменя всеки ден. Радиото ще е единствената й компания, а през деня ще престава да пише и ще напуска света, който създава върху страниците, за да чуе прогнозата за времето и за кратко да зарее поглед през прозореца към чистото небе над Лондон. Слънцето ще близне ръката й, ще огрее малкия й дом и полираните мебели ще заблестят. Вечерта ще чете книгите, които си е взела от библиотеката, ще поработи още малко над собствената си творба и ще послуша Грейси Фийлдс^[1] по радиото, без от съседното кресло някой да мърмори, че това са сантиментални глупости.

Сафи спря, притисна длани към пламналите си бузи и въздъхна доволно. Мечтите за Лондон, за бъдещето я бяха отвели чак до задната част на замъка — и освен това беше изпреварила дъжда.

Хвърли поглед към курника и съжаление пресече удоволствието й. Не знаеше как ще живее без своите момичета, дали щеше да е възможно да ги вземе със себе си? Може би в градинката на сградата й щеше да има малко местенце — трябваше да добави това изискване към списъка си.

Сафи отвори портата и протегна ръце.

— Здравейте, милички. Как сте днес следобед?

Хелън-Мелън разроши пера, но не се помръдна от мястото си, а Мадам дори не вдигна поглед от пръстта.

— Горе главата, момичета. Още никъде не съм тръгнала. Най-напред трябва да спечелим войната.

Този призив обаче не оказа ободряващото въздействие, на което се бе надявала Сафи, и усмивката й позастина на устните. Вече трети ден Хелън беше потисната, а Мадам, обикновено изключително бъбрива, се бе смълчала. По-младите кокошки вземаха пример от двете по-възрастни, затова настроението в курника беше доста мрачно. Сафи беше свикнала с това по време на въздушните нападения — пилетата бяха не по-малко чувствителни от хората, също като тях страдаха от мъчително безпокойство, а бомбардировките наистина бяха безмилостни. В крайна сметка тя взе и осемте пилета със себе си в бомбоубежището. Да, понамирисваше, обаче всички засегнати страни бяха доволни: кокошките отново започнаха да снасят, Пърси я нямаше през повечето нощи, а Сафи се радваше, че има компания.

— Хайде — изгука тя и гушна Мадам. — Не се цупи, прекрасна моя. Просто се задава буря, нищо повече. — Топлото перушинесто тяло се отпусна, но само за кратко, после кокошката размаха криле и избяга тромаво в пръстта, където ровеше преди малко.

Сафи изтупа длани и ги вдигна на хълбоците си.

— Толкова ли е лошо положението? В такъв случай може да се направи само едно.

Вечеря. Единственото средство от арсенала й, което със сигурност щеше да им повдигне духа. Момичетата й бяха лакоми и това не беше лошо. Ако можеше всички световни проблеми да се разрешат с едно вкусно ядене! Беше по-рано от обикновено, но моментът беше критичен: масата в салона още не беше подредена, лъжицата за сервиране беше изчезнала някъде, Джунипър и гостът й щяха да пристигнат всеки момент, а понеже щеше да се наложи да се оправя и с настроението на Пърси, последното, от което Сафи имаше нужда, бяха някакви капризни кокошки. Така. Решението да им оправи настроението беше, чисто и просто, практично и изобщо не се дължеше на факта, че Сафи е безнадеждно мекушава.

Напрежението от деня, прекаран в умуване каква вечеря да спретне от наличните продукти в килера или от изпросеното от съседните ферми, се беше натрупало в кухнята и Сафи подръпна блузата си, за да се поохлади.

— Така, докъде бях стигнала? — объркано се зачуди тя.

Вдигна капака на тенджерата, за да се увери, че яйченият крем не е отишъл никъде в нейно отсъствие, по пухтенето на фурната отсъди, че паят все още се пече, после забеляза стара дървена щайга, която вече не ставаше за първоначалното си предназначение, но щеше прекрасно да се справи с новото.

Сафи я издърпа в най-далечния ъгъл на килера, покатери се върху нея и се вдигна на пръсти. Плъзна пръсти по лавицата и в най-тъмното ъгълче пръстите й напипаха една консерва. Сафи стисна консервата, усмихна се и слезе от щайгата. По кутията се беше се натрупала прах от много месеци, мръсотията и изпаренията се бяха превърнали в лепкав слой, затова Сафи изтърка с палец горната част и прочете надписа — сардини. Идеално! Стисна здраво консервата, наслаждавайки се на тръпката от забраненото действие.

— Не се тревожи, татко — пропя Сафи, докато вадеше отварачката за консерви от пълно с кухненски прибори чекмедже и после отново го затвори с тласък на хълбока си. — Не са за мен.

Преди време баща й беше наложил неизменно правило: консервираната храна е дело на заговор и семейство Блайд по-скоро съзнателно биха се изложили на гладна смърт, отколкото да хапнат дори лъжица от такова нещо. Какъв заговор и с каква цел, Сафи не претендираше да знае, но баща й беше категоричен по въпроса и това беше предостатъчно. Той не търпеше някой да му се противопоставя и Сафи отдавна вече не изпитваше желание да го прави. Докато беше малка, той беше слънцето и луната на Сафи, мисълта, че татко може някога да я разочарова, беше част от едно антицарство на кошмари и таласъми.

Сафи намачка сардините в порцеланова купа, но забеляза тънката като косъм пукнатина отстрани едва след като рибата вече беше променена до неузнаваемост. Нямаше значение за кокошките, но заедно с обеления тапет, който беше забелязала до комина в хубавия салон, това беше вторият признак за разруха в рамките на последните два часа. Мислено си отбеляза да провери чиниите, които бяха отделили за довечера, и да прибере онези, които може да имат пукнатини — точно такива неща караха Пърси да избухва и макар Сафи да се възхищаваше на всеотдайността, с която близначката й поддържаше замъка, лошото й настроение нямаше да допринесе за празничната атмосфера, на която Сафи се надяваше.

Няколко неща се случиха едновременно. Вратата се открехна, Сафи се стресна и парченце гръбнак на сардина тупна от върха на вилицата върху плочите.

— Госпожице Сафи!

— О, Люси, слава богу! — притисна Сафи вилицата към препускащото стакато на сърцето си. — Съкрати живота ми с десет години!

— Извинявайте. Мислех, че сте навън и берете цветя за салона… Исках само… Дойдох да проверя… — Думите на икономката се накъсаха, когато тя се приближи, забеляза рибната смес и отворената консерва, а щом срещна погледа на Сафи, мисълта й напълно секна. Прелестните й виолетови очи се ококориха. — Госпожице Сафи, не съм допускала…

— О, не, не! — размаха ръка Сафи, за да я накара да замълчи, и усмихнато вдигна пръст към устните си. — Шшшт, скъпа Люси. Не са за мен, съвсем не. Пазех ги за момичетата.

— О! — възкликна Люси с видимо облекчение. — Е, това е друга работа. Не ми се иска той — завъртя тя благоговейно очи към тавана — да се разстройва дори сега!

— Последното, от което имаме нужда тази вечер, е татко да се обърне в гроба — съгласи се Сафи и кимна към аптечката за първа помощ. — Подай ми два аспирина, моля те.

Люси сбърчи притеснено вежди.

— Зле ли ви е?

— За момичетата е. Неспокойни са, горкичките, а няма нищо по-хубаво за тревожния дух от един аспирин, освен може би голяма глътка джин, но това би било доста безотговорно. — Сафи намачка аспирините с обратната страна на лъжичката. — Знаеш ли, не са били толкова зле от нападението на 10 май.

Люси пребледня.

— Да не искате да кажете, че усещат нови бомбардировки?

— Съмнявам се. Господин Хитлер е твърде зает да си търси белята през зимата другаде, за да се занимава с нас. Поне така твърди Пърси. Според нея ще ни остави на спокойствие поне до Коледа, което е огромно разочарование за нея. — Сафи продължаваше да бърка рибната смес и тъкмо си пое въздух, за да продължи да говори, когато забеляза, че Люси се е отдалечила от печката. От позата й личеше, че вече е престанала да слуша, и изведнъж Сафи се почувства глупаво, като кокошките си, когато са в настроение да кудкудякат и портата на градината им е предостатъчна компания. Изкашля се смутено и каза: — Както и да е, дрънкам глупости. Не си дошла в кухнята да слушаш за момичетата и аз сигурно ти преча да си вършиш работата.

— Ни най-малко. — Люси затвори вратичката на печката и се изправи, но бузите й се бяха зачервили много — надали се дължеше само на топлината от фурната. Сафи разбра, че смущението, което беше доловила преди малко, е било съвсем истинско — нещо в думите или постъпките на Сафи беше развалило доброто настроение на Люси и Сафи се почувства ужасно. — Просто идвах да нагледам пая със заешко — продължи Люси, — което и сторих, и да ви кажа, че не намерих сребърната лъжица за сервиране, която поискахте, но сложих на масата друга, която също ще свърши работа. Освен това свалих долу някои от плочите, които госпожица Джунипър изпрати от Лондон.

— В синия салон ли?

— Разбира се.

— Чудесно.

Това беше хубавият салон, така че щяха да посрещнат господин Кавил там. Пърси не беше съгласна, но това можеше да се очаква. Беше в лошо настроение от седмици, крачеше троснато по коридорите, предричаше скръб и печал през наближаващата зима, мърмореше заради недостига на гориво, заради разточителното затопляне на още една стая, при положение че жълтият салон се отоплява всекидневно. Пърси обаче щеше да се съгласи — все така ставаше. Сафи решително почука с вилицата по ръба на купата.

— Справили сте се прекрасно с яйчения крем. Чудесен е, плътен дори без мляко — каза Люси, надничайки под капака на тенджерата.

— О, Люси, много си мила. В крайна сметка го приготвих с вода и малко мед за сладост, за да запазя захарта за мармалада. Не ми е хрумвало да благодаря на войната за нищо, обаче как ли щях да изживея живота си без удоволствието да направя идеален яйчен крем без мляко!

— Много хора в Лондон ще са ви признателни за рецептата. Братовчедка ми пише, че всяка седмица получават по един литър. Представяте ли си? Трябва да опишете как сте приготвили крема и да изпратите писмото на „Дейли Телеграф“. Там публикуват такива неща.

— Не знаех — замислено призна Сафи.

Това щеше да е поредната публикация в малката й колекция. Не особено здравословно допълнение, но въпреки това изрезка от вестник. Всичко щеше да бъде от полза, когато дойдеше моментът да изпрати ръкописа си, пък и кой знае какво още можеше да се получи? На Сафи много й допадаше идеята за редовна малка рубрика, „Шийте със Сафи — съвети за дами“ или нещо подобно с малка шарена емблема в ъгъла: нейната машина „Зингер 201-К“ или дори някоя от кокошките й! Усмихна се, толкова доволна и развеселена от фантазията си, все едно вече бе свършен факт.

А в това време Люси продължаваше да говори за братовчедка си в Пимлико и за единственото яйце, което според порциона им се полагаше на всеки две седмици.

— Нейното често се оказва развалено, представяте ли си? А отказват да й го сменят.

— Но това е толкова злонамерено! — слиса се Сафи. Подозираше, че „Шийте със Сафи“ ще има какво да каже по подобни въпроси и няма да се бои да прави великодушни жестове като компенсация. — Изпрати й няколко от моите яйца. И вземи половин дузина за себе си.

Изражението на Люси нямаше да бъде толкова доволно, ако Сафи беше започнала да раздава кюлчета злато, а Сафи пък изведнъж се смути и принуди призрака на своята двойничка от вестника да изчезне. После леко извинително каза:

— Имаме повече яйца, отколкото можем да изядем, а ми се иска да изкажа някак признателността си — ти толкова пъти ми се притичваш на помощ от началото на войната.

— О, госпожице Сафи!

— Да не забравяме, че щях да продължавам да пера с пудра захар, ако не беше ти.

Люси се засмя и каза:

— Много ви благодаря. Приемам предложението ви с благодарност.

Заеха се да увиват яйцата, като късаха парчета от натрупаните до печката стари вестници, а Сафи за стотен път този ден си каза колко й е приятна компанията на тяхната предишна икономка и колко е жалко, че са я изгубили. Сафи реши, когато се премести в апартаментчето си, да даде адреса на Люси и да я насърчи да се отбива на чай, когато е в Лондон. Пърси несъмнено щеше да се изкаже по въпроса — тя имаше доста традиционни виждания относно класите и тяхното смесване, — обаче Сафи знаеше прекрасно, че човек трябва да цени добрата компания, независимо къде я намира.

Отвън заплашително изръмжа гръмотевица, Люси показа глава и надзърна над мръсната рамка на прозорчето над малката мивка. Огледа притъмнялото небе и се намръщи.

— Ако няма друго, госпожице Сафи, ще приключа в салона и ще тръгвам. Май времето се променя, а аз имам събрание довечера.

— Женската доброволческа служба, нали?

— Довечера сме столова. Трябва да храним добре смелите войници.

— Точно така — съгласи се Сафи. — Като стана дума, уших няколко кукли за вашия благотворителен търг. Вземи ги със себе си още днес, ако можеш: те са на горния етаж — кратка пауза за подсилване на ефекта, — а също и Роклята…

Люси ахна и зашептя, макар че двете бяха съвсем самички.

— Привършили сте я?

— Тъкмо навреме, та Джунипър да я облече довечера. Закачила съм я в таванската мансарда, за да бъде първото, което тя ще види.

— В такъв случай със сигурност ще се отбия горе, преди да си тръгна. Кажете ми, красива ли е?

— Божествена.

— Много се радвам. — След миг колебание Люси се пресегна да стисне ръцете на Сафи лекичко със своите. — Всичко ще бъде прекрасно, ще видите. Такава специална вечер — госпожица Джунипър най-сетне се прибира от Лондон.

— Само се надявам влаковете да не закъсняват твърде много заради лошото време.

Люси се усмихна.

— Ще си отдъхнете, когато тя се прибере жива и здрава.

— Не съм спала непробудно нито една вечер, откакто тя замина.

— Тревожите се — поклати глава Люси състрадателно. — Вие сте й като майка, а майката не може да спи, ако се притеснява за рожбата си.

— О, Люси — навлажниха се очите на Сафи, — наистина се тревожех. Много се тревожех. Имам чувството, че от месеци съм притаила дъх.

— Но не е имало никакви кризи, нали?

— За щастие, не, а съм сигурна, че тя би ни казала, ако е имало. Дори Джунипър не би излъгала за нещо толкова сериозно…

Вратата рязко се отвори и двете изопнаха тела. Люси изскимтя, Сафи почти го стори, но този път избута консервата и я скри зад гърба си. Беше само вятърът, който напираше отвън, но прекъсването беше достатъчно, за да прогони приятната атмосфера и да открадне усмивката на Люси. Тогава Сафи разбра какво държи Люси на тръни.

Реши да не казва нищо, понеже денят почти беше свършил, а понякога колкото по-малко се говори, толкова по-бързо отминава болката. Обаче двете бяха прекарали приятен следобед, работейки рамо до рамо в кухнята и в салона, и Сафи много искаше да оправи нещата. Имаше право на свои приятели — нуждаеше се от приятели — независимо от разбиранията на Пърси. Тя тихо се прокашля.

— На колко години беше, когато започна работа тук, Люси?

— На шестнайсет — долетя тихият отговор, сякаш Люси бе очаквала въпроса.

— Преди двайсет и две години, нали?

— Двайсет и четири. Беше през хиляда деветстотин и седемнайсета.

— Винаги си била една от любимките на татко, така да знаеш.

Във фурната пълнежът на пая започваше да се задушава в своята тестена обвивка. Бившата икономка изпъна гръб и въздъхна бавно и замислено.

— Той винаги е бил добър е мен.

— Трябва да знаеш, че двете с Пърси също много те харесваме.

Яйцата бяха увити, така че Люси нямаше какво повече да прави край далечната маса. Скръсти ръце и тихо каза:

— Много мило, че го казвате, госпожице Сафи, но няма нужда.

— Ако промениш намерението си, когато нещата се пооправят, ако решиш, че искаш да се върнеш официално…

— Не — прекъсна я Люси. — Не, благодаря ви.

— Накарах те да се почувстваш неловко — сепна се Сафи. — Извини ме, скъпа Люси. Нямаше и дума да продумам, но не искам да ме разбираш погрешно. Пърси нямаше предвид нищо тогава, тя просто си е такава. Така се държи.

— Наистина, няма нужда…

— Тя не обича промените. Никога не ги е обичала. За малко да умре от мъка, когато я приеха в болницата със скарлатина като мъничка. — Сафи направи слаб опит да разведри обстановката. — Понякога ми се струва, че тя ще е най-щастлива, ако трите сестри останем в Милдърхърст завинаги. Представяш ли си? Три стари дами с толкова дълга побеляла коса, че да можем да седнем върху нея.

— Опасявам се, че госпожица Джунипър ще е на друго мнение.

— Съвсем друго. — Както и самата Сафи. Изведнъж й се прииска да разкаже на Люси за апартаментчето в Лондон, за бюрото до прозореца, за радиото на полицата, но овладя порива. Моментът не беше подходящ. Вместо това каза: — Както и да е, и на двете ни е мъчно, че ни напускаш след толкова много години.

— Заради войната е, госпожице Сафи, трябва да правя нещо полезно, а и мама почина, пък и Хари…

Сафи махна с ръка.

— Няма нужда да ми обясняваш, напълно те разбирам. Сърдечни дела. Всеки от нас трябва да живее своя живот, Люси, особено в такива времена. Войната помага на човек да отсее важното, нали?

— Трябва да тръгвам.

— Да, добре. Скоро пак ще се видим. Може би следващата седмица, за да направим малко люта туршия за търга? Тиквичките ми…

— Не — прекъсна я Люси и в гласа й прозвуча нова категорична нотка. — Не, повече не. И днес не трябваше да идвам, но ми се стори, че не сте на себе си.

— Но, Люси…

— Моля ви, не ме молете повече, госпожице Сафи. Не е редно.

Сафи не знаеше какво да каже. След поредния порив на гневния вятър отекна далечен тътен на гръмотевица. Люси взе бохчата с яйцата.

— Тръгвам — каза тя по-внимателно този път, което пък въздейства по-тежко на Сафи и тя едва не се разплака. — Ще взема куклите, ще погледна роклята на Джунипър и потеглям.

И си тръгна.

Вратата се затвори и Сафи отново остана сама в пълната с пара кухня, стиснала купа с намачкана риба и напрягайки мозъка си да разбере какво се бе случило, за да прогони приятелката й.