Кейт Мортън
Отминали времена (4)

1.

29 октомври 1941 г.

Едно нещо беше сигурно — тази нощ нямаше да има луна. Небето беше закрито от плътна и подвижна маса от бели и жълти облаци, нагънати един до друг като жертви на мастихина на някой художник. Пърси близна цигарената хартийка, пристегна я и завъртя цигарата между пръстите си, за да я запечата. Над главите им избръмча самолет, от техните, патрулен самолет, запътил се на юг, към брега. Разбира се, длъжни бяха да го изпратят, но той нищо нямаше да им съобщи — не и в такава нощ, не сега.

Пърси беше облегнала гръб на пикапа и проследи с поглед самолета, присвивайки очи, докато кафявото насекомо ставаше все по-малко и по-малко. Взирането предизвика прозявка и тя разтърка очи, докато те не засмъдяха приятно. Когато отново ги отвори, самолета вече го нямаше.

— О, само да си оставила следи върху излъскания ми капак или калниците с твоето излежаване!

Пърси се обърна и облегна лакът върху покрива на пикапа. Беше Дот, ухилена до ушите, излизаше с едра крачка от гарата.

— Би трябвало да ми благодариш — провикна се в отговор Пърси. — Спасих те от бездействие следващата смяна.

— Така е. Иначе офицерът щеше да ме накара да пера кърпите. — Или да те накара пак да демонстрираш на отговорниците по противовъздушната отбрана какво да правят с носилките — изви вежда Пърси.

— А какво по-хубаво от това?

— Ужас — смръщи се Пърси.

— Останеш ли тук повечко, и ще започнеш да шиеш — предупреди Дот Пърси и се облегна до нея на пикапа. — Почти нищо не се случва. — Значи, вече е чул?

— Момчетата от Въздушните сили току-що съобщиха. Нищо на хоризонта, не и тази вечер.

— И аз така предположих.

— Не е само заради времето. Офицерът каза, че смрадливите шваби са твърде ангажирани с Москва, за да се занимават с нас.

— Много глупаво — отбеляза Пърси и огледа цигарата си. — Зимата настъпва по-бързо от тях.

— Допускам, че възнамеряваш да останеш, така или иначе, и да досаждаш с надеждата германците да се объркат и да пуснат някоя бомба.

— Помислих си го — призна Пърси, пъхна цигарата в джоба си и преметна чантата си през рамо. — Но реших да не го правя. Дори нападение не може да ме задържи тук тази вечер.

Дот се ококори.

— Какво тогава? Някой хубавец те е поканил на танци, нали?

— Де този късмет! Но въпреки това са добри новини.

— Е?

Автобусът пристигна и Пърси трябваше да повиши глас, докато се качва, за да надвика рева на двигателя.

— Малката ми сестра се прибира довечера.

 

 

Пърси не обичаше войната като всеки нормален човек — всъщност беше виждала много повече ужасии от повечето хора — и точно затова тя никога не признаваше гласно за странното зрънце на разочарованието, което гниеше някъде дълбоко в нея, откакто бяха спрели въздушните нападения. Съзнаваше, че е много абсурдно да изпитва носталгия по едно време на смъртна опасност и разруха — всичко друго, освен предпазлив оптимизъм би било светотатство, но въпреки това някаква ужасна раздразнителност я беше държала будна през изминалите месеци, наострила уши към небето.

Ако има нещо, с което Пърси се гордееше, то беше способността й да бъде прагматична във всичко — все някой трябва да е такъв, за бога, затова тя беше решена да стигне до дъното на нещата. Да намери начин да успокои часовничето, което тиктакаше вътре в нея, без да има възможност да удари точен час. През изминалите седмици Пърси много се стараеше да не дава воля на вътрешния си смут, като през това време преценяваше положението, наблюдаваше чувствата си от всички възможни гледни точки, преди да направи извода, че очевидно е доста луда.

Можеше да се очаква — лудостта донякъде беше присъща на семейството, както и артистизмът, и издължените крайници. Пърси се бе надявала да го избегне, ама не. Наследствеността улучва съвсем точно. А и честно казано, тя винаги бе смятала, че е просто въпрос на време да откачи и тя.

Баща им беше виновен, разбира се, и по-специално страховитите истории, които им разказваше като малки — толкова малки, че да ги вдигне на ръце, и достатъчно неопитни, че да се гушнат в широкия му топъл скут. Истории за семейното минало, за парчето земя, превърнало се в Милдърхърст, преживяло бедност и разцвет, променяно през вековете, наводнявано, обработвано и превръщано в легенда. За постройки, които изгаряли и били издигани отново, загнивали и били обирани, вълнували сърцата и били забравяни. За хората, които наричали замъка свой дом преди тях, за завоеванията и усъвършенстването, напластили се в почвата на Англия и в тази на техния роден скъп дом.

В ръцете на разказвача историята наистина е мощна сила и през цялото лято, когато баща й беше на война, когато тя беше малко момиченце на осем или на девет години, в сънищата на Пърси нахлуваха нашественици, които щурмуваха околните полета. Беше принудила Сафи да си направят крепости в короните на дърветата в гората Кардейкър, да натрупат оръжейни арсенали и да обезглавяват фиданките, които не й харесваха. Да се упражняват, за да са готови, когато настъпи моментът да бранят замъка и неговите земи от настъпващите орди.

Автобусът шумно зави и Пърси безсилно завъртя очи срещу собственото си отражение. Беше нелепо, разбира се. Момичешките фантазии са едно, но как е възможно настроенията на зряла жена все още да зависят от техния отглас? Наистина беше тъжно. Пърси възмутено си обърна гръб.

Пътуването беше дълго, много по-дълго от обикновено, а ако продължаваха с тази скорост, щеше да има късмет, ако се прибере у дома за пудинга. Както и да е. Буреносните облаци се трупаха, имаше опасност мракът да се спусне върху тях всеки момент, а автобусът, чиито фарове просто мъждукаха, уж ей сега щеше да потегли. Тя погледна часовника си: вече беше четири и половина. Джунипър трябваше да си дойде в шест и половина, младият мъж да пристигне в седем, а Пърси беше обещала да се прибере към четири. Несъмнено служителят от Гражданска защита беше действал от добра воля, когато беше спрял автобуса за случайна проверка, но точно тази вечер я очакваха по-приятни занимания. Едно от които — да посръчка малко подготовката в Милдърхърст.

Каква беше вероятността Сафи да не се е поболяла от притеснение? Неголяма, реши Пърси. Изобщо неголяма. Никой не се предаваше толкова лесно на възбудата около някое събитие, колкото Сафи, и още откакто бяха получили от Джунипър вестта, че е поканила на вечеря някакъв загадъчен гост, стана ясно, че Събитието, както го наричаха впоследствие, ще следва пълната програма на Серафин Блайд. Заговори се дали да не разопаковат останалата от баба им официална канцелария и да направят табелки за местата, обаче Пърси намекна, че за компания от четирима души, три, от които са сестри, толкова суетня е напълно излишна.

Някой я потупа по ръката и Пърси установи, че дребничката старица до нея държи отворена консерва и сочи нещо вътре.

— По моя рецепта — изчурулика тя весело. — Няма масло, обаче никак не е зле, нищо че сама се хваля.

— О, не, благодаря — отговори Пърси. — Не бих могла. Хапнете си ги сама.

— Хайде — разклати кутията старицата малко по-близо до Пърси и кимна одобрително към униформата й.

— Е, добре. — Пърси си взе бисквитка и отхапа. — Много е вкусно — каза тя и тихомълком заскърби за славните дни, в които имаха масло.

— Значи, сте в „Бърза помощ“?

— Шофирам линейка. Тоест това правех по време на бомбардировките. Напоследък най-вече чистя линейките.

— Сигурна съм, че ще си намерите друг начин да подпомогнете съпротивата. Вас, младите, нищо не може да ви спре. — Хрумна й нещо и тя се ококори. — Но разбира се, трябва да участвате в някое от състезанията по шев! Внучката ми членува в кръжок по шев и кройка у дома, в Кранбрук. О, каква страхотна работа вършат тези момичета!

Като оставим настрана иглата и конеца, Пърси трябваше да се съгласи, че хрумването не е лошо. Може би трябваше да насочи енергията си другаде: да намери някой правителствен чиновник, когото да вози с колата, да се научи как да обезврежда бомби, да пилотира самолет, да стане съветник по спасяване на имуществото. Каквото и да е. Може би тогава ужасното вътрешно напрежение щеше да я напусне. Колкото и да не искаше да признае, Пърси започваше да подозира, че Сафи е имала право през всичките тези години: тя обичаше да поправя. Нямаше никакъв инстинкт да създава, но притежаваше умение да възстановява и се чувстваше най-щастлива, докато е полезна и запушва дупки. Ама че потискаща мисъл!

Автобусът тежко зави и най-сетне пред тях се показа селото. Докато наближаваха, Пърси забеляза велосипеда си, облегнат на стария дъб до пощата, където го беше оставила сутринта.

Отново благодари за бисквитата и тържествено обеща да поразпита за местния кръжок по шев и кройка, после слезе и махна на старицата, когато автобусът се затътри към Кранбрук.

Откакто излязоха от Фолкстоун, беше излязъл вятър и Пърси пъхна ръце в джобовете на панталоните си, усмихна се на киселите госпожици Бледъм, които си поеха едновременно въздух и притиснаха по-близо до телата си пазарските си мрежи, преди да й кимнат и да изприпкат към къщи.

Бяха във война вече две години, а все още имаше хора, които, видят ли жена с панталон, започват да предсказват началото на апокалипсиса, пренебрегвайки жестокостите у дома и в чужбина. Пърси с удоволствие усети как духът й се повдига и се запита дали не греши, че обожава униформата си още повече заради въздействието, което има над хора като госпожиците Бледъм по света.

Вече беше късно, но имаше вероятност господин Потс да не е направил доставката за замъка. Малцина бяха хората в селото — и дори в цялата страна, готова беше да се обзаложи Пърси, — които да са се записали в частите за вътрешна отбрана толкова пламенно, колкото господин Потс. Той така ревностно бранеше родината, че човек се чувстваше много пренебрегнат, ако поне веднъж седмично не го спряха за проверка на документите за самоличност. Всеотдайността му остави селото без благонадеждна поща, обаче господин Потс гледаше на този факт като на злощастна, но необходима жертва.

Звънчето над вратата издрънча при влизането на Пърси и госпожа Потс рязко вдигна поглед от купчина листове и пликове. Държеше се като заек, пипнат ненадейно в градината, и тя подсили образа допълнително, като изсумтя леко. Пърси съумя да прикрие развеселеността си под маската на сдържана учтивост, която си беше неин специалитет.

— Да видим, да видим — каза пощаджийката и се съвзе светкавично с бързината на човек, свикнал да прави дребни измами. — И това ако не е госпожица Блайд.

— Добър ден, госпожо Потс. Има ли някаква поща?

— Нека само да погледна.

Дори мисълта, че госпожа Потс не познава на петте си пръста всяка кореспонденция, която пристига и заминава ежедневно, беше смехотворна, но Пърси продължи играта:

— Ами благодаря ви — отговори тя, докато пощаджийката се оттегли към кутиите върху бюрото отзад.

След като порови официално доста дълго, госпожа Потс извади малка стиска различни пликове и ги вдигна високо.

— Ето ги — оповести тя и победоносно се върна на гишето. — Има пакет за госпожица Джунипър — от вашата млада лондончанка, доколкото виждам. Сигурно малката Мередит се радва, че отново си е у дома? — Пърси кимна нетърпеливо и госпожа Потс продължи: — Писмо, адресирано собственоръчно до вас, и едно за госпожица Сафи, напечатано на пишеща машина.

— Отлично. Човек направо няма нужда да ги чете.

Госпожа Потс спретнато подреди писмата върху плота, но не ги пусна.

— Надявам се всичко в замъка да е наред? — каза тя много по-прочувствено, отколкото предполагаше такова безвредно запитване.

— Много добре, благодаря ви. А сега, ако…

— Разбира се, чувам, че скоро ще има за какво да ви поздравяваме.

Пърси въздъхна отчаяно.

— Да ни поздравявате ли?

— Сватбени звънчета — поясни госпожа Потс по досадния си начин, доведен до съвършенство, като едновременно се перчеше с придобитите си по съмнителен начин сведения и алчно ровеше за повече. — Горе в замъка — повтори тя.

— Най-учтиво ви благодаря, госпожо Потс, но за жалост, днес не съм по-сгодена, отколкото бях вчера.

Пощаджийката застина, обмисляйки за миг чутото, после се изкикоти гръмко.

— Ама и вие сте една, госпожице Блайд! Не съм по-сгодена от вчера! Трябва да го запомня. — Покиска се доста, после се успокои, извади от джоба на престилката си поръбена с дантела кърпичка и избърса очите си. — Само че, разбира се — каза, попивайки сълзите си, — аз нямах предвид вас.

— Така ли? — направи се на изненадана Пърси.

— О, не, за бога, нито вас, нито госпожица Сафи. Знам, че и двете не възнамерявате да ни напускате, Бог да ви благослови. — Пощаджийката изтри бузите си отново. — Говорех за госпожица Джунипър.

Пърси не можеше да не забележи как името на по-малката й сестра пращи в местните клюки. Имаше електричество дори в самите звукове, а госпожа Потс явно беше естествен проводник. Хората открай време обичаха да обсъждат Джунипър, още от съвсем мъничка. А и сестра й с нищо не беше облекчила положението — дете, което припада, когато е силно развълнувано, обикновено е причина хората да снижават глас и да говорят за дарби и за проклятия. Затова през цялото й детство, каквото странно и необяснимо положение да възникнеше в селото — прелюбопитното изчезване на прането на госпожа Флеминг, последвалото издокарване на плашилото на фермера Джейкъб с бухнали женски долни гащи, епидемията от заушки, — приказките обикновено се насочваха към Джунипър точно както пчелите се чувстват привлечени от меда.

— Госпожица Джунипър и някой млад господин ли? — притисна я госпожа Потс. — Чувам, че в замъка се правят приготовления. Някой, с когото се е запознала в Лондон?

Дори мисълта за това беше абсурдна. Съдбата на Джунипър не беше свързана с брака, а с поезията, която караше сърцето на по-малката й сестра да пее. Пърси се зачуди дали да не се позабавлява с настойчивото внимание на госпожа Пот, но един поглед към стенния часовник я разубеди. Разумно решение: последното нещо, от което се нуждаеше, беше да подема разговор за заминаването на Джунипър за Лондон. Твърде вероятно беше Пърси непредпазливо да разкрие тревогите, които лудорията на Джунипър предизвиква в замъка. А Пърси никога не би допуснала подобно нещо.

— Вярно е, че очакваме гост на вечеря, госпожо Потс, но макар да е мъж, той не е ничий ухажор. Просто познат от Лондон.

— Познат?

— Това е всичко.

— Значи, не става дума за сватба? — присви очи госпожа Потс.

— Не.

— Понеже чух от достоверен източник, че е имало и предложение, и положителен отговор.

Не беше тайна, че достоверният източник на госпожа Потс беше внимателното следене на писмата и на телефонните обаждания, а подробностите относно тях впоследствие бяха старателно съпоставяни с каталога на местните клюки. Пърси не стигаше чак дотам, че да подозира жената в отваряне на писмата на пара, преди да ги изпрати до получателите им, но други хора в селото я подозираха. В конкретния случай обаче нямаше много писма за отваряне (и не бяха такива, които да предизвикат вълнението на госпожа Потс, понеже Мередит беше единствената, с която Джунипър си кореспондираше), точно както нямаше и никаква истина в слуха.

— Бъдете спокойна, най-обикновена вечеря е.

— Специална вечеря?

— О, в днешно време нима всяка вечеря не е специална? — подметна весело Пърси. — Човек никога не знае дали не седи на масата за последен път. — Дръпна писмата от ръката на пощаджийката и в този момент забеляза бурканите от шлифован кристал, които преди стояха на плота. Киселите капчици от батърскоч^[1] ги нямаше, но на дъното на единия буркан се беше втвърдила малка и доста тъжна купчинка от единбургски скалички^[2]. Пърси не можеше да понася единбургските бонбони, но те бяха любимите на Джунипър. — Ще взема каквото ви е останало от единбургските бонбони, ако не възразявате.

С кисело изражение госпожа Потс откъсна слепената маса от стъкленото дъно на буркана и я прибра в кафяв хартиен плик.

— Шест пенса.

— Ама моля ви, госпожо Потс — каза Пърси, оглеждайки малката лепкава торба. — Ако не бяхме приятелки, щях да си помисля, че искате да ми одерете кожата.

По лицето на пощаджийката се изписа възмущение, докато отричаше, пръскайки слюнки.

— Шегувам се, разбира се, госпожо Потс — увери я Пърси и й подаде парите. — Пъхна писмата и бонбоните в чантата си и удостои пощаджийката с кратка усмивка. — Засега довиждане. Ще попитам от ваше име Джунипър какви са плановете й, но подозирам, че ако има новини, вие първа ще ги узнаете.